Даниел Стийл
Светлините на Юга (1)

1.

Мъжът в овехтялото кресло изглеждаше задрямал. Брадичката му бавно се вдигаше и отпускаше на гърдите. Беше висок, с мощна фигура, а от ризата на тила му се подаваше татуировка на змия. Дългите му ръце лежаха безжизнено на страничните облегалки на креслото в малката тъмна стая. От коридора се носеше противна миризма на готвено и телевизорът работеше. В ъгъла на стаята тясно неоправено легло заемаше по-голямата част от мърлявия, покрит с лекета мокет. Чекмеджетата на скрина бяха отворени и малкото дрехи, които бе донесъл със себе си, бяха захвърлени на пода. Той беше облечен с тениска, тежки обувки и джинси, а калта по подметките му бе изсъхнала и се лющеше по пода. Спеше спокойно, но внезапно се събуди. Вдигна глава и отвори леденосините си очи, а косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Имаше невероятен слух. Затвори очи отново и се вслуша, после стана, грабна якето си и прекоси тясната стая с една широка крачка. Когато вдигна глава, татуираната змия се скри под ризата му.

Люк Куентин се плъзна безшумно през перваза и тръгна надолу по противопожарната стълба, след като затвори прозореца зад себе си. Студът беше вледеняващ. Януари в Ню Йорк. Беше в града от две седмици. А преди това в Алабама, Мисисипи, Пенсилвания, Охайо, Айова, Илинойс, Кентъки. Посети приятел в Тексас. Пътуваше от месеци. Намираше си работа, където можеше. Не се нуждаеше от много. Движеше се с грацията и бързината на пантера и сега вървеше към Ист Сайд, преди мъжете, които бе чул, да стигнат до стаята му. Не знаеше кои бяха, но не бе разумно да рискува. Вероятно бяха ченгета. Люк беше лежал в затвора два пъти за фалшификация на кредитни карти и обир и бе наясно, че никой не се отнасяше приятелски с бивши затворници.

Спря да си купи вестник и сандвич, потръпна от студа и реши да се поразходи. В друг свят щеше да бъде смятан за хубав. Имаше мощни рамена и издялано лице. Беше на трийсет и четири години и благодарение на двете присъди бе прекарал десет години в затвора. Излежа цялото време и не го пуснаха под гаранция. Но вече беше свободен. От две години скиташе из улиците и досега не се бе набутвал в неприятности. Въпреки внушителния си ръст можеше да изчезне в тълпата. Имаше тъмноруса коса, бледосини очи и от време на време си пускаше брада.

Куентин тръгна на север, после на запад към Четирийсет и втора улица. Пъхна се в кино близо до Таймс Скуеър, седна в тъмната зала и заспа. В полунощ излезе от киното, качи се на автобус и се върна в центъра на града. Предположи, че който и да бе дошъл да го посети, отдавна си е тръгнал. Запита се дали някой в хотела бе съобщил на ченгетата, че е бивш затворник. Татуировките на ръцете му бяха сигнал за запознатите. Не искаше полицаите да го заварят в стаята и се надяваше, че са изгубили вече интерес към него, като не бяха успели да намерят нищо. Когато се върна в мизерния хотел, наближаваше дванайсет и половина.

Винаги се качваше по стълбите. Асансьорите бяха капани, а той обичаше да се движи свободно. Администраторът му кимна и Люк тръгна нагоре по стълбите. Стигна до площадката на етажа под неговия, когато чу звук. Не беше от стъпки, а леко изщракване. Веднага разбра, че е предпазителят на пистолет. Задвижи се със скоростта на светлината и се заспуска безшумно надолу. Забави се малко само когато стигна до рецепцията. Нещо не беше наред. Осъзна, че бяха зад него, на половината път надолу по стълбите. Трима. Люк не възнамеряваше да изчака и да разбере кои са. Поколеба се дали да не опита да поговори с тях, но инстинктът му подсказваше да бяга. И той хукна навън. Хвърчеше по улицата, когато мъжете изскочиха от хотела. Втурнаха се след него, но Люк беше невероятно бърз. В затвора бе тренирал редовно и хората твърдяха, че е по-бърз от вятъра. И в момента наистина беше.

