Даниел Стийл
Светлините на Юга (5)

5.

Останалата част от януари отлетя с невероятна скорост. Алекса бе претрупана с работа. Получиха потвърждение за съвпадение с Куентин при пет жертви в Пенсилвания и една, за която дори не подозираха, в Кентъки. С жените в Айова и Илинойс вече имаха тринайсет жертви на изнасилване и убийство. Споразумяха се с другите щати и включиха случаите им в своя. Пресата из цялата страна се занимаваше със серийния убиец.

Алекса направи кратко изявление пред медиите, но обикновено отказваше да коментира. Не искаше да направи или каже нещо погрешно. Случаят беше прекалено важен. А и имаше още около десетина вероятни жертви в различни щати, където Куентин бе пътувал. Историята стана национална и Алекса непрестанно се срещаше с детективи от другите щати. Джак събираше информация, а тя се подготвяше за делото. Накрая, в началото на февруари, Алекса си позволи малко свободно време, за да вечеря с майка си след работа.

— Изглеждаш изморена — разтревожено отбеляза Мюриъл.

— Ще стане по-тежко, докато подготвя обвинението. Разполагам само с три месеца до делото.

Всяка нощ Алекса будуваше до три часа — четеше документи, съпоставяше факти и си водеше бележки.

— Е, не се скапвай напълно. Как е Савана? Има ли новини от университетите?

— Не и преди март или април — въздъхна Алекса. — Следващата седмица отива с баща си на ски. Ако той се появи, разбира се. Повечето пъти променя плановете си в последния момент и вероятно ще го направи отново — додаде тя раздразнено.

Ядосваше се на Том заради това, че разочароваше Савана, която винаги му прощаваше.

— Може пък да се появи този път — кротко предположи Мюриъл. — Надявам се да го направи.

— Защо? — погледна я сърдито Алекса.

Мразеше бившия си съпруг и всичко, което им бе причинил. Беше ги прогонил от живота си заради слабостта си. По-лесно му беше да се подаде на майка си и бившата си съпруга, отколкото да подкрепи семейството си. Алекса се отвращаваше искрено от Том, който се оказа истински червей.

— Защо се надяваш да се появи? — повтори тя, внезапно разгневена на майка си.

— Защото за Савана е хубаво да вижда баща си поне веднъж годишно. Тя го обича. Ти го мразиш и те разбирам. Аз също не го харесвам заради това, което ти причини, Али. Но все пак е баща на Савана. А действителността с всичките си недостатъци и дефекти е по-добра от фантазиите й за него.

Алекса се усмихна на думите на майка си. Мюриъл не я бе наричала „Али“ от години. Но Алекса все още си беше дете за нея, както Савана щеше да е нейно дете завинаги.

— Може и да си права — неохотно се съгласи тя. — Но аз израснах без баща и това не ме уби. А Том е такъв кретен.

— Савана ще го разбере постепенно. Дай й малко време.

— Мисля, че вече го знае, но все пак го обича.

— Остави й това. Тя се нуждае от него. Поне засега.

— Тя винаги се разстройва, че не искам да се срещам с него. Не съм го виждала от десет години и се надявам никога повече да не го видя.

— Той ще дойде ли на дипломирането й през юни?

— Помолих я да не го кани — виновно наведе глава Алекса. — Тя се съгласи, но каза, че ми дава четиригодишно предупреждение и ще настоява той да присъства на завършването на колежа. Е, предполагам, че нямам избор — усмихна се тя тъжно. — Савана се държи чудесно, а аз се опитвам да не говоря прекалено много, но тя знае какво е отношението ми към Том. Не е тайна.

— Трябва да го превъзмогнеш — тихо я посъветва майка й и Алекса я изгледа изненадано.

— Защо? Какво значение има, че го мразя?

— Защото тази омраза те трови. И никога няма да имаш нормална връзка с друг мъж, ако не оставиш Том зад себе си и не спреш да го ненавиждаш.

Алекса я изгледа мрачно.

— Попитай ме след трийсет или четирийсет години. Дотогава може вече да съм се разболяла от Алцхаймер.

Майка й не каза нищо повече и Алекса се прибра у дома. Савана лежеше на леглото си и гледаше телевизия.

— Как е баба? — попита тя сънливо.

Беше написала домашните си и бе прекарала кротка вечер сама.

— Чудесно. Праща ти много целувки.

