„Бей Кафе“ не беше обърнато към залива и всъщност гледаше към широката пуста улица, която преминаваше през центъра на Лопес Вилидж. Ресторантът беше малък и уютен, с дървен под, простички дървени маси и столове, бели дантелени перденца на прозорците и тежка завеса на цветя вместо врата към кухнята. Не беше място, което Люк би избрал за вечеря, но щом Джесика го харесваше, той се настани на масата в дъното.

— Извинявай, че закъснях — каза тя. Носеше синя рокля с дълги ръкави, полата й стигаше почти до глезените и имаше широк кожен колан, но за пръв път носеше и бижута — сребърна верижка и сребърни обеци. Седна на стола от дясната му страна. — Бях загубила представа за времето.

— Няма и нужда, след като работиш.

— Обикновено не поглеждам часовника си. — Но тя се усмихна, когато го казваше, така че той да не си помисли, че няма какво да прави нощем, ами работи до толкова късно, колкото си пожелае.

Няколко часа преди това се бяха разделили като стари приятели, които знаят, че скоро ще се срещнат отново, и Джесика беше отишла в ателието си. Люк се върна в мотела и си мислеше за яростта, с която тя го призоваваше към честност. Тя не желаеше симпатиите и разбирането му. Държеше между тях да има честни отношения. Спомни си как предишния ден бяха обсъждали Мери Тайрън от пиесата на О’Нийл.

Зависимостта е проклятие и Мери я използваше като оръжие.

Това ли я беше подтиквало през годините? Страхът да не изпадне в зависимост и след това да открие какво унищожително оръжие може да е тя? Не би могла да живее в мир със себе си, ако се окажеше принудена да прибягва до малките трикове на зависимите хора. Това беше другата причина да не желае симпатията и загрижеността на хората.

Докато беше в мотела, Люк извади от куфара си копието, съдържащо готовите две действия от най-новата пиеса на Кент. По време на закуската му беше хрумнало, че Джесика би могла да играе главната роля — и дори и в сегашния си вид да я изиграе по-добре от всеки друг. За малко да го изрече на глас, но се усети навреме. Тя все още не беше готова и той трябваше да се убеди, че идеята му не е налудничава и не е резултат на доброто му отношение към нея, слънчевата светлина през златния октомврийски ден, хубавата храна или нещо от този род.

— Споделила си с Констанс, че театърът ти липсва — започна той, след като поръчаха вечерята.

— Беше преди доста време. Виното е прекрасно. Ти експерт ли си по вината, като добавка към всичките ти други способности?

— Знам достатъчно, за да поръчвам нещата, с които съм запознат, и да оставя останалото на специалистите. Предполагам, че щом заговоря за живота ти в театъра, ти веднага ще намираш друга тема за разговор.

Тя се изсмя:

— Вероятно.

— Е, ти избирай. Ще се радвам да говорим, за каквото ти харесва.

— Разкажи ми за „Магьосница“. За работата ти по нея.

За Люк това беше лесна тема, при това приятна, така че той и разказа за пиесата. Описваше й концепцията, която си беше изградил, и какво се получи в крайна сметка, също и идеите на актьорите.

— Мисля, че в крайна сметка беше грешка да изберем Корт за ролята на Даниел. Беше добър, но му трябваше много време да влезе в ролята, въпреки че голяма част от грешките можеха лесно да бъдат избягнати.

— Защо не е трябвало да го избирате? — попита тя.

— Даниел така и не му допадна. Не ни го каза, докато не получи ролята, а може би сам разбра това едва по-късно. Но когато премиерата наближи, той започна да настоява Кент да променя характера на Даниел. Режисьорът не бива никога да включва актьор, които от началото не се идентифицира с героя си и не му симпатизира или — ако героят му е отрицателен — поне не го разбира.

— Това е очевидно — отбеляза тя.

— Би трябвало. Но мнозина режисьори не го осъзнават.

Тя се облегна назад, когато сервитьорката донесе вечерята им.

— А как се справя Корт сега?

— Не съм го виждал от премиерата, но не съм имал ужасени обаждания от Ню Йорк и предполагам, че всичко е наред. Разбираш ли, той не е лош, просто не е…

— Даниел.

— Да, точно така. Той е опитен актьор, който се преструва на Даниел.

— Като родител, който имитира сина си, но не разбира какво казва той.

Люк се засмя:

— Не е толкова зле. Но сравнението беше много интересно. Ще го използвам, ако ми потрябва. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се; едва ли е гениално хрумване. И във всеки случай не бих разбрала и да го сториш.

— Ако си там, ще ме чуеш.

Джесика внимателно остави чашата си и отпусна длани на масата:

— Бих могла просто да сменя темата, но вместо това ще ти кажа следното. Няма да се върна в театъра и в Ню Йорк. Мислех, че си го разбрал от писмата ми до Констанс, които ти не само си прочел, но явно си и научил наизуст. Сега обаче пак ще го повторя. Няма да се върна. Животът тук ми харесва и няма смисъл да се опитвам да върна миналото.

— Смисълът е, че това е истинският ти живот, а тази Джесика Фонтейн, която седи срещу мен, се преструва, че принадлежи на Лопес Айлънд.

Тя рязко бутна стола си назад и бастунът й падна. Шумът прозвуча като гръмотевица в малкото помещение и Джесика пламна от притеснение. Люк скочи. Заобиколи масата и вдигна бастуна, застана до нея и я заслони от останалите клиенти.

— Съжалявам — изрече и се наведе, така че да може да й прошепне: — Ако можех, бих си взел думите назад; беше грубо и нахално. Констанс би казала, че все още се опитвам да контролирам всичко — събития, хора, разговора, всички военни действия. — Изчака, но Джесика гледаше към стиснатите си юмруци и нито вдигна глава, нито каза нещо.

— Но това не е битка — допълни той. — Не се стремя към това и съм сигурен, че и ти си на това мнение. Искам приятелство. Джесика, извинявай. Има неща, за които бих желал да поговорим, но ако не постигнем разбирателство за тях, просто няма да ги обсъждаме. Ще ми е достатъчно само да съм с теб.

Едва сега тя го погледна:

— Защо?

— Защото те харесвам. Защото се чувствам близо до Констанс, когато съм до теб.

Джесика лекичко се усмихна, „Когато той не изрича абсолютно погрешни неща — помисли си тя, — казва най-правилните.“

— Съжалявам, че го превърнах в цял спектакъл.

— Хората вече са забравили — сви рамене Люк. — Храната е толкова вкусна, че едва ли мислят за нещо друго. Харесва ми заведението. Може ли…

Той подхвана стола, тя леко се надигна и той я намести зад масата. После се върна на мястото си.

— Надявам се и десертите да са така добри като всичко останало.

— Обикновено не взимам десерт. Би могъл да ми докладваш.

— Тогава ще се наложи да опитам поне два. Нали знаеш, един от най-добрите ресторанти в Ню Йорк има десерт, който представлява пет вида карамелизирани…

— „Бернардин“ — прекъсна го тя.

Той кимна:

— Един от любимите ми. Но има и друга прекрасни нови места. „Нобу“ например… — заговори за ресторанти, премина на концертите и оперните спектакли от миналия сезон, после на модните ревюта на Брайънт Скуеър, които се провеждаха в големи шатри и привличаха дори повече публика от тези в Париж и Милано.

— На всичките ли ходиш? — изуми се Джесика.

— Бих го правил, ако не се провеждаха по няколко едновременно. Това е забележително подобие на театър и ходя с приятелката ми, която прави такива коментари, че виждам смисъл и в най-абсурдните части.

— Тя дизайнерка ли е?

— Не. — Джесика забеляза, че той се колебае дали да й каже коя е тя. — Няма да я одобриш. Триша Делакорте.

— Клюкарската колонка? — Внезапно го видя като цялостна личност с истински живот. До момента между тях се случваше толкова много, че тя го виждаше само като режисьор, чиято работа харесва, като внук на Констанс, който е чел непредназначените за него писма, и като нежелан пратеник, който въвежда Ню Йорк и театъра в спокойния й живот. Сега го погледна и видя мъж, които е бил женен и разведен… и може да се е женил отново? Отношението му към нея не беше точно на женен, но пък това никога не можеше да се каже с точност. Във всеки случай тя знаеше, че като режисьор и привлекателен мъж би трябвало да е дълбоко въвлечен в богатия обществен живот на Ню Йорк и ако е ерген, със сигурност има жени, с които да разнообразява вечерите и леглото си. Ревността я прониза и тя въздъхна объркано. Какво я интересуваше това? Та тя едва го познаваше и нямаше намерение да се обвързва с него или с когото и да е друг, не отново. „Може би е заради Ню Йорк — помисли си. — Може би ревнувам живота му там. Дали е така? След толкова много време? О, кога най-сетне ще забравя?“

— Познавам я от няколко месеца — обади се Люк, когато мълчанието се проточи. — Знам, че пише доста глупости, но сама си е изградила живота и е много добра в работата си, което изцяло одобрявам.

— Разбира се, би казал същото и за преуспял крадец на котки.

Той вдигна вежди и Джесика отново въздъхна.

— Мисля обаче, че тя сигурно е живяла трудно — продължи бързо.

— Не смятам, че би могла така добре да забелязва човешките слабости, ако не й е отнело доста време да си прокарва собствени пътеки.

Помисли си, че трябва да сменят темата.

Люк пръв го стори, като че да я спаси от затруднението:

— Още един тип театър на модните ревюта са зрителите. По-нормални и спонтанни са от тези в Европа, така мисля.

— Искаш да кажеш, че не са като вкаменени? Когато ходех на ревюта в Милано и Париж, винаги си мислех, че зрителите са тренирали с месеци да запазват израженията си. В края на представленията изглеждаха като онези статуи от гробниците на маите.

Той се засмя:

— Ако те чуят, повече няма да стъпят на ревю. Гласовете им бяха тихи и те се бяха навели напред, докато говореха. Люк поръча три десерта и Джесика хапна по малко от всеки, а той изяде един и части от други два.

— Останаха няколко, които не сме опитали — заяви Люк. — Ще трябва да дойдем пак.

Пиха еспресо и поръчаха още, не им се искаше да си тръгват, говореха за театрите в Европа, за московския цирк, финландските акробати… докато накрая Джесика каза:

— Трябва да тръгваме. Стана доста късно.

Той отново й помогна за стола. На вратата тя го улови за ръката.

— Благодаря за вечерята. Беше ми много приятно.

Люк кимна:

— Бих искал да се видим утре.

И тогава Джесика зададе въпроса, който беше тежал над тях през цялата вечер:

— Да не би да си решил да останеш тук?

— Не за толкова дълго. Ще трябва да се прибера. Но още не ми се тръгва.

Тя кимна като че ли го разбираше, макар че нямаше представа за какво си мисли той и какво очаква. Измъкна ръката си от неговата.

— Би ли искал да пояздим заедно утре сутрин?

— Много.

— Тогава по същото време.

Те си пожелаха лека нощ на паркинга и Люк пое към мотела, а Джесика обърна към Уармът Бей. Луната беше почти пълна, толкова ослепително ярка, че затъмняваше повечето звезди. Небето принадлежеше на луната, също и водите около острова, върху които се люлееше ярка панделка, както и боровите дървета край пътя — всяка игличка сияеше като бяло острие. Джесика беше изумена от сиянието на всичко, красотата на острова й се струваше така омагьосваща. Пое дълбоко студения, остър въздух. Нощите вече носеха зимния хлад, но дните бяха топли и цветята продължаваха да цъфтят.

