Даниел Стийл
Светлините на Юга (15)

15.

Беше началото на април и до делото оставаше само един месец. В Ню Йорк все още бе студено и валя сняг през цялата седмица, когато Алекса се прибра след уикенда с дъщеря си. В Чарлстън бе пролет и навсякъде цъфтяха азалии, глицинии, японски вишни. За великолепната градина в „Хилядата дъба“ се грижеше всеки ден екип градинари.

Всичко в двата града и живота в тях контрастираше рязко. В Ню Йорк бе мразовито, сиво и мрачно и Алекса се готвеше за делото на човека, убил осемнайсет млади жени.

В Чарлстън всичко разцъфтяваше, времето бе топло, а Търнър и Савана започваха да се влюбват силно един в друг. Дейзи непрестанно я закачаше за това, а момичетата в училище ревнуваха. Търнър я покани на абитуриентския бал, а Том й позволи да го покани на вечеря в къщата. Луиза не се зарадва, но поне не бе груба с него, тъй като семейство Бомонт и баща му бяха приятели.

Най-хубавото на живота на Савана в Чарлстън, освен запознанството с Дейзи, връзката с Търнър Ашби и приятелството с баба й, бе, че получи възможност да общува с баща си.

Ходеха на дълги разходки и Том й показваше местата, където бе играл като малък, водеше я до прочути плантации извън града. Разглеждаха ги заедно и ходеха по плажовете близо до Маунт Плезънт. Прекарваха часове в разговори и се опознаваха. Савана вече имаше истински баща, а не само баща, който се появяваше два пъти годишно в Ню Йорк и не я приемаше в живота си. И двамата знаеха, че той никога вече нямаше да се отдръпне от нея. Желаеше Савана да присъства в живота му.

Том водеше двете сестри в аквариума и играеше тенис с тях. Заведе Савана в кънтри клуба и я запозна с всички. Луиза се чувстваше все по-гневна и предадена, но на Том вече не му пукаше. Престоят на Савана в Чарлстън и реакцията на Луиза задълбочиха пропастта между тях, появила се още преди години. Двамата почти не си говореха и Луиза бе или навън, или в леглото с мокра кърпа на главата. И въобще не се опитваше да се примири с положението. Не бе казала и една любезна дума, нито бе направила гостоприемен жест към Савана. Том се извиняваше на дъщеря си, но просто не можеше да накара жена си да се държи прилично. Войната между тях бе започнала.

Южени беше болна от лек грип и Савана я посети няколко пъти, за да й прави компания и да се грижи за нея. Беше изчела всички книги, които баба й й даде, и бе научила много за Гражданската война.

Един следобед Савана седеше с нея на терасата, когато Луиза се появи неочаквано. Изгледа ги с омраза и нареди на Савана да се прибере у дома. Тя се надигна да си ходи, защото не искаше да създава проблеми.

— Седни — строго каза баба й и прикова очи в снаха си. — Савана няма да ходи никъде, Луиза. Защо не се опиташ да се успокоиш? Тя е само дете и няма да те нарани. Не иска нищо от теб. А майка й не иска мъжа ти.

Том й беше разказал за обеда си с Алекса и разговора им. Южени не се изненада, а изпита силно уважение към бившата си снаха. Заяви на сина си, че Алекса бе абсолютно права и поне притежаваше гордост и самоуважение. Вероятно все още го обичаше, но не искаше мъж, който я бе наранил силно и бе чакал десет години, за да се върне при нея, и то когато му беше удобно. Том остана шокиран от думите на майка си.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Луиза надуто, но Южени я изгледа с присвити очи.

— Имаш. Страхуваш се, че Том ще ти причини същото, което вие двамата сторихте на Алекса. Но няма да стане. Тя не го иска. Твой е. А Савана няма нищо общо с това. Принудена е да живее тук. Така че няма причина да я наказваш.

— Не съм я наказвала! — възмути се Луиза. — Тя ли ти го каза?

