Джейн Костело
Нежененият ми приятел (61)

Глава 61

Няколко дни по-късно, през една великолепна юнска сутрин, карах към работа, когато включих радиото, а Доли Партън пееше „От девет до пет“. Знаех само припева, но дерях гласните си струни до скъсване. Като стигнах до центъра на града, вече бях започнала да си тактувам, пляскайки с ръка по бедрото, когато спирах на светофарите, и ме бе обзела такава енергия, че едва се сдържах да не затанцувам на мястото си.

Беше важна седмица — в четвъртък щях да приведа в действие плана „Пийч Гиър“. Щеше да се окаже предизвикателство за кариерата ми, но бях твърдо решена да се изправя срещу него. Това беше седмицата, в която щях да докажа стойността си пред Роджър.

Мобилният ми телефон иззвъня. Неохотно намалих Доли и си сложих хендсфрито.

— Луси, обажда се Фил Макюън. — Не звучеше щастливо, но това, естествено, можеше да се очаква, като се имаше предвид каква седмица предстои.

— Здрасти, Фил. Какво мога да направя за теб?

— Излезе наяве, Луси. Вече излезе наяве. — Тонът му беше такъв, сякаш говореше за някакъв избягал тигър.

— Кое излезе наяве?

— Новината за потниците! — изсъска той. — Скандалът с потниците, както го описа репортерът, с когото разговарях. За какво друго да ти звъня в седем и петнадесет сутринта?!

— Добре — отвърнах бавно, като се надявах, че звуча като бастион на здравия разум, въпреки че сърцето ми биеше до пръсване. — Кой е научил?

— Обадиха ми се от „Газет“. Ще печатат статията утре. Знаят всичко. Всичко, което е в твоята стратегия.

Замълчах, докато осмислях изказването и тона на гласа му:

— Кккакво?

— Точно така, Луси. Документът с твоята стратегия. Репортерът на практика я цитира дума по дума.

— Аз… но не е възможно да я имат — отбих и се опитах да се успокоя. — Беше поверително. Никой не я виждал.

— В нашата компания наистина никой не я е виждал. Така че остава да е във вашата.

— Фил — развълнувано се обадих аз, — не може да е излязло от „Пиймън-Браун“. Освен мен единственият човек, който имаше вземане-даване с този репортер, беше шефът. Но той едва ли ще натопи един от най-големите си клиенти и ще изпорти стратегията на пресата.

Разбира се, бях казала и на Доминик за проблема, но нямаше да го споменавам. Беше невъзможно тя да стои зад това, а ако спомена името й, щях да предизвикам излишни съмнения.

— Винаги ми е било приятно да работя с теб, Луси, но реакцията на Джанин тази сутрин… — Той сякаш не ме слушаше. — Никога не съм я виждал такава. Нямах избор.

— Какво искаш да кажеш? Нали не ме уволнявате?

— Получихме нареждания да организираме среща с „Уебстър Блек“ тази сутрин.

— Уволнявате ме.

— Опасявам се, че да. Виж, трябва да затварям. На главата ни се разгаря пожар и трябва да се справим преди крайния срок на „Газет“. — Разговорът прекъсна.

Втренчих се пред себе си втрещена, когато нещо се приземи с плясък пред очите ми. Беше толкова голямо, че за миг се зачудих дали някой щраус не бе освободил червата си на предното ми стъкло.

— Благодаря — измърморих аз на чайката виновник. — Много благодаря.

Ужасявах се как щеше да реагира Роджър, когато му съобщя новината, но той прояви значително разбиране.

— Има само един начин да се справим с това и той е да бъдем прагматични. — Той крачеше из офиса си. — Обади се на онзи човек от маркетинга. Как му беше името?

— Фил.

— Да, Фил. Убеди го да те остави да се справиш с това.

— По-лесно е да се каже, отколкото…

— Ти си тази, която познава проблема и компанията като дланта си. В противен случай ще стане така, че когато накарат „Уебстър Блек“ да ускорят нещата, вестниците ще се доберат до пълната история и ще бъде прекалено късно. Ако ни оставят да поемем прессъобщенията им през следващите четиридесет и осем часа, ще бъде по-вероятно да се измъкнат с положителен резултат. Само да свърши тази драма, ще можем да анализираме какво се е объркало, но не и преди това. Нека първо се оправим с това.

