Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (6)

6.
Забавления

Влажният сезон свърши.

Удължаващите се дни върнаха сухата прах и тревата залиня под силната слънчева светлина по равнините, обкръжили имението на Минванаби. До няколко седмици хълмовете щяха да изгубят тучната си зеленина и насред лято всичко щеше да е обагрено в златистокафяво. В такова горещо време лорд Десио предпочиташе да остава в сенчестия уют на къщата, но възхищението към братовчед му често го привличаше навън.

Тасайо можеше и да служи като старши съветник на фамилията си, но нито ден не изгряваше, без да е излязъл да поддържа бойните си умения. Днес, докато утринните мъгли се разсейваха от езерото, стоеше на склона с лъка си. Сламените фигури, поставени на различни разстояния за мишени, бяха настръхнали от стрели, оперени с личния трикольор на Тасайо: черното и оранжево на Минванаби, пресечени с червена ивица за Туракаму.

Десио стигна до него, докато слугата на Тасайо прибираше стрелите. Усетил отдавна приближаването на младия си господар, Тасайо се обърна точно в необходимия момент и се поклони.

— Добро утро, милорд братовчеде.

Десио спря, тежко задъхан от изкачването по склона. Наведе глава, избърса потта от зачервеното си чело и погледна по-високия си братовчед, облечен в лека кожена броня, покрита с пулове от скъпоценно желязо, военна плячка от варварския свят. Тасайо не носеше шлем и лекият ветрец разрошваше правата му кестенява коса, ниско подрязана по воинския обичай. Лъкът в ръката му беше извит, боядисан в лъскаво черно и украсен с оранжеви копринени пискюли. Тасайо учтиво му го предложи.

— Желаеш ли да опиташ?

Все още без дъх, Десио махна мълчаливо за отказ. Тасайо кимна и се обърна към приближилия се слуга, който носеше събраните стрели. Слугата коленичи пред господаря си, а Тасайо започна да взима стрелите една по една и да ги забива в песъчливата пръст.

— Какво те води насам в тази чудесна утрин, братовчеде?

Десио гледаше как стрелите се строяват в прави редици, като войници за атака.

— Не можах да спя.

— Нима?

Лъскава зелена муха кацна на носа на слугата, но той дори не трепна, не мигна даже когато насекомото запълзя по окото му. Като награда за съвършеното му самообладание Тасайо най-сетне му кимна да я изгони. Робът го направи с благодарност, научен от ударите на камшика да се отпуска само когато му позволят.

Тасайо оглади перата на последната стрела и изчака братовчед му да продължи.

— Не можах да спя, защото минаха месеци, а все още не сме разкрили шпионите на Акома — каза Десио.

Тасайо сложи стрелата на тетивата, опъна лъка и я пусна с плавно движение. Стрелата се понесе в ярката утрин и се заби в нарисуваното сърце на едно от далечните сламени чучела.

— Знаем, че са трима — заговори спокойно воинът. — И полето е стеснено. Открихме изтичане на информация от казармите, от търговеца на зърно и също от някой, който работи в кухните или сред домашния персонал.

— Кога ще научим имената на тези предатели?

Изпънал лъка, Тасайо изглеждаше напълно съсредоточен, но миг след като стрелата излетя от тетивата, отвърна:

— Ще научим повече тази сутрин, когато чуем каква съдба е сполетяла щурмовия ни отряд. Оцелелите би трябвало вече да са се върнали. — Нагласи нова стрела и продължи: — Освен това разкриването на шпионите е само първата крачка в подготовката за много по-големия ни план.

— Кога все пак ще даде резултат великата ти кампания? — избухна Десио. — Искам Акома да рухнат!

Нови две стрели излетяха и пронизаха точно мишените.

— Търпение, братовчеде. — Тасайо постави трета стрела и я отпрати във врата на най-далечното сламено чучело. — Желанието ти е Акома да рухнат невъзвратимо, а разумният човек планира грижливо. Най-добрите капани се залагат тайно и са невидими, докато не хлопнат.

Десио въздъхна тежко. Личният му слуга притича да намести възглавница под него, докато отпускаше туловището си на тревата.

— Ще ми се да имах твоето търпение, Тасайо. — В раздразнения му тон се прокрадна завист.

