Джейн Костело
Нежененият ми приятел (26)

Глава 26

Въпреки името си, което не обещаваше нищо хубаво, Бизнес наградите за Северозападна Англия в първата седмица на март винаги си оставаха една страхотна вечер навън. През последните три години се бях появявала на тези церемонии или като гост на някой клиент, или на масата на моята компания. Основната цел на присъствието ми бе да обикалям из залата, като завързвам колкото се може повече бизнес контакти.

Трябваше да си призная, че не звучеше вълнуващо, но тъй като церемонията по награждаването не беше особено стегната, в момента, в който се поставяше началото на „възможностите за създаване на контакти“, хората обикновено бяха толкова пияни, че с усилие стояха изправени, а пък какво ли оставаше до това, да се опитват да извоюват следващия си важен договор. Но обикновено падаше голям смях.

Една година, която днес се смяташе за позорна, борсови посредници от една от най-традиционните компании в града бяха обединили силите си с носителя на наградата „Най-добър новоизлюпен бизнес“ — шефа на онлайн компания за бижута, специализирала се в продажбата на доста безвкусни, но очевидно доходоносни обици, — и заедно бяха убедили половината от гостите да се прехвърлят в караоке клуба на отсрещния край на улицата след затварянето на бара. Гледката на изпълнителния директор на фирмата „Ратклей“, който обикновено беше по-изпънат и от вратовръзката на голф клуба си, който бе пял „Лятна любов“ в компанията на отрупания с диаманти съсобственик на сайта earear.com, трябваше да се превърне в един от незабравимите образи в календара на корпоративните събития от онази година.

Повече от всякога имах причина да очаквам с нетърпение тазгодишната церемония: Пол щеше да ми бъде кавалер. Единственият недостатък бе, че вече бях превишила лимита на кредитната си карта заради всички спортни дрехи, с които се снабдих, и не можех да си позволя нов тоалет. Не и преди банката да изиска обратно всичките ми кредитни карти и да ги подпали.

Така че бях принудена да облека един от гвоздеите на гардероба си — прилепнала рокля без презрамки в наситен аленочервен цвят.

— Кога ще излизаш? — провикна се Хенри от всекидневната.

— Трябва да съм там в шест и половина — отвърнах аз, като надникнах иззад вратата.

— Искаш ли да те закарам?

— Ако нямаш нищо против.

— Никак даже… о, изглеждаш страхотно.

Бях окичила цялата си глава с меки ролки, с които приличах на голямо, розово превъплъщение на Медуза.

— Винаги съм смятала, че тези приспособления за разкрасяване са прехвалени — казах аз, докосвайки ролките. — О, това моят телефон ли е?

Непрекъснато изключвах къде съм си оставила телефона и често си бях мислила дали да не го вържа за някаква корда и да го промуша през ръкавите на палтото си, както правеше едно време майка ми с ръкавиците. Някой трябваше да патентова тази идея. Ако човек подхвърлеше нещо подобно в „Бърлогата на дракона“^[1] нямаше да могат да си намерят място.

— О, господи, какво съм направила с него? — питах аз, докато хвърлях възглавничките и списанията на пода в отчаян опит да разбера откъде идваше звъненето. — Я почакай, като че ли звъни от коридора.

— Кухнята — обади се Хенри.

— Сигурен ли си? — изхвърчах към кухнята. — Вероятно става нещо странно с акустиката на това място, защото бих могла да се закълна…

Съзрях телефона в кухнята, близо до чайника, и стремглаво се хвърлих, за да вдигна, но той спря, преди да успея. Погледнах и видях, че номерът на Пол беше отбелязан като пропуснато повикване.

Набрах го, но даваше заето, а после се включи гласовата му поща. След три опита телефонът ми отново иззвъня. Беше гласовата ми поща:

— Здрасти, Луси, обажда се Пол. Извинявай, че ти го съобщавам толкова късно, но изникна нещо и няма да мога да дойда тази вечер. Опасявам се, че е неотложно. Надявам се, че не ти създавам прекалено големи главоболия. До скоро. Чао.

— О, боже — изстенах аз. — И сега какво трябва да направя?

— Проблем ли има? — Хенри мина покрай мен, за да включи електрическата кана.

— Аз… ъм… да. Вързаха ми тенекия.

— Не трябва ли да тръгваш след час?

Погледнах часовника си:

— След четиридесет и пет минути. Божичко!

— Какво стана с кавалера ти?

— Било неотложно — съобщих му аз. — Наистина неотложно. Семейни дела. Пол не навлезе в подробности, но звучеше сериозно. И искрено съжаляваше. Наистина съжаляваше.

Хенри продължи да се мръщи.

— Сега ще изглеждам като някой идиот, когато се появя без кавалер, а Роджър ще се вбеси, защото е платил около триста кинта за място, което ще остане празно. Това е кошмар.

— А Доминик не би ли могла да дойде с теб? — попита той.

— Тя също ще ходи, но на друга маса.

— Ами Ерин?

— Тя е на партито по случай седемдесет и петия рожден ден на баба й — продължих аз. — При тези обстоятелства всеки би свършил работа. Всеки.

Хенри се поколеба:

— Ами аз нямам никаква работа.

Замислих се за секунда:

— Прав си. Нямаш, нали? Добре, Хенри, да видим как ще изглеждаш в смокинг.