Даниел Стийл
Светлините на Юга (10)

10.

На следващата сутрин, когато влезе в кабинета си, Алекса откри съобщение от Джо Маккарти, че иска да я види незабавно. Тя се отправи към кабинета му и секретарката му й махна да влезе. Джо седеше зад бюрото си, а Джак се бе настанил срещу него. Явно нещо се бе случило. И двамата мъже изглеждаха загрижени.

— Какво не е наред? — попита тя и седна срещу Джо.

— ФБР иска да ни отнеме случая — мрачно отговори той.

— Кой случай? Люк Куентин?

Алекса ококори очи, но не беше особено изненадана. Очакваха, че може да се стигне дотам, щом в другите щати започнаха да се появяват жертви. Всички знаеха, че след като щатските граници бъдеха прекосени, ФБР винаги се намесваше.

— Искат слава за разследването и присъдата — добави Джо.

— Няма да ги получат. Ако искат, могат да ни помогнат в разследването и го правеха. Но са замесени и местните органи на закона, както и съвместната група, която самите те ръководеха напоследък. Ние намерихме първите четири трупа в Ню Йорк и го арестувахме. Случаят си е наш.

Алекса не искаше слава, нито похвала, но бяха работили усърдно, особено Джак, и тя нямаше никакво намерение да се откаже сега. Беше твърдо решена да вкара Куентин зад решетките.

— Ако те поемат случая, ще настъпи пълна суматоха и ще започнат да го влачат из всички щати, за да го съдят. Трябва да свържем техните случаи с нашия и точно това направихме. Не разбирам защо ФБР не желае да работи с нас; не крием нищо от тях, а и можем да използваме помощта им. Ако започнем да го изпращаме из осемте щата, това ще струва цяло състояние на данъкоплатците. Куентин си е наш — решително заяви Алекса и Джо й се усмихна.

— Харесвам жени, които знаят какво искат — каза той. — Не се страхуваш да си обвинител в този случай, нали, Алекса? В апартамента ти вече има ченге, а и чух, че се е наложило да изпратиш дъщеря си някъде. Не би ли предпочела да се откажеш?

— Не, не бих — отговори тя спокойно. — Искам да довърша това, което започнах. Люк Куентин е безсърдечен убиец и искам да го осъдя. Не се страхувам от него. А дъщеря ми е добре. Липсва ми, но бездруго имам прекалено много работа. Хайде да си свършим работата, момчета. Не можем да позволим на ФБР да ни прекара. Правят го само заради славата. А ние си съдрахме задниците от работа. Нека да ни помогнат в разследването, но ние ще си проведем делото. По закон имаме право на това, тъй като намерихме първите четири трупа.

Технически Алекса беше права, но ФБР имаше голямо влияние и нещата можеха да се объркат.

— Ще видя какво мога да направя. Как върви разследването?

Джо не ги бе питал за това няколко дни, беше прекалено зает с разправиите с шефа на ФБР.

— Имаме ДНК съвпадения при почти всяка жертва. Липсват ни само две, но очакваме резултатите от Илинойс — уведоми го Джак.

— И той още не иска да се признае за виновен? — изненада се Джо.

— Не — поклати глава Алекса.

— Какво казва адвокатката му?

— Твърди, че е невинен и някой го е накиснал — отвърна тя с презрителна усмивка.

— Въпреки доказателствата и седемнайсетте жертви? Да не е дрогирана?

— Куентин е страхотен сваляч и мисля, че тя е влюбена в него. Млада е, а той знае точно какво върши.

— Разполагаме ли вече с психологическия му профил?

— Даже с два. Абсолютен социопат.

— Тя знае ли го?

— Разполага с всичко, което имаме.

— Това ще е грозна работа. Съдебните заседатели ще го признаят за виновен, а съдията ще го осъди поне на хиляда години.

— Съгласна съм — въздъхна Алекса.

Беше изморена, но се справяше чудесно и двамата мъже го знаеха. Винаги работеше по този начин, съвестно и внимателно, и главният прокурор хареса всичко, което чу. Нямаше желание да й отнема случая. Щеше да му се наложи да се бори още по-ожесточено, за да го запази. Алекса го бе убедила, че е идеалният обвинител за това дело. Никой федерален прокурор нямаше да свърши по-добра работа.

