Даниел Стийл
Светлините на Юга (22)

22.

Докато се обличаше за работа на следващия ден, Алекса се чувстваше, сякаш някой бе умрял. Мобилният й звънна тъкмо преди да излезе от апартамента и тя си помисли, че сигурно е Савана. Беше си наложила да не й се обажда предишната вечер. Но номерът, изписан на екранчето й, бе непознат, а когато отговори, чу гласа на Сам Лорънс, а не на Савана. Не беше говорила с него от юли и се зарадва на обаждането му.

— Приятна изненада — възкликна тя щастливо. — Как си?

— Много добре — отговори Сам и по гласа му личеше, че е в чудесно настроение. — Ще обядваш ли с мен днес?

Алекса обаче не беше в настроение за срещи.

— Честно казано, чувствам се ужасно. Дъщеря ми замина за колежа вчера и ми се струва, че животът ми е свършил. Внезапно станах излишна. Мразя това. Какво ще кажеш да обядваме заедно следващата седмица? Тогава ще съм в по-добро настроение.

Не искаше да се вижда с никого засега. Тъгуваше за края на детството на Савана и огромната загуба.

— Да обядваме днес. Аз мога да те развеселя.

Алекса се надяваше, че поне не ставаше дума за среща, тъй като това бе последното, което можеше да понесе. Двамата със Сам бяха колеги и добри приятели и тя не искаше нищо повече от него. Опита се да се измъкне от обяда, но Сам не й позволи.

— Добре. Ще се видим в закусвалнята срещу службата — съгласи се тя накрая. — Може би храната там ще ме убие и ще сложи край на депресията ми.

— Ще се почувстваш по-добре след няколко седмици. Беше съвсем добре, докато Савана бе в Чарлстън по време на делото — напомни й той.

— Не, не бях. Ужасно ми липсваше, но бях заета. А сега нямам много работа.

Разбраха се да се видят в дванайсет и половина.

Сам вече седеше там, когато тя се появи, и веднага забеляза, че Алекса наистина беше нещастна. Косата й беше прибрана в почти несресана конска опашка, не носеше грим и дори бе облякла джинси, за да отиде на работа. Изглеждаше, сякаш се съвземаше от тежка болест.

Сам побъбри небрежно няколко минути, после й се усмихна.

— Може би имам нещо, което ще те развесели — погледна я той весело.

Надяваше се, че не бе допуснал грешка да се види с нея, когато бе в толкова лошо настроение.

— Имам предложение за теб — каза той загадъчно, а Алекса го изгледа с любопитство и подозрение.

— Какво предложение?

Той си пое дъх и отговори:

— Работа.

— Каква работа? — намръщи се Алекса. — Нов случай? Имате нужда от помощта ми? Е, това е страхотен комплимент!

Беше поласкана, че ФБР искаше помощта й. Бяха работили много добре заедно по случая на Куентин.

— Не е случай, Алекса — отново се усмихна Сам. — Работа. Искаме да ти предложим работа в Кабинета на генералния съвет на ФБР. Ще седиш зад бюро и няма да стреляш по лошите. Знаеш с какво се занимава КГС. Бяха непрекъснато над главите ни по случая на Куентин. Само дето сега ти ще си тази, която проверява и надзирава или ще отговаряш за случаите лично. Ще ти направят официално предложение, но предпочетох първо да поговоря с теб. Искам това да стане още откакто работихме заедно по Куентин. Смятам, че си приключила с прокуратурата. Новата работа може да е чудесно стъпало в кариерата ти. Придобивките са страхотни, интересно е, а и все пак е ФБР.

Алекса никога дори не се бе замисляла по въпроса. Смяташе, че ще остане в прокуратурата, докато се пенсионира.

— Тук? В Ню Йорк? — попита тя смаяно.

Работата определено бе престижна, а и това беше сериозно признание.

— Не — отговори Сам с леко притеснение. — Във Вашингтон. Но дъщеря ти вече замина, Алекса. А и доколкото знам, в живота ти няма мъж. Защо да не се преместиш във Вашингтон?

— Майка ми е тук — отвърна тя объркана.

Информацията бе прекалено сериозна, за да я осмисли набързо. Нова работа, нов град, нов живот.

— Ню Йорк е само на три часа път с влака. Не е кой знае какво. Не отиваш във Венецуела, за бога.

— Прав си. Каква е заплатата? Повече ли, отколкото изкарвам сега?

— Да — усмихна й се той. — Няма какво да загубиш. А ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш тук. Но няма да искаш. Работата ти тук е приключена. Знаеш го.

Алекса чувстваше това още отпреди случая с Куентин, който бе разнообразил скучното й ежедневие за кратко. Но сега се върна към кражбите, търговците на дрога и някое убийство от време на време. Липсваше й работата върху нещо важно.

— Ще помислиш ли по въпроса? — попита Сам.

— Да — кимна тя и се усмихна.

