Даниел Стийл
Светлините на Юга (4)

4.

На следващия ден, след вечерята с майка си, Алекса получи добри новини. Последният подробен доклад за ДНК-то доказваше, че засъхналата кръв по обувките на Люк Куентин отговаряше на тази на две от убитите жени, а космите бяха от другите две жертви. Алекса прие новината като желан подарък, тъй като сега вече можеха да го свържат категорично с четирите жертви. Следователите трябваше да докажат как кръвта и космите се бяха озовали по обувките му, но докладът пристигна точно навреме за явяването в съда на следващия ден. Джак й звънна, за да й съобщи новината, и Алекса засия от радост. Все още престояха няколко проби, но информацията, с която разполагаха, бе надеждна. Люк Куентин определено си имаше сериозни неприятности. Алекса се обади на обществената защитничка и й разказа всичко. Адвокатката не бе приятно развълнувана.

— Смятате ли, че можете да постигнете присъда с това? — попита тя.

Алекса познаваше жената и я харесваше, макар все още да не бе много опитна.

— Да, смятам — заяви твърдо тя.

— Не разполагате с много.

Е, това бе вярно.

— Разполагаме с четири мъртви жени, бивш затворник, рецидивист, с кръв и косми от жертвите по обувките му, а те не са се озовали там, докато е похапвал в „Макдоналдс“. Куентин твърди, че може да са се полепили по обувките му, като е тичал в парка. Но не е минал през четири различни местопрестъпления. Ще действаме. Уведоми ме, ако той поиска да сключи сделка с нас.

— Не мисля, че ще иска — отвърна адвокатката нещастно.

Горката жена не очакваше този случай с нетърпение. Убийствата на четири жени щяха да настроят обществеността срещу Люк, а от това, което бе видяла досега, клиентът й не изпитваше никакво разкаяние и бе адски самоуверен. Съдебните заседатели щяха да го намразят в мига, когато го видеха. Тя щеше да положи всички усилия, но и двете знаеха, че вероятно щеше да загуби. А Куентин нямаше желание да се признае за виновен. Разполагаше с безкрайно време и нямаше какво да губи. Ако бъдеше осъден, щеше да прекара остатъка от живота си в затвора. И той не възнамеряваше да ги улесни по никакъв начин.

— Благодаря, че ме уведоми — каза адвокатката на Алекса, после двете се сбогуваха и се върнаха на работа.

Както винаги Алекса беше безукорно подготвена за предварителното дело на следващия ден. То бе проведено в съда в Манхатън, където се намираше кабинетът й. Джак я взе от дома й сутринта и я закара дотам в цивилна полицейска кола. Делото беше закрито и всичко за него бе държано в пълна тайна. Само тя, представляваща прокуратурата, Джак като ръководител на следствието, обвиняемият и адвокатката му и съдебните заседатели, които трябваше да решат дали доказателствата бяха достатъчни за започване на дело. Алекса знаеше, че осемнайсет от двайсет и тримата членове на журито щяха да са там — двама повече, отколкото бяха нужни за решение. Поне дванайсет трябваше да гласуват за възбуждане на съдебно дело и тя се надяваше, че щяха да го направят. Двамата с Джак не говориха много на път към съда — беше прекалено рано. Куентин щеше да бъде охраняван в залата от четирима пазачи, в случай че се опиташе да избяга. Обществената защитничка щеше да го чака там. Тя имаше право да подаде молба, за да попречи на свикването на съдебните заседатели, но не го беше направила. Доказателствата срещу клиента й бяха твърде сериозни и правеха молбата невъзможна.

Джак и Алекса забързаха по стъпалата на съда и влязоха в залата в мига, когато Куентин бе въведен през друг вход. И двамата бяха идвали тук много пъти преди и бяха постигали добри резултати. Беше рядкост, почти нечувано, обвиненията на Алекса да бъдат отхвърлени. Документацията й беше изрядна, не искаше никакви процедурни грешки в този случай.

Настаниха се на масата на прокуратурата, а обществената защитничка седна от другата страна на пътеката, на масата на защитата. Алекса се изненада, когато видя, че Люк Куентин е облечен в костюм. Нямаше представа откъде го беше взела адвокатката му, но изглеждаше добре. Алекса се зачуди дали е негов. Не бе твърде вероятно. Той погледна към нея, но този път не се усмихна. Очите му я пронизаха като нажежени остриета, които се забиха в главата й. В погледа му се четеше дива омраза. После той се обърна настрани. Алекса си представи същия поглед в очите му, докато изнасилваше и убиваше някое младо момиче. Вече въобще не изпитваше съмнения относно вината му.