— Куентин иска да се яви в съда. Мисля, че му харесва вниманието на медиите — отбеляза Алекса.

— Мразя това — заклати глава Джо мрачно.

Люк Куентин вече бе национална новина. А Алекса медийна звезда. Тя бе изключително предпазлива, тъй като не искаше да провали случая с нещо, изтърсено пред медиите. Беше прекалено разумна да допусне подобна грешка и шефът й одобряваше действията й.

Маккарти увери двамата си колеги, че щеше да продължи битката и да вкара в действие всичките си връзки. След като излязоха от кабинета му и Джак, и Алекса бяха все още притеснени.

— Мамка му, надявам се да не загубим случая — промърмори Алекса, когато спряха пред машината за кафе.

Напоследък караше само на кафе и шоколади от автоматите и оставаше зад бюрото си до полунощ всяка вечер.

— Аз пък се надявам, че Джо ще използва влиянието си това да не се случи — отвърна Джак и я последва в кабинета й.

Почти не я бе виждал от няколко дни, понеже и той беше претрупан с работа. Тъкмо се бе върнал от Питсбърг, където бе ходил да помогне с разследването и да обмени информация.

— Копелето определено ни държи заети.

— Това ни е работата — усмихна му се Алекса и се настани зад бюрото си.

Имаше чувството, че вече живее тук.

— Изморяваш ли се понякога? — попита Джак с изтощен глас и отпи от кафето си.

— Понякога. Но не и в този случай. Скапват ме крадците в магазини и дребните риби. При дело като това се чувствам полезна. Защитавам обществото и младите жени. А иначе ми се налага да се занимавам със смотаняци, които са откраднали някой чорапогащник в мазето на „Мейсис“. На кого въобще му пука за тях?

Имаше и по-сериозни случаи, разбира се, но повечето бяха такива.

— Как е Савана? — попита Джак и Алекса въздъхна.

— Добре е. При баща си е, в Чарлстън. Не й харесва много, но се справя. Липсва ми ужасно.

Беше ужасно самотна без дъщеря си и Джак го знаеше.

— Ако ФБР ни вземе случая, можеш да я върнеш в града — отбеляза той, но Алекса поклати глава.

— Не искам да се прибира в Ню Йорк, преди делото да приключи, независимо кой ще отговаря за него. Този тип е откачен. Може да продължи да я тормози заради това, което съм свършила досега, и мисля, че би го направил. Но смятам, че ще се откаже, когато го осъдят и натикат в затвора. Тогава всичко ще е свършено и той го знае. А сега се чувства като цар.

Джак беше съгласен с нея. Куентин цъфтеше от вниманието към него. Джак се видя с него няколко пъти наскоро и той ставаше все по-дързък. Беше замаян от възбуда, а сляпата невинност и възхищението на адвокатката му само наливаха масло в огъня. Смяташе, че е измамил целия свят, но не беше вярно. Само той мислеше така. Страдаше от мегаломания. Вярваше, че нищо не може да го докосне, но това щеше да приключи, когато го осъдеха.

— Мисля, че е разумно да я оставиш там — кимна Джак.

— Надявам се, че е така — въздъхна тя отново. — Честно казано, тревожа се да не се влюби в Юга, както стана с мен. Югът е пленителен, особено прекрасен град като Чарлстън. Хората са дружелюбни и чаровни. Всичко е красиво. Различен свят и живот. И аз го обичах, когато живеех там. А после се обърна срещу мен и цялата топлина и любезност се оказаха кръгла нула. Държат само на собствените си хора. Предпочитат лош южняк пред добър янки. Всички, които познавах там, ме предадоха.

Алекса все още страдаше от това. И вероятно щеше да страда завинаги.

— Не е възможно всички да са такива — възрази Джак.

— Може и да не са, но при мен се получи точно така. Савана все още е в меден месец. Открива красотата. А лошите неща идват по-късно.

— Звучи като брак — засмя се Джак. — Не съм сигурен, че нещата тук са толкова различни.

