Даниел Стийл
Светлините на Юга (3)

3.

Алекса седеше сама в малка тъмна стаичка и наблюдаваше през огледалното стъкло как въведоха Люк Куентин в съседната стая. Джак Джоунс и Чарли Макавой го очакваха, настанени до дългата маса. Третият полицай, участвал в ареста му, Бил Нийли, също бе там. Имаше и две други ченгета, които Алекса бе виждала, но не познаваше по име. Присъстваше целият разследващ екип, както и няколко човека от съвместната група, които щяха да работят с тях по-късно. Беше понеделник сутрин и всички изглеждаха свежи след уикенда.

Куентин бе въведен в стаята окован, както на делото. Изглеждаше невъзмутим и овладян. Заместник-шерифът му свали белезниците, когато седна, а Люк погледна мъжете от другата страна на масата.

— Някой да има цигара? — попита той с ленива усмивка.

Пушенето вече не бе разрешено в стаите за разпити, но Джак реши, че не е зле да помогне на Куентин да се отпусне. Той кимна и плъзна пакет цигари и кибрит по масата. Заподозреният запали. Алекса чуваше ясно всичко, докато наблюдаваше напрегнато. Искаше разпитът да мине добре. Куентин дръпна, издиша облак дим, после се завъртя към огледалото, сякаш бе усетил присъствието й. През затъмненото стъкло ледените му очи се спряха на нейните и той се усмихна широко. Явно беше сигурен, че тя седеше там. Думата, която й дойде наум, бе „дързък“. Не знаеше дали усмивката бе предназначена да е мила или презрителна. Тя седна по-изправено и без да мисли, протегна ръка към цигарите си. Нямаше кой да я види. Алекса запали, без да отмести поглед от Куентин.

— Разкажи ни къде беше през последните две години — започна Джак с равен глас. — В кои градове и кои щати.

Знаеха точно къде бе пътувал през последните шест месеца и Джак искаше да провери дали престъпникът щеше да им каже истината. Куентин спокойно изреди градове във всички щати, които им бяха известни.

— Какво правеше там?

— Работех. Посещавах познати от затвора. Не съм пуснат под гаранция. Мога да правя каквото си искам — отвърна Куентин предизвикателно.

Джак кимна. Знаеха, че е бил работник и хамалин, а в един от фермерските щати бе събирал реколтата. Внушителният му размер му помагаше винаги да си намери работа. Но не помагаше на жертвите му и им струваше живота. Знаеха и това. Куентин изглеждаше нагъл, но в поведението му не се долавяше и следа от насилие. Доколкото знаеха, и в затвора не бе имал проблеми с насилието. Говореше се, че Люк е човек, който обича спокойствието, но ако го нападнеш, ще отвърне на предизвикателството. Беше намушкан с нож, когато се опитал да прекрати побоя между две съпернически банди, но самият той нямаше отношения с бандите и предпочиташе самотата.

В затвора Куентин бе прочут като бегач. Тичаше ежедневно в двора. И продължи да тренира, след като излезе на свобода. Бяха го наблюдавали в различни паркове няколко пъти, а и често жертвите му бяха намирани там, но все още не можеха да ги свържат с него. Нямаше свидетели на престъпленията. Фактът, че бе тичал в същия парк, не означаваше, че той е извършил убийствата. В никоя от жените нямаше и капка сперма, а това означаваше, че беше използвал презерватив или пък имаше някакъв сексуален проблем, който вероятно бе довел до изнасилванията. Куентин беше направо гениален в престъпленията, ако той ги бе извършил.

Беше арогантен, но не и самохвалко. Чакаше въпросите и не казваше нищо друго. Гледаше ги спокойно в очите и от време на време поглеждаше към огледалото, зад което седеше Алекса. Без да осъзнава, тя вече бе изпушила поне шест цигари.

— Знаете, че не съм го направил — каза Куентин след малко, като се ухили на Джак, после погледна Чарли пренебрежително. — Нуждаете се от човек, на когото да лепнете престъпленията, за да изглеждате добре. Подмазвате се на пресата.