— Добре, не знам каква ще бъде реакцията му, но ще се постарая.

— Междувременно, аз ще се свържа по телефона с… как му беше името на техния изпълнителен директор?

— Джанин.

— О, да, Джанин, и ще се опитам да изгладя нещата.

— Роджър, нали знаеш, че не съм аз човекът, от когото е изтекла историята?

Той се намръщи:

— Няма никаква логика да е изтекла от теб. Само някой, който съзнателно иска да се самоубие, нарочно би написал злостно прессъобщение за собствения си клиент. Освен това ти имам доверие.

Поех си дълбоко дъх:

— Благодаря ти, Роджър. Ще ми се и те да мислеха така.

Двамата с шефа ми прекарахме деня на телефона и в срещи с клиента и репортера от „Газет“.

За щастие, Роджър успя да убеди Джанин Никсън да ни се довери, докато приключи кризата, след което й бе обещал, че ще има пълно разследване. Щяха да се търкалят глави, беше я уверил той. Надявах се, че нямаше предвид моята.

Колкото до историята, нямаше как да попречим на публикуването й от „Газет“ — че защо да я задържат? Излязоха с аргумента, че към нея има очевиден обществен интерес.

Целта бе да се уверим, че в статията трябва ясно да се упоменат две неща: първо, че „Пийч Гиър“ не са имали никаква представа за ситуацията, когато са започнали да работят с въпросната компания. И второ, в мига, когато са разбрали, са се свързали със Съюза по търговска етика (които милостиво се бяха съгласили да ме снабдят с блестящ цитат, който да използвам в прессъобщението си) и сега работеха съвместно с тях, за да помогнат на замесените деца. Накратко, бяха направили всичко както трябва.

Разбира се, това нямаше да бъде поднесено така. Утрешната статия на „Газет“ щеше да бъде само началото на безумна надпревара както между местните, така и между националните медии. Само при мисълта за това ми се искаше да легна в някоя затъмнена стая и да не изляза до следващата сряда.

— Явно днес си доста ангажирана — отбеляза Дрю. Той извади шишенце одеколон от чекмеджето на бюрото си и се напръска така щедро, че миризмата му щеше да прогони и мухите в Конго.

— Да — изсумтях аз и отново вдигнах телефона.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— Просто разполагам с малко време преди срещата си с „Ернст Самър“. В момента са доста доволни от нас. Чела ли си статията, която издействах да публикуват на бизнес страниците?

Дрю гордо вдигна вестника. Значи най-накрая бяха публикували статията му за „Ернст Самър“. Само дето беше отнело около шест месеца. Но едно нещо трябваше да му се признае — публикацията не беше от най-кратките, макар че темата бе почти толкова интригуваща, колкото наръчник с инструкции за косачка.

— Браво — казах аз.

Той се усмихна:

— Ако някога имаш нужда от съвети…

— Дрю, имам работа за вършене…

— О, да. Чух, че се опитваш да се справиш с някаква криза.

Бях набрала половината от номера на Фил Макюън, за да го информирам за двадесети пореден път за последните новини, когато отново бях прекъсната, но този път от Малката Линет.

— Луси, смяташ ли, че съм прекалено млада за ботокс? — Тя остави три писма на бюрото ми.

— На колко години си? — попитах директно.

— Тридесет и три.

— Не. — Вдигнах поглед към ужасеното й лице. — Исках да кажа да. Да, разбира се, че си прекалено млада.

— Само че четох, че било добре да се използва като предпазна… о, боже, ти си заета! — Видях как по лицето й се изписа съчувствие.

— Съжалявам, Линет. Не че не те слушам. — Очевидно не я слушах. — Просто…

— Затрупана си с работа, знам — прекъсна ме тя. — Не се тревожи, ще говорим по-късно.

— Разбира се. Ще можеш да ми разкажеш всичко за новото си гадже. Много си потайна на тази тема.

— Какво? — обади се Дрю с престорен ужас. — Линет има ново гадже? Ще трябва ли да продължа да мечтая?

— Ама че си, Дрю Смит! — изкикоти се Линет и с полюшваща се походка се отправи към фотокопирната машина, като му метна игрив поглед. Набрах номера на Фил за трети път, като се надявах, че ако отвлека вниманието си, отвращението ми може би щеше да премине.