— Югът е специално място. Друг век. Беше прекрасно, когато живях там. Не искам Савана да остава там, нито пък да пожелае това. Надявам се да я върна тук, преди да я закачат на въдицата. Е, вероятно злата й мащеха ще се погрижи за това. Бащата на Савана е женен за истинска кучка.

— Звучи, сякаш си я заслужава — усмихна се Джак.

Алекса кимна, после взе дебелата папка с документи по случая на Куентин и двамата се заловиха за работа. Останаха там до три и ядоха сандвичи на бюрото. После Джак се върна в кабинета си. Алекса отново остана в нейния до полунощ.

 

 

Савана не уведоми майка си, че щеше да ходи на гости на баба си през уикенда. Не искаше да я разстройва. Знаеше, че Алекса бе достатъчно затормозена от случая си. А Том не каза нищо на Луиза. Не беше нейна работа.

Той закара Савана при баба й в неделя следобед. Изненада се, когато видя, че майка му седеше във всекидневната, а не на терасата. На масата имаше сервиз за чай. Савана влезе след него и се смая от това колко запусната изглеждаше стаята. Почти не я помнеше. Навремето къщата бе великолепна, но сега изглеждаше занемарена. Също като баба й, тя бе видяла по-добри дни и западаше бързо.

Южени седеше и ги чакаше. Косата й бе прибрана на стегнат кок, а студените й очи ги наблюдаваха внимателно. Тя веднага забеляза, че синът й бе силно привързан към Савана и това не й хареса. Според нея Савана не го заслужаваше. Тя се бе опитала да заличи Алекса и дъщеря й от живота им и смяташе, че обичта на Том към Савана е предателство към Луиза. Но и тя самата не бе споменала на снаха си за срещата и се чувстваше виновна. А това също не й харесваше.

— Здравей, бабо — поздрави Савана учтиво, като протегна ръка, но тя не я пое.

— Страдам от артрит — обясни, което бе вярно, ала не чак до такава степен.

Винаги се ръкуваше с пастора, когато я посещаваше. А и би предпочела Савана да я нарича „госпожо Бомонт“, но не го каза.

— Чух, че ще останеш тук до юни — подхвърли тя, докато старата прислужница наливаше чая.

— Възможно е — тихо отговори Савана и се настани предпазливо на тесния стол до баба си.

Всичко в стаята изглеждаше крехко и потънало в прах. Савана се надяваше да не се разкиха.

— Може да си замина през май, ако случаят на мама приключи бързо. Но пък е сериозно дело и ще отнеме известно време.

— Майка ти не беше адвокатка, когато я познавах — промърмори Южени неодобрително.

Савана кимна. Трудно бе да не се притесниш в присъствието на тази старица с остри черти. Беше много стара, ала корава като желязо.

— Мама завърши право след… — канеше се да каже „развода“, но спря инстинктивно, — след като се върнахме в Ню Йорк. Другата ми баба също е адвокатка.

— Знам — кимна Южени Бомонт. — Запознах се с нея. Много мила жена.

Южени бе готова да признае това, но не и нещо хубаво за Алекса от лоялност към Луиза.

— Благодаря — отвърна Савана учтиво.

Беше облечена в сива пола и бяла блуза и имаше спретнат и скромен вид. Том се гордееше с нея, с желанието й да дойде тук и със смелостта й. Южени Бомонт не беше лесна за общуване.

— И ти ли искаш да станеш адвокат? — смръщи вежди майка му.

Явно търсеше някакъв недостатък у Савана, но досега не бе намерила нищо. Внучката й бе севернячка и й липсваше южняшката мекота, но бе любезна и добре възпитана, а Южени държеше на добрите маниери.

— Не. Мисля, че искам да стана журналистка, но още не съм сигурна. Наскоро кандидатствах в колеж и не съм задължена да посоча специалност през първите две години.

Баба й я попита в кои колежи бе кандидатствала и се впечатли от списъка с първокласни университети, включително „Дюк“.

— Сигурно си добра ученичка — отбеляза Южени, — за да кандидатстваш в подобни колежи. По мое време младите жени не завършваха висше образование. Омъжваха се и раждаха бебета, но сега е различно. Един от внуците ми отиде в университета във Вирджиния, като баща си. Другият пък се записа в „Дюк“.