Луиза изгледа момичето с дива омраза, сякаш искаше да я изпепели с поглед.

Южени поклати глава.

— Не, не тя. Том ми каза. Обясни ми, че се отнасяш грубо с нея, откакто е пристигнала.

Южени не се въздържаше да сподели мненията си, а и тя ръководеше парада. Савана се притесни. Не искаше да защитава мащехата си, но също така нямаше желание да я обвинява и да се кара с нея. Луиза беше страховит враг, а нещата и така бяха достатъчно лоши.

— Мисля, че трябва да се отпуснеш и да се позабавляваш. Том е твой и няма да отиде никъде.

— Откъде знаеш?

— Не е такъв човек — отговори Южени, която познаваше добре безволевия си син. — Ти го отвлече от Алекса, а и аз го подтикнах. Без нашата помощ той нямаше да я напусне. А едно седемнайсетгодишно момиче не е заплаха за теб. Савана просто живее тук, докато делото на майка й приключи и може да се прибере у дома.

— Защо прекарва толкова много време с теб? — ядно попита Луиза.

Подозираше заговор между баба и внучка, тъй като самата тя би действала по този начин. Но това бе последното, което би дошло наум на Савана.

— Защото е чудесно момиче — заяви баба й. Южени беше заобичала внучката си и бе благодарна за времето, което прекарваше с нея. — И вероятно е самотна тук без майка си. А ти не си направила абсолютно нищо да я накараш да се почувства у дома.

— Аз… аз… — заекна Луиза, но нямаше какво да отговори.

— Защо не дойдеш да ме посетиш някой друг път, когато съм сама?

Баба й отпрати Луиза безцеремонно, но Савана се надигна, притеснена от разговора.

— Трябва да пиша домашни — каза тя, като се наведе да целуне баба си.

Обеща да дойде пак скоро и си тръгна. Луиза остана със свекърва си.

— Мислех си, че си по-подходяща за него — заговори Южени, когато Луиза седна срещу нея, бясна, че свекърва й бе заела страната на Савана. Но пък за старицата беше много по-лесно да обича внучката си, отколкото снаха си. — Но ти се държиш ужасно. Спечели го и той е твой от десет години. Няма нужда да го подритваш и нараняваш. Може да е по-мил с теб, ако се държиш добре с Том.

Южени защитаваше сина си, към когото Луиза се бе отнасяла безобразно в продължение на години.

— Не знам за какво говориш, майко Бомонт.

Луиза би искала да каже, че това бяха дрънканиците на изкуфяла старица, но и двете знаеха, че Южени е с ясен разсъдък, а и думите й бяха верни. Луиза се престори на наранена, но всъщност бе силно разгневена.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома и да помислиш по въпроса — каза Южени.

Беше късно следобед и тя се чувстваше изморена. Савана бе останала дълго време и двете бяха щастливи да са заедно, но сега бе изтощена и нямаше желание да се разправя с Луиза.

— Ако продължиш да се държиш с него по този начин, ще го загубиш. Алекса няма да го приеме обратно, но друга жена определено ще му се зарадва. Том е хубав мъж.

— Вече го загубих — отвърна Луиза съкрушено, искрена за първи път. — Никога не ме е обичал, не и откакто си го върнах. Никога не е спирал да обича нея.

И двете знаеха, че това бе вярно, и Южени не спираше да се обвинява за случилото се оттогава. Синът й бе нещастен и отчасти вината бе нейна. Луиза мислеше само за себе си и факта, че съпругът й не я обичаше, защото никога не беше престанал да обича Алекса.

— Сгрешихме, Луиза — продължи свекърва й. — И двете. Нямахме право да постъпим по този начин. Наранихме Том и Алекса, и детето им. Ако бях на твое място, щях да направя всичко възможно, за да му се реванширам, както и на Савана. Това ще означава много за него.

Луиза занемя, сбогува се набързо със свекърва си и тръгна към колата. Вечерта не се държа различно със Савана и Том, но бе изненадващо тиха и кротка. Том усети, че жена му имаше нещо наум, но не започна да я разпитва. Луиза се качи горе, вместо да вечеря с тях. Каза, че имала силно главоболие и си легна.

