Даниел Стийл
Светлините на Юга (6)

6.

В средата на седмицата Алекса беше доволна, че Савана бе заминала с баща си. Дните й бяха претрупани до умопобъркване. Откриха друга жертва, която свързаха с Люк Куентин. Този път деветнайсетгодишно момиче. Вече знаеха за шестнайсет жертви и криминолозите работеха като луди. Съвместната група се разрастваше под ръководството на ФБР, тъй като вече ставаше дума за няколко щата. Джак бе назначил дванайсет следователи, които работеха само по този случай. До делото оставаха три месеца.

В четвъртък Алекса се срещна с Джуди Дънинг, обществената защитничка, за да обсъди последното откритие с нея. Алекса трябваше да й предостави доказателствата, с които разполагаше. Всичките бяха заклеймяващи. Опита се да убеди Джуди да го накара да се признае за виновен, но тя й обясни, че започва да вярва, че Люк е бил накиснат, вероятно от човек, с когото е имал разправии в затвора и който иска да му отмъсти. Самата тя била убедена, че Люк не е извършил убийствата. Имаше прекалено много жертви, а на него му лепваха обвинение за всяко убито момиче в няколко щата. Джуди сподели с Алекса, че Куентин е много чувствителен човек и естествено не иска да се признае за виновен, тъй като не е убил никого. Алекса се вторачи в нея, сякаш адвокатката неочаквано бе полудяла. Ясно й беше какво се случваше. Люк Куентин бе насочил изгарящия си сексапил към Джуди и тя се бе влюбила в него по опасно невинен начин. Биваше го в това и вероятно точно така бе съблазнил всичките си жертви. Беше накарал всяка от тях да се чувства специална и единствената жена в света. За няколкото минути преди да я убие. Той не възнамеряваше да убива Джуди Дънинг, но я бе заслепил за истината. Може би тя се нуждаеше от това, за да го защитава, но Алекса си тръгна от срещата, клатейки глава.

— Къде беше? — попита Джак, когато я видя в коридора.

— На летяща чиния, където ядох бисквити — ухили му се тя.

— Да не взимаш наркотици?

— Не, но обществената защитничка сигурно взима. Тъкмо ме убеждава в продължение на половин час, че Люк Куентин е невинен. Най-лошото е, че тя наистина му вярва. Омагьосал я е.

— Добре. Може да му ходи на свиждане в затвора. Подобни неща се случват. Жените се влюбват в престъпници, независимо колко зловещи са престъпленията им, и после ги посещават в затвора в продължение на години. А току-що се сдобихме със седемнайсета жертва.

Броят им нарастваше почти всеки ден.

— Имам чувството, че наблюдавам президентските избори — промърмори Алекса, когато застанаха пред машината за кафе. — Колко щата станаха вече?

— Девет — мрачно уточни Джак. — Този тип е впечатляващ. А и не мисля, че сме приключили.

— Не го надценяваме, нали?

Не й се искаше да започнат да проявяват небрежност и да му прикачат престъпления, които не бе извършил, и така да съсипят случая. Трябваше да мисли за съдебните заседатели и за „основателното съмнение“.

— Мисля, че дори го подценяваме. Засега всичко съвпада. Разполагаме с ДНК-то му при всяка жертва.

Тя кимна и се върна в кабинета си. Остана там до девет часа вечерта и така изкара цяла седмица. В петък стоя чак до десет и половина, за да прегледа докладите на криминолозите от различните щати. Всичко изглеждаше солидно. Нищо вече не я изненадваше, освен факта, че Куентин отказваше да се признае за виновен. Продължаваше да твърди, че е невинен, а най-невероятното бе, че адвокатката му му вярваше. Но никой друг в света и определено не съдебните заседатели щяха да му повярват. Алекса имаше много тежък случай.

Беше почти единайсет, когато изтощена се прибра у дома и едва имаше сила да носи тежкото си куфарче. Със Савана говориха в шест часа и тя й каза, че си прекарва чудесно във Върмонт с Том и че ще се прибере на следващия ден.

Алекса прегледа набързо пощата си и тъкмо се канеше да я зареже неотворена на масата в антрето, когато познат плик привлече погледа й. Отвори го и хвана листа с треперещи ръце.