Алекса отиде да окачи палтото си в гардероба в антрето и забеляза пъхнатия под вратата плик. Не го беше видяла, когато се прибра у дома. Вдигна го предпазливо за едното крайче. Същият детски почерк като преди. Не каза нищо на Савана, а нахлузи чифт гумени ръкавици, които държеше в чекмеджето си, и го отвори.

„Знам къде си всяка минута от деня. Огледай се наоколо. Не можеш да ме видиш. Много красиво момиче си.“

Нямаше заплахи, но който и да бе написал посланието, искаше тя да знае, че я наблюдава и си падаше по нея. Алекса се уплаши и прибра писмото в найлонов плик, както бе направила и преди.

Не каза нищо на дъщеря си, а влезе в спалнята си, затвори вратата и звънна на мобилния на Джак. Той вдигна веднага и Алекса му разказа за писмото.

— Не знам дори дали е истинско. Може да е просто някой, който се опитва да се прави на умник или се опитва да я сплаши. Но ако някой я следи, това никак не ми харесва.

Джак мълча известно време, но накрая призна, че също е притеснен.

— Защо не ти отпусна едно ченге за Савана? Може да ходи на училище с нея.

Алекса не искаше да тревожи дъщеря си, но разбираше, че няма избор. Когато пое случая на Куентин, знаеше, че могат да се опитат да я притиснат. Но не бе предполагала, че ще застрашат детето й. Писмата не съдържаха директни заплахи, ала все пак звучаха зловещо. А ако всичко бе организирано от Люк Куентин, възможно бе някой бивш затворник да следи Савана. Алекса не можеше да го докаже, но й прилошаваше само от мисълта за това.

— Още не съм й казала за писмото, но май трябва да го направя. Благодаря ти, Джак. Да, искам полицай да я пази — потвърди тя.

Страхуваше се за Савана, а не за самата себе си.

— Няма проблеми. Опитай се да не се тревожиш. Вероятно няма нищо общо с Куентин, но е по-разумно да й осигурим охрана. Не знаем с какви изроди си другарува нашият човек.

Повечето от приятелчетата на Люк бяха лежали в затвора.

Алекса реши да не тревожи дъщеря си преди заспиване и й разказа за писмото на закуска. Савана се намръщи.

— Звучи зловещо, мамо. Този човек е болен.

— Да, такъв е. Снощи се обадих на Джак Джоунс. Той ще ти изпрати цивилен полицай, с когото да ходиш на училище. Просто искаме да сме сигурни, в случай че някой наистина те наблюдава. Може да е само шега, но нямам желание да рискувам.

Случаят, по който работеше, й напомняше непрестанно колко опасни бяха някои хора.

Савана се разстрои.

— Мамо, това е толкова унизително. Колко дълго ще трябва да го търпя?

— Да видим дали ще ти пише отново. Може да се наложи да те пазят дори и след делото.

Докато не се убедеше, че Куентин не стои зад писмата, тя държеше Савана да се движи с охрана.

— Това са три месеца! — викна Савана. — Може би дори четири!

Познаваше достатъчно работата на майка си, за да е наясно, че това бе сериозен случай с тринайсет жертви на сериен убиец и делото можеше да продължи дълго.

— Предпочитам да си остана у дома и да не ходя на училище, вместо да приличам на глупачка с някакво ченге, лепнато за мен всеки ден.

— Е, не можеш да си останеш у дома, така че просто се примири — твърдо заяви Алекса, доволна, че Савана бе по-притеснена от присъствието на ченгето, отколкото от опасността, която я грозеше.

Дъщеря й все още беснееше и ругаеше, когато пет минути по-късно на вратата се позвъни. Отвориха и видяха хубаво момче с тъмна коса и големи кафяви очи, издокарано в спортно яке и бейзболна шапка. Момчето поздрави учтиво и се представи като полицай Левицки, но помоли да го наричат Тад. Той се усмихна на Савана и тя се вторачи в него изумено. Алекса се опита да прикрие усмивката си, защото беше повече от ясно, че дъщеря й го хареса. Та кой не би го харесал? Тад изглеждаше като шестнайсетгодишен и вероятно бе само няколко години по-възрастен от Савана. А тя си бе представяла дърт униформен полицай.

— Готова ли си за училище? — попита Алекса, докато обличаше палтото си.

— Да, предполагам, че съм готова — отговори тя.

Тад взе чантата с учебниците й и каза:

— Мисля, че може би е добре да ме представяш като братовчед си от Калифорния, дошъл на гости за няколко месеца. Приятелите ти ще ме виждат всеки ден — предложи той хлапашки ухилен.

— Да… добре… — засия Савана.