— Но аз не съм търпелив човек, братовчеде. — Стрелите заизлитаха на равни интервали и едно от сламените чучела се катурна, нанизано като игленик. — Бавенето ме дразни също като теб, а може би и повече, господарю — аз мразя да чакам. — Огледа далечните си мишени, за да прецени стрелбата си. — Но още повече мразя порока на нетърпението в себе си. Един воин трябва да се стреми към съвършенство, като съзнава много добре, че то е недостижимо.

Десио разтвори потния си халат и замаха с ръка да се разхлади.

— Нямам търпение, признавам. И не съм надарен с достатъчно координация за бойното поле като теб.

Тасайо махна на слугата си да прибере стрелите, въпреки че редиците пред краката му не бяха свършили, и погледна дебелия си братовчед.

— Би могъл да се научиш, Десио. — В тона му нямаше никаква подигравка.

Господарят на Минванаби се усмихна.

— Уточнил си плана как да унищожим Мара, нали?

Тасайо помълча за миг. След това отметна глава, нададе бойния вик на Минванаби и щом крясъкът му заглъхна, погледна братовчед си с искрящи от възбуда очи.

— Да, господарю, имам план. Но първо трябва да говорим с Инкомо и да разберем дали пратените вестоносци са се върнали с новина за засадата.

— Ще се прибера и ще го повикам. — Десио се надигна с пъшкане. — Ела при нас в покоите ми след час.

Тасайо благодари, че го канят на срещата, после присви очи, вдигна лъка и го изпъна.

Слугата, който прибираше стрелите на полето, видя движението му и залегна миг преди стрелата да изсвисти точно където беше тялото му допреди малко. Остана проснат на земята, докато профучаваха още стрели, които нанизаха сламената кукла до лакътя му. Лицето го засърбя от разхвърчалите се стръкове слама, но той не помръдна да ги махне, докато не видя, че господарят му е свършил стрелите.

— Играеш с хората си както саркат играе с плячката, преди да я убие — отбеляза Десио.

Тасайо повдигна хладно вежда.

— Обучавам ги да ценят живота си. На бойното поле сами трябва да се пазят от враговете ни. Ако един слуга не може да се опази жив и да е там, където ми трябва, няма полза от него, нали?

Десио нямаше какво да възрази и се изсмя възхитено.

— Мисля, че приключих — каза Тасайо. — Няма нужда да чакаш цял час, милорд. Ще дойда с теб.

Десио прегърна братовчед си през рамо и двамата заслизаха по склона.

Първият съветник на Минванаби ги посрещна в тайния кабинет с мокра от банята коса и изправен като острие на меч гръб. Беше ранобуден човек и оглеждаше именията още в сутрешните часове. Следобедите прекарваше в работа над счетоводните книги, но годините гледане на изгревите му бяха придали загрубелите черти на стар пълководец. Наблюдаваше с проницателността на командир, докато правеше поклона си пред двамата братовчеди.

Лорд Десио се потеше, макар вече да бе изпил три големи чаши напитки с лед. Бегачите капваха от умора, за да го подсигуряват с редкия лукс. В разгара на лятото, когато снежната покривка по северните върхове намаляваше, жаждата на младия Господар за студени блюда вече не можеше да бъде утолена и тогава той се обръщаше към пиенето, но за разлика от баща си, не спираше по залез-слънце. Със спотаена безсилна въздишка Инкомо изгледа Тасайо, който още носеше бронята си и ръкавицата за стрелба, но не показваше никаква умора от часовете упражнения. Единствената му отстъпка пред удобството бяха леко разхлабените връзки на гърлото му. По всяко време, дори в тъмни зори, Тасайо бе в пълна готовност да се отзове на бойния призив.

— Тасайо най-после е измислил план как да победим Акома — започна Десио, след като Първият съветник зае мястото си на възглавниците под церемониалния подиум.

— Това е добре, милорд — отвърна Инкомо. — Току-що получихме вест за нашата засада на кервана с тиза на Акома.

— Как мина? — Десио се наведе напред, обзет от нетърпение.

— Лошо, милорд. — Изражението на Инкомо бе вдървено. — Победени сме, както се очакваше, но цената е много по-висока от предвиденото.

— Колко висока? — Гласът на Тасайо прозвуча отчуждено.

Инкомо измести тъмните си очи към братовчеда и бавно отвърна:

— Всички мъже, които пратихме, са убити. Петдесет ездачи.

— Петдесет!? — възкликна Десио отвратено. — Проклета жена! Нима всеки ход, който избере, трябва да й печели победа?

Тасайо се потупа с пръст по брадичката.

