Джейн Костело
Нежененият ми приятел (58)

Глава 58

Имала съм немалко отвратителни сутрини, но нито една не можеше да се сравни дори отчасти с тази. Имах чувството, че останах в леглото си часове наред, заслушана как Хенри се движеше из апартамента, докато се молех да излезе, преди да се наложи да ставам. За съжаление, не се получи. Докато се премятах и въртях в леглото, не спирах да гриза ноктите си, като изпаднах в състояние на нервно безумие и започнах да си мечтая как преди четири години, когато се нанесохме в този апартамент, трябваше да си избера спалнята с аварийния изход.

Накрая станах, облякох се и когато чух, че Хенри включи електрическата кана, заключих, че бе в кухнята. Тогава бързо се шмугнах в банята, за да си измия лицето и зъбите.

Дори и тази част от сутрешния ритуал далеч не беше приятна. Когато се пресегнах към мивката, се зачудих за миг защо антибактериалните кърпички с белина, същите, които използвах вчера, за да почистя седалото на тоалетната, се намираха на мястото, където очаквах да бъдат тампоните ми за почистване на грима.

Разбрах защо, когато се втренчих в огледалото и видях лицето си — изглеждаше така, сякаш се бях подложила на присаждане на кожа. О, боже!

Единствена аз, Луси Тайлър, можех да насърча най-добрия си приятел да зарови лице в циците ми и да почистя грима си с домакински кърпички с белина само за една вечер. Как успявах да го постигна?

Наплисках лицето си с вода и замигах, защото кожата ми смъдеше. Очите ми се напълниха със сълзи и се насилих да отвърна поглед от огледалото.

Хайде, Луси.

Ако имаше някаква възможност да спася отношенията между двама ни с Хенри, трябваше да вляза там с бодра стъпка, сякаш нищо не се бе случило. Щеше да е по-лесно, ако наистина нищо не се бе случило… но нямаше връщане назад. Положих огромно усилие, за да се успокоя.

Поне не бях единствената на това дередже. Хенри също трябваше да се изправи лице в лице с мен.

При тази мисъл ме обзе паника. Какво, по дяволите, си мислеше Хенри?

Надявах се, че нямаше да поиска да се изнесе.

Надявах се, че нямаше да си помисли, че бях лесна.

Наистина се надявах, че нямаше да си помисли, че циците ми бяха прекалено малки…

— Луси? Добре ли си там вътре?

Изпуснах електрическата си четка и тя издрънча на пода, като изпръска с паста за зъби основата на тоалетната и крачола на дънките ми.

— Ъм… да! — изкрещях аз.

Изпънах гръб и преди да успея отново да си помисля за това, се запътих към вратата на банята и я отворих решително.

— Добро утро!

Профучах покрай Хенри, влязох в кухнята и сложих чайника на котлона. Той ме последва.

— Добро утро — отвърна той, като звучеше напълно спокойно.

Дълго време не се обръщах, за да видя изражението му, макар че умирах да го направя. Всъщност въобще не го поглеждах. Давах си вид, че бях ангажирана, като тършувах за нещо из кухненския шкаф. Без значение какво беше то.

— Какво ти трябва? — попита Хенри накрая. — Има много чай в кутийката, където го държим.

— Хммм? — отказвах да изкарам главата си от шкафа. — Пиеше ми се чашка „Ърл Грей“.

— Мислех, че мразиш „Ърл Грей“.

— Преди да. Сега го обожавам.

— О — рече той.

Накрая открих една стара кутия чай „Ърл Грей“ на пакетчета и се захванах с подреждането на шкафа със съдовете.

— Искаш ли една? — попитах бодро.

— Давай тогава — отвърна Хенри. — Макар че ще пийна от „Пи Джи Типс“.

— Оки-доки — отвърнах аз. Божичко!

Хенри се настани на масата, като зачака и аз да направя същото. Вместо това коленичих пред шкафа под мивката и започнах да ровя из него, без въобще да зная какво търсех.

— Луси…

Грабнах една туба „Циф“, решително развих капачката, изсипах малко и започнах да лъскам кухненската чешма.

— Луси…

— Хммм? — промърморих аз, като отказвах да спра, въпреки че имах чувството, че мускулите на ръката ми всеки момент щяха да се подпалят.

— Луси… защо не седнеш?

— Само секунда. — Май ме обля нещо като гореща вълна.

Когато ръката ми не можеше да издържи повече, метнах пачаврата в мивката, залях чая с вряща вода, после сипах малко мляко и стоварих пред Хенри чашата му.

— Добре — отпих от моята. — Трябва да бягам.

— Луси, чакай — настоя Хенри. Поспрях се, но все още бях с гръб към него. — Ела и седни.

Обърнах се неохотно, приближих се до масата и се свлякох на стола срещу него. Не откъсвах поглед от чашата си.

— Работата е там… — Хенри се поколеба. — Господи, какво е станало с кожата ти?

— Нищо — отвърнах смутено. — Просто е чувствителна, това е всичко.

Тя не беше единствената.

— Работата е там — повтори Хенри, като се взираше в чая си, — мисля, че трябва да поговорим за снощи.

— Няма за какво да говорим — отвърнах аз и се размърдах на мястото си.

— Напротив, има.

— Хенри, наистина — насилих се да се усмихна. — Най-лошото, което можем да направим, е да го превърнем в голяма работа.

— Та то си е голяма работа.

— Не, не е — преглътнах с усилие.

— Но…

— Виж, беше грешка. Глупава грешка. Грешки се случват постоянно, нали?

Той ме погледна и не каза нищо, но аз отказвах да откъсна очи от чашата си.

— Трябва да приемем, че това беше абсурдна, необмислена, пиянска… постъпка. Това не трябваше въобще да се случва — говорех несвързано аз. — И трябва да сме благодарни, че спряхме дотук. Колкото по-скоро го забравим, толкова по-добре. Така виждам нещата аз. Не си ли съгласен?

Най-сетне вдигнах очи. Не можех да разгадая изражението му. Челюстта му беше стегната, а погледът — напрегнат:

— Мисля, че има още какво да се каже, не е само това.

Част от мен умираше да чуе какво още имаше да казва Хенри. Но главно защото бях така съкрушена, нямаше да мога да понеса да продължим да обсъждаме този въпрос.

— Честно казано, Хенри, аз не мисля. И двамата знаем, че не бихме направили нищо подобно, ако бяхме трезви. Знам, че не бих го сторила. Господи, самата мисъл за това — ти и аз. Ха!

Той се намръщи.

— Нещата ще си дойдат постарому за нула време — ломотех аз. — Какви ги говоря. Та те вече са си постарому, нали? Искам да кажа, сега, когато премислям случилото се, мога да заявя, че въобще не те желая. Ама въобще. Знам, че чувството е взаимно. Ето — виждаш ли? Всичко пак си е нормално.

Той ме погледна особено и отпи от чая си.

— Точно така — усмихнах се сковано. — Отивам да пазарувам. Искаш ли нещо?