Джак реши да приключи с любезностите, когато срещна погледа на Куентин. В очите му нямаше вина или страх, нито дори тревога. Единственото, което видя, бе презрение. Люк им се подиграваше и ги смяташе за глупаци. Дори не се бе изпотил, както обикновено ставаше с престъпниците. Лампите в стаята бяха горещи. Всички ченгета се потяха обилно, а Куентин изглеждаше удобно. Но пък те носеха дрехи бронирани жилетки, а той бе само в затворнически гащеризон.

— В калта по обувките ти открихме следи от кръв — съобщи му Джак.

— И какво? — спокойно отвърна Люк. — Тичам всеки ден. Не гледам в земята, когато го правя. Тичам през кал, кучешки и човешки изпражнения всеки ден. Може да съм минал и през кръв. Но по ръцете ми няма кръв.

По дрехите му също нямаше. Вече бяха проверил целия му гардероб. Кръвта бе само по обувките му. И можеше да казва истината, макар да не бе твърде вероятно.

— Не можете да ме държите тук вечно. Ако това е всичко, с което разполагате, обвиненията няма да издържат в съда. Знаете го не по-зле от мен. Ще трябва да свършите по-добра работа. Това са пълни глупости. Арестът не е изпипан.

— Ще видим. На твое място не бих разчитал на това — каза Джак със спокойствие, каквото всъщност не изпитваше.

Нуждаеха се от солидни доказателства. Разполагаха с достатъчно да го арестуват, но не и да го осъдят. Надяваха се отново да извадят късмет и да се сдобият с нужното. Хората в екипа бяха кадърни, а може би и някой друг доносник щеше да се появи, макар че Куентин не приличаше на човек, който дрънка пред околните. Беше прекалено умен. А и уликите, които очакваха от лабораторията, щяха да го заковат.

Разпитът продължи няколко часа. Питаха го къде бе ходил, какво бе правил, с кого се бе срещал, с какви жени бе излизал, в кои хотели бе отсядал. Беше потвърдено, че е живял в градовете, където бяха убити жените, но засега нищо друго не го свързваше с жертвите. Всичко висеше на косъм, но все пак вършеше работа, а и разчитаха на криминолозите да им помогнат с ДНК-то.

— Трябва да докажете много повече от това, че съм тичал в същия парк.

Но кръвта и космите бяха достатъчни засега и дори Люк Куентин го знаеше.

Не споменаха страстта му към филми с убийства на жени през целия разпит. Не искаха още да се издават. Предложиха му и обществената защитничка да присъства на разпита, но Куентин каза, че нямало нужда. Не се страхуваше от ченгета, а смяташе обществените защитници за смотаняци. Винаги бяха млади и невинни и повечето хора, които защитаваха, биваха осъждани. Фактът, че тези хора бяха виновни, беше без значение за него. А и жената, която му бяха определили за адвокат, не бе по-добра. Работеше като обществен защитник едва от година. Не му пукаше. Реши, че случаят никога нямаше да стигне до съда и поради липса на доказателства щеше да им се наложи да го освободят. Не можеха да докажат абсолютно нищо, а кръвта по обувките му нямаше да е достатъчна.

Кръвта от четирите жертви идваше от нараняванията, които бяха получили на земята, където бяха изнасилени или влачени. Но те не бяха причина за смъртта. Той винаги събличаше дрехите им и не си правеше труда да ги облече отново, след като ги изнасилеше и убиеше. Първите две момичета бяха намерени в плитък гроб в парка, изровени от куче. Другите две бяха хвърлени в реката, което бе по-трудно за изпълнение, но убиецът го бе извършил, без да го видят. Труповете на жертвите в другите щати бяха захвърлени по подобен начин. Някои от момичетата още не бяха открити, но почти със сигурност бяха мъртви. Изчезнаха безследно, някои от тях, докато тичаха в парковете рано сутринта или вечер.