На другата сутрин й се стори, че вече са влезли в привичен ритъм, като рано-рано препуснаха през хладната гора, край скалите и покрай нивите. За закуска се върнаха в къщата на Джесика, хапнаха на терасата и проведоха дълъг, ленив разговор, после се разделиха, за да работи тя следобеда, и се уговориха да се срещнат отново за вечеря. Бяха по-спокойни от предишния ден, като че ли вече преминали през някаква бариера и започваха да използват познати изрази в разговора си, както става с дългогодишни приятели.

— Къде би искала да вечеряме? — попита Люк, след като най-сетне беше измил последната чиния от закуската.

— Всъщност няма голям избор. „Бей Кафе“ е най-доброто и единственото.

— Значи ще мога да опитам и другите десерти. Необходимо ли е да се направят резервации?

— Погрижила съм се за това. В осем?

— Прекрасно. Бих искал да те взема.

— Добре. — Спокойният й тон изуми и двамата.

Той се обърна да си тръгне, но добави:

— Между другото, ще трябва да си намеря квартира; при Робърт пристига цял колоездачен отбор. Можеш ли да ми препоръчаш някакво място?

Тя бършеше мивката и забави движенията си.

— Има няколко мотела. Не знам нищо за тях; отсядала съм само при Робърт. Ще си помисля и ще поговорим по-късно. Става ли?

— Разбира се. Предполагам, че и той ще ми предложи нещо.

— Сигурно — каза тя отсъстващо и си помисли, че Робърт е много по-добър източник на информация от нея. Но когато влезе в ателието си, се опита да си спомни мотелите, за които беше чувала, особено онези близо до къщата и. Вдигна молива си и се наведе над скицата си, когато внезапно я порази необичайната яркост на светлината около нея. Беше същото усещане като при лунната светлина и тя остави молива, за да огледа стаята и предметите, които досега едва беше забелязвала. Сега всеки беше уникален — изглеждаха полирани до блясък и най-малките детайли ярко изпъкваха. Светлината я обливаше и тя видя ноктите си, вените на ръцете си — ясно очертани, като че ли ги беше изрисувала с остър молив.

Джесика удивено се огледа. „Никога не съм чувствала това преди“ — помисли си и знаеше, че има връзка с Люк.

Те бяха прекарали заедно по-голямата част от последните три дни и през цялото това време бяха сами. Никой не беше прекъсвал безкрайния им разговор, телефонът не беше звънял, нито пък някой беше почукал на вратата й. Никой не ги откъсваше един от друг, откакто той се беше появил.

А сега тя не искаше той да си тръгва.

Обърна се към чертожната маса, съсредоточи се върху молива и започнатата миналия ден скица. Час и половина по-късно се премести пред един от стативите си. Кучето вдигна глава да се убеди, че всичко е наред, и Джесика му се усмихна:

— Нищо не е по-различно, Надежда, просто още един обикновен ден. — Закачи скицата над големия лист, върху който щеше да нарисува уголемения акварел, придърпа количката си с боите наблизо и вдигна четката. После се поколеба, загледана в листа. Винаги изпитваше това странно колебание, преди да нанесе първата мазка с четката върху бялата повърхност, като че ли й предстоеше ново приключение. Обикновено си представяше тази първа мазка, после втората и третата — и тогава щеше да е готова да рисува. Но днес откри, че си мисли за Люк и мотелите на острова. Протегна се към близката маса и си наля кафе от термоса. „Не знам нищо за тях — помисли си, докато отпиваше от кафето, — по-добре да попита Робърт.“

Пет минути по-късно остави чашата. Денят не беше обикновен, реши, всъщност беше изумително различен от предишните. Взе телефона от поставката му и се обади на Люк в „Суифт Бей“:

— Робърт предложи ли ти къде да се настаниш?

— Не съм го питал още. Вярвам на твоята преценка.

„След като му казах, че не знам нищо за тях? Той го е отлагал, сигурно се е надявал да се обадя.“

— Имам една идея. Можеш да… — Тя се запъна. Много време беше минало, откакто някой друг беше нарушавал ритъма на дните й. Но тя знаеше, че го иска, и преди да е променила решението си, изрече:

— Можеш да спиш при мен. Диванът в ателието се разгъва и е доста удобен. Към ателието има отделна баня и, разбира се, то е отделено от къщата. Добре дошъл си и… — Замълча, усетила хладната си официалност. — Бих се радвала да дойдеш.

— Благодаря — отвърна той след кратка пауза. — Много си любезна. Може ли да намина след известно време? Не искам да ти прекъсвам работата.

Тя погледна към часовника си:

— След три часа ще ти бъде ли удобно?

— Ще се видим към шест значи. Благодаря, Джесика. Много съм ти благодарен.

„Колко сме официални — помисли си тя. — И колко приятно е това. По-добре е от дистанцираната интимност, която използват хората в Ню Йорк.“

Но мисълта за интимност я накара да си помисли, че е направила ужасна грешка. Защо трябваше да се измъчва с други възможности, когато вече беше избрала това, което притежаваше? С други думи, каза си с жестока прямота, защо поемаше риска да се влюби?

Протегна се към телефона, за да се обади на Люк отново и да го излъже нещо. Но ръката й увисна във въздуха, тя се предаде и я остави да падне в скута й. Искаше да го вижда. И знаеше — въпреки че не му беше казала и сигурно никога нямаше да му каже — че Констанс е мечтаела за това.

Обърна се към картината си, която още не беше започнала. „Така няма да стане — реши. — Имаше си график; беше сключила договор с издателя си. Но след това си помисли: — Ако предната врата е отворена, ще може да влезе и няма да се налага да го дебна.“ Премина през оранжерията и гостната, влезе във фоайето и открехна вратата. Надежда я следваше. Джесика я почеса зад ушите.

— Е, явно не е обикновен ден — каза й — и не знам какво ще се получи в крайна сметка, но съм сигурна, че искам да опитам, и точно сега няма да си променя намеренията.

След което най-сетне се върна към картината си и когато Люк пристигна, тя още стоеше пред статива, напълно погълната от работата си. Нямаше и да разбере, че той е дошъл, ако кучето не се беше хвърлило през оранжерията да го посрещне.

— Здравей — каза той меко на кучето и коленичи. Погледна нагоре и се усмихна на Джесика. — Здравей — повтори и на нея.

— Почти приключих за днес — отвърна тя. — После ще ти покажа къде са нещата.

— Може ли да видя какво правиш?

Тя рязко се отдръпна. Никой не виждаше рисунките и, преди да ги изпрати в Ню Йорк.

— Съжалявам, ти, разбира се, не си свикнала — каза той. — Ще почакам в гостната.

— Не, всичко е наред. — Тръсна глава тя. Всичко беше различно, така че защо да не позволи и това? — Бих искала да погледнеш.

Той застана зад нея и Джесика погледна картината си през неговите очи. Централната фигура беше почти завършена — жена, седнала на мраморна пейка, втренчила се в далечината, с черно куче в краката. Картината още не беше завършена, но скицата с молив подсказваше какво ще има там: гора от едната страна, на една полянка някакъв мъж строи колиба, а от другата е океанът. Светкавица раздира черното небе. Почти скрити в гънките на дрехата на жената бяха думите ОТВОРЕНА ВРАТА.

Жената беше Констанс, кучето беше Надежда, а мъжът Люк.

След дълго мълчание той попита:

— Защо строя колиба?

— Защото това правиш. Създаваш. Строиш.

Той кимна.

— Допада ми. — После колебливо добави: — Ами Констанс? И отворената врата?

— Констанс винаги ми отваряше врати, помагаше ми да опознавам себе си и света. А също и на тебе, нали?

— Да. — Той отстъпи назад и едновременно се вгледа в картината и в Джесика. — Констанс е прекрасна — каза накрая. — Не си спомням да съм я виждал в другите ти книги.

— За пръв път героинята ми напомня за нея. Рисувах портрета й обаче; ще ти го покажа. — Започна да мие четките си. — Ще ти помогна да си оправиш леглото. Килерът в ъгъла има вградени полици, банята е зад онази врата. Резервациите ни за ресторанта са за осем.

— Ще си донеса куфара, в камиона е.

Джесика го проследи как се отдалечава. Знаеше, че той се опитва да свикне с промените в настроението й, и му беше благодарна за това, защото нямаше намерение да му казва, че са причинени от изненадата всеки път, когато осъзнае, че започва да свиква с мисълта той да живее в къщата й.

Може би беше, защото бързо установиха ритъм, а тя беше свикнала да живее в ритъм. Вечеряха в кафенето, поговориха си в гостната и после Джесика пое към спалнята си, а Люк тръгна към ателието. На следващата сутрин отидоха да яздят в седем и когато се върнаха в десет, заедно приготвиха закуската и хапнаха на терасата. Към дванадесет и половина бяха почистили кухнята и Джесика отиде в ателието, а Люк излезе на терасата да поработи над пиесите, които носеше. В седем се облякоха, отидоха до кафенето и вечеряха. След това се върнаха в къщата й и дълго разговаряха в гостната.

— Много е приятно — каза Люк на третата вечер в къщата. Беше се заел да запали огъня в камината, докато Джесика налее коняка и кафето. Бяха си пуснали соната на Шуберт. Има някакво очарование и в еднообразните дни. Това е като одеялото, което имах едно време и взех със себе си при Констанс след смъртта на родителите ми. Беше с корабчета и лодки и познавах всяка една линийка от всяка рисунка. Можех да затворя очи и да го опиша с най-големи подробности, например завеските на точици на една от яхтите. Когато се завивах с него, се чувствах у дома, все едно къде се намирах.

Джесика се взря в гърба му, когато той сложи смачкан вестник върху купчината съчки.

— Липсвала ти е сигурността да знаеш, че те са си вкъщи и обсъждат какво ще правят, като си дойдеш — промърмори и си припомни за писмото, което беше писала на Констанс след смъртта на своите родители.

Люк бързо се обърна и цитира думите й от същото писмо:

— Липсва ми това, че им липсвам.

Погледите им се срещнаха.

— Макар, че е минало много време — каза тя, — тъгата все още е толкова силна. Питам се дали човек някога изобщо преодолява мъката.

— Надявам се, че не — спокойно отбеляза Люк. — Мисля, че се възстановяваме, но не я забравяме. — Той отново се извърна, взе кибритена клечка и я запали. Когато огънят се разгоря, той приседна и се вгледа в пламъците.

— Все още ли пазиш одеялото?

— Да.

— Поглеждаш ли го от време на време?

— Когато Констанс умря, го сложих на креслото в спалнята си.

— Още ли е там?

— Да, но през повечето време не го забелязвам. Превърнало се е в част от живота ми. Като мъката. — Той седна до нея и вдигна чашата си с коняк. — Благодаря за прекрасния ден. Три спокойни дни, това е невероятно блаженство. Не си спомням да съм прекарвал даже и един такъв ден в Ню Йорк, да не говорим за три.

Джесика отпи от коняка си и се взря в огъня. Имаше един въпрос, който се налагаше да зададе. Вече го беше питала дали смята да остане на острова и отговорът му беше уклончив, но сега се налагаше да го попита отново. Три еднообразни дни бяха блаженство. Въпросът беше колко още искаше той.

„Колко още искам аз?“ — запита се тя.

— Разкажи ми за родителите си — помоли Люк. — Четох за тях в писмата ти, но бих искал да знам повече.

Тъй че въпросът остана незададен, а Джесика за пръв път заговори за себе си.

— Мисля, че имах прекрасно детство — докато не пораснеш, не забелязваш такива неща, но после мечтаеш за сигурността, срещу която си роптал като малък. — Направи пауза. — Съжалявам. Ти не си имал тази сигурност. Получавал си я от одеялото.

— И от Констанс. Безкрайната любов, макар че сигурността е била съвсем различна от твоята.

Потънаха в спомени от детството. Накрая Джесика се изправи:

— Денят беше дълъг. Може да продължим утре.

