Катрин Невил
Пожарът (22)

Ключът

„Има седем ключа за великата порта, Като осем са в едно, а едното е от осем.“

Алистър Кроули^[1], „АНА“

Все още не можех да открия ключа. Все пак историята на Ним, която бях чула снощи, даде отговор на няколко мои въпроса.

Ако Мини е имала копие на Черната царица и го е разменила за свободата на Татяна преди четирийсет години, това обясняваше втората царица, която баща ми е видял в Загорск.

Ако Мини е дала на Татяна рисунката на абатисата, за да я пази, това обясняваше защо тази важна част от мозайката не е попаднала в ръцете на майка ми заедно със събраните шахматни фигури.

Не можех да се отърва от мисълта, че толкова важната рисунка е зашита в пълното ми с пух спортно яке. Добре помнех и първото кодирано съобщение, оставено от мама в Колорадо, онова, което трябваше да разреша още преди да вляза в къщата: повдигнатите на квадрат числа, които образуваха посланието: Шахматната дъска е ключът.

Но независимо от всичките снощни изводи и заключения на чичо ми, много въпроси още стояха нерешени. Бяха несравнимо повече от вече намерените отговори.

Така че докато Ним миеше съдовете от закуската, аз се въоръжих с лист и химикалка и се заех да запиша всичко, което предстоеше да бъде изяснено.

Първо, отговорите на ред въпроси не бяха единственото, което липсваше. Майка ми също липсваше, очевидно и новооткритата ми баба също бе изчезнала. Къде бяха те? Каква роля играеше всяка от тях? Каква роля в Играта имаха всички останали, с които се бях сблъскала?

Хвърлих поглед върху записките си и установих, че нямам отговор на един още по-важен въпрос: на кого мога да се доверя?

Да вземем леля Лили. Когато се видяхме за последно, като част от „стратегията“ си тя бе предложила да опитаме да проследим следата с шахматната игра и евентуално подземните връзки на Базил Ливингстън. Лили бе пропуснала да спомене, че познанството й с него съвсем не е просто бегло. В края на краищата Базил се занимаваше с организация на шахматни турнири, нали така? А през последните две години, откакто напусна Ню Йорк след смъртта на дядо си, Лили бе живяла в Лондон — втория дом на Базил. Сега пък, няколко дни след като бях отлетяла от Колорадо, Лили все още не ми се бе обадила да ми съобщи за тайнствената среднощна среща, която е имала в Денвър с дъщерята на Базил, Сейдж.

Следващ в списъка бе Вартан Азов, който благородно се бе съгласил да провери следата „Тарас Петросян“ и едва впоследствие бе споменал, че онзи, когото му предстоеше да „разследва“, бе собственият му втори баща. Ако Петросян наистина е бил отровен в Лондон, както подозираше Азов, странно беше, че младият шахматист не ми бе съобщил информацията, която ми подхвърли Розмари Ливингстън — Вартан бе единственият наследник на състоянието на Петросян.

Какво да кажа за самата Розмари, която ми бе съобщила повече, отколкото бе научила от мен снощи. Тя, изглежда, прекарваше във Вашингтон и в Лондон точно толкова време, колкото и благоверният й съпруг Базил. Те двамата можеха да пътуват от едната половина на земното кълбо до другата, без никой да разбере. За бога, те дори не се преобличаха при подобно пътуване, камо ли да се регистрират по летищата. Бяха организирали частна вечеря на държавно ниво, подсигурена със забележително плътна охрана, а поканените бяха хора, движещи се из висшите ешелони на най-богатите и могъщите в света. По-интересното бе друго — семейство Ливингстън се познаваха отблизо както с покойния Тарас Петросян, така и с доведения му син Вартан от времето, когато той е бил малко момче.

Последен, но не и по важност, бе свадливият баск, шефът ми Родолфо Бужарон, който, изглежда, знаеше повече за всичко и всекиго, отколкото даваше да се разбере. Той ми разказа уникалната баска версия на предисторията на Играта и шаха Монглан — нещо, което никой друг не ми бе споменавал. Но също така отнякъде той знаеше предварително за партито за рождения ден на майка, бе подхвърлил и нещо за моята и нейната рождена дата. Единствено негова бе и странната идея, че тя и аз може да играем в противникови отбори.