— Може така да изглежда засега, братовчеде. Но победата е в последната битка. Рано или късно ще разберем къде Мара е уязвима. — Погледна Инкомо и попита: — Как врагът ни постигна такъв пълен успех?

— Лесно — отвърна Първият съветник. — Имаха три пъти повече охрана, отколкото очаквахме.

Тасайо помисли над това, отпуснал неподвижно ръце на коленете си. После каза:

— Очаквахме да знаят, че ще ги нападнем. Това, че са сложили толкова много охрана, ни казва две неща: първо, че си пазят стоката като зениците на очите си, и второ… — Очите му се разшириха от внезапно хрумнала му идея. — Онзи проклет кошер чо-джа трябва да ражда воини като нефритени мухи!

Десио го изгледа объркано.

— Какво общо има това с разкриването на шпионите на Акома?

Инкомо приглади халата си със суетенето на птица, оправяща разрошените си пера, и с показно търпение уточни:

— Нашето нападение целеше да проследи изтичания на информация. И иначе твърде способният Началник на шпионите на Мара току-що потвърди вината на един или и на тримата заподозрени в нашето домакинство. Всичко е в точния разчет, милорд Десио. Ако бяхме подготвили атака срещу някой по-съществен търговски товар от зърното, целта ни със сигурност щеше да бъде забелязана.

— Напълно възможно е тук да се разиграва нещо друго — каза Тасайо. — Толкова рехав гарнизон като на Мара едва ли щеше да реагира с толкова сила на такава дребна заплаха. Тази свръхреакция е многозначителна. — Замълча и се навъси. — Да допуснем, че действието ни по някакъв начин е осуетило важен план на Акома. Да допуснем, че току-що сме се натъкнали на следващия им ход против нашите интереси. Държали са отчаяно да не пленим тази стока, готови са били да заплатят цена много над цената на зърното или нищожна загуба на чест с изоставянето на малък керван.

— Виж, това наистина си струва да се проучи — намеси се Инкомо. — Нашият пълномощник в Сулан-Ку съобщава, че след нападението ни Акома са удвоили охраната на всичките си търговски кервани. Кръжат слухове, че под всяка крина зърно лежат скрити тайни стоки. Ако се съди по оживената потайна дейност, бихме могли да заключим, че става въпрос за истинско съкровище. Съкровище, което нашите врагове са решени на всяка цена да запазят в тайна. — Възбудата му се стопи в обезсърчена въздишка. — Как съжалявам, че нямаме осведомител във вътрешния кръг на домакинството на Мара! Нещо важно е в ход тук, нещо, което за малко почти да открием при набега си при Сулан-Ку. Иначе защо едно нищожно нападение ще предизвика толкова старателно противодействие?

Десио се пресегна за чашата си и разбърка последните бързо топящи се парчета лед.

— Пратила е вестоносци и в Достари. Несъмнено за да покани Чипино от Ксакатекас на преговори, щом се върне от границите. Ако приеме, Акома почти със сигурност ще спечелят съюз.

Тасайо, равнодушен пред възможността за такъв неприятен развой, каза:

— Да го оставим това засега, братовчеде. Имам дългообхватен план за Мара. Може да отнеме две години, докато се осъществи.

— Две години! — Десио тресна чашата си на страничната масичка. — Ако онзи кошер на чо-джа ражда воини, всяка пролет именията на Мара ще стават все по-недосегаеми.

Тасайо махна с ръка.

— Нека Мара да укрепва силите си у дома. Защото няма да се разправим с нея на собствения й терен. Мина времето, когато можехме да мечтаем, че ще завладеем имението й със сила. — Гласът му стана замислен. — Бихме спечелили, разбира се, но ще сме толкова изтощени, че няма да оцелеем от сигурната атака на други врагове. На мястото на Чипино от Ксакатекас или Андеро от Кеда бих се зарадвал от едно открито стълкновение между Акома и Минванаби.

Десио се дразнеше, когато някой друг се опитваше да му казва какво да прави, и сърдито засмука последното кубче лед между зъбите си. После каза:

— Може да съжаля, че така припряно обрекох кръвта на Минванаби, ако не успеем да съкрушим Акома. Надявах се, че това ще подтикне хората ни да решим проблема по-бързо. Но Червеният бог не ни даде срок… — Погледна към тавана и направи знака за късмет, в случай че е сгрешил. — Тъй че може би ще е добре да продължим предпазливо. Не можем да хабим по петдесет опитни воини за всеки маловажен керван със зърно, нали така? — Кимна и добави: — Да чуем плана ти, братовчеде.