Убиецът очевидно си падаше по хубавите пейзажи за делата си. Едно от момичетата от Средния Запад, едва осемнайсетгодишно, бе изчезнало от семейната ферма. Родителите на младата жена казаха, че тя редовно ходела на автостоп до града, но не се притеснявали, тъй като познавали всички в околността. Ала този път очевидно я бе качил непознат. Родителите й живяха в продължение на месеци с надеждата да чуят, че бе заминала с някой млад хубавец. Но никога не получиха вест от нея, а трупът й бе открит в полето, когато булдозер разкопа земята няколко месеца по-късно. Тя бе умряла по същия начин като останалите — изнасилена и удушена.

Разпитваха Куентин три часа, после го върнаха обратно в килията му. Той излезе от стаята, без да погледне назад. Не се обърна и към огледалото и Алекса. Тя бе не по-малко изморена от полицаите, когато се събраха в кабинета й да обсъдят чутото. Куентин не им бе дал нищо, освен потвърждение за местата, които бе посетил. Но те бездруго ги знаеха. Чуха и имена на хора, с които се бе запознавал, вечерял или работил, но и те бяха без значение. Люк знаеше как да се предпазва. Откак бе освободен от затвора, никога не бе арестуван. Обичаше текила и евтино вино, също като повечето колежанчета, които обаче не изнасилваха и убиваха жени. Пиенето на евтин алкохол не е престъпление, а хората, които го познаваха, твърдяха, че Люк може да носи на пиячка и не се замесва в сбивания по баровете. Куентин беше хладнокръвен и пресметлив и преценяваше внимателно всичките си действия. Беше го направил и по време на разпита.

— Не научихме много — обади се едно от младите ченгета разочаровано.

— Не съм го и очаквал — спокойно отвърна Джак. — Люк е хитър. Няма да се изпусне и да издаде нещо. Ще се наложи да сглобим случая бавно, сламка по сламка и тухла по тухла, както трите малки прасенца, строящи къщите си. Той няма да ни улесни. Ще трябва да поработим здраво, за да го заковем.

Алекса хареса аналогията с трите прасенца и се усмихна, когато останалите излязоха от кабинета й.

— Е, какво мислиш? — попита тя Джак, щом останаха сами.

И двамата бяха наясно, че Куентин нямаше минало с жестоки престъпления. Но след последната си присъда бе променил метода си на действие. Алекса бе убедена, че той е престъпникът. Полицаите, които го следяха и проучваха от месеци, също бяха убедени в това.

— Честно казано, смятам, че той е извършителят. Инстинктът ми твърди, че Куентин е убил всички тези жени, може би дори и повече. Но мисля, че ще трябва да поработим усърдно, за да го пипнем. Вярвам, че е виновен. Сега просто трябва да го докажем, и после ти ще можеш да си свършиш работата.

Алекса кимна в съгласие. Резултатът още не бе сигурен, но искаше силно да го осъди, защото бе убедена, че той бе убиецът. Инстинктът й беше същият като този на Джак, но Куентин бе хитър и нямаше да е лесно да го разобличат. Притежаваше всички черти на социопат, човек, който извършва зловещи престъпления, без да му мигне окото. Очевидно не се страхуваше и не изпитваше разкаяние. Но може би това щеше да стане по-късно.

— Искаш ли да споделим обяд, който почти сигурно ще ти разстрои стомаха? — предложи Джак. — Можем да поговорим за случая. Или за нещо друго, ако предпочиташ. Трябва да размисля върху това, което Куентин ни разказа. Понякога улавям нещо по-късно, когато си припомня чутото. Отначало не изглежда важно, но после се оказва следа, свързана с нещо значително.

Джак бе добър в работата си, тъй като се съсредоточаваше върху всяка дребна подробност. Във всички случаи, по които бяха работили заедно, бе постигал чудесен резултат. Беше най-добрият следовател, с когото разполагаха, а Алекса бе най-добрият прокурор.

— Разбира се, но трябва да се върна тук до два часа, имам среща. Готвя се за предварителното дело.