Чувстваше се много по-малко депресирана, отколкото преди час. Беше уплашена, но развълнувана.

— Мислех, че ме каниш на среща — засмя се тя.

— Мога и това да направя — ухили се Сам. — Не мислех, че би излязла с мен, ако те поканех, затова не го направих.

— Не бих. Не излизам с мъже, с които работя. Направих го веднъж. Беше глупаво и се получи ужасна бъркотия.

— И аз така мислех.

Сам бе предположил правилно, че единственото, което я интересуваше, беше да са добри приятели. А и Джак се отнасяше с нея по същия начин.

— Просто приеми работата. Искат те, а на теб страшно ще ти хареса. Имаш нужда от нещо ново в живота си. Може би дори и от мъж.

Алекса сви рамене.

— Звучиш като майка ми и дъщеря ми.

— Няма да е лошо да ги послушаш.

Тя се засмя и до края на обеда говориха само за КГС.

Официалното предложение дойде два дни по-късно. Работата звучеше интересна, а заплатата — чудесна. Не можеше да иска повече, но се чувстваше виновна, задето напускаше прокуратурата. Работеше там още откакто завърши право преди седем години и всички се отнасяха много мило с нея. А и харесваше Джо Маккарти. Не желаеше да ги напусне, но те наистина не се нуждаеха от нея.

Както винаги, когато трябваше да вземе трудно решение, тя отиде в кабинета на майка си.

— Всичко наред ли е? — попита Мюриъл. — Добре ли е Савана?

— Отвратително щастлива — отговори Алекса. — Става дума за работата ми.

— Да не са те уволнили? — шокирана викна Мюриъл.

Алекса свърши отлична работа по делото на Куентин. Как можеха да я уволнят?

— Получих предложение от ФБР — изстреля Алекса.

Майка й ококори очи.

— Впечатляващо. Ще го приемеш ли?

— Не знам. Парите са добри, а и работата ми харесва. ФБР може да е по-забавно от прокуратурата — отвърна тя, после въздъхна. — Но е във Вашингтон. Какво мислиш за това?

— Интересен въпрос. Благодаря, че ме попита.

Мюриъл се радваше на приятелството с дъщеря си и оценяваше загрижеността й.

— Не искам да отхвърляш работа заради мен — усмихна се Мюриъл. — Не съм толкова стара. Все още работя и съм заета. Също като заминаването на Савана за колежа. Трябва да оставиш децата си да поемат по собствения си път. Аз се изправих срещу това, когато се омъжи за Том и се премести в Чарлстън. А и Вашингтон не е толкова далеч. Ще ми липсваш — добави тя. — Но мога да ти гостувам, а и ти ще идваш тук. Важното е ти как се чувстваш. Няма много неща, които да те задържат тук. Годините в Ню Йорк не бяха щастливи за теб. А и мисля, че скоро ще се отегчиш от работата си.

— Вече съм отегчена — призна Алекса. — Съвсем умряла работа е откак делото на Куентин приключи, а и дори преди това.

— Може би се нуждаеш от промяна. Савана вече е в колежа и сега е подходящият момент — отбеляза Мюриъл, после се усмихна. — А и може да се запознаеш с някой мъж във Вашингтон.

— Не мисля за това, а само за теб и Савана.

— Ние сме добре. А и тя може да ти гостува във Вашингтон. Ако иска да дойде в Ню Йорк, ще отседне при мен. Мисля, че би трябвало да приемеш предложението.

— Аз също. Сигурна ли си, че ти ще си добре?

— Да — отговори майка й и също въздъхна. — Стенли настоява да заживеем заедно. Не искаме да се женим, но той смята, че трябва да живеем заедно.

Стенли бе чакал седемнайсет години да предложи на Мюриъл да заживеят заедно, а тя бе напълно доволна от отношенията им досега.

— Какво искаш ти, мамо? Няма значение какво иска Стенли.

— Мисля, че идеята ми харесва. Страхувах се, че ти няма да я одобриш — усмихна се Мюриъл.

— Смятам, че Стенли е прав. И одобрявам. Аз също се тревожа за теб. Значи всичко е уредено?

— Може би. Искам да помисля още малко. Нямам желание да прибързвам.

Алекса се засмя.

— Откога сте заедно?

— Мисля, че от седемнайсет години. Стенли твърди, че са осемнайсет.

— Както и да е, не смятам, че прибързваш.

— Вероятно ще го направя. Но предпочитам той да дойде да живее при мен. Не искам да се отказвам от апартамента, а и не харесвам неговия. Може би ще го направим след Коледа. Имам доста работа преди това. Ами ти? Ще приемеш ли предложението?

Алекса кимна.

— Да, мамо. Благодаря ти.

Тя се наведе и я целуна, после двете излязоха от съда.

Алекса звънна на дъщеря си вечерта и й разказа за предложението. Савана бе изненадана и впечатлена. Вярваше, че преместването във Вашингтон ще се отрази добре на майка й и бе съгласна с баба си, че можеше да й гостува в Ню Йорк, ако иска да се види с приятелите си там. Време бе за промяна за всички им.

