Джейн Костело
Нежененият ми приятел (23)

Глава 23

Положих всички усилия, за да изглеждам спокойна и самоуверена. За съжаление, по врата ми отново се появиха червени петна, а ръцете ми се потяха като на някой борец.

Важността на събитието — излизах на втората си среща с Пол, очния лекар, — ми дойде в повече. Логиката ми подсказваше, че то трябваше да породи в мен единствено и само положителни чувства. Фактът, че ме бе харесал достатъчно, за да ме покани на втора среща, трябваше да ми помогне да си изградя някаква увереност. Проблемът бе, че в момента логиката не беше едно от нещата, които бих могла да контролирам. А и изборът на мястото за срещата никак не улесни нещата.

Когато Пол бе предложил еднодневна екскурзия до Езерната област, си бях представяла романтичен обяд с гледка към езерото Улсуотър, отморяваща разходка около него, а ако бяхме в настроение за приключения — живописно пътешествие с параходче.

Не си бях представяла, до вчера, когато говорихме по телефона, еднодневно изкачване на планината Назъбените чукари, място, за което никога не бях чувала, и, честно казано, прозвището му никак не ми хареса. И това беше още преди да прочета форума в уебсайта на любителите на разходки в Езерната област, където пишеше, цитирам: „От долината Лангдейл маршрутът преминава в изкачване покрай Червеното езеро, а после пресича Назъбените чукари, скалиста планинска верига с няколко върха, най-високият от които е Дългият връх. Оценка на прехода: труден“.

Можех да обвиня единствено себе си, но бях притеснена, че никога не бих стигнала до втора среща, ако разбереше, че най-близкото място, където обикновено дишах чист въздух, бе прозорецът, до който седях на работа. Освен това картината, която бях обрисувала, не бе изцяло измислена. Наистина бях ходила на къмпинг с група приятели в националния парк Йоркшир дейлс. Добре де, по онова време бях на четиринадесет години и членувах в организацията на момичетата скаути, но нека да не търсим под вола теле.

Нямаше значение, едва ли щеше да се окаже толкова трудно. Бях във форма, благодарение на часовете по гимнастика пилатес, които посещавах четири пъти седмично, през последната ъммм… седмица. Но по-важното бе, че сега имаше още един фактор, който щеше да ме отведе към пътя на успеха.

Притежавах цялата екипировка.

След като бях убедила Пол, че в сравнение с мен Ранулф Файнс^[1] изглежда като анимационния герой Хоумър Симпсън, беше немислимо да се появя на еднодневното изкачване на някаква си планина без подходящото облекло. Затова вчера си взех свободен следобед и направих десет обиколки с количката за пазаруване на магазина за спортни стоки, чудейки се как преди това не съм забелязала очарованието на планинското катерене.

Заляха ме образи на красиви мъже и жени в отлична физическа форма и модерни спортни дрехи, които изглеждаха така, сякаш единственото, което им бе нужно, за да постигнат вътрешна хармония, беше двуместна палатка и туристически газов котлон.

Тази сутрин цъфнах рано-рано, бодра и сияеща, облечена в новото си „издръжливо, бързосъхнещо, интерактивно горнище“ (макар че все още не бях разгадала какъв бе интерактивният елемент), чифт суперлеки туристически обувки „хамелеон“ — най-скъпите в магазина, суитчър на марката „Датагония“ с наполовина вдигнат цип и чифт чорапи, които бяха толкова дебели, че човек би могъл да изолира някое таванско помещение.

Миналата вечер се бях притеснила да не би всичко да изглежда подозрително ново, затова омазах обувките с малко пръст от една от зелените лилии на Хенри. Сега изглеждаха така, сякаш с тях съм отбила военната си служба в Ирак.

— Къде ти е якето? — попита Пол, като затръшна вратата на своя „Ленд Ровър“. Изглеждаше толкова възхитителен, с типичния за него опитен и леко грубоват маниер.

— Ето го — ухилих се аз и гордо посочих новото си спортно горнище.

— Не, якето ти. Предполагам, че освен горнището си носиш и яке?

— Ами, аз… нямаше… — започнах, опасявайки се, че вече направих първия си гаф. — Това спортно горнище е интерактивно.

— Интерактивно — повтори безизразно, сякаш дори и той, един истински експерт планинар, не разбираше какво общо имаше интерактивността с това.

— О, да — не отстъпих аз.

— Луси, февруари е. И все пак въобще не ми се вярва, че ще ти държи достатъчно топло на върха. — Изглеждаше искрено загрижен.

— О, от собствен опит знам, че якетата започват да ти натежават. Честно, предпочитам си моето спортно горнище. Както и да е, отдолу имам много катове.

— Колко?

Отговорът бе един. Един и половина, ако включехме и сутиена ми.

— О… няколко. Загубила съм им бройката.

— Ами според прогнозата за времето днес ще е студено, а и двамата знаем много добре, че на върха на планината става много по-студено. Обаче имаш шапка и ръкавици, нали?

Огледах се наоколо и с тревога забелязах, че останалите планинари на паркинга не само че носеха якетата, с които се навличаха ескимосите по време на големите студове, но половината от тях имаха и щеки. И всички, без изключение, носеха шапки и ръкавици.

По време на обиколката си по магазините за миг се бях зачудила дали да не се сдобия с подобни аксесоари, но всички шапки ме правят да изглеждам толкова смешна. Стигнах до извода, че предпочитам да ми е студено, вместо да приличам на някой тъпунгер.

— Явно съм си забравила шапката… и ръкавиците, и… ъмм… палтото. Но съм сигурна, че ще се оправим, ако наберем скорост — усмихнах се аз.

Той се намръщи:

— Знам, че си опитен планинар, затова не го приемай погрешно, но ще се тревожа да се качим на върха, без да имаш яке, ръкавици и шапка. Имам резервен чифт в багажника. Моля те, използвай ги.

Заля ме вълна на облекчение. Да умреш от студ на върха на някоя планина, не би се оказало успешен край за втора среща, откъдето и да го погледнеш.

Пол измъкна резервните дрехи от багажника и ми ги подаде една по една. Погледнах ги и доброто ми настроение се изпари. Якето бе мъжко и с три размера по-голямо от моя. Навлякох го и всичките ми усилия да изглеждам секси в одеждите, прилепващи плътно по тялото ми, бяха унищожени с един замах. Изглеждах стройна като Йети.

И ако яркочервените ръкавици бяха сносни, то шапчицата без периферия, със зелени вертикални райета от едната страна явно смачкваше главата ми до размерите на малко грахче.

— Готова ли си? — ухили се Пол, докато се опитвах да спра да се оглеждам в страничното огледало на колата му.

— Напълно! — ентусиазирано плеснах с ръкавиците.

Отправихме се към планината. Тук-там по земята имаше участъци, покрити с пухкав сняг, а слънцето грееше в гърбовете ни.

— Не обичаш ли дни като днешния? — обади се Пол. Чувствах се горда, че бях успяла да запазя правото си на втора среща с мъж, който беше в толкова добра спортна форма и такъв мечтател.

— Великолепно — съгласих се аз, докато вдишвах чистия въздух и крачех до него.

— Толкова е хубаво да срещна човек, който е запален по планинарството. Ще се удивиш, когато разбереш колко много жени се занимават единствено с някакви странни часове по йога, за да поддържат форма. Не знаят какво изпускат, нали?

— Тц, не. Не бих могла да се сетя за нищо по-лошо от това.

Вторачих се към долината и попивах гледката с очи. Невероятен пейзаж, прекрасен ден и един великолепен мъж до мен.

Може би в крайна сметка всичко това щеше да ми достави удоволствие.