„Идвам да те взема и ще бъдеш моя. Сбогувай се с майка си.“

Алекса застина, все още облечена в палтото си, и затрепери от глава до пети, докато препрочиташе писмото. Какво знаеше за тях? Защо й пишеше? Дали беше тъпа шега, или Люк Куентин искаше да ги държи в постоянен страх? Нямаше начин да узнае, нито да проследи писмата. Тя звънна на портиера, но той отново й съобщи, че никой не бе оставял нищо за нея. Значи който и да беше подателят, той просто влизаше в кооперацията и пъхаше пликовете под вратата й. Това беше някакъв кошмар. Ами ако това, че Тад Левицки придружава Савана на училище не беше достатъчно добра защита? Ами ако някой я отвлечеше?

Алекса извади мобилния си телефон, отпусна се на канапето и се обади на майка си. Не желаеше да я тревожи, но Мюриъл бе изключително разумна и практична жена. Алекса й прочете последното писмо и я попита какво мисли. Дали трябваше да се паникьосва наистина? В момента беше прекалено уплашена, за да разсъждава логично.

— Мисля, че трябва да приемеш писмата сериозно — каза майка й мрачно. — Ако Куентин стои зад тях, той няма какво да губи. И иска да ти отмъсти. Не можеш да рискуваш.

— Какво да правя? — изохка Алекса, а по бузите й потекоха сълзи. — Дали да се откажа от случая? Искам Савана да е в пълна безопасност.

Този случай вече не беше само работа. Превръщаше се в кошмар и застрашаваше дъщеря й.

— Прекалено късно е за това. Ако го предадеш на някой друг, няма да промениш нищо. Вече срути покрива над главата на Куентин и ако го осъдят, ще лежи сто години. Мрази те и иска отмъщение. Но дори историята с писмата да е негово дело, който и да ги пъха под вратата ти, може никога да не направи нищо на Савана, а само да те плаши. Разбира се, не можеш да рискуваш.

— Какво да правя?

Алекса се почувства съкрушена, уплашена и объркана. Опитваше се да постигне справедливост за семействата на убитите момичета, но изложи своето собствено дете на риск.

— Разкарай Савана от Ню Йорк.

— Сериозно ли говориш? — изуми се Алекса.

— Никога в живота си не съм била по-сериозна. Изискай полицай за самата теб. Поне докато делото приключи. След това нещата ще се успокоят. Винаги става така, когато се произнесе присъдата. Но в момента и двете сте в опасност. Можеш да останеш тук сама, ако искаш, и да запазиш случая, но изпрати Савана далеч от града.

Майка й също звучеше уплашена.

— Къде да я пратя?

Нямаха роднини в други щати, а Алекса не възнамеряваше да вкара дъщеря си в програмата за защита на свидетели, за да замине бог знае къде и да живее с непознати хора. А и искаше да приключи делото, без да излага Савана на риск. Не се притесняваше за себе си, а и никой не я заплашваше.

— Изпрати я в Чарлстън при Том — тихо каза майка й и чу само рязкото ахване на Алекса.

— Не мога да го направя — отвърна Алекса с предрезгавял глас и избърса сълзите от бузите си. — Луиза никога няма да му позволи. А той няма да има достатъчно смелост да го направи. Изрита ни от живота си преди десет години и не иска Савана да живее с него.

— Нямаш друг избор — заяви майка й решително, — нито пък Том. Животът на дъщеря ви е изложен на риск. Това може да е само шега, предназначена да те притесни или да те откаже от случая. Но никой от двама ви не може да си позволи да рискува. Трябва да я изпратиш там. За нея няма да има живот тук, а и положението е прекалено стресиращо. За теб също, тъй като непрестанно се тревожиш за нея. Лично аз бих предпочела да се откажеш от случая, но, честно казано, смятам, че е прекалено късно. Но мястото на Савана не е сред всичко това. А и ти ще се поболееш от тревоги, ако тя остане тук.

Това беше вярно. Алекса вече се чувстваше болна от страх и тревога. Думите в писмото изгаряха мозъка й. „Сбогувай се с майка си.“

— Тя все още ли е във Върмонт с Том?

— Да. Той ще я доведе у дома утре вечер.