Люк угаси огъня, те леко си стиснаха ръце и се разделиха. Докато яздеха на следващата сутрин, разговорът продължи оттам, откъдето го бяха прекъснали, и докато си припомняха ученическите си години и мечтите си, въпросът й отново остана незададен. А вечерта Люк го изпревари, като каза:

— Робърт ми препоръча един ресторант на Оркас, наречен „Кристина“. Ако докарам самолет да ни заведе и върне утре, би ли дошла с мен?

— О, не, аз…

— Помисли си малко — помоли той тихо.

Тя нямаше нужда да си мисли, беше му казала, че никога не напуска острова. Това й приличаше на поредната стъпка от отчаяните му опити да я измъкне от дома й: първо до Оркас… после може би и до Ню Йорк.

— Просто ще вечеряме — добави той. — Не те моля да заминеш за Ню Йорк.

Тя се подразни от това, че той веднага отгатна мислите й, и сърдито изрече:

— Трябва ни резервация.

— Ще се погрижа за това. — Той се приближи към телефона и Джесика чу приглушения му глас, докато се обаждаше. След пет минути той се върна. — Има малък проблем. Самолетът ще ни отведе дотам, но няма да може да ни върне. Пилотът предложи един мотел — казва се „Костенуркова черупка“ — мисли, че ще има свободни стаи по това време на годината. Ако ти харесва, можем да нощуваме там и да се върнем на следващата сутрин.

Той я погледна спокойно, предизвикваше я да наруши установения ритъм на дните си — само за една вечер — след което би могла да се върне към предишните си навици, ако желае.

— Ще се обадя в мотела — добави. — Няма смисъл да кроим планове, ако е препълнен.

Той прелисти указателя и набра номера.

— Има свободни стаи — каза, след като попита. — Да направя ли резервациите?

Джесика инстинктивно вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Видя изражението на Люк да се променя и разбра, че за пръв път през тези дни той я е накарал да си припомни, че е жена, и да ги приеме като двойка.

— Джесика?

— Да — отвърна тя.

След телефонния разговор те веднага се разделиха: Джесика пое към спалнята си, а Люк — към ателието. На следващия ден в отношенията им се долавяше някакво напрежение. Закуската беше кратка и всеки се зае с работата си. Почти не разговаряха, докато не се настаниха в малкия самолет и не видяха Лопес да изчезва под тях. А дори и тогава говореше предимно пилотът, като се правеше на екскурзовод.

— Ето там е мотелът — каза пилотът. — Ето в онази малка долинка в Костенурковата черупка. Приятно местенце.

Джесика мълчеше. Чувстваше се като лодка, която се е отвързала и се отдалечава от брега, а невидимите течения я подмятат насам-натам. Но в същото време беше възбудена от усещането да се носи свободно… Беше като в приказна колесница, която навлиза в кралство, където досега не е била. Поклати глава, притеснена от развихреното си въображение, и погледна Люк да види дали е забелязал. Очите им се срещнаха и тя остана поразена от нежността в погледа му, така че се обърна. Опитваше се да отрече това, което беше видяла, защото просто трябваше да е сгрешила.

Той беше наел кола и мълчаливо пътуваха по криволичещите през горите и нивята пътища — същите като на Лопес, така че сякаш не го бяха напускали — докато не стигнаха до мотела. Дворът беше ограден, а последните летни цветя грееха пред дългата тъмнозелена фермерска къща. Сюзан Флетчър ги посрещна и им показа стаите. Тази на Джесика беше до фоайето, а на Люк — горе по широкото стълбище от полирано дърво.

— Нямахме две една до друга — изрече с извинителен тон. Показа на Джесика допълнителните възглавници и одеяла и изпрати Люк по стълбите, без да прояви най-малко любопитство.

Въпреки това, докато Сюзан отваряше прозореца и включваше лампата, Джесика си помисли, че би трябвало да й изглеждат много странни — висок мъж с приятно лице и решително поведение, което показва, че е господар на живота си, и грозна побеляла жена, която се нуждае от бастун. „Може би смята, че съм му майка“ — реши. Тази мисъл я накара да избухне в смях и забеляза Сюзан да повдига вежди. „Е, тя може да си предполага — помисли си Джесика, — но няма да й обяснявам нищо, нито пък Люк“.

— Благодаря, така е добре — каза на жената и затвори вратата. Стаята беше почти спартански обзаведена, но леглото беше удобно, на нощното шкафче имаше списания и сухи цветя, а банята беше странна с ламперията по стените, стабилната мивка и кривокраката вана, увита в завесата.

— Хареса ли ти стаята? — попита Люк, когато се срещнаха.

— Приятна е, да.

Той й отвори входната врата:

— Гладна ли си?

— Много. Имам чувството, че от закуската са минали години.

— Така беше. И не ядохме много. Предполагам, че беше нервна. А сега?

Стояха до колата и тя го погледна:

— Не. А ти?

— Не. И съм много доволен да съм тук с теб.

Тя леко кимна и седна в колата.

„Кристина“ беше на втория етаж и Люк изруга, когато видя стълбището.

— Никой не ми подсказа.

— Всичко е наред. — Тя започна да се изкачва, болезнено осъзнавайки недъга си. Той се опита да й помогне, но Джесика поклати глава. Когато стигнаха до ресторанта, се беше задъхала.

— Съжалявам — каза Люк, — трябваше да попитам.

— Също и аз. Хайде да го забравим.

Малката зала беше с дъсчен под, а развлечените една от друга маси осигуряваха уединение. На една от стените бяха окачени медни съдове. Над водите на Ист Саунд беше надвиснала остъклена тераса. Джесика се престори, че е извънредно заинтересувана от гледката, и се опитваше да не мисли за тромавото си тяло, като беше готова да се възпротиви на всичко, с което Люк се опита да я накара да се чувства по-добре.

Но той я изненада.

— Ще помоля Кристина да скицирам залата, за да я използвам за декор — каза. — Почти гола е; страхотен начин да се пестят пари.

Джесика се усмихна:

— Онези медни чудесии вероятно са антики. И то твърде скъпи.

— О, ще минем и без тях. Те усложняват нещата, не мислиш ли?

Те се посмяха и Джесика започна да се отпуска. Бастунът й беше облегнат на стената до стола й, но тя забрави за него. Опитваше се да седи изправена, с ръце в скута, представи си, че са на сцената; дама и господин, които спокойно вечерят в тих ресторант. Но не бяха на сцената. Това беше реалният живот и когато Люк поръча вино и вдигнаха чаши в безмълвен тост, като се усмихваха един на друг, тя разбра, че са преминали някаква невидима граница и са станали двойка.

— Никога не съм ти разказвал любимите си истории за Кент — каза той, когато поръчаха. Облегна се, отпи от виното си и заразказва истории за Кент Хорн и репетициите на „Магьосница“. — Едно от най-забележителните неща — продължи, когато приключиха с ордьоврите — беше начинът, по който започна да чувства публиката дори преди да имаме такава. „Да ги накараме да дишат с нас“ беше любимата му реплика. И „ако започнат да дишат с нас, ще знаем, че са наши“.

— Как би могъл да го знае, щом това е първата му пиеса? Нали е млад?

— Младичък е. Но трябва да го видиш. Ето защо пиесата му е истинско чудо. Новата му също.

— Написал е и друга?

— Още не е завършена.

Сервитьорката им поднесе рибата и напълни чашите им, а Люк заговори за репетициите на други пиеси. Накрая Джесика попита:

— Познаваш ли Орландо Д’Алба?

— Не. Но името ми харесва.

— Много е хубаво. Почти съм убедена, че сам си го е измислил — и защо не, ако то му харесва?

Следващата тема беше за имената на актьори и режисьори. Плуваха в познати води и наистина се забавляваха.

Най-сетне им поднесоха десертите и заедно с тях пристигна Кристина Орчид, която ги попита дали вечерята им е харесала.

— Да, много — отвърна той. — Беше превъзходна.

Кристина огледа Джесика по-внимателно:

— Не сте ли Джесика Фонтейн? Искам да кажа, разбира се, че сте. Гледала съм ви в „Ана Кристи“, бяхте прекрасна. Чух, че живеете на Лопес — през почивните дни ли?

— Не.

— О! Е, радвам се, че се запознахме. Ако живеете тук, надявам се да дойдете отново въпреки стълбището.

— И аз се надявам.

— Предполагам, че десертите ще ви харесат. — От опита си с многобройните клиенти Кристина отдавна се беше научила да отгатва, когато хората не желаят да разговарят, и с любезна усмивка пристъпи към следващата маса.

Люк се обърна към Джесика:

— Това често ли се случва?

— Не, разбира се. Как би могло?

— Искаш да кажеш, че никой не те разпознава?

Тя се изчерви.

— Искам да кажа, че малцина тук са гледали пиеси в Ню Йорк и дори да са, вероятно не биха си спомнили кой е участвал.

Сервитьорката им донесе кафето и той смени темата. Седяха до късно и когато накрая се изправиха и тръгнаха към вратата, Люк застана на площадката и остави Джесика сама да слезе по стълбите. В колата тя каза:

— Беше много приятна вечер.

Той промърмори:

— Както винаги.

До мотела пътуваха мълчаливо.

Малката приемна беше тъмна, само няколко въгленчета припламваха в камината.

— Да поседим ли тук за малко? — попита Люк и без да дочака отговор, сложи две цепеници в тлеещата жарава. Отиде до малката масичка в ъгъла, където имаше гарафа и чаши. Наля шери.

— Искам да ти кажа нещо. Това е отговор на въпроса, който ми зададе преди няколко дни. Не знам дали си спомняш…

— Да. — Тя седна на канапето срещу огъня и взе подадената чаша.

— Благодаря.

Масичката до канапето беше отрупана със списания и албуми със снимки от острова и тя се взря в отраженията на пламъците върху гланцираните им корици. Люк седна до нея. Бяха по-близо един до друг, отколкото през цялата предишна седмица, но ако по-рано тя би се отдръпнала, сега остана на мястото си, унесена от примигващата светлина, наслаждаваше се на близостта на тялото му. Чувстваше се малко като на състезание: уморена, но без да й се спи, вече не бяга по трасето на маратона, но и не е достигнала финала, не е сигурна дори какво ще открие в края, но го очакваше със странно задоволство.

Люк остави чашата си на масичката.

— Когато ти казах тогава, че се опитвам да те разбера, ти ме попита какво значение има. Попита ме защо се занимавам с това.

— А ти каза, че ще ми отговориш друг път.

— Защото исках да съм сигурен. — Сенките танцуваха над тях и сред пламъците стените и таванът сякаш се разтваряха, така че когато Джесика видя ръката му да помръдва, си помисли, че това е от светлината. Но след това почувства дланта му върху своята и го видя да се навежда към нея.

— Докато четях писмата ти — казах ти, но сега искам да го повторя отново — започнах да очаквам с нетърпение да се завърна вкъщи в края на деня и да си поговоря с теб. Ти се превърна в част от живота ми, една от най-важните при това, и тогава осъзнах, че съм се влюбил в теб.

— Не — прошепна тя. Опита се да издърпа ръката си, но той я стискаше прекалено силно. — Това е плод на богатото ти въображение. То…

— Това е самата действителност и аз…

— … няма смисъл.

— … го знаех, след като съм бил с теб няколко дни.

Те се засмяха напрегнато.