Ним все още плискаше вода в кухнята, аз прегледах записките и драснах имената на няколко второстепенни персонажи: Нокомис, Сейдж, Леда и Еремон — все хора, които добре познавах, но които, изглежда, бяха само пешки в Играта, маловажни играчи, ако изобщо бяха играчи.

От цялата тази картина постепенно изплува една неизвестна величина, която остана самотна и дразнеща като възпален зъб. Единственият човек, когото майка бе поканила, но за когото аз не бях чувала и дума преди деня на партито в Колорадо.

Гален Марч.

Опитах да прехвърля през главата си събитията от онзи ден и неговата роля в тях и тогава ме озари прозрение: изглежда, никой друг от присъстващите на партито не го познаваше добре!

Вярно, Ливингстънови бяха пристигнали заедно с него и го бяха представили като „новия съсед“, а по-късно го бяха закарали заедно със Сейдж в Денвър с частния си самолет. Сега обаче си спомних, че на партито миналия петък Гален Марч всъщност бе зает с това той да задава въпроси на околните, сякаш ги срещаше за пръв път. Ами да, дори фактът, че се е срещал с майка ми преди, също се основаваше само на неговите собствени думи! Каква ли бе връзката му — ако изобщо имаше такава — със скорошната смърт на Тарас Петросян? Да, определено се налагаше допълнително разследване около личността на собственика на ранчо „Скай“. Изобщо не ми вдъхваше доверие.

Разбира се, в списъка присъстваше и Ним. Знаех, че през последните няколко часа моят обикновено загадъчен чичо бе разкрил раните на душата си, бе споделил с мен може би повече, отколкото с когото и да било другиго през целия си живот. Нямаше нужда да го питам как е влязъл в апартамента ми снощи, защото бях сигурна, че го е направил по онзи начин, с чиито демонстрации ме забавляваше, когато бях малка: Ним можеше да разбие почти всеки съществуващ сейф и да отвори всяка ключалка. Но със сигурност трябваше да задълбая около някои други теми. Все още имаше открити въпроси, а отговори на тях бе в състояние да даде само Ним.

Макар че моето разследване можеше да доведе просто до голяма купа зелен хайвер, заслужаваше си поне да проверя дали някои от напипаните следи не са действително горещи. Например:

Кога Ним за първи път е — както самият той каза — „подмамил“ майка ми в Играта? И защо? Какво общо има нейната рождена дата — а и моята — с ролите, които ние двете играем?

Какви са били тези служби към американското правителство, които чичо е уредил за родителите ми още преди да се родя? Защо те двамата никога не обсъждаха работата си пред мен?

А, и нещо по-актуално. Как майка ми се е сдобила с всички тези кодирани загадки, които ми бе оставила в хижата в Колорадо, ако Ним не й е помогнал да ги състави?

Канех се да запиша още някои мисли в списъка, но в този момент Ним се върна в дневната, бършейки ръцете си в кърпа, затъкната в колана.

— А сега на работа! — рече той. — Съгласих се с твоя шеф, който настояваше да те предам отново под негово попечителство, преди да мръкне — добави чичо с кисела усмивка. — Нощна смяна ли работиш, или тук има замесени някакви вампирски взаимоотношения?

— Родо е в състояние да ти изсмуче кръвчицата, съгласна съм — потвърдих. — Сега се сещам, ти май не познаваш никого от колегите в „Суталде“?

— Освен платинената блондинка с ролерите, която тази сутрин достави продуктите, за които бях помолил. Но и с нея не съм се запознал — тя просто остави всичко в антрето и си тръгна, преди да успея да й благодаря дори.

— Това е Леда, отговаря за коктейлите. Но другите не ги знаеш — отвърнах. — Никога ли не си стъпвал в ресторанта, не си ли виждал каменните пещи?

Ним поклати глава.

— Мястото е тайнствено, както разбирам?

— Оттам също се появиха някои неясноти, които трябва да разреша — отвърнах. — Вчера сутринта в мое отсъствие някой е нагласил шиша с печеното агне неправилно и стопената мазнина покапа и загоря по камъните на пещта. Подобно нещо никога не се е случвало преди — в ресторанта сме като в казарма, — а Родо изобщо не ми се видя изненадан. А пък предната нощ, когато се върнах от Колорадо, някой ми беше оставил долу на стълбите броя на „Вашингтон Поуст“ от седми април с лепната на него бележка. Да не си бил ти?