— Трябва да те предупредя обаче, че хич не ме бива по история и математика. Направо съм инвалид, когато става дума за тях. Но съм добър по испански, ако имаш нужда от помощ.

— Благодаря — отвърна Савана усмихната, после погледна майка си предупредително и Алекса кимна.

— Приятен ден — пожела им тя и затвори вратата.

Звънна в училището, за да им обясни положението, после се обади на Джак, за да му благодари за Тад.

— Добре, а защо никога не изпращаш подобни сладури и за мен? — пошегува се тя. — Последния път, когато имах нужда от защита, ми изпрати дърт боен кон, който тежеше двеста кила. А това хлапе е страшно готино.

Джак се засмя.

— И аз си помислих, че ще го харесаш. Как реагира Савана?

— Нямаше време да ми каже, но почти ми бе простила, когато излезе. Тад й предложи да й помага с испанския и да й носи чантата. Той е братовчед й от Калифорния. Изглежда на около четиринайсет години.

— На двайсет и една е и е страхотно хлапе. Той е най-голямото от девет деца и баща му, дядо му и брат му също са ченгета. Чудесно полско семейство от Ню Джърси. Хей, накрая може дори да се оженят.

Алекса се засмя.

— Планирал си всичко. Телохранител и зет едновременно. Да не се занимаваш и с почистване на прозорци и подове?

— По всяко време, госпожо, ако се налага.

Джак се шегуваше с нея, но в гласа му се долавяше лека следа от флирт, както винаги заговореха ли за нещо различно от работата. Но никога не би се опитал да я сваля. Алекса щеше да побегне, а той да загуби добър приятел.

— Както и да е, проблемът е разрешен — отбеляза той, доволен, че бе прогонил тревогата от живота на Алекса.

По-късно, когато тръгна за работа, Алекса си помисли облекчено, че Савана бе отлично защитена. А до края на седмицата Тад вече закусваше с тях, преди двамата да потеглят към училище. Савана го смяташе за много готин тип. Тад бе споделил, че имал приятелка още от ученическите години, били заедно вече седем години. Той беше солиден и надежден, а Джак твърдеше, че е чудесно ченге. Алекса имаше чувството, че двамата със Савана бяха станали добри приятели. И за момента нямаше повече писма. Всичко беше под контрол. Алекса се надяваше, че писмата ще спрат окончателно, независимо кой ги бе писал. Имаше си предостатъчно грижи и без тях. Джейсън Ю беше проверил и второто писмо за отпечатъци, но подателят и този път бе използвал ръкавици.

В края на следващата седмица Алекса присъства на поредния разпит на Люк Куентин, но този път и тя бе стаята. Не задаваше въпроси, а само наблюдаваше, но Люк не свали очи от нея дори за миг, сякаш я разсъбличаше с всяко движение. На лицето й не се изписа нищо; изглеждаше леденостудена и перфектна професионалистка, ала когато излезе от стаята трепереше и бе ужасно изнервена.

— Добре ли си? — попита Джак в коридора, забелязал бледността й.

— Добре съм. Мразя това извратено копеле — процеди тя, като се опитваше да се успокои.

Бяха го свързали с още две убийства. Броят на жертвите му вече стигна петнайсет.

— Не се тревожи, той също те мрази. Погледите, които ти хвърля, са просто предназначени да те изнервят. Не го оставяй да получи това, което иска. Той няма да излезе от затвора никога вече. Не може да ти направи нищо.

— Държи се, сякаш може да има всяка жена, която си поиска.

— Той е хубав мъж. Предполагам, че това му върши работа.

Куентин бе приковал поглед в очите й през целия разпит и от време на време облизваше устни леко. Видът му караше Алекса да потръпва от отвращение.

— Но не е свършило добра работа за жертвите му — напомни Алекса гневно и се запъти към кабинета си.

Предстоеше й доста работа. А на следващия ден Савана потегляше към Върмонт с баща за обещаната седмица ски. Том щеше да я вземе от училище, докато Алекса беше на работа. Тя нямаше да го види и това само я радваше.

Алекса и Савана вечеряха заедно и се сбогуваха на следващата сутрин, а Тад стоеше до тях с чантата на дъщеря й в ръка. Багажът й за Върмонт чакаше в коридора. Предишната вечер Алекса й помогна да си събере нещата.

— Забавлявай се с баща си — пожела й Алекса.

Бяха обяснили на Тад, че следващата седмица няма да е с тях, и той се връщаше на редовната си работа. Алекса не се нуждаеше от него. Никое от писмата не бе адресирано до нея.