Съдебните заседатели изслушаха доказателствата на Алекса. Нямаше свидетели, които да ги опровергаят. Джак предостави достатъчно факти в подкрепа на обвинението, без да издава основните тайни. Съобщи, че в други щати се провеждало разследване за още петнайсет потенциални жертви и все още работели по случая, но засега разполагали с четири сигурни жертви. Съдебните заседатели поговориха с обвиняемия накратко и му зададоха няколко въпроса относно уликите срещу него. После благодариха на всички за явяването им в съда и казаха, че ще съобщят решението си по-късно през деня, след като гласуват. Но Алекса разбираше по лицата им, както и всички останали в залата, че щяха да гласуват в полза на обвинението. Нямаха друг избор с четири убити жени и кръвта по обувките на Куентин.

— Е, дотук добре — заключи Джак, когато се качиха на горния етаж. — Сега трябва да се захващаме за работа.

Алекса кимна и се разделиха мълчаливо, всеки замислен за предстоящите си задачи. Бремето вече бе върху следователите, те трябваше да й осигурят доказателствата, от които се нуждаеше, за да спечели делото. И тя им се доверяваше напълно.

Късно следобед й се обади председателят на съдебните заседатели. Бяха решили да обвинят Куентин в четирите случая на изнасилване и предумишлено убийство. Алекса знаеше, че следващите месеци до започването на процеса щяха да са изключително напрегнати и стресиращи. Тя се обади на обществената защитничка и я попита дали би се съгласила на ускорено дело. Адвокатката я послуша и прие. Джо Маккарти също бе на мнението на Алекса, че в интерес на обществото бе да осъдят Куентин колкото се може по-бързо и да го заключат завинаги. Обществената защитничка си призна, че не очакваше делото с нетърпение. Датата бе определена за май, значи им оставаха пет месеца. В петък вечер, след организирането на цялата документация, разчистването на бюрото си и задвижването на съдебната машина, Алекса бе напълно изтощена.

Тя и Савана си поръчаха пица за вечеря, после дъщеря й излезе с приятели, а Алекса изпразни куфарчето си и се захвана за работа. Знаеше, че сега, когато делото на Куентин предстоеше, нямаше да има никакъв светски живот поне до май. Но пък така или иначе тя нямаше такъв.

Савана имаше планове с приятелите си за целия уикенд, което позволи на Алекса да работи, без да изпитва вина. Най-после, в неделя следобед, двете седнаха да прегледат молбите на Савана за колежа. Беше завършила и последните.

— Изглеждат чудесно — отбеляза Алекса и се усмихна гордо.

Както винаги, Савана бе спазила определения срок.

— Слагай ги в пликовете и ги изпращай.

Заедно прибраха документите в пликовете, сложиха им марки и ги адресираха до различните университети. Алекса предложи да ги свали до пощенската кутия, щеше да й дойде добре малко свеж въздух. Не беше излизала от апартамента от петък и бе работила целия уикенд.

Тъкмо излизаше от апартамента, когато забеляза плик, пъхнат под вратата. Почеркът бе изкривен и приличаше на детски.

— Какво е това? — промърмори Алекса, като вдигна писмото.

Беше адресиран до Савана.

Тя влезе в стаята на дъщеря си и й подаде плика.

— Май получаваш любовни писма от малки дечица — пошегува се Алекса.

Савана отвори плика и погледна объркано. Писмото бе разпечатано на принтер. Ако бе написано от дете, то беше дете, което притежаваше компютър. Но пък в наши дни повечето деца имаха компютри.

Савана изглеждаше леко притеснена, когато подаде писмото на майка си.

„Обичам те и искам тялото ти.“

— Е, посланието е съвсем ясно. Имаш ли представа от кого е?

Бележката не беше подписана и Савана поклати глава отрицателно.

— Странно е, мамо. И зловещо. Като от някой воайор.

— Или от таен обожател. Чудя се дали е някой в кооперацията, защото не е пристигнало по пощата. Просто внимавай, когато излизаш и се прибираш, и не се качвай сама в асансьора с човек, когото не познаваш.

— Защо някой би ми написал нещо подобно?