— Знаех — повтори Люк. — Отлагах да говоря за това, докато не се убедя окончателно. Това, което обикнах в писмата ти, е истинско. Но не ми беше достатъчно. Ето защо трябваше да те намеря и ето защо се опитвах да разбера каква си. Джесика, ти си прекрасна. Каквото си постигнала през живота си…

— Не — изрече отново тя. Отдръпна се и стисна ръце в скута си. — Не съм прекрасна. Бях някога, но това е минало и са останали само руини — грозна жена, съвсем обикновена женица, която рисува и поддържа градината си. Няма нищо романтично в това. Решил си, че ме обичаш, защото ситуацията е по-различна и много драматична. Сякаш сме на сцена. Само че ако бяхме, това щеше да е комедия — мъж се обяснява в любов на жена, която…

— Замълчи! — Той се изправи и закрачи из малката стая. Джесика чу стъпките му, когато той мина зад нея, и видя сянката му на стената. — Никой не отрича, че с теб се е случило нещо ужасно. Обаче ти си се увила в него като в саван, виждаш всичко през мъглата и се задушаваш в нея. — Спря се до камината и когато Джесика го погледна отново, лицето му беше в сянка, а гласът — суров: — Решила си, че си грозна, някакъв урод, заключила си всичко, което е част от величието ти, зазидала си се в къща без снимки и без огледала.

Една цепеница се търкулна в облак искри. Люк седна на ръба на дивана и стисна сплетените й ръце.

— Но, скъпа моя Джесика, ти живееш в огледален дом. Обградила си се с илюзии, които се отразяват една в друга и си ги превърнала в своя реалност. Това, което виждаш от сутрин до вечер, и всички ние, останалите, ако изобщо ни забелязваш, е безсмислено за теб. Прогонваш ни като призраци.

— Не е вярно. Цяла седмица говорихме за толкова много неща и бях открита и честна с теб. Не съм те прогонвала.

— Само че някои теми бяха забранени. И точно сега се отдръпваш, защото ти казвам, че те обичам. Защо не можеш да го приемеш?

— Знаеш отговора — изрече тя гневно, като се опитваше да не повиши тон. — Знаеш всичко за мен още преди да дойдеш тук. Всички тези писма, предназначени за Констанс, в които съм била толкова открита… прочел си ги и трябва да си бил способен да ги разбереш. И мен. Аз съм призрак! Никой, който ме е познавал, няма да ме погледне и да ме види цялостна. Те виждат останки и обръщат гръб. О, защо трябваше да повдигаш този въпрос? Беше прекрасна седмица. Защо не я остави каквато си е? Ти щеше да се върнеш в Ню Йорк и щяхме да запазим приятни спомени за срещата. Вместо това продължаваш да настояваш да стана каквато не съм: говориш за връщане в Ню Йорк, за любов… Казах ти, че животът тук ме удовлетворява — и на Констанс казах, това също си чел — защо не можеш да го приемеш?

— Защото не искам.

— Толкова ли е важно какво искаш ти?

— За мен да. Погледни се, правиш каквото ти искаш, отказваш да опиташ…

— Правя каквото мога. Само на това съм способна.

— Не вярвам. Не вярвам, че…

— Случвало ли ти се е някога нещо, което да натроши живота ти на парчета? Да те накара да погледнеш всичко, като че ли си на напълно чуждо място и нищо не ти изглежда същото, дори не го чувстваш по същия начин? Цели две години си мислех за това; опитвах се да се върна и да събера останките от живота си. Но беше невъзможно да го сторя.

— Страхувала си се.

— Толкова ли е лошо? Разбира се, че се страхувах. Бях ужасена. Предишният ми живот си беше отишъл. Винаги е имало място за Джесика Фонтейн — знаех го. Вратите се отваряха, хората ме приемаха, където и да отидех, там ми беше мястото. И после вече не беше. Знаех, че вратите вече няма да се отварят, никой няма да ме приема като преди и ще остана отвън, където всичко ми е чуждо. Можеш ли дори да се опиташ да разбереш това?

— Опитвам се. Опитвам се откакто прочетох писмата ти. Ти си смела жена; защо дори не направи опит? Винаги би могла да избягаш; защо го стори, преди да си сигурна какво ще се случи?

— Не знаеш нищо за това — поклати глава тя.

— Възможно е. Но знам, че всяка жена, която обича сцената като теб, всяка жена, която пише както ти на Констанс, за могъществото, което чувства на сцената, и за…

— Не искам да ме цитираш!

— Права си, не би трябвало. Извинявай. Опитвам се да те накарам да видиш колко големи са залозите.

— Мили Боже, да не мислиш, че не знам? Целият ми живот е залог! Толкова години се опитвам да си изградя живот, който ме защитава от…

— Спомените и болката — завърши той кротко. — Разбирам те. Но толкова ли са разрушителни те, че дори не се опита да се върнеш към онова, което те направи велика? Когато казах, че си го заключила, точно това имах предвид. Все още притежаваш това, което те прави велика…

— Това е друга мечта. Продължаваш да фантазираш, като че ли можеш да ме промениш, ако говориш. Всичко в мен си е отишло. Защо не повярваш, когато го казвам? Преди знаех точно какво ще стори тялото ми, как да се движа на сцената, да седя, да отварям врати и да наливам питие… То беше инструмент, който разказваше на публиката толкова, колкото и лицето, и гласът ми. Това тяло вече го няма. Също и лицето. Всичко е изчезнало, а не заключено. Сега знаеш всичко — ти ме накара да го кажа. Доволен ли си?

Той поседя мълчаливо:

— Съжалявам. Права си. Не трябваше да съм тук и да ти казвам какво искаш или не искаш, или да се държа като спасител, дошъл да те измъкне и да те върне в обществото. — Той се изправи. — За мен беше важно да ти кажа, че те обичам, и за мен седмицата също беше прекрасна. Не мисля, че някога съм те лъгал; никога не съм си въобразявал, че все още притежаваш красотата и съвършеното си тяло от миналото. Но колкото повече те опознавах, толкова по-малко значение имаше това за мен. Беше важен начинът, по който разговаряме, по който виждаш света и го споделяш с мен, как духът ти полита, а лицето ти се променя, когато се усмихваш — и още повече, когато се смееш. За мен ти си великолепна и съжалявам, че не можеш да ми повярваш.

Той постоя малко така, тъмен силует на фона на гаснещия огън. После се наведе и я целуна.

— Лека нощ, скъпа моя — каза и си тръгна, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Джесика остана да седи разтреперана. Мислите й бяха съвсем объркани. Огънят отново се превърна в жарава и в стаята захладня, но тя продължи да седи със сплетени ръце, както Люк я беше оставил.

В стихналия мотел не се чуваше нито звук, но мислите й отекваха като гръмотевици.

Кога за последен път мъж й се беше обяснявал в любов? О, беше толкова отдавна, преди много години… Но не това я беше объркало така. Нещо друго.

Тя също го обичаше.

„Не — помисли си бързо. — Не съвсем.“ Но знаеше, че скоро ще се влюби дълбоко и страстно, както никога преди. Ако си позволеше. Само че не можеше да рискува. Трябваше да се защити.

„Омотала си се като със саван; задушаваш се в него.“

„Саван! — помисли си тя. — Ужасна дума. Като че ли съм мъртва, старата Джесика Фонтейн е мъртва — всички знаят това — но аз не съм. Аз съм жива, работя и съм щастлива.“

„Оградила си се с илюзии, които се отразяват една в друга, и си ги превърнала в своя реалност.“

В душата й се надигна гняв. Ако това беше реалността, изборът си беше неин. Кой беше той да й казва, че това е добре за нея? Той си имаше свой собствен свят, живот в Ню Йорк и когато се върнеше към него, нямаше причини да се срещат отново.

Тя взе бастуна си и пресече фоайето до стаята си, като си повтаряше да престане да мисли, да изтрие вечерта от съзнанието си и да си ляга.

— Добре ли спа? — попита Люк любезно на следващата сутрин, когато се срещнаха в трапезарията.

— Не.

— Нито пък аз.

Сюзан Флетчър мина през вратата на кухнята.

— Доста е приятно днес навън, имаме закрито местенце на верандата. Желаете ли да сервирам закуската там?

Люк погледна към Джесика.

— Добре — отвърна тя и си помисли, че закуската ще е неприятна, където и да е, но след като имаха два часа до пристигането на самолета, нямаше нищо лошо в това да хапнат. — Ще си взема пуловера.

— Аз ще го взема. В стаята ти ли е?

— На леглото.

Сюзан преведе Джесика до кръглата масичка на верандата. Джесика въздъхна възхитено.

— Невероятно е!

Дългата, широка веранда гледаше към долината, все още зелена от високата трева, която се люлееше под ранното октомврийско слънце, зад нея бяха меките гънки на планината. Дърветата сияеха в червено, златно и бронзово, долината беше застлана със същите цветове, диви рози и маргаритки бурно цъфтяха, а храсталаците бяха отрупани с яркочервени плодове.

— Различно е от Лопес — промърмори. — Там нямаме долини или планини.

— Оркас е наистина най-красивият от всички острови — отбеляза Сюзан Флетчър. — Надявам се, че ще имате време да го разгледате.

Джесика се усмихна. Жителите на всеки остров се кълняха, че техният е най-хубав. „Всички имаме нужда да си представяме дома си като истински рай — помисли си. — Дори когато е каторга.“ Мисълта я стресна и тя осъзна, че на лицето й още е изписано изумление, когато Люк застана до нея.

— Чудесно място — каза той и я наметна с пуловера. Тя го изчака да попита какво я е изумило, но той не го направи.

— Надявам се, че ще можете да разгледате острова, преди да си тръгнете — обади се Сюзан Флетчър.

— Аз също. Мисля, че ще имаме време. Зависи от това кога ще е готова закуската.

— Вече е готова. — Тя мина през френските прозорци и докато те се настанят, се върна с кафето и сока.

Люк изпи сока си. Изглеждаше доволен мълчанието да се удължи. Жената им сервира закуските, хвърли им бегъл поглед и си тръгна.

— Би трябвало да има птици — отбеляза Люк и почти веднага се обади една, после втора и трета.

— Точно навреме. — Засмяха се и тя зачака той да спомене за разговора им, но той нищо не каза.

— Можем да обиколим част от острова — обади се Люк след няколко минути. — Бих искал да го разгледаме, ако желаеш.

— Да, бих искала.

— Прочетох за историята на островите снощи. Знаеш ли, че на Сан Хуан се е водила така наречената „Свинска война“?

— Да, но не е ли било просто скандал около застрелването на нечие прасе?

— Точно. Един американски фермер застрелял прасето на един британски фермер и британското управление в Канада, което държало Сан Хуан тогава, пуснало нареждане за ареста му. Американските войници се намесили да предотвратят това; настанили се в единия край на острова, а на другия лагерували британците. Само че не стреляли нито веднъж.

— Освен по прасето.

Той се ухили:

— И цялата работа е продължила тринадесет години.

— Тринадесет години?

— Понякога на хората им отнема доста време да си променят мненията.

Джесика го стрелна с поглед, но той изглеждаше погълнат от това да реже парче ананас.

— Някой спечелил ли е? — попита тя.

— Не в истинския смисъл на думата. Те се разбрали Сан Хуан да мине към САЩ, но не съм сигурен, че британците са държали на острова.

— Възрастни хора да се държат като деца. Маршируват с оръжия. Не е ли могло да се разберат без намесата на военните?

— Вероятно. Ако можем да върнем времето и да действаме по нашия начин, сигурно ще разберем.

— От това може да стане хубава пиеса. Може би има дори три сценария.

— Като гледните точки в „Рашомон“. Нали знаеш, винаги има възможности. Може пък да пробвам някой път.

— Да я напишеш?

— Да.

— Но… ти писател ли си?

— Писането ми е хоби. През последните шест години написах две пиеси. Нямам много свободно време.

— Не си се опитвал да ги поставяш?

— Не бих го направил сам, а и не съм ги показвал на никого. Бих искал обаче да чуя мнението ти.

— Не съм експерт по това какво прави пиесата добра.