 

 

Пролетта бе в разгара си, когато Алекса дойде отново в Чарлстън. Този път носеше две важни неща със себе си — отговорите от университетите и нюйоркската й баба. Савана беше във възторг и от двете и се хвърли в прегръдките на Мюриъл в мига, когато я видя.

— Изглеждаш прекрасно, Савана — доволно отбеляза баба й.

Беше се страхувала, че дългото отсъствие от дома ще се отрази прекалено тежко на Савана, но внучката й очевидно бе щастлива и цъфтеше. Освен това изглеждаше пораснала и елегантна. Мюриъл разбираше защо Алекса се тревожеше. Савана явно се чувстваше удобно в Чарлстън и й се струваше трудно да повярва, че някога би искала да го напусне. Но Мюриъл все още бе сигурна, че внучката й искаше да се прибере у дома. А домът й бе в Ню Йорк заедно с майка й.

— Е, да погледнем ли писмата? — развълнувано попита Алекса.

Савана не й беше позволила да отвори писмата и да ги прочете без нея. Не искаше да научава новините по телефона. Накрая всичките бяха пристигнали, макар и някои от тях с няколко седмици закъснение. Част от пликовете бяха по-дебели от другите, което обикновено означаваше, че си приет. Беше получила отговори от всички университети, в които бе кандидатствала, и сега гледаше пликовете нервно. В следващия момент бъдещето й щеше да бъде решено, както и къде щеше да прекара следващите четири години. И най-вероятно щеше да има избор. Надяваше се да е приета в онези, които искаше.

Писмата бяха шест. Някои от приятелите й бяха кандидатствали в десетина училища, но Савана си бе избрала само шест. Алекса и Мюриъл седнаха на канапето и зачакаха със стаен дъх.

Савана отвори първо писмото от „Станфорд“, където не бе приета. За момент тя доби съкрушен вид и майка й бързо я успокои, че бездруго не би я пуснала там, така че нямаше защо да се ядосва. Савана знаеше, че това бе вярно, тъй като Алекса й го бе повтаряла от самото начало.

Не беше приета и в „Харвард“, но за там не й пукаше. Университетът й се струваше прекалено голям и заплашителен.

От „Браун“ я поздравяваха за добрите й оценки и я бяха включили в списъка с чакащите. Савана се разочарова малко, защото „Браун“ бе вторият й избор.

Оставаха „Принстън“, „Вашингтон“ и „Дюк“. Савана отвори писмото от „Дюк“. Беше приета. Трите жени изкрещяха щастливо и се прегърнаха. Савана се ухили и те отново седнаха. Беше приета в чудесно училище.

— Защо имам чувството, че присъствам на раздаването на „Оскар“-ите? За най-добра женска роля… — подхвърли Мюриъл и Савана се засмя, после отвори писмото от „Вашингтон“.

Беше приета и там. Вече имаше два избора. Последното бе от университета, който желаеше най-силно. „Принстън“. Пликът изглеждаше тънък. Вероятно я бяха отхвърлили. Тя завъртя плика в ръка:

— Няма ли да го отвориш най-после? — припряно се обади Мюриъл. — Не мога да понеса напрежението.

— Аз също — призна Алекса.

Но това бе шоуто на Савана. Беше се трудила упорито за това и го бе чакала дълго време. Молбите й бяха изпратени още преди три месеца. Тя отвори бавно плика и внимателно разгъна писмото. Затвори очи за миг, прочете го, скочи на крака и изпищя.

— Влязох! Влязох! Мили Боже! Влязох!

Майка й и баба й я запрегръщаха радостно.

— Отивам в „Принстън“ — ухили се тя, после се сети, че Търнър щеше да се разочарова, задето не бе избрала „Дюк“, където щеше да учи той.