— Кажи му да не се връщат тук, а просто да я вземе със себе си в Чарлстън. Той може да има роднини на Юг, при които Савана да отседне. Но ще е по-добре с него, макар да ми е неприятно да го призная. Единственото, което знам със сигурност, е, че Савана не трябва да се прибира тук. Поне не засега. Не и до края на делото. Надявам се, че след това нещата ще се успокоят. Обади се на Том, Алекса. Нямаш друг избор.

— Мамка му.

Това бе последното нещо на света, което искаше да направи. Нямаше желание да изпраща Савана никъде, особено с Том. Но ако майка й беше права и нещо й се случеше, никога нямаше да си го прости.

— Прекалено късно е да му звъня тази вечер — практично отбеляза Алекса. — И не искам да разговаряме, докато Савана седи до него.

— Тогава му се обади утре сутринта и му кажи да не я води у дома.

Алекса въздъхна тежко. Цената на изпращането на престъпника в затвора бе прекалено висока. Но майка й беше права — не може да изложи живота на Савана на риск. Алекса бе избрала кариерата си и се отнасяше отговорно към нея. Държеше да изпрати Люк Куентин в затвора. Но още по-силно искаше дъщеря й да е в безопасност.

— Ще му се обадя утре — каза тя тъжно и примирено.

Савана щеше да й липсва, но пък бездруго още не знаеше дали Том въобще щеше да се съгласи да я вземе със себе си. Имаше вероятност да каже, че това е невъзможно. Все пак трябваше да отговаря пред Луиза.

— Добре. А тази вечер звънни на Джак Джоунс. Кажи му да постави полицай пред апартамента ти.

— Добре съм, мамо. Имам верига на вратата, а и няма да излизам никъде.

Но след като затвори, тя все пак звънна на Джак и му разказа за случилото се. Той я изслуша внимателно и се съгласи с майка й.

— Ако Куентин стои зад писмата, а започвам да мисля, че е така, не мисля, че ще прояви дързостта да опита нещо на този етап. А и не съм сигурен дали може да накара някого да отвлече Савана и да я нарани. Няма връзка с мафията. Той е бивш затворник и социопат. Вероятно се е свързал с някого, когото познава, и върши това, за да те притеснява, но без да има нещо сериозно. Не е имал посетители, но може да изпрати съобщение от затвора по някого. Може би само си играе, но цялата история е прекалено мъчителна за дъщеря ти. Мисля, че трябва да я изпратиш някъде. А аз ще ти назнача две ченгета. Съжалявам, Алекса, знам, че ти е много тежко.

Тя кимна и сълзите отново потекоха по бузите й. Савана беше целият й живот и не искаше да й се случи нещо. Надяваше се, че Джак е прав и, ако Куентин изпращаше писмата, само се опитваше да я уплаши. Но не можеше да рискува. Даже и да не беше той, изглеждаше не по-малко страшно. Джак й каза, че цивилен полицай ще застане пред вратата й след половин час. И за това беше съгласен с майка й, макар Алекса да не се безпокоеше за себе си. Беше нужна страхотна смелост, за да убиеш прокурор, а и не отговаряше на метода на действие на Куентин. Савана се вписваше в този метод, но само ако той можеше да се добере до нея лично. Джак вероятно бе прав и за това. Който и да оставяше писмата може би никога не би имал куража да отвлече Савана. Но кой можеше да е сигурен? А денонощните тревоги щяха да са ужасни и за двете им. Дъщеря й щеше да е по-добре далеч от града, макар Алекса да знаеше, че Савана никак нямаше да се зарадва да остави приятелите, майка си и училището, особено през оставащите няколко месеца на последната си година. Просто не беше справедливо.

Алекса остана будна до ранните часове на сутринта. Спа неспокойно няколко часа, после се събуди и в седем се обади на Том. Той й каза, че Савана е в съседната стая и щели да закусват заедно след половин час. После се надявали да се спуснат няколко пъти, преди да потеглят обратно към града по обед. Щял да я доведе у дома към седем, а полетът му до Чарлстън бил в девет.

— Точно затова се обаждам — изморено каза Алекса. — Не можеш да я доведеш у дома.

Тя му разказа какво се бе случило и Том се разтревожи не по-малко от нея. Алекса се опита да го успокои, но положението не бе добро и не беше възможно да се предвиди какво щеше да стане за в бъдеще.

— Ами ти, Лекси? Ти добре ли ще си?

Не я бе наричал така, откакто се разделиха.

