Джейн Костело
Нежененият ми приятел (51)

Глава 51

Ресторантът беше пълен и обслужването — относително бавно, но нямаше проблем, защото това означаваше, че щях да науча всичко за Уил. Реших, че го харесвах. Много го харесвах. Не можех да кажа, че имахме много общо помежду си, като се имаше предвид фактът, че той бе израснал в къща със седем спални в Бедфордшир, а аз — не.

Въпреки това той беше един от онези добряци и следователно точно това, което ми трябваше. Когато ни сервираха храната, бях твърдо решена да го впечатля.

— Какво си избра? — попита той, като гледаше към чинията ми.

— Темпура от кралски скариди с чили и сладко от зелен лимон. Обожавам морските дарове.

— Ммм, аз също — отвърна той. — Освен това обичам и хубавата супа, а тази звучи чудесно — домати и босилек.

— Страхотно — кимнах аз и деликатно хванах вилицата си, като се чудех как да се справя с блюдото, без да причинявам допълнителни травми на ноктите си.

— Винаги ли си искала да работиш в пиара? — попита той.

— Не точно. Интересувах се от медии — четях много вестници и неща от този род. Мислех да стана журналист, но нали такава е мечтата на всички студенти в университета?

— Явно да — усмихна се той.

— Никога не съм знаела с какво всъщност искам да се занимавам. Тогава една приятелка беше на стаж в пиар агенция в Манчестър и много й хареса. Допадна ми звученето на самата дума, затова реших да опитам.

— От дъното ли започна?

— Бях завършила университета и това беше стажът ми, по време на който направих толкова много чаши чай, колкото и прессъобщения. Но ми достави огромно удоволствие и все още е така.

Това почти се доближаваше до истината, независимо от неотдавнашните събития, които включваха не само фиаското с церемонията по награждаването, заради която все още сънувах кошмари почти два месеца по-късно, но и факта, че след този случай явно Дрю неофициално бе провъзгласен за дар божи в пиар индустрията.

— Имаш късмет, че си намерила работа, която ти доставя такова удоволствие — обади се Уил.

— Предполагам, че е така.

— Не знам как успяваш да я съчетаеш с всички допълнителни занимания, които имаш. Какво ми беше казала преди няколко вечери… че можеш да се фехтуваш?

Усетих как по врата ми пропълзя червенина, макар че този факт беше истина. Е, може би „истина“ беше леко преувеличено, но наистина бях избрана да участвам в демонстрация от някакъв оттеглил се шампион по фехтовка, когато бях на тринадесет години в училище. Беше казал, че ми се удава. При тези обстоятелства можех гордо да вдигна глава.

— Не го правя толкова често, колкото преди — обадих се аз. — Всъщност малко съм позабравила.

— Сигурен съм, че това е като карането на колело. Самият аз винаги съм харесвал фехтовката. Какво ще кажеш да ми покажеш това-онова идния уикенд?

— Ъъъ…

— Стига само да не се страхуваш, че ще те надвия.

— Не е това.

— Значи имаме среща! — Той сръбна една лъжица супа.

— През следващия уикенд съм заета — изтърсих аз. Очевидно отговорът ми бе прозвучал по-убедително, отколкото се бях надявала, защото той стреснато изправи гръб.

— О! О… разбирам.

Не, не разбра. О, сега бях успяла да го накарам да си мисли, че не го харесвам. Какво щях да правя?

Продължи да яде супата си мълчаливо, докато тържествено обработвах скаридите, чудейки се как толкова се бяха объркали нещата.

Уил погледна през прозореца.

— Не бях забелязал колко е внушителна архитектурата на този град. — Коментарът му не беше на място, но му бях толкова благодарна, че направи опит отново да съживи разговора, че за малко не се приведох и не го целунах.

— О, да — усмихнах се вместо това. — Тук има повече сгради, които са в списъка на историческите забележителности, отколкото на което и да е друго място извън Лондон.

Оставих вилицата си, за да взема чашата с вино. Но когато се засилих да грабна чашата, закачих с ръката си голямо бурканче с черен пипер и чух иззвъняване. Болка разкъса пръста ми.

Стиснах зъби и си поех въздух, докато разсъждавах кой бе източникът на агонията ми. Тогава го съзрях — фалшивия ми нокът. Беше се изстрелял над масата подобно на някой топлинен снаряд.

Очите ми се разшириха от ужас и чух как от устните ми се изтръгна квичене. Фалшивият ми нокът летеше във въздуха. И се беше насочил… право към супата на кавалера ми.

Сърцето ми спря да бие, когато нокътят се приземи с лек плясък, за миг се задържа на повърхността, а после стремглаво потъна към дълбините като една умалена версия на „Титаник“.

Боже мой! Боже…

— Особено много ми харесва сградата на параходството „Кунард“ — продължи Уил, който очевидно не бе забелязал изкуствения нокът, който бях изстреляла към предястието му. — Невероятно величествена, с всички онези елементи, повлияни от италианския Ренесанс. Дори леко кичозна, но въпреки това не мога да й устоя.

Той изчакваше отговора ми.