Трябваше да се яви в съда след два дни и Джак щеше да я придружи. Алекса искаше да е идеално подготвена. Но поради тази липса на достатъчно доказателства аргументите й за вкарването на Куентин в съда трябваше да са убедителни. Все още не разполагаха с димящия пистолет, но пък тя бе много добра в работата си.

Тръгнаха по улицата към закусвалнята, която мразеха, но посещаваха често. Алекса се опитваше да си носи храна от вкъщи, но обикновено бързаше и забравяше да си приготви нещо, така че или гладуваше цял ден, или ядеше боклуци от машините, или жертваше храносмилателната си система в закусвалнята. Мястото бе ужасно, но се намираше близо до сградата, където работеха. Всички бяха съгласни, че човек трябваше или да умира от глад, или да е склонен към самоубийство, за да яде там. Храната беше тежка, мазна, често прегорена или полусурова. Алекса обикновено се опитваше да мине само със салата, защото й се струваше най-безопасна. Джак обичаше солидни порции и се спря на днешния специалитет, който изглеждаше смъртоносен.

Той си поръча руло „Стефани“ с пюре, а Алекса салата „Цезар“, спаружена и безвкусна както винаги.

— Господи, мразя храната тук — промърмори тя и Джак се ухили.

— Да, аз също. Но ям тук поне два пъти на ден, понякога и три. Никога нямам време да отида някъде другаде.

След развода си преди години той прекарваше повечето си време в службата, дори през уикендите. Нямаше какво друго да прави и твърдеше, че това му пречи да се набутва в неприятности. Алекса имаше същата теория за себе си.

— И двамата работим прекалено много — отбеляза тя, като се намръщи на противната маруля.

— Е, не е нещо ново. Как е любовният ти живот? — попита той небрежно.

Винаги бе харесвал Алекса. Беше умна, работеше здраво, проявяваше се като корава, когато се налагаше, но също така беше справедлива и мила, добра и красива. Трудно му бе да намери нещо, което не харесваше у нея, само дето беше малко кльощава за вкуса му и не полагаше грижи за косата си. Вечно бе вдигната на кок, макар да подозираше, че в леглото сигурно е дълга и гъста. Опитваше се да не мисли за това и да си напомня, че Алекса бе „едно от момчетата“ в живота му. Поне тя се държеше по този начин. Беше силно наранена от брака си и предателството на бившия си съпруг. Веднъж му разказа историята си и тя бе по-лоша и от неговата.

— Предполагам, че се шегуваш, нали? — усмихна се тя в отговор на въпроса му. — Кой ти има време за любовен живот? Имам дете и сериозна работа. Те са ми предостатъчни.

— Някои хора се справят и с повече. Дори излизат на срещи, влюбват се и се женят. Или поне така съм чувал.

— Сигурно взимат наркотици — пошегува се Алекса и бутна салатата настрани. — Е, какво мислиш за нашия случай? Смяташ ли, че ще успеем да го пипнем?

— Надявам се. Със сигурност ще се опитам. Куентин е адски хладнокръвен. Способен да убие всеки, когото си избере, ако може да се измъкне.

— Какво те кара да мислиш така?

Алекса бе заинтригувана от коментара му и винаги се доверяваше на преценката му. Джак рядко грешеше. Вероятно и този път бе прав.

— Няма случай на престъпления с насилие и никога преди не е убивал — напомни му тя.

— Това означава, че просто е добър. Не знам защо мисля така, те са най-опасните машини, а не човешки същества. Но съм виждал типове като него, а също и ти. Класически социопат, а обикновено те са умни. Убиват те със същата лекота, с която се ръкуват с теб. Куентин може да не е убил никого, когато е бил по-млад, но съм убеден, че сега би го направил. Може да е мръднал последния път в затвора. Смятам, че е болен и извратен мръсник и ще ни накара да се потрудим сериозно. Покрил си е следите много добре. Не знам как извадихме късмет с кръвта по обувките му. Социопатите обикновено не допускат подобни грешки. Може да се е почувствал прекалено самоуверен, а и със сигурност не подозираше, че го наблюдаваме.