— Просто искам да осъдя копелето. Дължа го на всички онези семейства — да го натикам в затвора за следващите сто години. Но не и да рискувам живота на собственото си дете.

— Не, не им го дължиш — сериозно каза той. — Сигурна ли си, че не искаш да се откажеш от случая?

— Не искам. Аз ще се оправя. А и делото е насрочено за май. И Савана ще трябва да остане при теб дотогава — завърши тя нещастно.

— Разбирам. Няма проблеми да остане и по-дълго, просто за всеки случай.

Това бе единственият разговор, който бяха водили от десет години, но Том се прояви много по-човечно, отколкото тя очакваше. Звучеше загрижен и за двете им и разстроен.

— Наистина ли можеш да го направиш?

Алекса не искаше да го пита направо за Луиза, но и двамата знаеха какво имаше предвид.

— Ще уредя всичко — увери я той. — Как искаш да постъпя със Савана? Ти ли ще й съобщиш новината, или аз да й кажа? Мисля, че за нея ще е по-лесно да приеме положението при личен разговор, а не по телефона.

Алекса трябваше да признае, че Том бе прав.

— Ще поговоря с нея, а после мисля да си тръгнем оттук. Полетът ми е в девет часа, но пристига у дома чак след полунощ. Предпочитам да потеглим още сутринта и да вземем по-ранен полет.

Ако се появеше в един часа през нощта заедно с дъщеря си, Луиза наистина щеше да побеснее. Том предпочиташе да се прибере по-рано и да настани Савана. Къщата му беше огромна, същата, където бе живял с Алекса, а още по-рано с Луиза по време на първия им брак. Имаше няколко стаи за гости, където можеше да отседне Савана. Стомахът на Алекса се сви, когато се замисли за това. Не искаше дъщеря й да е там, но пък още по-малко искаше да е в апартамента в Ню Йорк. Това бе най-доброто възможно решение.

— Мислиш ли, че ще можеш да я запишеш в училище? — попита тя.

— Ще се погрижа за това следващата седмица. Ще ти звънна да ти кажа в колко часа е полетът ни.

— Ще ви посрещна на летището и ще донеса нещата на Савана. Мога да се сбогувам с нея там.

Щеше да е трудно и за двете им и очите на Алекса се изпълниха със сълзи, когато затвориха. Сълзи на облекчение, че Том бе готов да помогне и да защити дъщеря им. Сълзи заради това, на което се налагаше да подложи Савана. А и за самата нея, щеше да е толкова тъжна и самотна без дъщеря си.

Савана й се обади след половин час. Тя също плачеше.

— Не мога да замина, мамо. Не мога. Искам да завърша училище тук… и не искам да те оставям.

Тя хлипаше сърцераздирателно и на Алекса направо й прилоша.

— Налага се, скъпа. Не искаш да живееш по този начин и да се тревожиш, че някакъв луд ти изпраща заплашителни писма. Знам, че е трудно, но предпочитам да си на безопасно място.

— Не искам да ходя в Чарлстън — прошепна Савана.

Баща й се бе проявил чудесно и се бе опитал да я накара да се почувства по-добре и не искаше да нарани чувствата му. Но цялата история беше ужасно разстройваща.

— Ще ти дойда на гости. Обещавам ти — каза Алекса смело.

Разбираше какво преживява дъщеря й. За нея наистина бе кошмарно да я прогонят от дома й и да я изпратят на непознато място с баща, когото едва познаваше.

— Няма да дойдеш — изхълца Савана. — Мразиш Чарлстън. Каза, че никога вече няма да се върнеш там.

— Разбира се, че ще отида, скъпа, след като ти си там. Няма да останеш прекалено дълго, а и може да е забавно. Там ще ходиш на училище.

— Не искам да пропусна остатъка от учебната година в моето си училище.

Но Савана бързо схващаше, че няма смисъл да спори. Родителите й за първи път от много години бяха взели категорично решение заедно. Савана напускаше Ню Йорк, докато делото приключеше. Пет минути Алекса се опитваше да я успокои, а после я увери, че щеше да дойде на летището да се сбогуват.

— Кои дрехи да ти донеса?

Савана започна да й дава нареждания. Все още плачеше, но не толкова сърцераздирателно като преди.

— Ще ти дам моите розови пуловери — обеща Алекса, като преглътна собствените си сълзи.