Тасайо не отговори пряко, а попита Първия съветник:

— Още ли действат контрабандисти между империята й пустинните земи в Цубар?

Инкомо сви рамене.

— Почти сигурно. Номадите все още ламтят за луксозни стоки, особено нефрит и коприна. И трябва да внасят мечове отнякъде, тъй като в пустинята не виреят смолисти дървета.

— Тогава предлагам да пратим емисар до руините на Банганок и да предложим на номадите оръжия, нефрит и богати подкупи, за да подновят набезите си на границите.

— Да, така силите на Ксакатекас ще са ангажирани — изпревари Десио мисълта му. — Връщането му на континента ще се забави, заедно с всякакъв възможен съюз с Мара.

— Това е най-малкото предимство, милорд. — Тасайо измъкна пръстите си от ръкавицата за стрелба, разтърка длани, сякаш да ги разгрее, преди да стисне дръжката на меча, и очерта стъпките на дръзкия си план.

Минванаби щяха да развият отношения с пустинните разбойници, като започнат с подкупи, за да задържат силите на Ксакатекас ангажирани в отбраната. За две години подкупите щяха да нарастват и да създадат привидност за съюз. Войници на Минванаби щяха да се влеят в отрядите по границата, преоблечени като племенни съюзници. В точно преценен момент на границите на империята щеше да се извърши мащабно нападение. На спешно заседание Висшият съвет щеше да заповяда на Господарката на Акома да се притече на помощ на Господаря на Ксакатекас.

Лицето на Инкомо светна.

— Мара ще трябва лично да поведе подкрепленията си или да провали опитите си за сключване на съюз. А ако предложи нещо по-малко от пълна подкрепа на бойното поле, ще докаже, че обещанията й са неискрени.

— Ще бъде отвлечена далече от именията си, с повечето си чо-джа — намеси се Десио. — Ще можем да извършим набези.

Тасайо го накара да замълчи, с леко повдигане на веждата.

— Още по-добре, братовчеде. Много по-добре. — Продължи, като изреждаше на пръсти точките на плана.

Мара нямаше никаква военна подготовка, а единственият й офицер с полеви команден опит беше Кейоке. Ако призоваването й на оръжие в Достари бъдеше разчетено изненадващо, щеше да й се наложи да оголи външните си владения, да наеме външна охрана за попълване на гарнизоните с по-малко стратегическо значение и след това да остави ядрото на владенията си под грижата на някой наскоро повишен офицер. Или трябваше да възложи на Кейоке да пази фамилното й натами и самата тя да се изложи на риск. Тасайо обясни:

— Изолирана в Достари, далече от всякаква помощ от своя клан и съюзници, Мара е обречена. Никакви чудеса няма да могат да я спасят. Ще се озове сама на избран от нас терен и ще е принудена да разчита на водачеството на неопитен офицер.

— Облиза устни и се усмихна. — Ако не друго, ще ни свърши работа неподготвеността й. Може да бъде убита или пленена от пустинни разбойници или, най-малкото, да не изпълни възложената й задача и да си спечели гнева на Ксакатекас, като в същото време загуби ядрото на армията си.

— Интересно — каза Инкомо. — Но слабото звено е очевидно. Кейоке няма да допусне задачата да бъде провалена.

Тасайо плесна ръкавицата за стрелба в дланта си и се усмихна широко.

— Точно затова Кейоке трябва да бъде премахнат. Трябва грижливо да се подготви набег, който да го прати при Туракаму. А Мара да получи призива за помощ от Висшия съвет в деня на смъртта на своя Боен водач. — Тасайо беше съвсем спокоен.

— След смъртта на Кейоке Мара ще трябва да остави благополучието на Акома в ръцете на по-низши слуги, Ударен водач Люджан, най-вероятно, онази пърхаща буболечка, нейния хадонра, и старата дойка, която нарича Първа съветничка. Сред тях може да се намери някой, когото да можем да купим.

— Гениално! — промълви Десио.

Тасайо резюмира:

— Както виждам ситуацията, Мара не би могла да спечели нищо от назначението в Достари. Който и командир да постави да ръководи опита за помощ на Ксакатекас, бързо ще разбере разликата между командването на щурмова сила и планиране на сражение.

— Гениално — повтори Десио, този път по-високо и грейнал от ентусиазъм.