— Мисля, че си. Никой не може да разбере по-добре какво съживява героите от великия актьор.

Джесика отново се почувства въвлечена в живота му — и отвлечена от Лопес. „Но той сигурно знае, че така няма да се получи — помисли си. — След снощи нямаше причини да остава повече.“

— Взех ги със себе си, просто така се случи. Препрочитах ги следобед на терасата ти. Не са много лоши. Но, разбира се, аз съм малко предубеден.

Тя се усмихна. Истината беше, че искаше да ги прочете. Това щеше да й предостави възможност да го опознае. И не я интересуваше дали има смисъл или не.

— Можеш ли да ми ги оставиш, когато си заминеш за Ню Йорк? Ще ти ги изпратя.

— Разбира се — каза той без колебание и тя почувства леко разочарование. — Но можеш да ги прочетеш днес и довечера, ако желаеш. Смятам да поостана още малко. Няма свободни места до утре сутрин. Не бих искал да те притеснявам, но сигурно на Лопес ще има някакви свободни стаи; октомври не е силен сезон.

— Не, разбира се, че няма да се изнесеш. Би било абсурдно.

— Благодаря, това опростява нещата.

Джесика се взря през долината към „Костенуркова черупка“. И двамата знаеха, че от Лопес до континента има редовен ферибот и може да си наеме кола до Сиатъл. Защо тогава не споменаха за това?

Сюзан Флетчър отнесе чиниите им и ги попита дали искат още нещо.

— Не, всичко беше чудесно. Ще си тръгнем след малко. Имаме около половин час и искаме да разгледаме острова.

— Ще ви донеса карта.

Моментът за разговор за ферибота беше отминал. Люк и Сюзан се наведоха над картата, като отбелязваха пътищата с молив.

Самолетът ги чакаше, когато пристигнаха на летището, и по време на полета Люк разговаряше с пилота. Колата на Джесика беше паркирана на летището на Лопес и те се прибраха в къщата й. „Прибираме се заедно след пътешествие — помисли си тя. — Толкова е приятно.“

— Бих искал още веднъж да пояздим заедно — каза Люк. — Може ли?

— Да, чудесна идея.

Те оседлаха конете и яздиха два часа, толкова бързо, колкото неравните пътеки позволяваха. Ездата бързо прогони тъгата. Небето помътня и откъм морето нахлу гъста сива мъгла, която скри всичко отвъд най-близките дървета. Те забавиха конете и Люк каза:

— Валеше, когато дойдох; има мъгла, когато си тръгвам. Но пък каква слънчева седмица имахме.

Къщата беше заглъхнала, прозорците бяха посивели от мъглата, а в стаите беше притъмняло. Кучето се хвърли към тях, докато Люк светваше лампите. Пристъпваше от единия към другия. Занесе куфара на Джесика в спалнята й.

Тя беше застанала до прозореца на гостната.

— Какво виждаш? — попита той от прага.

— Мъгла.

— Интересна ли е?

Тя замълча. Люк пристъпи зад нея и сложи ръце на раменете й. Тя се напрегна, но не се отдръпна. Той прокара ръка през косата й; почувства пръстите му да следват контурите на черепа.

— За това ли не искаш да те гледам?

И двамата знаеха отговора. Той беше включил осветлението, докато тя си свали шапката и несъзнателно я захвърли. Имаше представа как изглежда: слаба, сива, смачкана. Като мокра мишка.

Люк я обърна към себе си:

— Това няма значение. Не разбираш ли? Обичам те. Какво общо има видът ти с чувствата?

Джесика го погледна. Не забеляза отвращение в очите му, нито несигурност или преструвка. Просто нежност, която бе откривала и по-рано. И любов. Нещо в нея се случи. Като че ли решетките бяха паднали, през тялото й премина топла вълна и тя прегърна Люк. Пламенна, освободена, тя го пресрещна със страст, равна на неговата. Не беше допускала дори, че отново ще е способна на такова нещо.

Всъщност не беше познавала подобна страст изобщо. Чувствата й към Люк бяха нови за нея и невероятни. Тя се разтвори за него и за същността си, която се опитваше да погребе със сила, която я накара да се отдръпне с разширени от изумление очи.

— Всичко е наред — промърмори той. — Ще се справя, ако и ти успееш.

Тя избухна в смях:

— Ще опитам.

— Нужна е практика. Години и години…

Тя го целуна. Ако заговореха за бъдещето, всичко щеше да се развали.

— Джесика — започна Люк, — ако не искаш…

— Да — решително отвърна тя. — Искам. Да.

Люк въздъхна и Джесика разбра, че той се е страхувал, да не би да го отхвърли отново. „Не сега — помисли си. — Не днес.“ Прегърнати, отидоха в спалнята. Без патерицата кракът й се влачеше и за момент тя се отдръпна. Никой мъж не я беше виждал гола от катастрофата насам; никой не беше споделял леглото й. Но Люк й помагаше да върви и тя го искаше. „О, желая го, обичам го, каквото и да се случи после, сега копнея за това и моля, нека да бъде както трябва, нека ме обича искрено“ — така че тя се отпусна в прегръдките му и го остави да я подкрепя, докато не стигнаха до леглото й.

Мъглата се притискаше към прозорците и превръщаше стаята в пещера, докато те сваляха и захвърляха на пода мокрите си дрехи. Джесика трепереше — кожата й беше влажна и студена. Дръпна покривката на леглото, докато Люк включи лампата. Лежаха тихо в обятията си и треперенето й намаля, когато се стоплиха, телата им се раздвижиха, нагласяха се в гънките си като парченца от пъзел, които идеално си пасват. Всичко се движеше толкова гладко — устните на Люк върху гърдата й, ръката му пълзи по тялото й в дълга, нежна милувка, тялото му се отпуска върху нейното, тя се отваря да го приеме.

Тялото на Джесика сякаш възкръсна. Толкова дълго беше едновременно затвор и затворник, че внезапният прилив на топлина и възбуда разби оковите, които тя сама си беше надянала, и духът й литна. Това беше възторгът на свободата, на събирането вместо отхвърлянето и за пръв път от години разбра, че изпитва истинска радост и любов, каквато бе мислила, че никога няма да преживее. Тъй че захвърли всичко — страховете и гнева от изминалите години, яростния контрол, с който беше изграждала своя живот на изгнаница. В този момент, с този мъж, не се боеше от нищо. И когато сведе поглед към тялото си под неговото, то й се стори красиво.

— Господи, великолепна си! — промърмори Люк, докато навлизаше в нея, чувстваше я да го привлича навътре и да го превръща в част от себе си. В началото се страхуваше да я притиска прекалено силно: костите й изглеждаха толкова крехки, тялото й беше толкова слабо. Но откри колко силна е в действителност и колко бурна е страстта й — и в разгара на наслаждението той се чувстваше толкова щастлив, че тя го е оставила да се приближи до нея, усещаше първите кълнове надежда за бъдещето и изпита остра жал за болката й. Тя беше преживяла толкова самотни месеци и страховете й я бяха убедили, че завинаги ще е така. „Но няма да е — закле се Люк. — Тя повече никога няма да е самотна.“ И когато тя го притисна, бедрата й се вдигнаха мощно да го посрещнат, мислите му се разпиляха под учудващата й чувственост. Излъчване, което правеше всяко чувство толкова силно, всяка реакция толкова истинска, като че ли всичко е ново, сякаш за пръв път откриват как се прави любов…

Останаха в леглото през дългия сив следобед, Надежда се бе изтегнала като верен пазител на прага, лампата обгръщаше леглото в златен ореол. Любиха се с яростни изблици, които ги оставяха вцепенени и бездиханни, любиха се и с лениви движения, които бавно ги довеждаха до върха и те отлагаха удоволствието, докато вече не могат да издържат нито секунда повече, след което се сливаха в прилив на радост и възторг, който предизвикваше удивление в очите им. Телата им се увиваха като лози, които се сплитат под слънчевите лъчи и дъжда, докато не се слеят в едно. Изгубиха чувството за време и пространство; бяха толкова близо един до друг, че дишаха заедно и каквото и да пожелаеше единият, другият го разбираше тъй инстинктивно, като че ли желанията им винаги са били еднакви.

— Като приказка е — обади се Люк. Беше се облегнал на лакът и милваше лицето на Джесика. — Търсил съм те цял живот, а ти винаги си била там, тъй близо до Констанс, а поради това близо и до мен. Защо не ми е казала за теб? За писмата ти?

— Не си ме питал цяла седмица — промърмори сънливо Джесика. Беше отпусната и удовлетворена; нямаше какво повече да желае, освен този миг, този следобед, този мъж.

— Чудех се, но предполагам, че съм го сметнал за още една от малките й ексцентричности. Но всъщност няма смисъл. А за теб?

— За нея имаше.

Ръката му замръзна:

— Знаеш ли защо не ми е казала?

— Говорихме си веднъж, когато бях в Италия. — Тя го погледна. — Не се мръщи, Люк. Приличаш на средновековен монах.

— И след този следобед можеш да ме сравняваш с монах?

Тя се засмя щастливо.

— Не, как бих могла? Добре, тогава приличаш на ренесансов заговорник.

— Така е по-добре и е много по-живописно. Защо Констанс не ми е казала за теб?

— Защото искаше да се съберем. Да се оженим.

Люк я зяпна:

— Ако човек иска да събере двама души, говори на всеки един за другия.

— Не и ако вече си опитал да предпазиш внука си от неудачен брак и той ти е казал, че не си експерт по браковете и не знаеш нищо за живота.

Той се намръщи:

— Знаеш твърде много за мен.

— Виж ти кой го казва!

— Ами… Така е. Но, господи, с Констанс проведохме този разговор толкова отдавна.

— Да, но вероятно и друг път сте говорили — и винаги си заявявал, че сам ще си търсиш жени. Ако си спомняш, след развода Констанс ти е казала, че си й ядосан заради това, че не се е омъжила и не ти е осигурила баща? Това също те е ядосало. След всичко това тя беше сигурна, че ако ме натрапва като кандидатка за брак, ти дори няма да се замислиш по въпроса. Ще й кажеш отново, че не е човекът, който да ти дава съвети…

Люк замълча.

— Сигурно е била права — изрече накрая. — Не отхвърлях често съветите й, но от време на време й казвах да ме остави да се оправям сам. Веднъж, а може би и повече пъти, тя ме е наричала вкочанен. Другите ми казваха студен. Ти също ме нарече така, след като се срещнахме на премиерата ти. И беше права.

— Променил ли си се?

— Така мисля. Надявам се.

— Как?

— Отчасти заради писмата ти. Те ме накараха да се видя през твоите очи. А и болестта на Констанс, преместването й в Италия. Започнах да осъзнавам, че някой ден тя ще умре — учудващо е колко дълго пренебрегваме очевидните факти — и ще остана сам. Нямаше никоя друга, която да обичам — освен нея. — Той помълча малко. — Но е трябвало да ми спомене за теб, ако действително е искала да се съберем. Сигурна ли си, че го е желала?

— Ще ми донесеш ли кутията с писмата?

Люк отиде до гостната и донесе гравираната кутия. Джесика седна, взе кутията и прокара пръсти по пликовете с писмата. Кутията, идентична с тази в библиотеката му, го накара да се почувства странно, сякаш е и на двете места едновременно. И това го накара да осъзнае колко далеч са един от друг Лопес и Ню Йорк и че Джесика няма лесно се съгласи да се върне с него.

— Джесика, искам да поговорим за…

— Ето — каза тя. Отвори едно писмо и му го подаде.