Ним повдигна едната си вежда и измъкна кухненската кърпа от колана си.

— Пазиш ли още вестника с бележката? Бих искал да им хвърля едно око.

Разрових се из книгите наоколо, измъкнах вестника с жълтата бележчица и му го подадох.

— Ето — посочих аз. — На листчето пише „Виж страница А1“. Мисля, че става дума за заглавието: „Войски и танкове атакуват центъра на Багдад“. Цялата работа е в нахлуването на американската армия в Багдад — мястото, където е създаден шахът Монглан. После се споменава, че нападението е започнало около две седмици по-рано, тоест на същия ден, в който майка се обади на всички ни по телефона да ни кани на партито си. Значи тогава Играта е започнала отново. Мисля, че онзи, който ми е оставил вестника, е искал да подчертае, че двете понятия — Багдад и Играта — по някакъв начин отново са се свързали. Може би по същия начин, по който това се е случило и преди хиляда и двеста години…

— Това не е всичко — намеси се Ним. Докато говорех, беше разтворил вестника и прегледал остатъка от статията. Сега вдигна поглед към мен и добави: — Смятам, че в случая всичко се крие в подробностите.

С Кий щяха да си паснат, помислих аз, с тази страст към фразеологизмите.

А на глас изрекох:

— Обясни ми.

— Статията обяснява какво са сторили нахлулите войски, за да обезопасят района. По-нататък следва интересната забележка, за „конвой от руски дипломати“, напуснали иракската столица. Конвоят по погрешка бил обстрелван от американските войски и няколко души били ранени. В същото време Централното военно командване на САЩ твърди, че по време на този обстрел в района не е имало никакви войски — нито американски, нито британски. Въпросът, който се набива на очи, е… — той пак повдигна едната си вежда, за да провокира моя отговор.

— Ами… Руснаците били ли са нападнати в действителност? — пробвах аз.

Без да отговори, Ним ми подаде вестника, сгънат на страница А1.

— Това все още не е всичко. Чети нататък — предложи той и ми показа друга статия, която до момента не бях забелязала въобще.

АКЦИЯ ПО ПРЕТЪРСВАНЕ НА ЛЕТИЩЕ ДОВЕЖДА ВОЕННИТЕ ДО ТАЙНО ПОМЕЩЕНИЕ

Прегледах текста набързо. Изглежда, във ВИП терминала на някакво багдадско летище американски войници бяха открили нещо, което те „подозират, че е скривалище на президента Саддам Хюсеин. Богато обзаведено, то е оборудвано с украсена с дърворезба махагонова врата, позлатена санитария в банята и веранда с изглед към розова градина. Но най-интересен е облицованият с дървена ламперия кабинет с тайна врата, водеща до помещение под земята“. Войниците открили там оръжие. „Но — продължаваше статията — командването смята, че там има още нещо — таен изход за бягство.“

— Таен терминал за излитане, тайно помещение, таен изход и нападнат конвой от руснаци, за чиито жертви никой не отговаря. Какво ни казва всичко това? — попита Ним, като видя, че съм приключила с четенето.

Спомних си заръката на чичо, която той ми повтаряше, когато бях дете — никога да не пропускам да забележа, че всичко, което е веднъж сторено, може да бъде и развалено — както в шаха, така и в живота. Наричаше това „принципа на обратната пропорционалност“. Изглежда, в случая ставаше въпрос точно за това.

— Всичко, което влиза, може и да излезе? — предположих.

— Именно — отвърна Ним. По някакъв начин погледът му съчетаваше задоволство от откритата важна следа със загрижеността, че нещо друго неминуемо е било пропуснато. — Е, как смяташ, кой и или какво е влязло в Багдад през този таен терминал, това тайно помещение, този таен изход, а след това е напуснало Ирак по същия път малко преди американците да нахлуят в страната? Малко преди майка ти да разпрати поканите за партито си?

— Искаш да кажеш, че нещо е пристигнало в Ирак от Русия? — попитах.