Инкомо се замисли за възможните усложнения.

— Лорд Десио ще трябва да спечели благосклонността на много съюзници в Съвета — и дори да им стане задължен, — та Мара да бъде назначена в Достари. Изпращането на Ксакатекас там беше скъпо и задържането му на границата за две години ще е трудно. Благородниците, които ни подкрепиха, ще поискат още отстъпки, за да бъдат купени за втори път, особено след поражението със смъртта на Джингу. Не сме толкова силни или влиятелни, колкото бяхме, напомням ви го със съжаление, и дългът, който ще ни се наложи, ще бъде голям.

— Колко струва смъртта на Мара от Акома? — попита тихо Тасайо. — Десио даде кръвна клетва на Червения бог. Алтернативата е да избием всяка жена и дете, които носят черното и оранжевото на Минванаби, а след това да идем пред храма на Туракаму и да се нанижем на мечовете си.

Инкомо кимна и погледна изпитателно Господаря на Минванаби.

Колкото и горещо да желаеше Десио разгрома на Мара, все пак разбираше тежките последствия от решението си. Замисли се, свъсил вежди, после каза:

— Смятам, че съветът на братовчед ми е добър. Но може ли да сме сигурни в пустинните хора?

Тасайо се загледа през прозореца, сякаш да види нещо в далечината.

— Това е несъществено. Защото сред тези нападащи „съюзници“ ще има полеви командир, готов да направи нужните стъпки, за да гарантира поражението на Мара. Лично ще ръководя сражението.

Думите му изпълниха Десио с радост.

— Чудесно, братовчеде. Репутацията ти е незаслужено пестелива. Ти си по-способен, отколкото ми бе съобщено. — Кимна въодушевено. — Добре, да започнем подготовката на тези планове. Ще изоставим бързането в полза на резултата.

— Да — потвърди Тасайо. — Имам да уредя много неща, милорд. Планът ни трябва да се придвижва съвършено, иначе рискуваме да си спечелим враждебността на два издигащи се дома. Армията, която ще събираме през следващите две години, трябва да се прехвърля тайно на малки отряди с лодки до Лама, после на запад по крайбрежния път до Банганок. Никой не трябва да заподозре прехвърлянето на войски. А когато Ксакатекас бъдат силно притиснати, трябва да сме готови да убием Кейоке в първия миг, в който се окаже уязвим. — Примига унесено, после погледът му се съсредоточи върху Десио. — Да, за много неща трябва да се погрижа. Моля за позволението на милорд да напусна.

Десио му махна да си тръгва. Въпреки че точно сега въпросите на протокола му бяха последната грижа, Тасайо се изправи и направи съвършения си поклон. Инкомо отново се зачуди дали зад това съвършено държане не се крие престъпна амбиция й след като братовчедът излезе, се наведе към господаря си и прошепна тихо въпроса си.

Десио се вцепени от изненада.

— Тасайо? Да предаде своя господар? — възкликна той неуместно силно. — Никога! — Убедеността му граничеше със сляпа вяра. — Откакто се помня, Тасайо е бил пример за всички ни. До момента на въздигането ми в ранга на Господар сигурно с радост щеше да ми пререже гърлото, за да спечели мантията на Минванаби, но щом заех мястото на баща ми, се покори на властта ми. Той е олицетворение на честта и е страшно умен. И от всички мъже на служба при мен именно той ще ми поднесе натамито на Акома.

След тези думи Десио плесна с ръце да повика слугите и поиска хубави млади робини да се къпят с него в хладните води на езерото.

Инкомо се поклони, примирен, че докато Десио прави незаконни деца, на Тасайо ще му трябва помощ, за да пусне в ход големия си замисъл за унищожението на Мара. Дори да изпитваше някакво негодувание от това, че Тасайо си бе присвоил ролята му, Първият съветник го криеше дори от самия себе си. Беше верен на своя господар. Докато Тасайо служеше на интересите на Минванаби, Инкомо не таеше никаква ревност в гърдите си. Освен това, промъкна се в ума му лукавата мисъл, често се случваше млади господари на Велики домове да претърпяват ранна смърт. Докато Десио не се оженеше и не създадеше наследник, Тасайо оставаше следващият в родословната линия за владетелската мантия. Случеше ли се Десио да загине преждевременно, никак нямаше да е добре някой, наследил неочаквано титлата, да е недоволен от сегашния Първи съветник.

Инкомо махна на един слуга и той се притече да изпълни желанията му.