Прехвърли се през една ограда, метна се на покрива на гараж и прескочи втора ограда. Знаеше, че вече не можеше да се върне в хотела. Нещо не беше наред. И нямаше представа защо. Имаше малък пистолет в джинсите си и не искаше да бъде заловен с оръжие, затова го хвърли в кофа за боклук и се мушна в тясната уличка зад висока сграда. Продължи да тича и реши, че преследвачите му са го изгубили. Но когато стигна до поредната ограда, здрава ръка сграбчи врата му. Никога не бе усещал толкова силна хватка и се зарадва, че бе изхвърлил пистолета. Сега просто трябваше да се отърве от ченгето. Удари го с лакът в ребрата, но мъжът само го стисна още по-силно за врата. Главата му се замая и въпреки внушителната си фигура Люк падна на земята. Ченгето знаеше точно къде да стисне. Мръсникът го срита в гърба и той изстена през стиснатите си зъби.

— Гадно копеле — изсъска Люк и го сграбчи за краката.

Ченгето падна и двамата се затъркаляха по земята, но за секунди полицаят го прикова под себе си. Беше по-млад от него и в по-добра форма и бе чакал удоволствието от компанията на Люк почти цяла година. Беше го проследил из Щатите и вече бе идвал в стаята му два пъти тази седмица и веднъж предишната. Чарли Макавой познаваше Люк Куентин по-добре от собствения си брат. Получи специално разрешение от междущатската съвместна група да го следи и знаеше, че дори това да го убие, щеше да го залови. А сега, след като го бе пипнал, не възнамеряваше да го изпусне. Чарли застана на колене и халоса лицето му в земята. От носа на Люк шурна кръв. Той вдигна глава, когато другите двама детективи застанаха зад Чарли. И тримата бяха цивилни, но по всичко си личеше, че са ченгета.

— Спокойно, момчета, играйте по правилата — каза старши детектив Джак Джоунс и подаде белезниците на Чарли. — Да не го убиваме, преди да го закараме в участъка.

В очите на Чарли гореше желание за убийство. Джак Джоунс знаеше, че той искаше да очисти Люк. Знаеше и защо. Чарли бе споделил това с него една вечер, когато се напи. Джак му обеща, че няма да каже и дума, но сега виждаше, че колегата му бе побеснял и трепереше от ярост. Джак не обичаше лични вендети да се намесват в работата. Ако Люк се опиташе да побегне, Чарли щеше да го застреля. И нямаше само да го рани в крака, а наистина щеше да го убие.

Третият детектив повика патрулна кола по радиостанцията си. Тяхната кола се намираше на няколко пресечки от мястото и ченгетата не искаха да влачат Люк чак дотам. Не възнамеряваха да рискуват.

Носът на Люк кървеше обилно по ризата му, но никой от полицаите не му предложи нищо, с което да спре кръвта. Нямаше да получи милост от тях. Джак му прочете правата, а Люк ги изгледа предизвикателно въпреки размазания си нос. Очите му бяха ледени, а погледът му не издаваше нищо. Джак си помисли, че това бе най-студеното копеле, което някога бе срещал.

— Мога да ви съдя за това, копелета. Мисля, че носът ми е счупен — заплаши Люк.

Чарли го изгледа презрително, а другите двама го забутаха към патрулката. Набутаха го в колата и казаха на униформените ченгета, че ще се видят в участъка.

Тримата мъже мълчаха на път към колата си. Чарли метна бърз поглед към Джак, който завъртя ключа, после се отпусна назад.

— Как се чувстваш? — попита го той, когато потеглиха. — Залови го.

— Да — тихо отвърна Чарли. — Сега трябва да докажем обвинението.

Докато стигнаха до участъка, Люк се бе успокоил и гледаше нагло. Лицето и ризата му бяха омазани с кръв, а ръцете му бяха с белезници, но въпреки това излъчваше самоувереност.

— Какво правите, момчета? — попита той. — Търсите си някого, на когото да лепнете нападение или кражба на чантата на някоя старица? — изсмя се той в лицето на Чарли.

— Заключи го — каза Чарли на Джак и се отдалечи.

Знаеше, че щеше да получи похвала за ареста.

Следеше престъпника от дълго време. И извади късмет, че Люк Куентин се озова обратно в Ню Йорк. Провидение. Съдба. Чарли се радваше, че го закова в града, където работеше. Тук имаше връзки, а и харесваше прокурора, с когото работеха. Беше суров старец от Чикаго, безкомпромисен. Джо Маккарти не се интересуваше дали затворите бяха претъпкани, всеки трябваше да си понесе наказанието. А ако докажеха всичко, за което Чарли се надяваше, делото на Люк Куентин щеше да е делото на годината. Той се зачуди на кого ли Маккарти щеше да възложи случая. Надяваше се да е някой от най-добрите.

