Джейн Костело
Нежененият ми приятел (49)

Глава 49

Хенри се прибра у дома в десет часа на следващата сутрин и веднага се мушна под душа. Приготвях закуската си, когато той влезе в кухнята двадесет минути по-късно.

— Снощи Рейчъл отново се обади — съобщих му аз, като се опитвах да не изглеждам намусена.

— О, така ли? — Поне беше достатъчно благоприличен, защото се почувства виновен, задето си играеше с нея.

— Да — отвърнах високомерно.

Хенри носеше спортни панталони със странични джобове и обикновена тъмна тениска. Нищо специално, но въпреки всичко успяваше да изглежда толкова секси. Все още не можех да го проумея. Имах предвид Хенри и секси. Преди време ми беше доста трудно да си представя, че Хенри можеше да изглежда що-годе сносно. Всяка сутрин очаквах да се появи и да изглежда постарому: сякаш бе излязъл от друго измерение, едно чудовище от синтетични влакна с чорлава коса.

Вместо това дрехите подчертаваха тялото му, на което доскоро не бях обръщала и грам внимание. Изваяни бицепси, стегнат корем, широк, мускулест гръб и идеално оформен задник. Не беше за вярване, че тялото му винаги е било такова, но е останало незабелязано и непожелано.

Когато мина покрай мен, за да си вземе бутилка мляко от хладилника, долових уханието му — комбинация от душгел и слънце. Сърцето ми се разтуптя. Бутнах чашата си с кафе.

— О, мамка му — измърморих аз и започнах да го изгребвам.

— Наред ли е всичко, Луси? — Хенри се озова тъкмо навреме с един парцал за миене на чинии и попи течността.

— Да. Не. Да.

Боже господи! Звучах като Вики Полард^[1]. Любовният ми живот сигурно беше много зле. Нима наистина бе стигнал дъното, та само при едно помирисване на козметиката, с която Хенри си миеше мишниците, ме караше да се чувствам по-възбудена от котка в любовен период?

Той ме погледна загрижено.

— Както и да е — продължих бързо, — да се върнем на Рейчъл… не мислиш ли, че трябва да й кажеш открито, че вече не сте заедно?

Той кимна сериозно и замълча, докато го обмисляше:

— Хммм. Не съм убеден, че не искам да сме заедно.

— Хенри — подхванах строго, — откакто се запозна с Рейчъл, преспа с още три други жени. И ако питаш мен, това означава, че вече не сте заедно.

— Не съм спал с всичките — запротестира той.

— Всички завършиха в леглото ти — отвърнах неодобрително.

— Знам, но във всеки случай, не съм…

— Моля те! Не искам да научавам и най-дребните подробности за това какво си правил или какво не си правил с онези жени, при условие че ти се сервираха в хоризонтално положение — беснеех аз.

Той отпи голяма глътка от бутилката мляко и я пресуши:

— Виж, никога не съм казвал на Рейчъл, че ще се оженя за нея. Дори не съм й казвал, че нещата са сериозни.

— Тогава я зарежи.

— Харесвам я.

Облещих се.

— Но просто харесвам и останалите — добави той.

— О, боже! — тръшнах се на стола си и се хванах за главата.

— Какво? — невинно попита той.

— Превърнал си се в…

— В какво?

— В мъж! В типичен проклет мъж — простенах аз.

— Винаги съм бил мъж — каза той с доста объркано изражение.

— Не! — изкрещях аз, като барабанях по масата. — Не беше такъв. Беше мил.

— Все още съм мил — изглеждаше наскърбен.

— Не, не си — казах му убедено. — Беше най-милият човек, когото познавах, а сега официално си станал Пълен Гадняр.

— Не съм Пълен Гадняр.

— Щом ти харесва, отричай — подсмръкнах аз и погледнах през прозореца.

— Наистина, Луси, не съм — настояваше той. — Или поне не мисля, че съм. Със сигурност не съм целял да стана такъв.

— Това не е извинение. Ами горката Рейчъл? — намусих се аз. Само не разбрах кога Рейчъл бе станала „горката Рейчъл“. Никога не съм я харесвала особено и ако трябваше да съм напълно откровена, беше започнало да ми се повръща от умилкването й около Хенри. Но реших, че трябваше да я защитя.

Хенри издърпа един стол и седна до мен с нещастна физиономия.

— Права си — каза той. — Трябва да й кажа, че не искам да я виждам отново. Да сложа край на това, за доброто на всички ни. Но просто… ами, тя е много привлекателна, както ти самата каза. И мила.

— Тогава спри да се виждаш с всички останали и излизай само с нея — заявих аз.

— Да — реши той. — Макар че тази вечер имам среща с Уенди.

Изправих се и възмутено пъхнах стола под масата:

— Отказвам се!

— Луси, върни се. Нека да поговорим.

Спрях се на вратата, скръстих ръце на гърдите си, завъртях се и отсякох:

— Хубаво. Казвай.

— Напълно си права за Рейчъл, съгласен съм с това. И този следобед ще направя нещо по въпроса.

— Чудесно.

— Но що се отнася до другите жени, с които излизам… нима върша нещо толкова неморално? Единственото, което съм направил, бе да изляза на няколко срещи с една-две мили жени. Не съм направил предложение за брак на никоя от тях; не съм измамил никоя, просто се забавлявам. Та нали това беше идеята?

Опитах се да измисля някакъв отговор, но не успях.

— Че кое му е толкова ужасното, Луси?

Погледнах го в очите, а сърцето ми заблъска.

— Забрави, Хенри. Няма да разбереш — завъртях се кръгом и се отправих към вратата. Много добре осъзнавах лицемерието си, защото една част от мен също не разбираше.