Този факт стана ясен по време на разпита. Полицаите просто го оставиха да говори, за да видят какво щеше да каже.

— Мамка му, надявам се да го заковем — възкликна Алекса пламенно.

Ужасно й се искаше да го вкара зад решетките завинаги.

— Аз също — съгласи се Джак.

— Прилошава ми, когато видя снимките на онези момичета. Всичките са толкова млади и красиви. Приличат на дъщеря ми.

В мига, когато изрече думите си, Алекса потръпна. Преди не се беше замисляла по въпроса, но наистина приличаха. Савана беше неговият тип. За щастие той бе на сигурно място в затвора, а не се мотаеше из улиците. Засега.

— Как е тя, между другото? — попита Джак, променяйки темата.

Имаше чувството, че познава Савана благодарение на безбройните й снимки в кабинета на Алекса, а и я беше виждал два-три пъти в службата. Беше красиво момиче, също като майка си.

— Подготвя молбите си за кандидатстване. Иска да следва в „Принстън“, който поне е в Ню Джърси. Плаша се до смърт, че може да замине за „Станфорд“. Не искам да е толкова далеч. Животът ми ще се превърне в пустиня, когато постъпи в колеж.

Джак кимна, забелязал тъгата по лицето й. Алекса беше прекалено млада, за да се откаже от собствения си живот заради детето си.

— Може би трябва да помислиш по въпроса. Все още имаш време да направиш нещо.

— Какво? Чувам подобно нещо от човек, който работи не по-малко от мен? Последната ми среща може да е била в каменната ера, но нещо ми говори, че твоята е била поне хиляда години преди това.

Джак се разсмя гръмко.

— Тогава ме послушай — каза той. — Допускаш грешка. За мен е вече прекалено късно. На моите години мога да излизам с по-млади жени, които искат бебета, а аз не искам. Или с жени на моята възраст, които са ядосани, огорчени и мразят мъжете.

— И между двете няма друго?

Алекса се зачуди дали Джак бе прав. Знаеше, че самата тя бе адски огорчена от Том, а и от мъжете като цяло. Беше си дала обет никога вече да не се доверява на мъж и го бе изпълнила. Оградата й беше висока километри.

— Има — отвърна Джак. — Проститутки. Но аз съм прекалено стиснат, за да плащам за секс.

И двамата се засмяха. Джак плати обеда и Алекса му благодари.

— Не казвай, че не те водя по най-добрите места — ухили се той. — Ако теорията, че можеш да получиш секс срещу хубава вечеря, е вярна, вероятно трябва да ме сриташ заради обяда. Как ти е стомахът след салатата? Прилошава ли ти вече?

— Не още. Обикновено отнема около половин час.

Шегите за закусвалнята бяха безброй, но истината бе, че мястото беше кошмарно. Всички ченгета се кълняха, че храната в затвора е много по-добра, и вероятно бяха прави.

Върнаха се в службата заедно и Джак каза, че ще я държи в течение за развитието на нещата. Медиите се интересуваха силно от Куентин, затова всички в прокуратурата внимаваха какво казват. Репортерите вече се опитаха да интервюират Алекса, но тя отказа. Реши да остави пресата на главния прокурор.

Тя прекара остатъка от следобеда в срещи, поработи върху документите си за съда и си тръгна по-рано от обикновено, към шест часа. Майка й и съдия Шварцман щяха да дойдат на вечеря и Савана тъкмо бе пъхнала пилето във фурната, когато Алекса се прибра. Изглеждаше красива и свежа и бе играла волейбол цял следобед. Беше въодушевена от победата срещу съперниците им от друго училище. Алекса се опитваше да ходи на мачовете й, когато можеше, но за съжаление не се случваше достатъчно често. Отново се впечатли от приликата на дъщеря си с жертвите на Люк Куентин. Внезапно смъртта на нещастните млади жени й се стори още по-ужасна.

— Как върви случаят със серийния убиец? — попита Савана.