Старицата изрече думите си, сякаш Савана не познаваше братята си.

— Университетът във Вирджиния е много добър — заяви Савана, макар самата тя да не бе подала молба там.

Майка й я обезкуражи, като й каза, че там ще е аутсайдер, ако не е южнячка. Савана бе наясно с предубежденията на Алекса към Юга, но все пак реши да не кандидатства.

Тя се усмихна мило на баба си, взе празната й чаша и я остави на масата, после й предложи чинията с бисквити. Южени отхапа от бисквитата и се вгледа във внучката си.

— Изглеждаш точно като майка си.

Трудно беше да се определи дали това бе комплимент, или обида. Може би просто оплакване. Не искаше да й се напомня за Алекса, нито за това колко я бе харесвала в началото. Но после Луиза се завърна и лоялността й се прехвърли върху първата й снаха. Савана реши, че е разумно да не отговаря.

— Знаеш ли какво са Обединените дъщери на Конфедерацията? — попита баба й и Савана кимна.

Беше чувала за организацията, макар да й се струваше доста глупава, но не го призна.

— Аз съм генералният президент. Дадоха ми титлата, защото дядо ми беше генерал в армията на Конфедерацията.

Южени съобщи това с такава гордост, че Савана се усмихна. Под суровата външност на баба й се криеха уязвимост и крехкост, които я трогнаха. Беше много, много стара и животът я бе отминал. Сега бе сама в прашната си къща, горда с армия, загубила войната преди почти сто и петдесет години, също като японските войници, които се бяха крили по пещерите и не знаеха, че войната бе приключила преди години.

Южени погледна сина си и кимна. Той разбра сигнала. Беше изморена и искаше да остане сама. Той се надигна и каза, че е време да си тръгват.

— Благодаря ти, че ми позволи да те посетя, бабо — каза Савана любезно и се изправи.

— Ще ходиш ли на училище тук? — поинтересува се баба й.

Савана бе умно момиче, а приличаше и на баща си, не само на Алекса. Все пак имаше и южняшки гени.

— Да, започнах тази седмица.

— Харесва ли ти?

— Засега да. Всички са много мили. А Чарлстън е великолепен. Татко ме разведе из града в понеделник, преди да тръгна на училище.

— Надявам се да прекараш добре по време на престоя си тук — додаде Южени учтиво, като й показа по този начин, че нямаше да се видят повече.

— Благодаря ти — усмихна й се Савана ласкаво и двамата излязоха.

Савана мълча на път към вкъщи, замислена за баба си. Беше толкова дребна и стара и въобще не приличаше на змея, който бе очаквала.

Луиза ги чакаше, когато се прибраха. Както обикновено тя се държеше, сякаш Савана не съществува, и прикова злостен поглед в мъжа си.

— Чух, че си ходил на гости на майка си и си завел и нея.

Луиза винаги наричаше Савана „тя“ и „нея“ и никога не изричаше името й.

— Точно така. Смятах, че Савана трябва да се запознае с баба си. Тя ли ти се обади? — изненада се той.

— Някой те е видял да се отбиваш към къщата й.

Луиза имаше шпиони навсякъде и знаеше всяка негова стъпка.

— Защо не ми каза?

— Не исках да те разстройвам — отвърна той откровено.

Савана се оттегли тихо и се прибра в стаята си.

— С воденето й там ми удряш шамар и го знаеш — обвини го Луиза.

— Савана има право да я види.

— Няма никакви права тук — изсъска Луиза. — Това е моят дом, домът на нашите деца. Тя не е една от нас и никога няма да бъде. Достатъчно лошо е, че я доведе тук. Не е нужно да ме унижаваш допълнително, като се фукаш с нея или я водиш на гости на майка си.

— Съжалявам, че се чувстваш по този начин. Тя не е враг, Луиза. Савана е дете. Моето дете. Присъствието й тук няма да те нарани.

Луиза не му отговори, само го изгледа злобно и излезе от стаята.