Но пък можеха да си ходят на гости, а „Принстън“ беше мечтата й. Нямаше да се откаже от нея заради момче, дори не и заради готин тип като Търнър.

Алекса отвори шампанското, а Савана отиде да се обади на баща си. Том знаеше, че Алекса бе донесла писмата и нетърпеливо очакваше да чуе новините. Вдигна при първото позвъняване.

— „Станфорд“ и „Харвард“ ме отхвърлиха. „Браун“ ме е включил в списъка на чакащите. Приета съм във „Вашингтон“, „Дюк“ и… „Принстън“! — изкрещя Савана и баща й се усмихна широко. — Заминавам за „Принстън“, татко!

Също като Търнър, и Том би предпочел „Дюк“, но той беше пристрастен, когато ставаше дума за южняшките училища. А „Принстън“ бе изключително престижен колеж. Савана се бе целила нависоко и бе постигнала целта си. Том беше невероятно горд с нея.

— Поздравления! Утре вечер ще празнуваме. Ще заведа всички на вечеря. Поздравления, скъпа! Страшно се гордея с теб!

Тя му благодари и се върна при майка си и баба си. Седнаха и си бъбриха дълго време, после отидоха на вечеря в любимия ресторант на Савана. Беше шумен, гостоприемен и пълен с колежани. Повечето й приятели също бяха получили писма от колежите, в които бяха подали молби. Вярна на думата си, Джулиан не бе кандидатствала, защото бе решила да си почине една година, но сега съжаляваше и се чувстваше леко извън играта. Савана реши да не й се обажда и да я дразни с радостната си новина. Звънна на Търнър, преди да излязат от хотела, и той бе щастлив за нея, макар и разочарован, че нямаше да учат заедно в „Дюк“. Но той знаеше какво означаваше „Принстън“ за Савана и обеща да й ходи на гости колкото се може по-често.

Беше прекрасна нощ и Савана изглеждаше безкрайно щастлива, като вървяха обратно към хотела. Баба й се наслаждаваше на красотата на града. Беше го харесвала и преди, когато посещаваше Алекса, докато беше омъжена за Том. Седнаха да си поговорят, преди да си легнат, все още развълнувани от чудесните новини. На следващата сутрин Травис се обади да я поздрави, после и Дейзи, която искаше да знае дали можеше да ходи на гости на сестра си в „Принстън“. Савана я увери, че щеше да я посреща там с радост. По-късно й звънна и Хенри, също развълнуван, макар да й каза, че е разочарован, задето не бе избрала неговото училище. После той помоли да поговори с майка й. Двамата с Алекса си поговориха няколко минути. Тя се усмихваше, когато върна телефона на Савана. Всички й се бяха обадили. Баба Бомонт бе следващата. Тя й каза, че трябвало да отиде в южняшко училище, но след като е предпочела колеж на янките, „Принстън“ е най-доброто.

— Но той не е ли само за мъже? — попита Южени озадачено.

— Бил е — отговори Савана. — Но вече не е.

— Накъде отива светът? — усмихна се Южени, после каза най-неочаквано, че би искала да дойде следобед в хотела, за да пие чай с майка й и баба й.

Савана бе зашеметена. Отговори, че ще им бъде приятно и благодари на баба си.

— Ще помоля баща ти да ме докара — обясни Южени и предложи четири часа.

Савана затвори. Надяваше се, че майка й няма да възрази срещу посещението на Южени.

— Мисля, че е много мило от нейна страна — каза Алекса с леко резервиран тон.

Това беше жената, организирала провала на брака й преди десет години и унищожила живота й, но все пак беше баба на Савана и тя щеше да се държи любезно. Беше твърдо решена да положи усилия за дъщеря си и собствената й майка се гордееше с нея. Алекса спомена, че след като се е видяла с Том, можеше да приеме и майка му, макар да не изпитваше топли чувства към нея.

— Благодаря, мамо — целуна я Савана.

Знаеше какъв страхотен жест правеше баба Бомонт, идвайки в хотела. Тя почти не излизаше от къщата си. Беше достатъчно стара да е майка на другата й баба.