— Извести Тасайо, че съм на негово разположение за всичко, за което ме сметне за достоен, и че с радост бих предложил скромните си усилия във великото му начинание.

След като слугата се отдалечи бързо, Инкомо помисли дали да не си поръча хладка баня и хубава жена, която да измие потното му уморено тяло. Бързо обаче пропъди това капризно желание и се надигна от възглавниците. Твърде много работа оставаше несвършена. Освен това, ако беше разгадал правилно младия Тасайо, той щеше да го повика до час.

 

 

Мара вървеше между редиците цветя кекали с кошница на рамо. Посочи един цвят и каза:

— Този.

Слугата, който стъпваше по петите й, послушно се наведе и отряза цветето с остър нож. Слугата до него държеше фенер, за да му свети в сенките на ранната вечер. Първият слуга вдигна тъмносиния цвят, огледа го за миг да се увери, че венчелистчетата му са непокътнати, а след това с поклон го подаде на Господарката. Тя го вдигна до носа си, за да се наслади на аромата, преди да го добави към вече събраните в кошницата.

Хадонрата Джикан изникна отнякъде и заситни след Мара.

— Клисурата между двете най-южни ливади за нийдра е наводнена, милейди.

Мара посочи друго цвете, което искаше да отрежат, и устните й се извиха в усмивка.

— Добре. Мостът ще бъде довършен преди пазарния сезон, нали?

— Вече наковават дъските, господарке. Джиду от Тускалора пише ежедневно и бърше пот, моли за разрешение да превози добивите си чоча-ла по клисурата с лодка. Но както учтиво изтъкнах от твое име, милейди, законният начин, на който се съгласихте, когато купихте земята, допуска само фургони.

— Добре си направил.

Докато взимаше поредното цвете от слугата, Мара си убоде пръста. Понесе болката с хладнокръвието на цуранка, но кръвта беше друго нещо. Случайно пролятата кръв можеше да изостри апетита на Червения бог и божеството да зажадува за нова смърт. Джикан припряно й подаде кърпа и Мара затисна убоденото, та капчиците да не паднат в пръстта.

Планът й да разори лорд Джиду от Тускалора и да го принуди да стане неин васал се беше забавил с един сезон заради проявите на внимание към дома й след смъртта на Джингу от Минванаби. Сега, след като събитията вече бяха тръгнали в нормалния си курс, замисляната победа над съседа й от юг отчасти бе загубила сладостта си. Гостуването на Хокану бе предложило добре дошла пауза, но той се беше задържал само за малко поради необходимостта да се върне у дома.

Накоя обвиняваше за безпокойството й липсата на мъжка компания. Мара се усмихна на тази мисъл и намести кошницата с цветя на рамото си. Първата съветничка настояваше, че животът на никоя млада жена не може да е пълен без здравословното развлечение с мъж от време на време. Но Мара гледаше на романтичните увлечения със скептицизъм. Колкото и да се беше радвала на компанията на Хокану, при мисълта да вземе друг съпруг в ложето си изстиваше от страх. За нея бракът и сексът бяха просто жетони в Играта на Съвета. Любовта и удоволствието нямаха място в сериозните решения.

— Къде е Кевин? — попита Джикан.

Мара се настани на една каменна пейка и покани с жест хадонрата да седне до нея.

— Шият му нови дрехи.

Очите на Джикан светнаха. Обичаше да клюкарства, но рядко бе толкова смел да притеснява открито Господарката с въпроси извън финансите на имението.

Мара реши да задоволи любопитството му.

— Вчера излезе с ловците и като се върна, се оплака, че краката и гърбът му били пострадали от тръни, така че наредих да му ушият мидкемийски дрехи. Отиде да покаже на кожарите и шивачите какво да направят, тъй като те не знаят нищо за странните носии на народа му. Казах му, че цветовете не трябва да са различни от робското сиво и бяло, но може би ще се държи с повече достойнство, щом коленете му са покрити с… как го нарече той? — а, да, клин.

— По-скоро ще се оплаква, че му е много горещо — отвърна дребният хадонра и след като Мара освободи слугите, добави: — Имам новина за копринените мостри, господарке.

Това мигновено привлече цялото внимание на Мара.

— Бяха безопасно скрити вчера на съобщителната ладия. Пълномощниците в Джамар ще ги получат до края на тази седмица, навреме за оглед преди ценовите търгове.