„Джесика, скъпа моя, писмото ще е кратко, защото силите вече ме напускат. Мислех дали да не диктувам писмата си, но засега не ми се иска. Люк си тръгна преди малко; посещението му ми беше много приятно. Той е самотен и през повечето време е и разгневен, но не мога да го поведа към щастието или дори да му заявя, че знам път, който да го отведе натам. Мисля, че ще е щастлив с теб — а и ти с него — но, не мога да го насилвам към теб като някои от онези всезнаещи матрони от викторианските романи, които винаги наставляват децата си. Оставям го на теб, скъпа Джесика. Моля те, намери път към него; дай шанс на мечтите ми. Ако стане, вие двамата можете да вдигнете тост в моя памет и предсказанията ми. Ако не, ще си загубила само времето, което е нужно да вечеряте заедно няколко пъти. О, моя скъпа Джесика, ти си ми дете и най-близка приятелка от толкова време. Седя в библиотеката си нощем и си представям теб и Люк ръка за ръка — и това ми доставя безкрайна радост. Още не съм готова да умра — проклятие, искам да ви видя заедно! — но тази роля не мога да променям. Не съм унищожила писмата ти както веднъж ме помоли, защото съм сигурна, че Люк — моят прекрасен любознателен Люк — ще ги прочете и тогава може би ще тръгне да те търси. Скъпа, скъпа Джесика, грижи се за себе си и примами внука ми. Той има нужда от теб. А и аз си мисля, че ти имаш нужда от него. И ще ти пратя от много, много далеч благословията си.

С любов: Констанс“

Джесика плачеше.

— Това беше последното писмо, което получих от нея. — Докосна сълзите по бузите на Люк. — Изоставих я, нали разбираш, и не мога да си простя. Тя ми писа и ме молеше да я посетя. Каза, че й липсвам, и мисли, че и тя ми липсва — о, колко права беше! — и че трябва да сме заедно. Умоляваше ме да отида. Но не можех да й позволя да види как изглеждам, не и след всички писма, които бях написала… след тези измислици.

— Не би обърнала внимание, не повече от мен.

— Щеше да се притеснява. Да се опитва да ми помага. Щеше да се обажда, да пише писма, да принуждава хората да бъдат мили с мен. Не бих могла да го понеса.

— Но тя е умирала и е искала да е с теб.

— Знам. — Тя говореше едва чуто. — Трябваше да отида. Продължавах да си мисля, че може и да го направя — някой ден. Но после прочетох за смъртта й и можех да мисля само за това, че е трябвало да съм при нея; можеше да съм при нея точно когато е умряла. Непрекъснато мислех за това.

— Обаче не се опита да ме примамиш.

Тя се усмихна слабо:

— Беше твърде късно.

Люк смъкна халата от раменете й, взе я в обятията си. Впиха устни в страстна целувка и някак си всички неизказани думи, които ги бяха преследвали — между Люк и Констанс, между Констанс и Джесика — се събраха, докато те се притискаха един в друг и се сливаха отново.

— Като че ли тя ни гледа — промърмори той — и търси начин да се похвали с постижението си.

Джесика се усмихна:

— Да, но беше права. Оставила е писмата ми за теб и ти си направил точно това, което е мислила. Любознателният Люк!

— Едно положително качество. — Той я дръпна надолу, така че да легнат един до друг и тогава желанието ги погълна и се сляха с нова сила и страст, като че ли сега вярваха, че това е било предопределено и всичките изгубени години могат да бъдат върнати.

Люк целуваше гърдите й, ръката му се плъзгаше по тялото й, което се разтапяше под пръстите му, а когато дъхът й се ускори, тя се свлече надолу да го поеме. Чу щастливата му въздишка и се зарадва, че поне това може да стори за него. Погледна нагоре и му се усмихна. След малко той се премести като че ли да се обърне върху нея, но тя поклати глава:

— Мой ред е.

Лежеше върху него, беше го притиснала с бедра и го поемаше в себе си, движеше се бавно, после по-бързо, после много бавно, а погледите им се срещнаха, докато се усмихваха, и тя чувстваше силата, която черпеха един от друг, нов вид опиянение. Бяха открили, че даването на удоволствие идва не от мъка, а от любов.

— Обичам те — каза Люк, когато отново се отпуснаха един до друг. Беше настъпила нощ и черните прозорци отразяваха осветеното им легло. — Ти си всичко, в което се влюбих — и много повече. Отвъд границите на въображението.

Джесика поклати глава:

— Влюбил си се в измислена жена. Не си ме опознал от писмата ми.

— Познавах гласа ти и ума ти. Липсваше ми само остатъкът от теб. Тя се усмихна:

— Не е малко. Дори сега…

— Знам. Но пред нас има толкова години. Цял един живот. Джесика се стегна:

— Говориш за Ню Йорк.

— Не сега — бързо отвърна той. — Ще поговорим и за това — знаеш, че се налага — но не тази нощ. Нека откъснем нощта от времето. От часовника и от календара. Тя съществува сама по себе си и нищо не може да ни засегне тук.

— О, каква приказка — меко изрече Джесика, но не се опита да му се противопостави.

По-късно, когато тя отново навлече копринения халат и Люк извади своя от куфара си, те минаха в кухнята и там си приготвиха вечеря от прясна риба, която бяха купили на Оркас, и домати от градината на Джесика. Говориха за Оркас, докато се хранеха.

— Бих искал да се върна и да изкача Маунт Конститюшън — каза Люк. Тя не отвърна, защото не би могла да се катери и това само й напомни отново за нещата, които никога не биха могли да правят заедно. Като се проклинаше заради нетактичността си, той смени темата и те заговориха за Робърт и Крис в „Суифт Бей“ — Джесика си припомни малкото истории, които знаеше за хората на острова. Вече имаха известен опит заедно, нещо, което би могло да послужи за основа на съвместен живот, но Джесика знаеше, че това няма да е основа, върху която да строят, а наниз от спомени.

— Не искам да си тръгвам утре — каза Люк. — Може ли да остана още един ден? Има толкова неща да говорим.

— Да. — Тя искаше да получи колкото се може повече дни.

Тази нощ спаха в леглото на Джесика. Надежда, която искаше да отведе Люк в ателието, беше объркана и обиколи къщата, като надничаше в ъглите, сякаш да се убеди, че нищо друго не се е променило.

— Обича реда — удивено отбеляза той.

— Също като всички нас. Не съм изненадана, че е объркана; за една седмица преживя повече промени, отколкото за изминали те две години.

Люк изключи лампата и Джесика се притисна към него. Той я целуна и каза:

— Понякога трябва да търсим промените.

На следващата сутрин мъглата все още обвиваше острова, но те искаха да са навън и да се придържат към обичайния за дните им ритъм, така че въпреки всичко отидоха да пояздят около конюшнята — две призрачни фигури в странния здрач, който обвиваше скалите, дърветата, океана и небето. Когато се върнаха, не можеха да закусят на терасата — сложиха масата вътре и отново се взряха в сивите слепи прозорци, които превръщаха къщата в пашкул.

— Като корабокрушенци сме — обади се Джесика и гласът й потрепери. — Няма хоризонт, пътеводни звезди, нищо, което да ни подсказва, че има друг свят. — Усмихна му се. — Може би летим в космоса или пък плуваме по река, или сме на дъното на океана — няма какво да ни подскаже къде сме. Какво странно усещане.

Люк наля кафе.

— Харесва ми. Изолирани от всичко, освен един от друг. Целият ден е пред нас и няма ничии други планове, освен нашите собствени. — Вдигна чашата си и се облегна назад. — Бих искал да прегледаш пиесите. Може ли да го сториш днес, вместо да ти ги оставям?

— Да, бих искала.

— Ако не ги завършиш, може да…

— Бързо чета. И имаме достатъчно време.

Тъй че отново прекараха деня разделени — Джесика на дивана в ателието си, Люк пишеше писма на стъклената масичка в гостната. Откри, че му е трудно да се съсредоточи, и често я поглеждаше, като се чудеше какво мисли тя, докато чете. Искаше му се да й каже, че има още много работа по тях, сюжетните линии трябва да се изчистят, да обърне по-голямо внимание на детайлите, някои от образите да се доразвият… но беше чувал тези извинения толкова пъти и от толкова много автори, че не можеше да си позволи да ги използва и той. „И без друго няма значение — помисли си, — тя ще ми каже точно каквото мисли. Не е от хората, които подслаждат горчивия хап с лъжа, та да го преглътнеш по-лесно.“

Но дали беше така? Това можеше да каже за Констанс, но дали важеше и за Джесика? Истината беше, че нямаше представа, и това беше само едно от хилядите неща, които не знаеше за нея.

Но знаеше поне, че две неща не се бяха случили през дните, които прекараха заедно. Телефонът й не иззвъня нито веднъж, което подсказваше колко жестока и пълна изолация си е наложила. Той не можеше да мисли за това, без да изпитва жал към нея и да се кълне, че ще стори всичко възможно, за да я освободи от това.

И тя не му беше казала, че го обича.

Нито пък, разбира се, изглеждаше готова да напусне острова си, изолацията си и новия си живот. Но за това щяха да говорят. Скоро, след като прочетеше пиесите му. И когато й дадеше — въпреки че тя още не знаеше, че е намислил това — двете действия от новата пиеса на Кент. Надяваше да я привлече неудържимо с главната роля.

В пет той включи всички лампи, запали огъня в камината и пусна музика. После, с привичност, която вече не смяташе за странна, отиде в кухнята и откри в хладилника два вида пастет и франзелата, която бяха купили на Оркас. Подреди сандвичите в поднос и го отнесе на масичката в гостната, прибави бутилка „Каберне Франк“ и две чаши. Спомни си за салфетките и отиде да ги вземе, а когато затвори шкафчето и се обърна, се озова лице в лице с Джесика. Тя се взираше отвъд него към гостната.

— Масата е подредена много красиво — каза. — Мартин трябва да внимава, защото ще му отнемеш работата.

— Нямам време за такива неща в Ню Йорк. Учуден съм, че си спомни за него, не съм го споменавал от първата си нощ тук.

— Не, но си спомням всичко. Понякога мисля, че това е проклятие.

— Седна на дивана срещу камината. — Благодаря за всичко това. Чувствам се желана.

— Така е. Заслужаваш го.

Джесика го наблюдаваше как отваря виното и пълни чашите им.

— Пиесите ти ми харесаха. Имаш талант.

— Благодаря — отвърна й той. — Дали чувам едно „но“ в края на изречението?

— Мисля, че трябва да поработиш върху тях. Да се изчислят, да се обърне повече внимание на детайлите, някои герои да се доразвият. Какво има? — попита тя, когато Люк започна да се смее.

— Точно това си мислех и аз, но не посмях да ти кажа, за да не прозвучи сякаш си търся извинение. Или те моля да не си прекалено критична. Кои герои?

— Например Салк и Джъстин буквално изчезват в момента, в който трябва да заемат централното място. Като че ли се страхуваш да се заемеш с конфликта, който назрява през първите две действия, и оставяш другите да разказват за него, вместо да го показваш.

Той кимна:

— Не знаех как да го напиша, без да прозвучи грубо.

— Защото смяташ, че грубостта е нежелана?

Той изръмжа:

— Какво би могла да знаеш за това.

— О, Люк, някога се говореше за теб, че се срещаш само с красиви жени и че си опасен, дори жесток враг. Не знаеш ли, че това мислеха хората за теб? Констанс например знаеше.

— Какво друго трябва да се оправя? — попита той след малко.

Тя прелистваше ръкописите и Люк се почувства неудобно от смяната на ролите. През по-голямата част от седмицата той беше агресивният посетител от големия град, преуспелият бродуейски режисьор, който избира пътя им. Сега зависеше от Джесика, тя обсъждаше работата и героите му с хладна дистанцираност и безцеремонност, които я поставяха в ролята на режисьора. Но ако това беше притеснително, беше и забавно и той откри, че сега е привлечен от нея по друг начин.