— А новите черни обувки с висок ток? — попита Савана, почти готова да се усмихне.

И двете определено бяха в шок. Нещата се развиваха прекалено бързо.

— Добре, добре — съгласи се Алекса, готова на всичко, което можеше да помогне. — Можеш да ги вземеш. Много те бива в пазарлъците.

— Ами ако жена му ме мрази? Никога дори не съм я виждала. Вероятно няма да се зарадва, че съм там — разтревожи се Савана.

Това звучеше като страхотно подценяване на Луиза. Тя беше истинска кучка и Савана я бе чувала да го казва в продължение на години.

— Татко ти ще се погрижи за това. Няма да останеш там завинаги. Само за три месеца. А аз ще се опитам да дойда следващата седмица.

— Не се опитвай, а ела. Иначе ще избягам и ще се прибера у дома.

— Да не си посмяла! — строго каза Алекса, но знаеше, че Савана не би го направила.

Беше учудващо разумна за годините си. Дори и сега, когато бе в такова тежко положение.

— Отивам да ти събера багажа. Ще се видим по-късно, скъпа.

Том й се обади след десет минути. Каза, че купил билети за полета в шест часа, който пристигаше в Чарлстън в осем и половина. Тръгвали от Върмонт веднага. Надяваше се да са на летище „Кенеди“ в четири или пет часа.

— Ще бъда там с куфарите на Савана. Звънни ми на мобилния, когато самолетът кацне.

Тя му даде номера си за първи път от десет години. Преди Том имаше само имейла й, но сега се налагаше да действат заедно.

— Ще ви чакам в терминала на „Юнайтед“.

— Ще се опитам да стигна дотам колкото се може по-бързо, за да имате малко време заедно. Савана е доста разстроена.

Том усещаше, че и Алекса е силно разстроена, също като дъщеря си. Но никоя от двете не реагира остро като Луиза, когато й се обади да й съобщи новината.

— Да не си полудял? Водиш я тук? Не можеш да го направиш! Дейзи дори не знае, че тя съществува.

Дейзи беше десетгодишната дъщеря, с която бе забременяла, за да съсипе брака му с Алекса и да си го върне. Въобще не й бе пукало за синовете й, докато Том бе женен за Алекса. Беше ги изоставила за осем години. Луиза бе зарязала Том заради нефтен барон в Тексас и бе оставила момчетата при него, но веднага щом новият й съпруг почина, тя се втурна обратно при Том. Използва бременността, за да си го върне, а той наивно попадна в капана й. И оттогава бе съжалявал горчиво, но бе прекалено късно да направи нещо по въпроса. Можеше само да се опита да помогне на Алекса, като се погрижеше за Савана. Дължеше й поне това. Савана бе и негова дъщеря.

— Е, ще се наложи да й съобщиш — заяви той студено на Луиза. — Ще се приберем у дома довечера и няма да карам Савана да се преструва на друг човек. Положението й е достатъчно тежко.

— Нейното положение? Ами аз и Дейзи? Помисли ли за нас? Или чукаш майката на Савана? Това ли е причината?

— Видях Алекса за първи път от десет години. Животът на дъщеря ни е изложен на опасност. Ще я доведа у дома, Луиза, независимо дали това ти харесва, или не.

— Гадно копеле. Знаех си, че някой ден ще се върнеш при Алекса.

Луиза знаеше, че Том не я обичаше, но това не я вълнуваше. Искаше си стария охолен живот, а от време на време и Том. Ала само когато й бе удобно. Винаги ставаше дума само за нея.

— Алекса не би се доближила до мен и е абсолютно права — въздъхна той. — Предадох я преди десет години. Единствената причина да говори с мен сега е, защото се нуждае от сигурно място, където да изпрати Савана. Някой заплашва дъщеря ни. Вероятно е свързано със случая, по който майка й работи. Трябва да доведа детето у дома. Животът му е в опасност.

Прилошаваше му от мисълта, че въобще се налагаше да спори по въпроса. Луиза не притежаваше никаква човечност, нито съчувствие. Никога не би се грижила за момчетата така, както Алекса постъпи. Наистина имаше някаква ирония в това, че сега Луиза трябваше да се грижи за детето на Алекса.

— Е, не очаквай от мен да правя нищо за нея — вбесено каза Луиза.

— Очаквам да се държиш прилично и да я накараш да се чувства колкото се може по-удобно.