— Ще ти се обадя от Върмонт — обеща Савана и прегърна майка си, после двамата с Тад излязоха.

Алекса се натъжи. Савана щеше да й липсва, но знаеше, че щеше да се забавлява с баща си. Том беше отличен скиор и на млади години дори бе печелил състезания. Научи Савана да кара ски, когато беше едва тригодишна, и това все още бе любимият й спорт, вероятно заради спомените, свързани с баща й.

Алекса работи до късно и се прибра у дома след седем с мисълта колко самотна ще се чувства в празния апартамент. Когато видя Савана, седнала във всекидневната с мрачен вид, направо побесня. Очевидно Том за пореден път бе разочаровал дъщеря си.

— Какво стана с баща ти? — попита тя спокойно, тъй като не искаше да разстройва Савана още повече.

— Закъснява. Самолетът му се забавил в Чарлстън и няма да пристигне преди девет. Каза, че щял да дойде да ме вземе тази вечер.

Савана въздъхна и се усмихна на майка си, а Алекса се зачуди дали Том наистина щеше да се появи. Започна да приготвя вечерята и изведнъж осъзна, че щеше да си е у дома, когато Том пристигнеше. Докато се хранеха, каза на Савана, че ще се прибере в стаята си, щом баща й дойде. Не искаше да нарушава идеалния си рекорд и да го види за първи път от десет години. Не беше готова за това. И нямаше да е готова в близките сто години, независимо какво я съветваше майка й. Майната им на съветите. А и на Том.

— Хайде, мамо, бъди мила.

Савана не изрече думите, които искаше, но се запита дали ако родителите й се срещнеха сега и нещата минеха сравнително добре, майка й щеше да позволи на баща й да присъства на дипломирането й през юни. Не искаше да изглежда като предателка спрямо майка си, след всичко което Алекса бе направила за нея, но тайно копнееше баща й да е там. А той вече й бе казал, че ще дойде, ако майка й няма нищо против. Той уважаваше чувствата на бившата си съпруга и си даваше сметка с какво ги е предизвикал. Не можеше да твърди, че Алекса не бе права. Той се бе проявил като истинско леке.

— Мила съм — измърмори ядно Алекса и пъхна чиниите в миялната. — Но това не означава, че трябва да се видя с баща ти. Не и тази вечер.

Нито когато и да било в скоро време. Нито цял живот.

— Трябва просто да кажеш „здрасти“ и „чао“ — настояваше Савана.

Алекса не сподели това с дъщеря си, но си помисли, че ако въобще й се наложеше да говори, би казала само „майната ти“.

— Не мисля така, скъпа. Искам да прекараш добре с него. И двамата те обичаме много. Но не е необходимо да сме приятели.

— Не, но поне можеш да си любезна. Дори не говориш с него по телефона. Той е готов да го направи, но разбира защо ти не си.

— Много мило от негова страна. Е, поне знаем, че паметта му си е наред — изсумтя Алекса и излезе от стаята.

Савана знаеше, че баща й се бе върнал при първата си съпруга, след като бе зарязал майка й. Двамата имаха друго дете, което Савана никога не бе виждала. Не се познаваше и с жена му и не беше виждала доведените си братя от десет години, макар все още да ги помнеше. Не й бяха известни подробностите по развода, нито защо се бе стигнало дотам, а майка й отказваше да говори по въпроса. Алекса мислеше, че не е редно да й обяснява всичко. Мразеше Том силно, но той все пак бе бащата на дъщеря й. Савана помнеше смътно баба си и това, че навремето се страхуваше малко от нея. Не бе поддържала връзка с нея през изминалите години, дори не бе получила и една картичка за рождения си ден. Между двете части на семейството й стоеше непреодолима пропаст, а единственият й контакт с баща й се осъществяваше само когато той се появеше. Рядко й се обаждаше и още преди години й бе казал да не му звъни у дома, а само в службата. Но тя не го правеше. Беше усетила, че той може да я посещава, но тя не трябва да се доближава до чарлстънския му живот. Двамата бяха сключили безмълвен договор.