Нищо повече не бе казано по въпроса, докато Том отиде да види майка си след няколко дни. Той реши да не споменава за Савана, преди майка му да го направи. В края на посещението му Южени заговори за внучката си. Изненада Том, като му каза, че Луиза й се обадила и била много разстроена от гостуването на Савана. Това, разбира се, не го изненада.

— Каза, че би предпочела да не я виждам повече — съобщи му майка му спокойно. — Помислих по въпроса и реших, че искам да я видя. Савана е много мила млада дама. И беше изключително любезно от нейна страна да дойде да ме посети.

Том бе зашеметен от решението на майка си и мнението й за Савана.

— Казах на жена ти да не ми се меси в работите. — За първи път от години Южени застана на нечия чужда страна, а не до Луиза. — Няма причина да не видя внучката си отново, ако искам. Никой не може да ми нарежда какво да правя.

Том й се усмихна щастливо.

— Никой никога не ти е нареждал, мамо. И съм абсолютно убеден, че ще се справиш с всеки, който се опита. Радвам се, че харесваш Савана.

— Тя е интелигентна и чудесно възпитана. Прилича на теб.

Том не оспори думите й, но истината бе, че Савана приличаше много повече на майка си и двамата го знаеха. И притежаваше много повече смелост от баща си. Той бе продал душата си на дявола преди десет години и бе позволил на майка си и Луиза да му повлияят да извърши предателство срещу жената, която обичаше, и дори да изостави собственото си дете. Нямаше с какво да се гордее.

— Ти направи онова, което трябваше, и постъпи правилно — каза майка му, прочела мислите му, както ставаше често.

Южени го правеше по-добре от всеки друг и понякога го използваше срещу него, но не и този път.

— Не, не постъпих правилно — възрази той тихо.

— Изглеждаше най-доброто по онова време.

Той се зачуди дали и майка му съжаляваше за постъпката си, но не я попита.

— Алекса и Савана пострадаха заради глупостта и слабостта ми — призна той честно. — В това няма нищо правилно.

На всичкото отгоре Луиза бе победителката, а определено не го заслужаваше. Всички други бяха загубили, включително самият той. Но пък точно той бе позволил това да се случи.

— Може би ще е хубаво за теб, че тя е тук сега — отбеляза майка му, после добави с усмивка: — Ако Луиза не ти направи живота прекалено черен. Никак не е доволна, че дъщеря ти е тук.

Том се засмя.

— Не, не е. Но прави всичко възможно да отрови живота на Савана.

— Савана изглежда, сякаш може да се справи с това. Какви са отношенията й с Дейзи?

Южени изпитваше силно любопитство към внучката си. Срещата с нея бе възбудила апетита й за повече информация.

— Чудесни. Дейзи я обича.

Майка му кимна доволно.

— Доведи я пак на гости. Трябва да научи повече за собствената си история. В живота има повече неща от двете адвокатки в Ню Йорк. Савана трябва да познава и нашето семейство.

Желанието на майка му да сподели със Савана семейната история бе знак, че я бе приела, и Том изненадано се замисли за това, докато шофираше към дома си. Вечерта съобщи на Савана, че баба й иска да я види отново. Дъщеря му изглеждаше доволна.

— Аз също я харесах. Може би следващия път ще ми разкаже за Обединените дъщери на Конфедерацията и генералите в семейството й.

— Баба ти иска точно това — отговори той, после я прегърна и излезе от стаята.

Тази нощ той се премести в спалнята си при Луиза. Тя все още му бе ядосана, но това бе неговата спалня и неговата къща. Не възнамеряваше да спи на канапето в кабинета си завинаги само защото дъщеря му бе дошла на гости. Вечерта той заведе Дейзи и Савана на кино. Покани и Луиза, но тя не пожела да ги придружи. Том прекара чудесно с двете си дъщери.

Когато се прибраха и Том се пъхна в леглото, Луиза му обърна гръб, но не отиде да спи в някоя от стаите за гости, както той бе очаквал. Не му говореше, но той си бе върнал територията и живота. Чувстваше се мъж отново, за първи път от десет години. Луиза вече не го плашеше и не го притежаваше. Искаше му се да закрещи от радост, но вместо това се завъртя и заспа.