— Защото в света има много луди, а ти си красиво момиче. Само внимавай, бъди разумна и всичко ще е наред.

Алекса се опита да приеме случилото се безгрижно и слезе долу да пусне молбите. Не искаше да признае пред дъщеря си, че и тя самата бе леко уплашена. Мислеше за предупрежденията на майка си, че трябва да е особено внимателна, че хора като Куентин имаха приятели навън, макар те самите да бяха в затвора. Засега той не изглеждаше като човек, който има много приятели, най-вече в Ню Йорк. Някои от другарчетата му в затвора бяха казали на следователите, че Люк бил вълк единак.

Алекса попита портиера дали някой бе доставил писмото лично. Той й отговори, че никой не бе идвал, което я накара да се запита кой и как бе оставил писмото под вратата. И най-важното — кой би написал подобно нещо на дъщеря й и защо. Опита се да си придаде небрежен вид, когато се върна горе, но определено беше разтревожена. Прибра писмото в найлонов плик. Савана заговори за него, когато им доставиха китайската храна и двете седнаха да вечерят.

— Мислех си за писмото, мамо. Смятам, че е наистина заплашително, и не мисля, че е написано от дете. Хлапетата просто не пишат такива неща.

— Може би някое самотно момче би го направило. Момче, което е тайно влюбено в теб и преправя почерка си, за да не познаеш кое е. Не смятам, че е сериозно. Бездруго трябва да си внимателна, но това не е заплаха — повтори Алекса, като се опита да прозвучи хладнокръвно.

— Предполагам, че си права — съгласи се Савана и захапа пролетното руло. — Но все пак ме кара да настръхвам.

— Да, мен също. И е направо обидно. Аз също живея тук, но никой не е влюбен в мен и не ми казва, че иска тялото ми.

Савана се засмя. Истината бе, че Алекса никак не се зарадва на анонимното писмо до дъщеря й. Беше много по-притеснена, отколкото показваше.

Без да спомене и дума на Савана, тя пъхна писмото в чантата си и на следващия ден го занесе в лабораторията. Беше дежурен любимият й криминолог, млад азиатец, който винаги й даваше бързи резултати и й обясняваше и най-дребните подробности.

— Кой е написал това? — попита тя, като му подаде найлоновия плик с писмото.

Той се засмя.

— Имаш предвид какъв цвят е косата му и кой номер са обувките му? Или просто каква марка джинси носи?

— Имам предвид дали е мъж, жена или дете.

Алекса се страхуваше, че писмото не бе написано от влюбено момче, нито дори от похотлив старец. Имаше чувството, че бе предназначено да уплаши самата нея и бе постигнало желания резултат.

Криминологът присви очи, сложи гумени ръкавици и извади писмото от плика. Погледна го и й се усмихна.

— Дай ми няколко минути. Трябва да довърша нещо, иначе момчетата от отдел „Наркотици“ ще ме очистят. Ще ти звънна след около час. Предполагам, че искаш да го проверя и за отпечатъци, нали?

Тя кимна.

— Благодаря — усмихна му се Алекса и се върна горе в кабинета си.

Както й бе обещал, криминологът звънна след час.

— Добре, ето ти данните — започна Джейсън Ю делово. — Възрастен мъж, вероятно в края на двайсетте или около трийсетгодишен. Американец. Възможно е да е учил в католическо училище. Може дори да е свещеник — пошегува се той.

— Да бе, много смешно.

— Почеркът е променен, за да прилича на детски. По хартията няма отпечатъци. Сигурно е носил гумени ръкавици. Смъртна заплаха? — попита той любопитно.

Не беше необичайно за ченгетата, прокурорите и дори обществените защитници да получават смъртни заплахи. Престъпниците, които влизаха в затвора, побесняваха срещу адвокати и съдии, както и срещу ченгетата, извършили ареста. Това си вървеше с работата.

— Не, нищо такова. Нещо като любовно писмо до дъщеря ми.

— И искаш да узнаеш кое е гаджето?

— Тя няма гадже. Това е анонимно писмо, написано от мръсник, който казва, че иска тялото й. А тъй като работя по случая на Куентин, определено се плаша от мъже, преследващи млади жени. Вероятно просто страдам от параноя и е някой хлапак от кооперацията.

— Е, по-добре да си сигурна — съгласи се той. — В момента работя по ДНК-то ти. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо ново.

— Благодаря ти, Джейсън — каза тя и затвори.