— Майка й ще идва ли да я види? — изстреля Луиза с подозрение.

— Вероятно. Още не съм говорил с нея за това. Знам за цялата история едва от половин час. Снощи Алекса е получила поредното заплашително писмо до Савана.

— Просто я дръж далеч от мен, Том. Говоря сериозно. Дръж я далеч от очите ми.

Том вече мразеше всичко у Луиза. Тя бе наказанието му за онова, което бе причинил на Алекса. Последните десет години бяха трудни и неприятни. Но той не притежаваше нито енергията, нито смелостта да се разведе отново. И му се налагаше да плати висока цена за това.

Двамата със Савана напуснаха хотела във Върмонт няколко минути по-късно. Савана гледаше смълчана през прозореца почти през целия път. Том се опита да я успокои, че Чарлстън ще й хареса и ще е щастлива там, но дъщеря му определено не беше в настроение за разговори. След малко той също замълча и я остави с мислите й. Тя вече изпитваше носталгия по Ню Йорк, майка си и приятелите си.

Алекса прекара по-голямата част от деня в събиране на багажа. Опакова любимите дрехи на дъщеря си и всичко, от което щеше да се нуждае в училище и през уикендите. Извади и всичките си неща, които Савана харесваше. Опакова учебниците й, любимата й музика и двете мечета, които дори не бе поглеждала, откакто порасна, но Алекса си помисли, че сега можеха й донесат известна утеха. Ако можеше, щеше да натъпче и себе си в куфара. Ненавиждаше мисълта, че дъщеря й заминаваше, но нямаха друг избор.

Алекса се обади на майка си и й разказа как се развиваха нещата. Спомена също, че Том се бе проявил като загрижен и отговорен баща. Каквото и да мислеше за него, трябваше да му признае това.

Едва й остана време да се облече и да потегли към летището с трите големи куфара. Стигна там в четири. Половин час по-късно Том й звънна да й каже, че след десет минути кацат. Веднага щом пристигнаха, Савана изхвръкна от колата и се хвърли в прегръдките на майка си. Ридаеше и й бе нужно доста време да се успокои. Алекса галеше нежно косата й, целуваше я и обещаваше да дойде в Чарлстън скоро. Почти нямаше време да поговори с Том. Той ги наблюдаваше нещастно и се отдалечи дискретно, за да ги остави насаме. После стана време да тръгват. Алекса настоя да плати извънредния багаж, после и двете се разплакаха. Трябваше да се разделят; Алекса не можеше да мине с тях през проверките за сигурност без билет.

— Обичам те — повтаряше тя непрестанно, а Савана се бе залепила за нея като дете.

Накрая Том прегърна дъщеря си и я поведе напред.

— Грижи се за себе си — каза той на Алекса. — Обещавам, че аз ще се грижа добре за Савана. Искам само да внимаваш и да си в безопасност.

Алекса кимна и му благодари и след миг те изчезнаха от очите й.

Все още плачеше, когато се качи в таксито и се прибра у дома. После се обади на майка си. Цивилният полицай, който Джак й бе обещал, стоеше пред вратата на апартамента й.

— Как мина? — попита Мюриъл.

Звучеше разтревожена и бе мислила за тях цял следобед.

— Беше ужасно. Но Том беше много мил. Ще се опитам да отида там следващия уикенд — отговори Алекса тъжно.

Дори не можеше да си представи живота си без Савана през следващите няколко месеца. А през есента дъщеря й щеше да замине в колежа. Хубавият им живот щеше да приключи, а може би вече бе приключил.

— Ще й се обадя довечера — каза Мюриъл.

Мразеше цялата тази история и всичко, което делото им бе причинило.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря? — предложи тя, но Алекса отказа.

Беше й прекалено тежко.

— Не. Просто искам да си легна и да поплача.

— Чувствам се зле. Може пък да сгреших, когато ти предложих да я изпратиш в Чарлстън. Но мисля, че е по-разумно да е в безопасност. Идвай да вечеряш с мен винаги, когато поискаш.

Мюриъл знаеше, че дъщеря й щеше да е ужасно самотна без Савана.

— Благодаря, мамо — нещастно отвърна Алекса.

След като затвориха, тя направи точно това, което бе казала на майка си. Легна си, зави се презглава и заплака.