Ним кимна, стана и тръгна към палтото си. Измъкна от джоба му вече познатия кожен портфейл, отвори го и извади от него сгъната хартия. Разгъна я и ми я подаде.

— Както знаеш, рядко търся нещо в Интернет — каза чичо, — но благодарение на глупостта, която майка ти прояви с организирането на онова нейно събиране, този път сметнах, че е разумно да се поровя в Мрежата.

„Принципът на обратната пропорционалност“, както и трийсетгодишната практика на Ним като компютърен специалист го бяха научили никога да не търси в Интернет.

— Ако ти разследваш тях — често ми казваше той, — много вероятно е по същото време те да разследват теб.

Листът хартия представляваше лекьосана разпечатка от прессъобщение на напълно неизвестна руска информационна агенция с дата деветнайсети март. Някаква „християно-ислямска делегация с мироопазваща мисия“ тъкмо се бе завърнала в Русия от Багдад. Останалото просто ми отвори очите за много неща.

Сред важните личности, влизащи в делегацията — тя включваше православни руски епископи, главния мюфтия и председателя на руския мюсюлмански съвет, — се мъдреше едно име, което щях да знам, ако бях останала в света на професионалния шах. Ясно беше обаче, че всички останали на партито в Колорадо го знаят — Кирсан Илюмжинов, президент на руската република Калмикия, човек, натрупал сам милиарди още преди да навърши четирийсет години.

По-важен беше интересният факт, че в момента Негово превъзходителство президентът на малко известната република Калмикия беше също така и председател на FIDE — Световната шахматна федерация. Да не споменаваме, че той бе и най-богатият човек в историята на шахмата. Беше спонсорирал турнири в Лас Вегас, а в родния си град бе построил шахматен квартал — с улици на черни и бели квадрати и сгради с форма на шахматни фигури!

Втренчих се в чичо ми. Бях останала без думи. Пред този тип Тарас Петросян и Базил Ливингстън изглеждаха като двама аматьори. Истински ли бе този човек?

— Който и да е обстрелвал дипломатическия конвой вчера, много е закъснял — мрачно каза Ним. — Каквото и да е било скрито в Багдад, със сигурност вече е изнесено оттам. Майка ти навярно е знаела това. Този факт дори може да обясни организираното парти и странните гости, които ти ми описа. Знаел го е и онзи, който е оставил вестника на стълбите ти рано в понеделник сутринта. Смятам, че трябва много внимателно да разгледаме още веднъж списъка с гости на майка ти.

Подадох му бележките, които бях правила досега, и той ги заоглежда съсредоточено. После седна до мен на дивана и отвори чиста страница на жълтия ми бележник.

— Да започнем с този тип Марч — каза той. — Написала си малкото му име като G-A-L-E-N^[2], но то ще ни разкрие доста неща, ако го запишем в неговия галски вариант.

Ним написа името. После под него записа всички съставящи го букви в техния азбучен ред.

„Gaelen March

aa c ee g h l m n r“

Играехме същата игра, когато бях малка — анаграми с имена. Аз се справях добре, но не можех да стъпя и на малкото пръстче на чичо ми. Той изписа отговора на анаграмата, за да го видя, а аз вдигнах очи към него с ужас.

Анаграмата гласеше: Charlemagne^[3].

— Не е много тактичен, нали? — сбърчи вежди Ним. — Разкрива картите си, намеренията си, че и се подписва отгоре на всичко.

Не можех да повярвам! Гален Марч не просто се бе преместил напред в списъка с най-подозрителните участници в Играта. Нещо повече — бе заел челното място!

Но Ним още не бе приключил.

— Естествено, като вземем предвид средновековната сага, която ти е разказал твоят баски шеф вчера, трябва да предположим наличието на някаква връзка между него и новия ви колорадски съсед — каза той, разглеждайки внимателно записките ми в търсене на още подробности. — А като стана дума за мосю Бужарон, колкото по-скоро разбереш какво още е имал да ти казва той, толкова по-добре. От наблюденията, които си записала тук, съдя, че онова, което той знае, може да се окаже особено важно. Забравих да го питам той тази вечер ще идва ли, за да проведете отложената от тази сутрин среща?