Криминологът не разреши загадката с анонимния обожател на Савана, но сега поне знаеха, че е мъж, а не хлапак. И както Савана каза, това я караше да настръхва. Алекса не беше сигурна, че Люк Куентин стоеше зад това, а и той нямаше причини да знае за съществуването на дъщеря й. Но някой беше написал писмото. И ако Куентин бе успял да я проучи по някакъв начин, може би по интернет от компютъра в затвора, и беше открил, че има дъщеря, тогава той разполагаше с нужната информация и може да е накарал някого да напише писмо до Савана, за да я уплаши. Или пък бе поискал от някого да я проследи, за да открие, че има дъщеря. Не знаеше как е успял да го уреди, но пък той бе смятал, че въобще няма да възбудят дело срещу него, а го бяха направили. Неизбежно беше да я обвини за това, а погледите му към нея бяха предназначени да я притеснят и да й покажат кой бе силният, както и че за него тя е просто парче женска плът като всяка друга. В него имаше дива сексуалност заедно с арогантността му, която не бе останала незабелязана. И Алекса не харесваше това. Ни най-малко. Особено, когато бе насочено срещу дъщеря й. Ако той бе изпратил писмото, то беше, за да уплаши Алекса и нищо повече. Да й покаже, че можеше да достигне до нея дори от затвора.

— Какво става? — попита Джак, като влезе в кабинета й и забеляза странното й изражение.

— Защо?

— Изглеждаш изпълнена с желание за убийство.

— Не. Убиецът е нашият подсъдим. Аз съм само разтревожена.

— За какво? — настоя той и се настани на стола срещу бюрото й.

— Савана. Получихме тъпо анонимно писмо през уикенда, от някакъв тип, който твърди, че искал тялото й. Вероятно страдам от параноя, но се зачудих дали Люк Куентин е накарал някого да напише писмото и да го достави в дома ми. Искаш ли да прегледаш списъка с посетителите му и да провериш дали някой е ходил да го види. И ако е така, да провериш човека.

— Разбира се — увери я Джак. — Но вероятно не е той. Не е толкова глупав. Тъкмо прекарах два часа в изготвяне на доказателства по случая и смятам, че Куентин определено е умен тип. Какъв смисъл има да ухажва дъщеря ти? Или да изпраща анонимни писма, за да те плаши? Той е в затвора и последното, което иска, е да се доближава до вратата ти и да те вбесява. Ти определено си впечатляващ опонент, а и законът е на твоя страна. Не мисля, че той го е направил. По-вероятно е нещо случайно. Савана е красиво момиче. Всеки би могъл да напише писмото.

— Сигурно си прав. Просто съм нервна. И не ми харесва идеята да следят дъщеря ми.

Алекса изрече думите си със свиреп вид, майка лъвица, която защитаваше лъвчето си. Джак се усмихна.

— Савана страхува ли се?

— Не. Но и двете сме поизнервени.

— Вероятно е просто някое хлапе, което си пада по нея. Момчетата вършат глупости на тази възраст. Е, честно казано, на всяка възраст.

— Джейсън Ю каза, че е мъж около трийсетте.

— Питала си го? — изненада се Джак.

Анализът на почерка, извършен от криминолог, му се струваше доста крайна мярка.

— Наистина си разтревожена — заключи той, когато Алекса кимна.

— Исках да се уверя с какво си имам работа. И е мъж, а не дете. Но и това вероятно е дреболия.

— Ще проверя посетителите на Куентин. Обади ми се, ако се случи отново.

Алекса обеща да го направи, а той започна да й разказва за разпита, проведен сутринта. Нямаше нищо ново. Но изпращаха първоначалните резултати от ДНК-то на Куентин в другите щати, за да проверят дали ще има съвпадение. По-късно следобед Джак й се обади и й съобщи, че никой не беше посещавал Куентин, така че писмото до Савана вероятно не бе негово дело. Алекса не знаеше дали да изпита облекчение, или не. Ако не беше Куентин, кой тогава беше?

Два дни по-късно Джак отново дойде в кабинета й. Алекса не беше в добро настроение. Целият й ден бе объркан, а и тъкмо бе разляла кафето си на бюрото. Документите й подгизнаха, а новата й пола бе унищожена.

— Мамка му — промърмори тя, когато Джак отвори вратата с широка усмивка.

— В лош момент ли те уцелих?

— Не, просто си разлях кафето — отговори тя, докато се опитваше да спаси документите. — Какво става?