Мара въздъхна с облекчение. Беше се тревожила, че Минванаби може да разкрият хода й в пазара на коприна и да предупредят производителите на коприна в Севера. Повечето доходи на Акома идваха от развъждането на нийдра и изработката на оръжия. Но сега трябваше да подсили армията си и да снаряжи нарастващия брой воини чо-джа, раждани от царицата. Кожи и въоръжение щяха да са нужни у дома, което смаляваше стоката за пазара. Надяваше се търговията с коприна да компенсира загубата. Ако разчетът на времето се объркаше, северните търговци на коприна щяха да подбият цените й и да осуетят новото й начинание. Многото години установена търговия им бяха осигурили влиянието над гилдиите на бояджиите и тъкачите. Плащането на скъпи подкупи, за да се гарантира мълчанието и добронамереността на гилдиите, беше неизбежна необходимост, докато занаятчиите на Акома усвоят тези специализирани нови умения. Но ако коприните на Акома пристигнеха на пазара точно в подходящия момент, Мара не само щеше да спечели доход, но и да осуети печалбите на съюзниците на Минванаби.

— Добре си се справил, Джикан.

Хадонрата се изчерви.

— Успехът нямаше да е възможен без планирането на Аракаси.

Мара се загледа над градините в сгъстяващия се сумрак.

— Нека не говорим за успех, докато тържищата не започнат да търсят стоките на Акома!

Джикан отвърна с дълбок поклон:

— Да се надяваме, че този ден ще дойде благополучно. — После направи знака за благоволението на Добрия бог и се оттегли.

Мара огледа градините пред източното крило на имението. Това някога беше любимото място на майка й, или така поне казваше лорд Сезу на дъщеря си, чието раждане бе причинило преждевременната смърт на Господарката. От това място лейди Оскиро бе наблюдавала как нейният Господар избира ловните си кучета, докато му водят за оглед палетата. Но кучешките колиби сега бяха празни, по заповед на Мара. Лаят на хрътките й беше напомнял твърде болезнено за миналото. А съпругът й се интересуваше повече от бойни упражнения и борба с войниците си, отколкото от гоненето на дивеч с бързите псета. А може би не беше живял достатъчно дълго, за да се привърже към това забавление.

Въздъхна, отърси се от съжаленията и се загледа към далечните ливади. Птиците шатра излитаха по залез. Обикновено полетът им я успокояваше и утешаваше, но днес тя изпитваше само меланхолия. Това, че ударът над Акома не изглеждаше близък, не намаляваше заплахата. Най-гениалните ходове в Играта на Съвета бяха тези, които идваха без предупреждение. Спокойното отминаване на дните само я караше да настръхва, сякаш зад гърба й дебнеха скрити убийци. Това, че Тасайо се е задържал като съветник на Десио, подклаждаше смътна и постоянна тревога. Аракаси също беше притеснен — Мара го разбираше от неподвижната му стойка, докато й докладваше. Беше преживял падането на един господар и живееше, за да служи на друг. Проблем, който да го притесни, нямаше да е нещо дребно.

Мара взе една кекали от кошницата в краката си. Листчетата бяха меки и крехки, податливи на най-лекия хлад и бързо вехнеха в голяма жега. Самите храсти бяха твърди и покрити с тръни за защита. Но цветовете бяха мимолетни и уязвими. Тази вечер, сред тленната красота на кекали, Мара усети колко й липсва лаят на хрътките над вечерята им. А още повече й липсваше баща й: как седи в градината и се наслаждава на прохладата на настъпващата нощ, как отпива от горчивия ейл, докато синът му и дъщеря му си бъбрят за детински неща.

Златистата светлина гаснеше в небето на запад, ятата шатра кацаха да заспят след небесния си танц. Босоног роб запали последните фенери по пътеката. В мига, в който приключи със задачата си, забърза за вечерята си от каша тиза в общата трапезария.

Тъмнината се сгъсти. Появиха се звезди и хълмовете на запад се очертаха като далечни силуети на фона на последното зарево. Спусна се присъщата за този час тишина — птичите песни бяха спрели, а хилядите нощни насекоми още не се бяха събудили.

Мара се замисли за Хокану. Гостуването му преди няколко месеца се бе оказало разочароващо кратко — една проточила се малко по-дълго вечеря, след това, на зазоряване, след закуската и кратък разговор, той се сбогува и си замина. Някакво развитие в Играта го караше да бърза да се върне в именията на Шинцаваи. Мара се бе почувствала поласкана, че е направил компромис с чувството си за дълг и е откраднал малко време, за да я навести.