Продължиха да празнуват цял ден и отидоха заедно в спа салона. Мюриъл го хареса много и се наслади на дълъг масаж, маникюр и нова прическа. Върнаха се в апартамента в три и половина, за да се облекат и посрещнат госпожа Бомонт в четири.

Южени пристигна точно в четири, придружена от Том. Савана се зарадва, когато я видя. Мюриъл я поздрави любезно, а Алекса изглеждаше напрегната. Баба Бомонт се отправи първо към нея.

— Дължа ти извинение, Алекса — започна тя, облегната на бастуна си и приковала очи в бившата си снаха. — Съсипах живота ти, както и този на сина си. Знам, че никакво извинение не е достатъчно. Но искам да знаеш, че съм наясно какво извърших и ще отговарям за постъпката си пред Господ. Но имаш прекрасна дъщеря и аз много я обичам.

Алекса й благодари мило и я прегърна. Беше вярно, че извинението не може да върне годините назад и проваления й брак. Но поне Южени притежаваше смелостта и добрите маниери да признае какво бе сторила. Том стоеше зад нея със смутен вид и не посмя да срещне погледа на Алекса.

След това седнаха да пият чай. Алекса показа на баба Бомонт брошурата на „Принстън“. Университетът и градчето около него бяха великолепни и Савана нямаше търпение да замине. Тя звънна на няколко от нюйоркските си приятели и написа имейли на останалите. Две от приятелките й също отиваха в „Принстън“. Тя смяташе да живее с едната.

Майката на Том остана с тях около час, после той я отведе у дома. Посещението в хотела бе сериозно напрежение за нея, особено след скорошното й боледуване, което я бе накарало да се почувства слаба и стара. Тя прегърна Алекса, преди да си тръгне, и отново я поздрави за прекрасната й дъщеря.

Том им напомни, че ще ги чака в ресторанта в осем. Дейзи, Травис и Скарлет щяха да го придружат. Търнър също щеше да дойде. Той остави майка си в дома й и се прибра у дома. Когато влезе, отиде да потърси Луиза и отново я покани да излезе с тях. На лицето й бе изписано познатото му мрачно изражение.

— Не ставай смешен, Том. Няма да вечерям с нея. И не ми пука, че Савана е приета в университета. Тя не е мое дете. А и съм убедена, че Алекса не иска да ме види. И аз не бих искала, ако бях на нейно място.

— Може и да си права — съгласи се той. — Но поне можеш да участваш по някакъв начин. Правиш всичко възможно да избягваш Савана, откакто пристигна тук, и я караш да се чувства неудобно. Тя е моя дъщеря.

— Но не и моя — повтори Луиза. — Не я искам тук. Ти го знаеше и въпреки това я доведе.

— Нямах избор. Не е нужно да затрудняваш всички, Луиза. Савана няма да те нарани, нито пък майка й. Те не искат нищо от теб и дори и от мен.

— Те вече го имат — тъжно отвърна Луиза. — Алекса те притежаваше през последните единайсет години. Ти никога не я напусна, Том.

Том се смая от думите й.

— За какво говориш? Напуснах я преди единайсет години. Заради теб и Дейзи. Оставих я, за да се оженим. Никога вече не я видях, говорих с нея за първи път през февруари.

Луиза кимна. Вярваше му, защото редовно го проверяваше. За нея доверието не изключваше наблюдение и проверка.

— Но никога не престана да я обичаш. Знаех го всеки път, когато забелязвах начина, по който ме гледаш. Мислех, че ще мога да те открадна и да я забравиш. Но се излъгах. Никога не си ме обичал, Том. Искаше ме обратно, за да си го върнеш на Торнтън, понеже те зарязах заради него. Самочувствието ти бе наранено, но не и сърцето ти. Алекса винаги е имала сърцето ти.

Том остана безмълвен. Не можеше да отрече истината. И двамата я знаеха, а дори и Алекса, макар да не искаше да го приеме отново.