Алекса и Савана седнаха да гледат телевизия, а звънецът звънна в девет и петнайсет. Алекса скочи и се забърза към стаята си. Тъкмо казваше на Савана да дойде да се сбогува с нея, преди да тръгне, когато дъщеря й отвори вратата. Алекса се почувства като сърна, попаднала в светлината на фарове, щом застана срещу Том. Двамата се вторачиха един в друг мълчаливо. Десетте години се стопиха като сняг. Тя нямаше представа какво да каже, нито той. Не беше очаквал да я види — Алекса никога не си бе у дома, когато идваше. А той изглеждаше абсолютно същият като преди. Носеше джинси, черно скиорско яке, туристически обувки и бе така красив, както и в миналото. Косата му си беше малко дълга, очите му — все така ясно сини, а сребристите нишки не личаха в русата му коса. Имаше същото спортно тяло и същата трапчинка в брадичката. Том Бомонт въобще не се бе променил.

— Здрасти, Алекса — поздрави той тихо, сякаш се страхуваше да се доближи до нея.

Тя изглеждаше паникьосана и готова да избяга от стаята и него. А когато Том заговори, Алекса чу същия плътен дрезгав глас с южняшки акцент. Единственото различно бе, че сега не бе негова съпруга и не бе такава от години.

— Здравей, Том — отвърна тя учтиво, но сковано.

Все още бе облечена в работните си дрехи, но бе събула обувките си. Носеше делови тъмносин костюм, строга бяла блуза и косата й бе прибрана на кок. За разлика от него, тя изглеждаше напълно различна от безгрижната щастлива жена, която бе преди десет години. Имаше сериозен и професионален вид и се чувстваше адски неудобно. Но Савана беше благодарна, че майка й въобще говореше с баща й. Това се случваше за първи път. Радваше се, че самолетът му бе закъснял, но Алекса не беше на същото мнение.

— Е, ще ви оставя да се приготвите. Савана може да ти предложи нещо за ядене, ако не си вечерял.

— Мога да взема нещо по пътя — отвърна той притеснено.

Това, което видя и го стресна най-много, бе тъгата в очите й. Всичко, което й бе причинил навремето, все още беше там. Стомахът му се сви и му се поиска да се разплаче. Но бе прекалено късно за това.

— Ще тръгваме — каза той на Алекса, сякаш да я увери, че след малко щеше да се разкара от погледа й.

Тя кимна сериозно и излезе от стаята. Влезе в спалнята си и затвори вратата. Том погледна дъщеря си и не каза нищо. Савана изглеждаше щастлива, като че ли се бе случило нещо чудесно. Той се зачуди дали бе свикнала с отчаяния поглед на майка си. Това бе ужасно. Алекса изглеждаше добре, но предателството му още бе изписано в очите й.

Бяха готови след няколко минути. Савана носеше черен скиорски панталон и бяло яке. Изглеждаше прекрасна, когато влезе в спалнята на майка си, за да й каже, че тръгват. Алекса знаеше, че дъщеря й щеше да й липсва ужасно, но пък й предстоеше доста работа. Можеше да използва самотата, без да се чувства виновна за времето, което не можеше да прекара със Савана. А и знаеше с какво нетърпение дъщеря й очакваше пътуването с Том.

— Обичам те — каза Алекса и я прегърна. — Приятно прекарване.

— Аз също те обичам, мамо. Не работи прекалено много — отвърна Савана, после се поколеба за миг пред вратата. — Искаш ли да дойдеш да се сбогуваш?

Имаше предвид сбогуването с баща й. Алекса поклати глава безмълвно.

— Добре, няма проблеми — увери я Савана. — Благодаря ти, че беше мила, когато той дойде.

Алекса се усмихна и Савана затвори вратата.

Чу ги да излизат след секунда и се свлече на леглото. Не беше очаквала да срещне Том, нито да се разстрои толкова от вида му. Това, което я шокира, бе, че той изглеждаше абсолютно същият, както когато беше неин съпруг. Тя дори трябваше да си напомни, че вече не бе така. Но сърцето и тялото й бяха запечатали всички емоции, които се опитваше да смаже. Душата й помнеше, кожата й помнеше, сърцето й помнеше. А сега тя си спомни колко силно го бе обичала и колко болезнено бе предателството му. Запита се дали при всички хора се събуждаха същите чувства и спомени. Независимо колко силно човек ги мразеше, или колко се бяха променили нещата, винаги си оставаше малка част, която си спомняше хубавото. Най-лошото бе мисълта, че ако сега го беше срещнала за първи път, щеше да го хареса и да бъде омаяна от красотата му. Трудно бе да устоиш на Том. После обаче си припомни как я бе наранил и колко слаб и жалък се оказа. Но за миг си бе спомнила хубавите времена и бе изпитала същите чувства към него. Съжаляваше, че го видя, после обаче си промени мнението. В крайна сметка срещата с Том само й напомни колко силно го мразеше и защо.