Двете стояха в кухнята. Алекса правеше салата, а Савана сложи картофите в микровълновата. Мюриъл и Стенли Шварцман щяха да се появят след половин час. Дотогава майка и дъщеря можеха да си побъбрят, както правеха винаги, като готвеха.

— Върви — отговори Алекса. — След два дни трябва да се явя в съда. Докъде стигна с молбите? Приключи ли някои от тях? Искам да ги видя, преди да ги изпратиш — напомни тя на дъщеря си.

Но Савана пишеше отлични есета, а оценките й бяха високи. Можеше да кандидатства навсякъде. Алекса си бе свършила работата добре и Савана бе умно момиче.

— Завърших „Принстън“ и „Браун“. Остават ми „Харвард“ и „Станфорд“. Но не мисля, че ще вляза там. Е, университетът във Вашингтон и „Дюк“ също стават.

Постъпването в колежа все още изглеждаше нереално за Савана и й приличаше на мечта, но бе вълнуващо. Очакваше с нетърпение да си поговори за това с баща си, когато отидеха на ски.

Алекса и Савана приключиха приготвянето на вечерята и започнаха да подреждат масата. След няколко минути на вратата се позвъни. Майка й и Стенли се появиха. Той беше хубав, изискан и жизнен мъж, въпреки възрастта си. Видът му беше точно такъв, както би трябвало да изглежда уважаван съдия. Сериозен, консервативен, но със страхотно чувство за хумор и усмихнати очи.

Пилето беше много вкусно и всички се престориха, че не забелязват прекалено препечените картофи. Разговорът беше весел. Трите поколения жени винаги прекарваха чудесно заедно, а Стенли изпитваше удоволствие от компанията им. Алекса му напомняше за собствените му дъщери, а Савана за любимата му внучка, която бе на същата възраст. Говориха за молбите на Савана и за смешното дело, на което Стенли бе съдия наскоро. Някакъв тип бе решил да съди колегата си, задето кихал непрестанно върху него и го разболял. Делото бе прекратено поради липса на зъл умисъл и ищецът не получи нищо.

— От време на време се питам дали всички хора са луди — въздъхна Стенли, като довърши салатата. — Върху какво работиш напоследък, Алекса?

— Нашумелият случай със серийния убиец, който е по всички вестници — отговори Мюриъл вместо нея.

Стенли я изгледа впечатлен.

— Тези случаи винаги са трудни. И емоционално тежки. Не ми излизат от главата в продължение на месеци.

Алекса кимна. Делото на Куентин вече се бе настанило трайно в главата й. Познаваше всяка подробност в лицата на мъртвите момичета и живота им, но знаеше твърде малко за обвиняемия, за това как бе извършил престъпленията, кога и къде и какво го караше да убива. Ала щеше да стигне и дотам. Винаги стигаше.

— Мразя, когато Алекса се занимава с подобни случаи — промърмори майка й, докато носеше чиниите към миялната машина.

Мюриъл се радваше на вечерите у дъщеря си, където винаги се чувстваше спокойна и весела. Стенли също обичаше да идва с нея. Имаха чудесна връзка и се наслаждаваха на едни и същи неща. Недостатъчно, за да се оженят на този етап от живота си, но достатъчно, за да прекарват дълго време заедно и да говорят по телефона всеки ден. Понякога обядваха в нейния кабинет или неговия.

— Винаги се тревожа, че обвиняемите са прекалено опасни и имат не по-малко опасни приятели вън от затвора.

— Случило ли се е нещо подобно? — попита Стенли с тревога, но Алекса поклати глава.

— Не. Всичко е наред.

Вечерята приключи малко по-късно и Алекса и Савана се прибраха в спалните си. Савана прекара остатъка от вечерта в разговори по телефона, а Алекса потъна в документите по случая и накрая заспа облечена. Савана дойде да й пожелае лека нощ, взе внимателно листата от ръката й, покри я с одеяло и загаси лампата. Алекса заспиваше с дрехите редовно, особено когато имаше сериозен случай. Савана я целуна, но майка й не помръдна, а само похъркваше леко. Савана се усмихна и затвори вратата.