— Ето — каза тя. — Диалогът ти е слаб на много места, но това е добър пример… — Прочете откъса на глас. — Нещо куца със сюжета и във второто действие. Има места, които просто не ми звучат добре.

Люк се приведе към нея и те заедно прелистиха страниците. От време на време Джесика четеше на глас отделни пасажи и той оставаше без дъх от лекотата, с която тя влизаше във всяка роля. Правеше го без да се замисли или да се опитва да го впечатлява. Просто се превръщаше в друга личност веднага щом започнеше да чете. „Великата актриса никога не губи величието си“ — помисли си Люк.

И колко невероятно беше да чува героите си да оживяват чрез гласа на Джесика Фонтейн!

— Благодаря — каза, когато приключиха с последната страница. — Показах на Констанс по-ранните версии, но тя беше прекалено мека; вероятно си мислеше, че ще й заявя, че не е по-голям експерт по пиесите, отколкото по брака.

— Но тя е експерт по пиесите.

— Знам. Надявам се, че не се е страхувала от мен.

— Не и от теб. От грубостта ти може би.

— А ти?

— Не съм те виждала такъв. Не съм открила нещо в теб, от което да се страхувам.

— О, моя любов, благодаря ти. Най-вече за това. — Той се наведе към нея и когато се целунаха, а тя го прегърна, папките паднаха от скута й. Те дори не забелязаха. — Чаках те цял ден — промърмори Люк.

— Всяка минута. Няколко пъти влизах в ателието и исках да те прегърна…

— Но не искаше да прекъсваш четенето на пиесите ти — пошегува се тя.

— Хвана ме — засмя се той.

— Аз също те желаех. Мислех за теб в гостната и си представях, че пишеш и се мръщиш над някоя дума, или пък мечтаеш… После си помислих, че ще се притесняваш дали не съм се отегчила от пиесите ти, ако дойда при тебе, а не бях отегчена, харесаха ми, само че най-много ми се искаше да съм при тебе, да лежим един до друг… — Тя притисна устни към неговите.

И те отново откриха страстта и сливането. Лежаха сплетени, сенките на пламъците танцуваха по стените, а огънят ги топлеше, когато се съблякоха и се опитваха да целунат, да погалят и да помилват всяка част от телата си, да проучат и да открият всичко един за друг, да превърнат всяко движение и поза в техни. Почувстваха отново, като че ли винаги са били заедно и въпреки всичко има безброй открития, които им предстоят.

Любиха се нетърпеливо, после по-спокойно. Приготвиха вечеря, отнесоха я в гостната, върнаха се на дивана, Люк отвори нова бутилка вино и слушаха музика. По време на кафето той реши, че е дошъл подходящият момент, и каза:

— Имам още една пиеса, което бих искал да прочетеш. Не цяла пиеса, само първите две действия.

— Твоя ли е?

— Не. Пиесата е на Кент Хорн.

— Авторът на „Магьосница“?

— Да.

— Защо искаш да я прочета?

— За да чуя мнението ти. Особено за главната роля.

Понечи да му отговори, че знае какво иска той, но се отказа. Люк й беше разказал толкова много за „Магьосница“, че щеше да й бъде интересно да прочете части от новата пиеса на Кент Хорн. Щеше да даде мнението си, а после щяха да поговорят за заминаването на Люк. Защото, разбира се, той трябваше да си тръгне и тя го беше чула да се обажда и да си запазва място за утрешния самолет.

„Но аз не искам да…“ Рязко отхвърли мисълта и отговори:

— Да, ще я прочета, разбира се. Въпреки че не мога да кажа кой знае какво само от две действия.

Люк отиде в ателието и се върна с папка като неговите, но доста по-тънка. Даде я на Джесика и се зае с огъня и кафето… После седна до нея и се взря в пламъците.

Чу я да затваря папката, но не каза нито дума. Когато я погледна, тя седеше със затворени очи, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Какво има? — попита той тихо, въпреки че знаеше и сърцето го болеше заради това, което тя преживяваше. Джесика трябваше да се върне в Ню Йорк с него. Беше го решил. И въпреки че предпочиташе тя да тръгне заради него, му се искаше да използва пиесата на Кент.

— Какво има? — попита отново.

Тя отвори очи.

— Много е талантлив. Ще стане страхотна пиеса. — Подаде му папката.

Люк не я взе:

— Ами ролята на Фелиша?

— Много силна и интересна. Знаеш го. — Тя сложи папката на масичката и Люк се почувства неудобно от това, че си играе с нея. — Нямаше да ме молиш да я прочета, ако не знаеше, че е нещо, което една актриса чака цял живот. Но аз вече не играя, Люк, знаеш и това. Не съм убедена, че съм актриса — та аз едва ли ще мога да се кача на сцената дори — и не вярвам, че тялото или лицето ми вече работят за мен. Публиката ще се отврати, когато ме види, вместо да повярва в героинята ми. Това достатъчно ли е? Трябва ли да казвам още нещо? За втори път ме принуждаваш да ти изброявам причините, които ме спират да се върна на сцената. Не смяташ ли, че вече съм го обмислила? От месеци все това ми е в ума. Разбери, аз вече не съм каквато бях преди.

— Все още обичаш сцената, а Ню Йорк и театърът ти липсват. Това прозира зад страховете ти и ако се върнеш, ще открием начин да се справим с всички проблеми.

Тя срещна умолителния му поглед.

— Страхувам се. Бях честна с теб за това. Но ти не си бил честен с мен. Обмисляш как да ме върнеш в Ню Йорк, но досега дори не си ми споменал за това.

— Ти ми забрани.

— Прав си. Но това няма значение, Люк. Няма да се върна. Тук е моят дом и тук ще остана.

— След като се открихме един друг.

— Какво открихме? Кое от всичко това е истинско? Нищо. Погледни ни: двама самотници, без други гласове, без графици и часовници. „Откъснахме нощта от времето, от часовника, от календара, нищо не може да ни достигне.“ — Нали така каза? А аз ти отговорих, че това е приказка. И за двама ни. Това е най-прекрасната приказка, но няма нищо общо със света, където ще се върнеш утре и ще застанеш на мястото си, на своята могъща позиция. Не можеш да пренесеш приказката в онзи свят, Люк, ще се разпадне на прах.

— Ти се разпадаш. Животът минава покрай теб, но ти оставаш тук и изсъхваш като мумия, а излъчването ти ще угасне като…

— Нямам излъчване! Мили боже, Люк, сексът те е заслепил!

— Само секс?

— Извинявай. Съжалявам. Повече от това е. Това е…

— Любов! Не можеш да се преструваш, че не я чувстваш. Никога не го каза, но сега не можеш да се престориш, че не е истина.

— Никога не съм се преструвала. Просто се опитвах да го кажа. — Тя хвана ръката му и я притисна към лицето си. Когато вдигна глава, в очите й имаше сълзи. — Обичам те, Люк. Обичам те с цялото си сърце и тази седмица ти ми даде всичко, което можех да се надявам да получа от един мъж. Но това беше, скъпи мой, само една седмица. Не можеш да живееш тук, а аз — да се върна в Ню Йорк. И за двамата беше ясно от самото начало. Не знаехме само колко ще е трудно… — Гласът й трепна. — Колко е трудно да се сбогуваме.

— Да не се сбогуваме тогава. Не ни се налага, не разбираш ли? Животът и на двама ни се промени; ние се срещнахме. Боже, Джесика, дай ни шанс! Не се налага да решаваш за театъра, но ела с мен. Омъжи се за мен. Тази седмица беше само началото, няма да ти позволя да я забравиш.

— Никога няма да я забравя. Ще живея със спомените. Но, Люк, не можеш да превърнеш нещо в действителност просто защото го желаеш. Какво се оказва? Ти си решил и аз трябва да замина с теб за Ню Йорк. — Видя изражението му да се променя. — Точно така. Решил си. О, Люк, скъпи ми Люк, този път няма да стане. Не можеш да управляваш това, което ни се случва. Какво смяташ, че ще стане, ако дойда с теб. Какво очакваш да направя? Да се върна на сцената? Не бих могла. Да живея до теб и да те гледам как режисираш актриси в различни пиеси — в роли, които бих искала да играя аз? Никога, никога, никога. — Тя се вгледа в безизразното му лице. — Ще ти кажа какво ще стане. Някой ден ще ми се обади режисьор или продуцент и ще ми предложи роля. Няма да ми каже, че си му се обадил ти и си го помолил за това, но аз ще знам. Или пък дори няма да ти се наложи да ги молиш, имаш достатъчно влияние, за да ги накараш сами да се сетят. А когато откажа ролята, ще продължа живота, който съм си създала — към благотворителната дейност, с която ще съм се заела, за да запълвам времето си, и ще ме боли, че не съм на мястото, което…

— Което най-много обичаш на света — завърши той.

Тя сведе глава:

— Люк, върни се в Ню Йорк. Приказката ни няма да има щастлив край. Знам, но ще го приема, защото те обичам. Мислех, че ще е добре да… Но няма да е. Трябваше да се спра навреме. Моля те, Люк, не желая да разваляме всичко със спорове. Бих искала да те целуна за сбогом и да си спомням само съвършенството и красотата.

— Изречено като от истинска мъченица.

Тя си пое дълбоко дъх:

— Опасен и жесток враг.

— Не, няма да се измъкнеш с това. Истината може и да е жестока, но ще ти я кажа. Ти се давиш в нещастието си и нямаш право да ни причиняваш това.

— Чакай, чакай. Грешиш. Това не е вярно. Знаеш ли какво направи току-що? Пренебрегна това, което се опитах да ти кажа. Обвиняваш ме, че постъпвам подло с теб, но това не е вярно. Опитвам се да изградя живота си от останките и никой няма право да ми казва как да го правя. Никой! Ще живея както искам и както се чувствам най-добре. И ако това засяга нас двамата, не мога да помогна с нищо. Не съм те молила да идваш или пък да оставаш и да ме обичаш. Ти нахлу в живота ми и ако не ти се подчинявам, това не бива да те учудва. О, Люк, сега казах неща, за което ще си спомням с болка! Не исках да стане така. Люк, моля те, не може ли просто да прекараме още една хубава нощ и да се сбогуваме като приятели? Моля те! Умолявам те!

Той се изправи, обиколи гостната, мина през оранжерията и ателието, а после се върна по същия маршрут, като че ли се опитваше да огледа къщата за последен път. Стигна до дивана и застана зад Джесика:

— Нека пийнем коняк.

Тръгна си рано на следващата сутрин. Вечерта се беше обадил на Анджи и си замина, преди Джесика да се събуди. Тя беше заспала едва призори, а когато се събуди и се протегна, откри, че другата половина на леглото е празна. Мъглата се беше вдигнала и слабото слънце нахлуваше през дантелените завеси. Това означаваше, че самолетът е излетял. Леглото й щеше да бъде пусто. Но дори ако беше останал, нямаше да е неин. Вече не.

Зае се с обичайните си неща: облече се за езда, отиде с колата до конюшнята и взе седлото си, като се чудеше кой кон да избере. Подмина този, който беше яздил Люк, и започна да отваря вратичката на другия бокс.

Дочу грохота на самолета и изскочи навън тъкмо навреме, за да го види да се издига в ясното небе и да се насочва към Сиатъл. Машината мина ниско над къщата й и след това зави на изток, като се отдалечи от Лопес. Джесика почувства слабост и се облегна на стената на конюшнята. Толкова беше тихо.