Джак метна папка на сухата част на бюрото й.

— Бинго!

— Бинго? Какво имаш предвид?

Сутринта й бе адски претрупана и мислите й препускаха в безброй различни посоки.

— Имаме съвпадения в Айова и Илинойс. Косми от Куентин под ноктите на три от жертвите. Та сега вече разполагаме със седем. Мисля, че това е само началото.

Съвпаденията идваха от пробите, взети от съдебния лекар при всеки случай и грижливо запазени.

— Мили Боже!

Алекса изпита едновременно бурна радост и мъка. Мъка за семействата на жертвите, но и радостно вълнение при мисълта, че престъпникът бе зад решетките.

— Ще ни позволят ли да обединим случаите, или ще се наложи да го екстрадираме, след като приключим нашето дело?

Страхуваха се, че ФБР щеше да им отнеме случая, тъй като Куентин бе прекосил щатските граници. Алекса искаше да запази случая, Джак и Маккарти също.

— Не съм стигнал дотам още.

Засега можеха да обвинят Куентин за убийства в три щата. Трудното предстоеше — спорове относно юрисдикцията, технически и правни подробности. После лицето на Джак се помрачи.

— Една от жертвите е сестрата на Чарли, която бе причината той въобще да се заеме със случая. Но никак няма да му е лесно сега, когато знаем със сигурност.

— Каза ли му?

— Не още, но ще го направя. Мисля да го изключа от екипа. Прекалено силно го засяга. Той извърши ареста и това е достатъчно.

— Да, смятам, че така е най-правилно. Не искам Чарли да си изпусне нервите в съда и да ни съсипе случая. Или да откачи и да застреля Куентин. Ще си имаме достатъчно главоболия и без него.

— Той е добро ченге. Няма да откачи. Просто не искам да го разстройвам още повече.

Алекса се съгласи и двамата с Джак се поздравиха, задето щяха да получат възмездие за още три жертви. Това бе единственото, което можеха да направят за горките момичета и семействата им.

Но когато Джак заговори за това с Чарли следобед, той му отказа категорично да се оттегли и започна да моли шефа си да не го освобождава. Участваше в разследването от самото начало и бе помогнал много за събирането на информация. Страховете на Джак и прокурорката, че щеше да си изпусне нервите в съда, нараниха чувствата му. Чарли получи разрешение да се включи в съвместната група още в самото начало и бе споделил всичко за сестра си. Наблюдаваха го внимателно, но досега не бе допуснал никакви грешки.

— За какъв ме смяташ? — възмутено викна той. — За откаченяк? Няма да застрелям копелето, макар да ми се иска да го направя. Съдрах се от работа през последната година, за да докарам този тип в съда, и бях един от първите, които заподозряха Куентин. Извадихме късмет да го заковем първо за престъпленията тук, така че да попадне под нашата юрисдикция. Джак, не можеш да ме свалиш от случая.

В очите му проблеснаха сълзи от разочарование. Искаше възмездие за убиеца на сестра си. Джак не знаеше, че са близнаци, докато не прочете датата й на раждане в документите, които полицията в Айова му изпрати. Айова бе родният щат на Чарли, макар да се бе преместил в Ню Йорк преди години.

— Добре, добре. Но ако преценя, че вредиш на работата, ще те освободя. Или ще те сваля от случая, ако стресът ти дойде в повече.

— Не съм стресиран — спокойно отвърна Чарли. — Никога не съм ненавиждал някого толкова много. Това е различно.

Джак кимна. Надяваше се, че постъпва правилно, но си припомни как Чарли бе размазал лицето на Куентин в паважа и как бе счупил носа му в нощта, когато го арестуваха.

— Ще те оставя да работиш по случая, но не искам да оставаш насаме с Куентин по време на разпитите. Не искам да се доближаваш до него, нито той до теб. Ясно ли е?

Чарли кимна.

— Това ще е прекалено лошо и за твоите нерви, и за моите. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

Чарли излезе от кабинета и се замисли върху информацията, която бе подозирал от месеци, но не знаеше със сигурност. Люк Куентин бе изнасилил и удушил сестра му. Чак когато се прибра у дома, се просна на леглото и избухна в сълзи. Все още бе твърде рано и им оставаше дълга и тежка работа, но случаят вече се отразяваше на всички им по някакъв начин, а положението щеше да се влоши още повече.