Джейн Костело
Нежененият ми приятел (43)

Глава 43

Останалата част от следобеда се доближаваше напълно до определението за истинско забавление. Ние се смяхме, пяхме и крещяхме възторжено по време на последните две надбягвания, след което се качихме в един влак, претъпкан с подпийнали хора, и се отправихме към центъра на града. Не ни пукаше дали токчетата на клатушкащите се дами не мачкаха като булдозери пръстите на краката ни, или пък че шапките ни падаха, и в крайна сметка всички изглеждахме така, сякаш бяхме минали през автомивка. Трябваше да спрем да пием и да се приберем у дома за по чаша какао, но нощният живот на града бе така примамлив.

Когато влакът спря на някаква гара, за да слезе една двойка, погледнах към Доминик и Джъстин. Бяха прегърнати, вкопчили ръце в една от ръкохватките, втренчени един в друг с взаимно възхищение. Доминик долови погледа ми и пророни:

— Добре ли си?

Кимнах и се усмихнах. Когато Джъстин я притисна още по-плътно към себе си, разбрах, че нямаше нужда да й задавам същия въпрос.

Междувременно Рейчъл бе положила замаяната си от алкохола глава на рамото на Хенри. Бяха на разстояние две седалки от мястото, където седяхме двамата с Пол и се държахме за ръце. Не можех да видя лицето на Хенри, защото някаква жена носеше шапка, отрупана с украшения, достойна за карнавала в Нотинг Хил. Но съдейки по изражението на Рейчъл, бих казала, че феромоните й работеха с пълна пара.

— Какъв е планът, когато стигнем до Ливърпул? — попита Карл. Беше положил ръка върху седалката на Ерин. Беше ясно, че Карл харесваше повече Ерин, отколкото тя него, само дето беше прекалено мила, за да го разкара, и единственото, което успяваше да изрече, бяха съвсем недоловими намеци. Когато усети ръката му, тя се наведе напред, за да вземе чантата си, започна да тършува в нея, а после си провери телефона за несъществуващи съобщения.

— Навсякъде ще е пълно — обадих се аз.

— Да идем на „Матю Стрийт“ — предложи Пол.

Бях скептична:

— Виждал ли си тълпите на „Матю Стрийт“ след Големите национални надбягвания? Последния път, когато се опитах, цяла седмица сънувах, че ме транспортират до Франция, за да ме заколят.

— Навсякъде ще има тълпи — заяви Пол.

— Така е, но Луси е права — обади се Доминик. — „Матю Стрийт“ се превръща в нещо съвсем различно в подобни нощи.

— Какво ще кажете за пиано бара, недалеч от „Виктория Стрийт“? — внезапно се намеси Хенри. — Доминик, нали познаваш собствениците?

— Брилянтно! — възкликна Ерин.

— Не мога да понасям това място — измърмори Пол.

Усмихнах му се колебливо:

— Поне знаем, че ще влезем.

Преди да успее да протестира, Доминик вече говореше по телефона си и организираше останалата част от вечерта.

Час по-късно бяхме прередили опашката благодарение на усилията на Доминик. Мястото беше почти неузнаваемо. Обикновено скучноватият пиано бар сега беше пълен с пристигнали от надбягванията хора, но като се имаше предвид, че за повечето от тях партито беше започнало още преди обед, можеше да се каже, че бяха извървели доста дълъг път, за да се подредят така.

Когато Хенри взе виното и ми го подаде, бях смаяна от изражението на лицето на барманката. То приличаше изключително много на това на Рейчъл. Беше повече от явно — тя хареса Хенри.

— Вземи и една за себе си — усмихна се той и й подаде няколко банкноти.

Не бързаше да дръпне ръката си. Сияещите й, игриви очи срещнаха неговите. Беше великолепна. Беше облечена в черна прилепнала риза, а бялата й като мляко кожа се подчертаваше от дълга коса с цвят на карамел. Тя беше от онези жени, чиято единствена допирна точка с пъпките беше, когато преминеха покрай тубичките с крем против акне.

И въпреки това се бе втренчила безсрамно в Хенри. Невероятно.

Когато се върна с рестото, му го подаде с чувствена усмивка. В този момент ме порази нещо друго, което също бе невероятно. Хенри отвърна на усмивката й, като я гледаше право в очите.

Исусе, той флиртуваше!

Имах чувството, че бе минала цяла вечност, когато се обърна към мен:

— Добре ли си прекара днес?

Отърсих се от унеса, в който бях изпаднала:

— Да. Макар и не колкото теб. Кога успя да станеш такъв специалист по конни надбягвания?

— Не съм — увери ме той. — Чист късмет!

— Е, днес очевидно Фортуна те гледаше доста благосклонно. Макар че не мисля, че тя е единствената дама, която те гледа в момента.

— Какво? О, позволете ми.

Покрай нас мина някаква жена, която идваше от надбягванията, и си изпусна дамската чанта. Хенри се наведе, за да я вдигне. Когато тя пое чантата си, съзря лицето му и се спря.

— О, благодаря. — Тя се усмихна с престорена свенливост.

— За мен е удоволствие. — Хенри отвърна на усмивката й.

Жената отметна кестенявите си къдрици и сви устни в съблазнителна муцунка.

— Благодаря ти за питието, Хенри — намеси се Рейчъл. Тя беше впила изгарящ поглед в Жената Чанта, в която веднага бе разпознала претендентка за мястото си. Обгърна кръста му с ръка. Стараеше се да изглежда безразлична, но подозирах, че й се искаше Хенри да бе маркиран с електронен етикет.