Джейн Костело
Нежененият ми приятел (41)

Глава 41

Всеки април на шестнадесет километра от мястото, където живеех, се състоеше едно от най-вълнуващите спортни събития в света. Голяма част от жителите на Обединеното кралство, половината от тези на Ирландия и още неколцина от останалите държави се стичаха в града, или най-малкото човек оставаше с подобно впечатление.

Големият национален фестивал на хиподрума в Ейнтри бе най-важният ден, без значение в кой от трите дни присъствате. Но днес, събота, щеше да се проведе самото голямо надбягване и човек можеше да усети как въздухът трепти от възбуда. Бях наясно с конните надбягвания толкова, колкото и с практическите науки, но това нямаше никакво значение. Лично аз свързвах събитието с бяло вино в слънчеви пролетни следобеди, издокарани момичета и повече забавление, отколкото бихте открили и зад стените на надуваемите замъци.

Беше задължително да присъствате с група приятели, защото един от законите на теорията на вероятностите гласеше, че поне някой от тях щеше да спечели достатъчно или на самия Голям национален фестивал, или на надбягванията преди него, за да почерпи загубилите в индийски ресторант в края на деня.

Бяхме дошли групово и като по чудо това се оказа най-топлият ден от началото на годината. Бяхме в следния състав: Хенри и Рейчъл, Доминик и Джъстин, Ерин и един мъж, с когото работеше заедно, на име Карл. И Пол и аз.

Тази сутрин дойде да ме забере точно в единадесет и половина. Когато отворих вратата, беше толкова привлекателен, колкото и първия път, когато се запознахме.

През цялата сутрин се бе държал като идеалния джентълмен, отваряше ми врати, правеше ми комплименти и щедро обграждаше с внимание приятелите ми. Бях сигурна, че Доминик бе впечатлена, защото не спираше да ми намига, когато той беше с гръб към нас.

— Дами, изглеждате направо удивително — каза Пол, когато се отправихме към портите на конното надбягване. Беше прав. Ерин беше прекрасна в роклята си с щампа и шапката с широка периферия. Доминик беше зашеметяваща в розовия, прилепнал по тялото й тоалет и толкова високи токчета, че щеше да е цяло чудо, ако до края на деня не се окажеше в тракционни скоби, регулиращи дислокацията. А Рейчъл бе по-великолепна от всякога, в ушит по поръчка костюм с панталон, алена блуза с дълбоко деколте и червена роза в косите.

Колкото до мен: е, беше ми отнело три месеца, за да открия тоалета си. Съзнавах, че на археолога Хауърд Картър му е било нужно по-малко време, за да намери гробницата на Тутанкамон, но повярвайте ми, усилията си заслужаваха. Жълтата ми рокля беше точно копие на модела на Роберто Кавали, с който се беше появила Лиз Хърли, но струваше много по-малко.

— Да го направим както трябва — обади си Пол и извади портфейла си пред Кралската трибуна на принцесата. — Кой иска шампанско?

— Харесвам стила ти — каза му Доминик и аз почувствах прилив на гордост.

— Сигурен ли си? — попита Ерин. — Обзалагам се, че няма да е евтино.

Пол се ухили:

— Случаят е специален. Освен това вчера, когато беше Денят на дамите, заложих на няколко от победителите заедно с приятелите си.

Побиха ме тръпки при споменаването на приятелите му, но продължих да се усмихвам, за да поддържам илюзията, че бях толкова запален фен, колкото и той. Пол се отправи към бара и се върна с бутилка „Моет и Шандон“ и поднос с осем чаши. Отвори бутилката — тапата шумно изхвърча — и започна да пълни чашите ни с пенливото шампанско. Когато стигна до чашата на Хенри, бутилката беше празна.

— О, съжалявам — каза Пол. Нещо в начина, по който го изрече, ме накара да го погледна изненадано. Извинението прозвуча достатъчно искрено, но изразът му не успя да ме убеди напълно. Може би си въобразявах. Независимо от причината Хенри не изглеждаше засегнат.

— Ето, вземи моята. — Рейчъл подаде чашата си на Хенри.

— Не, няма проблем — весело отвърна Хенри. — Ще си взема питие от бара.

— Наистина, Хенри — настояваше Ерин, — чашите ни са прекалено пълни. Ще ти отсипем по малко. Ето…

— Няма проблем — повтори той, но въпреки протестите му Ерин и Рейчъл проведоха реорганизация на съдържанието на чашите с шампанско, като започнаха да наливат от останалите, докато не го разпределиха поравно.

— Кой е навит да залага? — попита Пол. — Луси, разбираш ли от коне?

За миг обмислих идеята дали да не представя като свой собствен днешния съвет за надбягванията, който бях прочела в „Гардиън“, но после си спомних, че бях заобиколена от приятели, които щяха да забележат безсрамната лъжа от километър разстояние:

— Трябва да си призная, че не много.

— Използвам научен метод при избора на кон — съобщи Доминик. — Никога не ме разочарова.

— О? — изненада се Ерин.

— Проверявам рождените им дни и винаги си избирам коне, които са зодия Стрелец.

— Защо зодия Стрелец? — попита Хенри.

— Стрелците са енергични, родени атлети и големи мислители. И ако това не е определение за кон победител, то не знам кое е. Вижте, ето един такъв — Алабамски дъжд. Безспорен победител.

— Залозите са петстотин към едно — обадих се аз.

— Не ми пука — настоя тя. — Ще се окаже с характер. Само гледай.

Джъстин се усмихна и нежно я прегърна.

— Има ли друга област, в която си експерт? — подразни я той.

— О, да — отвърна тя. — Но вече знаеш за нея. — Тя се усмихна с присъщата си игрива усмивка, но можех да се закълна, че по врата й бе избила лека червенина. Джъстин я целуна нежно по устните. Когато се откъснаха един от друг, тя си даде вид, че бе напълно равнодушна, като успя да заблуди всички останали, с изключение на нас двете с Ерин.

Беше невъзможно човек да не хареса Джъстин и не само заради ефекта, който имаше върху приятелката ни. Тъй като беше стажант-мениджър в някакъв ресторант и бе израснал в бедно семейство, беше съвсем различен от мъжете, с които Доминик обикновено излизаше, особено като се имаше предвид, че бе шест години по-млад от нея. Но бе сърдечен, чаровен и очевидно приятелката ми не можеше да му устои.

— Ами ти, Хенри? — Рейчъл попита нетърпеливо. — Бива ли те с конете?

Очевидно според Рейчъл срещата им с Хенри отпреди няколко вечери бе минала добре. По време на връчването на бизнес наградите бях решила, че едва ли би могла да го гледа по-замечтано, но днес изглеждаше толкова замаяна, че започвах да се чудя дали не страдаше от нервно разстройство.

— Не мога да кажа, че залагам редовно — отвърна той, — но ще пробвам. И ако не спечеля, съм убеден, че Луси ще го приспадне от наема за този месец.

— Не се надявай. Едва ще платя собствения си наем, след покупката на тези обувки…

— Ще тръгвам, за да разуча какви са шансовете на хиподрума — съобщи Пол и обгърна талията ми с ръка. — Идваш ли, Луси?

Усмихнах се доволно, докато топлината се разнасяше по тялото ми. Колко хубаво бе отново да си имаш гадже.