— Ъммм… не. — Направих жалък опит да се усмихна, докато сърцето ми блъскаше с бясна и унищожителна сила в гръдния ми кош. — Нито пък аз.

Едва успявах да си поема дъх и се бях вторачила невярващо, когато той потопи лъжицата в супата си и я насочи към устата си. Замрях, докато той сърбаше, но очевидно всичко мина без произшествия и отново потопи лъжицата в купата. За миг си поех облекчено дъх.

— Знаеш ли какво — започнах аз, като се опитвах да звуча нехайно, — малко бързам. Защо не отпратим тези ордьоври и не преминем към следващото ястие?

Той ме погледна, като очевидно се чудеше дали не бях полудяла.

— Келнер! — изкрещях аз, като се размахах към един младеж, който сервираше на съседната маса.

Сервитьорът се обърна и се намръщи.

— Насам, моля!

— В момента сервирам на дамата и господина — отвърна презрително той. — Госпожо, след малко ще ви обслужа.

Обърнах се отново към Уил с пламтящо лице.

— Всъщност бих искал да си изям супата — каза ми той с притеснено изражение. — Вкусна е.

Той още веднъж вдигна лъжицата към устните си и аз отново затаих дъх. Когато преглътна течността благополучно, едва не припаднах от облекчение. Но то бе мимолетно.

— Защо си се разбързала? — попита той и отново потопи лъжицата в супата си.

— Аз просто… аз… — Не успях да измисля никакъв отговор.

Лъжицата се спря във въздуха, а на лицето му се изписа разочарование:

— Не искаш да си на тази среща, нали?

— Не, искам! — изкрещях аз.

— Значи не ме харесваш много.

— Напротив! Честна дума, харесвам те! Просто…

За миг си помислих дали да не сложа край на всичко това и да си призная за изгубения нокът. Но тогава се появи нашият сервитьор.

— И така, госпожо — каза той с престорена усмивка. — Какво бихте желали?

Погледнах към Уил, който сърбаше поредната лъжица супа, а после към купата му и забелязах стърчащите краища на нокътя ми. По челото ми изби пот.

Въпреки желанието на Уил да довърши докрай ордьовъра си, аз се обърнах към сервитьора и му наредих да отнесе противната купа. В този момент забелязах с периферното си зрение, че Уил сърбаше още една лъжица. Отново се вторачих в купата и арррррр — нокътят беше изчезнал.

Погледнах към Уил и преглътнах с усилие. Той впери поглед в мен и се усмихна. Но усмивката му трая по-малко и от секунда. Скоро започна да се мръщи. След това изражението му стана много странно. Лицето му беше много… червено.

— Хррррррррр!

— Добре ли си? — Обзе ме паника.

— Хрррррр! — Той сочеше хранопровода си.

Наблюдавах като парализирана, докато Уил кашляше и пръскаше слюнки. Бузите му бяха придобили тревожен пурпурен оттенък. Изправи се и започна да жестикулира като обезумял, сочейки долната част на гърлото си, докато гостите от съседната маса се чудеха какво става.

— О, боже! — изписках аз, скочих и съборих виното си.

— Нещо му е заседнало в гърлото — досети се сервитьорът.

— Направете нещо! — изкрещях аз.

— Хрррррррр! — обади се Уил.

— Владея метода на Хаймлих! — Огромната жена на средна възраст от съседната маса се понесе тромаво към нас.

Тя вдигна Уил във въздуха, сграбчи го изотзад и стегна ръце около гръдния му кош. Тогава започна рязко да го притиска нагоре-надолу, като стягаше хватката си. Лицето му стана още по-алено и той хриптеше като съдрана гайда.

Жената поспря, за да събере сили, преди да вложи всичко от себе си в един последен мощен тласък. Главата на Уил полетя напред, а нокътят ми беше изстрелян от устата му с такава сила, сякаш бе свързан с реактивен двигател.

Тя го пусна и той се стовари тежко на стола си.

— Господи, Уил… добре ли си? — коленичих, за да го огледам, като се молех да е останал здрав и читав. Лъхтеше като някоя астматична хрътка, по лицето му се стичаха сълзи, но успя да кимне.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита сервитьорът.

Посетителите и персоналът започнаха да тършуват по пода, за да разберат какво за малко не стана причина за смъртта на един човек. Погледнах към Уил и забелязах, че се възстановяваше бързо. Сграбчих го за лакътя и измърморих:

— Мисля, че трябва да си ходим.

— Какво? — изхриптя той. — Ами, добре, но ми дай минутка.

Погледнах към вратата и прехапах устни.

— Готов ли си вече? — попитах аз, като се надявах да не звуча прекалено коравосърдечно. Та аз наистина бях състрадателна — честна дума. Чувствах се ужасно. Но имах само една възможност за бягство.

Уил бършеше лицето си със салфетка, напоена с малко вода.

— Това е нокът! — изкрещя някой от съседната маса. — Това е един от онези проклети изкуствени нокти! Това ли беше в храната му? Трябва да затворят това място.

Забелязах как Уил насочи кървясал поглед към средния ми пръст, единствения с къс и дълбоко изрязан нокът, покрит наполовина с лепило, и разбрах, че бях разкрита.

Отново.