Трябва да има птици. И те запяха. И двамата се бяха смели. Точно навреме. „Но не беше — помисли си тя. — Трябваше да сме се открили още преди години, докато бях цяла. Констанс трябваше да е с нас, да ни се усмихва и тримата да сме едно семейство.“

Плачеше безмълвно, облегната на конюшнята, прикриваше очите си и се опитваше да следи самолета, който се превърна в звездичка и изчезна сред леките облаци над Пъджет Саунд. Кой знае защо си помисли: „Скоро ще дойде зима. Трябва да се запася с дърва.“

Язди цяла сутрин. Животът й постепенно навлезе в предишния си ритъм: закуска, работа, вечеря, книга, музика, сън. Ритъм, който беше безкрайно удобен. „Не — помисли си. — Не удобен. А унасящ.“

На четвъртия ден от заминаването на Люк телефонът иззвъня и Джесика едва не падна, докато бързаше към него. Беше Уорън Брадли, издателят й, който искаше да знае как вървят новите илюстрации. Попита я дали може да нарисува още няколко? Разбира се, че можеше. Нали това й беше работата.

— Между другото — отбеляза Брадли, — не знаех, че Люк Камерън ти е почитател.

Сърцето й се разтуптя.

— Какво?!

— Има всичките ти книги. Джесика? Там ли си?

— Да. Той каза ли ти, че го видях?

— Бяхме на вечеря снощи и някой спомена за „Оранжерията“ — първата книга, която ти илюстрира за нас, нали? — и за шестгодишната си дъщеричка, а Люк се намеси и заговори за прекрасните ти илюстрации. Като сънища, отбеляза, и аз, разбира се, се съгласих. Каза също — това ще ти се стори интересно — че си мисли да адаптира тези приказки за сцената. За възрастни, разбира се. Каза, че тази идея отдавна го занимава и дори разговарял с една авторка — Сондра Мърфи. Обаче нейните книги се оказали неподходящи. Кой знае? Може и да се получи. — Той замълча за малко. — Но може би ти знаеш. Той добра ли се до теб да те види? Преди известно време обиколи цялото издателство — търсеше адреса ти. Накрая ми се обади и, разбира се, нямаше да му кажа нищо, но той пита дали още живееш на Лопес и бях толкова изненадан, че се издадох.

— Не се срещам с хората, Уорън, знаеш. Следващия път може би ще си в състояние да контролираш реакциите си.

— Хей, какво ти става? Той вече знаеше, Джесика.

— Извинявай. Ти си прекрасен. Трябва да тръгвам. Прати ми новите приказки. Предполагам, че удължаваш и срока.

— С един месец. Добре ли си, Джесика?

— Добре съм. Дочуване, Уорън.

Два дни след този разговор тя изпита такава необходимост да чуе човешки гласове, че по време на ездата се насочи към „Суифт Бей“ и намери Робърт в кухнята.

— Приятно ли ти беше посещението на Люк — попита той.

— Да. Разкажи ми за гостите си, Робърт.

— Сега имаме само една двойка; по това време на годината, знаеш, няма много хора. — Доловил настроението й, започна да й разказва забавни случки, за да я разсее. Междувременно напълни чинията с палачинки и плодове и я сложи пред нея на кухненската маса: — Яж. Доста си слабичка.

— Винаги съм била слабичка.

— По-слаба си от обикновено.

Тя се усмихна:

— Благодаря, Робърт. Ти си добър приятел.

Когато излезе от странноприемницата, бавно пое към къщи. Полята бяха кафяви, дърветата — оголени, а облаците се носеха по небето така, сякаш целият свят бягаше от нея.

Животът ще минава край теб, но ти ще останеш тук и ще изсъхнеш като…

Наложи си да не мисли за Люк. Всъщност напоследък само това правеше.

Но днес, докато яздеше през гората по пътеките, покрити с меки опадали листа, не можеше да отклони мислите си от него.

Ти оставаш тук и изсъхваш като мумия…

Животът ще продължи без тебе.

Внезапно тя осъзна, че не иска това да стане. Мисълта я изненада и тя си я повтори: „Не искам животът да продължава без мен. Не искам да го пропусна. Искам да съм част от него.“

Защо? Защо точно сега и толкова внезапно?

Но всъщност не беше толкова внезапно. За седмица Люк бе донесъл живота на прага й и бяха говорили за всичко, което познаваше и обичаше, почти като че ли беше част от нещата. И знаеше, че изпитва острото чувство за загуба, докато гледаше самолета да изчезва, не само защото той си е тръгнал, но и защото външният свят беше изчезнал с него.

Само че не беше. Тя можеше да се върне там. Беше илюстраторка на детски книги, можеше да отиде при издателя си и да е в центъра на издателския бизнес. Само че това означаваше да замине за Ню Йорк.

Тогава — към Ню Йорк. При Люк. Той я чакаше.

Поклати глава. Не можеше да се сблъска отново с това.

Но какво друго имаше там?

Театърът.

„Невъзможно. Казах на Люк…“

Да, ами театър без Люк? Театър без Ню Йорк?

И какво да прави? Разбира се, не можеше да играе на сцената, но в театъра имаше и други дейности. Можеше да помага на агентите и продуцентите да оценяват и избират пиеси. Или да е асистент-режисьор, като онова, което беше правила за „Пигмалион“. Всички казваха, че е била много полезна.

„Ще се справя — помисли си. — Мога да стана асистент в някой малък театър. Не е нужно да е на Бродуей или в Лондон, но ще е театър и аз ще съм част от него. Но… малък театър? В малък град? Колко време ще издържа? Ще е по-зле от тук, защото ще е като частична операция. Е, тогава голям театър. В голям град. И защо да съм асистентка? Мога да съм режисьор. Защо не. Знам повече от много режисьори, вероятно повече от всички тях. Не колкото Люк, но повече от мнозина. И съм си мислила да се заема с режисура. С Констанс говорихме за това. Голям град. Не Ню Йорк, Сан Франциско или Лос Анжелис. Не. Лондон? Не. Лондон и Ню Йорк са на практика един до друг. Всички се движехме напред-назад между тях… Значи не мога.“

Конят, оставен да избира сам пътя, я върна до конюшнята. Тя слезе от седлото и започна да го разчесва. Ритмичното действие я успокои. Чувстваше се добре тук, знаеше какво прави и нямаше нужда от изненади. Защо да си тръгва? Е, въпросът беше решен. Оставаше.

Но тази нощ, след като дълго се въртя в леглото, тя стана и седна в гостната пред студената камина — и знаеше, че нищо не е решено. И колкото повече си мислеше за това, толкова повече се сещаше за думите на Люк: „Задушаваш се в савана си. Ще останеш тук и ще изсъхнеш като мумия. Животът ще минава покрай теб.“

„Не е честно — помнели си тя. — Бях добре, докато той не ме накара да искам повече. Бях доволна. Сега толкова силно желая всичко, което той ми върна, че не мога да понасям другите да са част от това, а аз не, животът да ме подминава, да, той беше прав, точно така е, подминава ме… о, боже, искам го отново и не знам какво да правя.“

„Махни се от тук. — Като че ли Констанс беше застанала до нея.

— Не можеш да обърнеш гръб на света. Това е твоята същност, животът ти — това си ти.“

„Знам! — отчаяно си помисли. — Но няма да се върна в Ню Йорк или Лондон, така че какво…“

Има и Австралия.

Тя се надигна, като че се вслушваше. „Австралия. Никога не съм се сещала за нея.“

Изми чиниите от закуската и продължаваше да разсъждава. С Констанс бяха ходили в Сидни; публиката ги обожаваше. А къде по-далеч от познатите места можеше да замине?

Но… толкова далеч. Нямаше към кого да се обърне, ако…

Нали това искаше? Никой и нищо да не й напомня за миналото. Ново място, където да започне. Помнеше сестрата, която беше тъй добра към нея в болницата, млада жена от Сидни, която беше писала писмата до Констанс. Прекрасна млада жена, сърдечна и приятна, простичка, дружелюбна. Може би всички хора там бяха такива. С Констанс си мислехме, че всички са ужасно мили. Може би това ще ме накара да се чувствам у дома и ще ми даде шанс да си проправя път.

Сидни. Интересен град с великолепна опера, симфоничен оркестър и много театри. А съвсем наблизо е Мелбърн, където също има много театри. Повечето бяха нови сгради с отличен екип; постановките бяха чудесни и работата по тях не бе толкова сложна като на тези в Ню Йорк или Лондон; публиката беше прекрасна.

„И е толкова далеч — помисли си отново. — Толкова далеч от Ню Йорк, на другия край на света. Ако отида там… Ако наистина… Бих могла да работя за «Сидни Тиътър Къмпани». А ако не ме искат, ще намеря продуцент и ще наемем театър. Можем да правим две постановки на сезон. Отново ще съм в театъра. Разбира се, не на сцената, но ще бъда част от него: ще бъда на мястото си.“

Мина в ателието си. Люк беше оставил всичко точно както го беше намерил. Като че ли никога не е бил тук. Джесика седна пред един от стативите и се втренчи в недовършената рисунка. После се пресегна за четката и докато го правеше, изпита задоволство, както винаги когато работеше в студиото си.

„Ако замина, ще трябва да загубя това. Как бих могла?“ Защото, както й се струваше, не би могла да запази това задоволство завинаги. То вече избледняваше под тежестта на спомените, които Люк й беше върнал.

„Сидни — помисли си отново, докато рисуваше. — Мога да се справя. Имам достатъчно пари да опитам и имам дори пиеси. Мога. Сама? Да, точно както съм се справяла през предишните години. Знам как.“

Сърцето й трепна: „Не желая да съм сама. Искам да съм с Люк.“ Но не можеше. Може би някой ден, когато стане известна режисьорка, би могла да го посети и…

„Глупости! Той няма да чака толкова дълго. Има си свой живот. Не трябва да мисля за това.

Мисли за изграждането на нов живот тогава. Мисли за собствения си път, място и име. Не да седиш настрани и оставяш нещата да ти се изплъзват, а да си част от тях, част от театъра. Люк мислеше, че любовта е достатъчна, но не е. Трябва да имам самочувствие, да бъда пълноценна личност. Това трябва да постигна сама. Без връзка с миналото. И без връзки с Люк. А ако не стане, винаги мога да се върна тук.

Разбира се, че ще стане. Не съм изчезнала от толкова време; помня всичко. Мога да се справя. Знам, че мога, Люк е прав: мога да направя всичко, което си пожелая.“

В края на деня напусна ателието и мина в гостната. Беше забравила да пусне печката, стаите бяха студени и пусти — сякаш вече беше заминала. Огледа познатите стаи, които я бяха приютявали тъй дълго — направо я ужасяваше мисълта да ги напусне. Изчака чувството да премине, но то не я напускаше. Чувстваше го като възел в стомаха си. „За каква се мисля? Не мога да си тръгна, да гледам хората, да опитвам да… Люк мислеше, че мога. Констанс мислеше, че мога. Ако наистина вярват, и аз трябва да повярвам.“

Страхът в нея беше студен и тежък. Обаче се налагаше да живее с него… за известно време.

Тя мина през стаите си и се върна в оранжерията, като несъзнателно късаше листенца от цветята. Каза си, че Робърт ще може да намери някого, който да наеме къщата или поне да се грижи за нея. И за конете.

Това не бяха причини да не тръгва. След вечеря запали огъня и седна пред него, като че ли се топлеше, преди да излезе на студа. Вятърът се беше усилил и по прозореца стържеше едно клонче, а кучето уплашено лаеше. Джесика потупа кушетката и Надежда скочи на нея, намести се до бедрото й, побутна я с муцуна. Стопанката й я почеса по гладкия гръб и си помисли: „Напускам всичко друго. Но ще взема Надежда със себе си.“

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Майкъл Сцена на любовта (12)

Метаданни

Данни

Сцена на любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 12

Джудит Майкъл
Сцена на любовта (12)