— Промяната е хубаво нещо, мамо. Чувала ли си се със сенатора, между другото?

Савана харесваше Болдуин. Също и майка й.

— Мисля, че ще остане в Европа до средата или края на август. Вероятно е зает.

Важното бе, че и Савана бе дала одобрението си за новата й работа.

На следващия ден Алекса предупреди Джо Маккарти, че ще напусне прокуратурата. Чувстваше се ужасно, но той й каза, че я разбира. Смятал, че това ще се случи рано или късно. Обаче предполагаше, че Алекса ще да отиде в някоя голяма адвокатска кантора. ФБР въобще не му бе идвало наум.

— Постъпват умно, като ти предлагат работа — каза той и я прегърна. — Е, кога ще ни напуснеш?

— Един месец добре ли ти звучи?

— Чудесно. Ще имам време да възложа случаите ти на други прокурори.

Алекса се сети за нещо, за което искаше да му благодари отново.

— Благодаря ти, че се пребори да запазя делото на Куентин, а не го предаде на ФБР — каза тя.

— Май сгреших — подкачи я той. — Толкова те харесаха, че сега ти предлагат работа. Щастлив съм за теб, Алекса — прегърна я той отново. — Мисля, че това ще е чудесно за кариерата ти. Не ми харесва мисълта, че ме напускаш, но одобрявам решението ти.

— Благодаря ти.

Новината за напускането на Алекса се разнесе из прокуратурата като стихиен пожар. Джак нахлу в кабинета й в четири и половина и я загледа тъжно.

— Какво е това, по дяволите? — нещастно попита той.

— Съжалявам, Джак — въздъхна тя. — Направиха ми предложение, на което не можех да откажа.

— Тук ще е скапано без теб — изсумтя той нещастно и излезе от кабинета й, прекалено потиснат, за да продължи разговора.

 

 

Алекса мислеше за всичко, което трябваше да направи — да си намери апартамент, да се премести, да започне нова работа, да прехвърли случаите си тук на другите прокурори, когато Едуард Болдуин й звънна точно преди да излезе от кабинета си.

— Мога ли да те поканя на вечеря в последния момент? В града съм само за тази вечер. Съжалявам, че не ти се обадих, като се върнах, но бях зает с безброй неща, а и ми се наложи да прекарам една седмица в Чарлстън. Как се чувства Савана в „Принстън“?

— Влюбена е в него — усмихна се Алекса.

Болдуин звучеше бодър и пълен с живот. А сега и тя се чувстваше така.

— Вечеря звучи чудесно — отговори тя. — Къде ще се видим?

— Намирам се само на две пресечки от службата ти. Ще мина да те взема и ще измислим нещо.

— Добре.

След пет минути Алекса слезе долу. Сенаторът я чакаше в колата си. Отвори й вратата, тя седна и се запътиха към хотела му, за да пийнат.

— Как мина останалата част от пътуването ви? — попита Едуард.

— Прекрасно. А твоето?

— Идеално — усмихна се той. — Мислих много за теб. Ужасно ми се искаше да ти се обадя, но не го направих. Видях бившия ти съпруг в Чарлстън, между другото. Трябва да призная, че изглеждаше много нещастен. И разбирам защо. Жена му бе с него. Тя има вид на човек, който смуче лимони за закуска и бие мъжа си всяка вечер. Според мен съдбата му е отмъстила за предателството.

— Може и така да е — усмихна се тя.

Том вече не беше неин проблем.

По време на вечерята Алекса му разказа за преместването си във Вашингтон и новата си работа във ФБР. Болдуин я изгледа изненадано.

— Наистина ли? Това е страхотна промяна. Много смело от твоя страна.

— Реших, че е време за промяна, когато Савана замина за колежа. Вероятно нямаше да го направя, ако все още беше при мен.

Алекса си помисли, че напоследък бе направила доста смели ходове. Позволи на Савана да замине за Чарлстън и дори да ходи на гости там, зарови томахавката с Том, а сега сменяше града и работата си.

— Скоро трябва да започна да си търся апартамент — отбеляза тя.

— Ще ти помогна — предложи той с широка усмивка. — Кога започваш във ФБР?

Идеята страхотно му хареса. Той живееше във Вашингтон през повечето време. Искаше да вижда Алекса, дори когато тя живееше в Ню Йорк, но преместването й във Вашингтон щеше да улесни срещите им и да им осигури повече време да се опознаят.

— Започвам на първи ноември. А ми предстои доста работа дотогава.

— Защо не дойдеш до Вашингтон този уикенд? Ще започнем да търсим апартамент заедно.

Алекса се замисли. Нямаше какво друго да прави. Тя го погледна и му се усмихна.

— Добре.

— Ще разглеждаме апартаменти целия уикенд — предложи той.

Това й се стори чудесна идея.