— Никога не престана да я обичаш, а сега обичаш дъщеря й, която изглежда като нея.

— Савана си е съвсем отделна личност — защити се той.

— Обядвал си с Алекса последния път, когато беше тук.

— Да, вярно е. — Луиза винаги знаеше всичко, което той правеше. — Имаме дете.

— И какво друго?

— Нищо. Тя не ме иска — мрачно отговори той.

— Ти попита ли я?

— Не. Но не съм щастлив и ти го знаеш. Тормозиш ме от години. Успя да ме върнеш при себе си, както искаше, а после, по някаква необяснима за мен причина, започна да ме измъчваш.

— Защото знаех, че още я обичаш, а мен — не.

— Но останах с теб. Поне съм лоялен.

Но и двамата знаеха, че не бе лоялен. Беше го доказал на Алекса. Беше слаб, а това бе различно. Луиза бе наясно, а също и той.

— Не знам защо остана — каза Луиза, откровена за първи път в живота си. — Може би заради Дейзи. Или от слабост, защото майка ти реши така. Но сега дори тя се обърна срещу мен.

Луиза знаеше за посещението на Южени в хотела. Том й бе казал.

— Изправи се срещу мен, когато доведе Савана тук. Въобще не ме уважаваш.

— Трудно е да уважаваш жена, която е вечно ядосана и недоволна, Луиза. Помисли малко. Не си мила дори с Дейзи, собствената си дъщеря. Заряза синовете ни. И мен. Трудно е да забравиш подобни неща. И какво ще правим сега? Ще се мразим през следващите четирийсет години или просто ще се предадем? Хубаво ще е да сме поне приятели. Не си задължена да идваш довечера. А и си права, вероятно не би трябвало да го правиш. Ще бъде неудобно и за двете ви, а и за Савана. Тя обожава майка си.

— Ти също.

— Не. Аз се чувствам виновен. Това е различно. Не я защитих тогава, когато трябваше. Изневерих й, спах с теб и ти забременя. А и предполагам, че си го направила нарочно.

Луиза не отговори, което потвърди подозрението му.

— Позволих на теб и майка ми да ме манипулирате. Но не защитих Алекса, а тогава тя бе съпругата ми. Сега съм женен за теб и ще е хубаво понякога да се държиш като съпруга и да не ме мразиш. Създадохме тази каша заедно. А ти получи онова, което искаше. Защо не се опитаме поне да се държим приятелски? Ако не го направим, ни чака тъжен и самотен живот.

Всичко казано бе абсолютно вярно.

— Ще се почувствам по-добре, когато Савана си замине — прошепна Луиза. — Тогава можем да започнем.

— Както искаш — отвърна Том, очевидно разочарован, и след няколко минути излезе, без да й се обади.

Луиза остана в спалнята. И двамата бяха разтърсени от разговора. Луиза никога не се бе държала сърдечно с него, дори не се опитваше да е любезна. Просто си беше такава. А в резултат на това бракът им бе пълен провал. И вероятно винаги щеше да е така. Тя нямаше да направи нищо различно, когато Савана си заминеше. Това бе наказанието за престъплението му.

 

 

Вечерята в чест на Савана беше весела и забавна. Травис подпийна и заразказва смешни истории от студентските си дни. Скарлет беше много мила със Савана и двете дълго обсъждаха предстоящата сватба. Дейзи бе страхотно развълнувана и много хареса майката и бабата на сестра си, по-млади и по-забавни от нейните. Търнър зяпаше Савана възхитено и държеше ръката й под масата. В един момент погледите на Том и Алекса се срещнаха над масата и изминалите години се изпариха. Каквото и да се бе случило между тях и двамата се гордееха безкрайно с дъщеря си, а днес беше специален ден. Мечтите на Савана се сбъднаха. Тя бе заобиколена от хора, които я обичаха, а това бе едва началото. И цяла вечер никой дори не се бе сетил за Луиза. Тя си беше сама у дома, изпълнена с омраза към всички.