— Забравих да ти кажа — отвърнах. — С това отлагане… Не знам дали въобще ще мога да видя Родо днес. Той обикновено готви вечер, а аз поемам нощната смяна и се занимавам с огньовете, след като си е тръгнал. Затова е искал да е сигурен, че довечера ще съм свободна и на линия. Ще трябва да му звънна и да се разберем кога да проведем нашия разговор.

Огледах се и забелязах, че май и телефонът от гостната бе изчезнал. Станах, взех дамската си чанта от масата, където я бях оставила, разрових се в нея и измъкнах мобилния си телефон, за да се обадя на Родо. Преди още да отворя капачето и да го включа, Ним прекоси стаята и го грабна от ръцете ми.

— Откъде го взе? — излая той. — Откога е в теб?

Аз го зяпнах.

— От няколко години вече — отвърнах объркано. — Родо държи да ни намира по всяко време…

Ним сложи пръст на устните си. Върна се до дивана, взе жълтия бележник и надраска нещо на него. После ми го подаде заедно с химикалката, гледайки ме многозначително. След това се зае да оглежда мобилния ми телефон, който държеше в ръка.

Пиши тук отговорите си — прочетох аз. — Някой друг наскоро да ти е пипал мобилния?

Тъкмо щях да поклатя глава отрицателно и се сетих кой точно го бе пипал съвсем скоро и се проклех наум.

Хората от Сикрет Сървис — написах. — Снощи.

Телефонът беше в ръцете им с часове. Достатъчно време да сложат в него бомба или един господ знае какво, помислих.

— Нищо ли не научи от мен през всичките тези години? — промърмори под нос Ним, като прочете отговора ми. После отново задращи по бележника:

Използва ли го, след като ти го върнаха?

Отново се приготвих да отвърна отрицателно, но се сетих, че го бях използвала.

Само веднъж. Опитах да се обадя на Родо — написах аз и подадох бележника на чичо.

Ним закри очи с ръка и поклати глава. После отново се захвана да пише по бележника. Отне му доста време, през което аз седях като на тръни. Но когато най-после прочетох написаното, стомахът ми се преобърна и закуската се надигна към гърлото ми.

Значи си го активирала — бе написал Ним. — Когато са ти го взели, са свалили от него всичките ти телефонни номера, съобщения или запаметени кодове. Сега те всичките са в техни ръце. А ако си включвала телефона дори и само веднъж след като са ти го върнали, чрез него са подслушали всичко, което си казахме с теб в тази стая.

Господи, как бе възможно да се случва всичко това?

Щях да напиша нещо в отговор, но Ним ме сграбчи за лакътя и ме избута до мивката в кухнята. После накъса вътре всичките ни бележки, в това число и записаните наблюдения, драсна клечка кибрит и ги запали. После отми пепелта в канала.

— След малко ще звъннеш на Бужарон — каза той високо.

Безмълвно оставихме телефона ми на масата в кухнята, слязохме долу и излязохме пред къщата.

— Твърде късно е вече — каза чичо. — Не съм сигурен дали са ни подслушали, или не, но не можем да пренебрегнем факта, че ние сме наясно, че те може и да са научили всичко от нас. След малко ще вземем всичко ценно от апартамента ти и ще отидем някъде, където никой не ще може да ни подслушва. После ще се опитаме да преоценим ситуацията трезво.

Защо не се бях сетила за мобилния още сутринта, в момента, в който Ним ми каза, че е преместил всички останали телефони от къщата? Спокойна бях за нещата, които си бяхме казали снощи на моста, може би дори и за онова, което говорихме на закуска — все пак тогава бяхме в друга стая. Но онова, което разисквахме тази сутрин, толкова близо до мобилния… Усетих как ме обхваща истерия.

— О — казах със сълзи на очи. — Толкова съжалявам, чичо Слава. Аз съм виновна.

Ним ме прегърна през раменете, притегли ме към себе си и ме целуна по косата, както правеше, когато бях малка.

— Не се тревожи — каза той меко. — Само се боя, че новите факти малко ще променят разписанието ни.

— Разписанието ли? — погледнах го аз. Лицето му бе потъмняло.

— Това означава — добави чичо, — че вече няма значение с колко време сме си мислели, че разполагаме, за да открием майка ти. В момента нямаме никакво време.