— Е, какво обвинение сте ми нагласили? — подхвърли нагло Люк към Джак, когато униформен полицай го окова и го поведе към килиите. — Кражба от магазин? Пресичане на червено?

— Не точно, Куентин — спокойно отговори Джак. — Изнасилване и предумишлено убийство. По четири от всяко. Може би ще искаш да ни разкажеш нещо за това? — предложи той, като повдигна вежди, а Люк се ухили и поклати глава.

— Задници. Какво става? Имате няколко убийства, които не можете да разкриете, и решавате да приключите набързо и да обвините мен? Знаете, че няма да успеете.

Люк изглеждаше напълно спокоен и едва ли не развеселен, но очите му бяха ледени и зловещи.

Джак не се впечатли от арогантността му. Люк беше хитър. Разполагаха с доказателства, че бе извършил две убийства и бяха почти сигурни за още две. Ако Джак се окажеше прав, Люк Куентин бе убил над дузина жени за две години, може би дори повече. Сега очакваха доклада за ДНК анализа на калта по обувките му, която Макавой бе събрал от хотелската стая на Куентин. Ако предположенията на Чарли се докажеха, Куентин се бе разхождал по улиците за последен път в живота си.

— Ама че дивотия — промърмори Люк, докато го отвеждаха. — Знаете, че няма как да ми ги лепнете. Просто си опитвате късмета. Имам алиби за всяка вечер. Почти не съм напускал хотела през последните две седмици. Бях болен.

Да бе, помисли си Джак, много болен. Всички копелета като него бяха болни. Психопати, които дори не мигваха, докато убиваха жертвите си, захвърляха ги някъде и после отиваха да обядват. Люк Куентин беше хубав и изглеждаше, че може да е чаровен, ако поиска. Идеалният тип, който да примами някое невинно младо момиче на затънтено място, където да го изнасили и убие. Джак беше виждал кретени като него и преди, макар че ако подозренията им за Люк се потвърдяха, той бе един от най-лошите. Или поне най-лошият, с когото се бяха сблъсквали от дълго време. Джак знаеше, че пресата щеше да се нахвърли върху случая и всяка подробност трябваше да се изпипа внимателно. В противен случай Куентин можеше да бъде освободен заради някоя дребна техническа грешка. Чарли също го знаеше и затова бе оставил Джак да уреди ареста му. След като Люк бе претърсен и сниман, Джак лично се обади на прокурора.

— Пипнахме го — гордо заяви Джак. — Всичките ни предположения се оказаха верни, а и извадихме късмет. А Чарли Макавой се съдра от тичане, за да го хване. Ако аз трябваше да търча из тесните улички и да прескачам всичките тези огради, Куентин щеше да стигне до Бруклин, преди да прехвърля и първата ограда.

Джак беше в добра форма, но бе на четирийсет и девет години. С прокурора вечно се шегуваха с теглото си. Бяха на една и съща възраст. Прокурорът го поздрави за добре свършената работа и му каза, че ще се видят на сутринта. Той искаше да се срещне с полицаите, извършили ареста, за да решат как да се справят с пресата.

Половин час по-късно, когато Джак излезе от участъка, Люк вече се намираше в килията си. Бяха решили да го заключат в единична килия. На следващия следобед щяха да го отведат пред съдията за предварително дело и Джак знаеше, че медиите щяха да ги нападнат дотогава. Арестуването на сериен убиец, причинил смъртта на дванайсет жени в седем щата, щеше да е страхотна новина. И ако не друго, поне щеше да донесе слава и почести за нюйоркската полиция. Сега всичко зависеше от прокурора и следователите, които трябваше да довършат случая.

Джак и Чарли се качиха в колата и потеглиха към домовете си. Цял ден бяха наблюдавали хотела. Видяха Люк, когато излезе, и Чарли искаше да го залови още тогава, но Джак му нареди да изчака. Заподозреният не знаеше, че го бяха разкрили, следователно щеше да се върне в стаята си. Освен това наоколо имаше прекалено много хора и Джак не искаше някой в хотела да пострада. Накрая всичко завърши чудесно. За тях. Но не и за Люк.

Люк Куентин седеше в килията си, вторачен в стената. Чуваше познатите звуци на затвора. По някакъв странен начин това бе сякаш да се прибереш у дома. Знаеше, че ако загубеше, този път щеше да остане в дома си завинаги. Лицето му не издаваше нищо, докато разглеждаше обувките си. После легна на леглото и затвори очи. Изглеждаше абсолютно спокоен.