Но не му беше казала нищо, бе затаила чувствата си зад диктуваното от традицията поведение. Остроумието му я бе карало да се усмихва и интелигентността му бе подклаждала нейното, но тя все пак се въздържаше да мисли за някакъв краен резултат в отношенията си с този чаровен млад благородник.

Колкото и привлекателен да беше Хокану, мисълта да се върне в леглото на който и да било съпруг я караше да потръпва. Все още я спохождаха кошмари за изблиците на ярост на покойния й съпруг и помнеше синините, които й беше нанасял в страстта си. Не, нямаше никакво желание да окуражава близостта на мъж.

И все пак, когато малкият керван на Хокану се беше скрил от погледа й, Мара се беше изумила колко бързо е изтекло времето. Компанията на младия мъж я беше радвала. Не се беше чувствала удобно в нито един момент, докато той беше в имението, но близостта му и веселият му нрав й липсваха.

Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя висока дългокрака фигура.

— Ето те и теб — каза високо мидкемиецът.

Мара винаги се изумяваше от прямотата му и от лошите му обноски, но те така я привличаха.

— Търся те от залез-слънце — продължи Кевин, докато крачеше по криволичещата пътека между храстите кекали. — Попитах Накоя, обаче старата вещица само изсумтя и сви рамене. Слугите гледаха нервно, когато ги заговорих, така че накрая трябваше да проследя Люджан, докато сменяше охраната.

— Сигурно е разбрал, че го следиш — каза Мара. Не й се искаше да повярва, че най-добрият й войник е толкова небрежен в задълженията си.

— Разбира се. — Кевин заобиколи последната леха и спря пред нея. — Обсъдихме тънкостите на меча. Вашите стилове се различават от нашия. Е, нашите са по-добри, естествено.

Подразнена от това, че преднамереното му заяждане винаги действа, Мара вдигна глава. Видя, че се е ухилил в очакване на възражението й, и осъзна, че си играе с нея. Реши да не се поддава и огледа новото му облекло.

Фенерът осветяваше Кевин в профил, обагряше в меден цвят вълнистата му коса и очертаваше дългите широки ръкави на бялата риза, току-що взета от шивачката. Над нея носеше жакет, плътно стегнат около кръста, клинът бе плътно впит в дългите му мускулести крака. Неутрално сивият цвят му прилягаше, защото на неговия фон изпъкваше косата, брадата и тъмният тен на лицето му, и това някак правеше сините му очи още по-напрегнати. Мара погледна надолу и видя, че ефектът е развален от изтърканите сандали, които му бяха дали в деня на пристигането му. Разбрал какво гледа, Кевин се засмя.

— Ботушите още не са довършени.

Изглеждаше много екзотично, дори изящен по някакъв варварски начин. И освен това този път спази правилата за вежливост и се поклони в мидкемийски стил, от кръста.

— Така ли показвате уважението си на своите дами в Кралството? — попита малко язвително Мара, най-вече защото не можеше да откъсне очи от широките му, още по-широки от бухналата риза рамене.

Кевин й отвърна с лукава усмивка:

— Не точно. Ще позволиш ли?

Мара кимна — и се стъписа, щом той се наведе и взе ръката й.

— Поздравяваме дамите си ето така.

И уверено допря пръстите й до устните си. Милувката беше много лека, едва доловимо докосване на плът до плът. Мара потръпна и се вцепени, готова да издърпа ръката си.

Но волностите на Кевин не бяха приключили. Усещането, че е облечен подобаващо, и прохладата на нощта му вляха душевна дързост. Задържа я по-здраво, не толкова, че да не може да се отскубне, но достатъчно, за да я принуди да се бори или да му се покори.

— Понякога каним дамите си на танц — каза той и я издърпа да стане, леко я прихвана около кръста и я завъртя в кръг на светлината на фенера.

Мара се засмя изненадана, но изобщо не се почувства застрашена. Зарадвана, че я отвличат от терзанието на мрачните спомени, Господарката на Акома се отдаде на този рядък миг на веселие. И покрай задъхания смях на Кевин и тежкото ухание на цветята откри, че допирът му е приятен. Силата му не плашеше, а я стопляше. Мъничка като кукла в ръцете му, тя се опита да влезе в стъпките му, но не знаеше дивашкия му танц. Краката й се изпречиха на пътя му, той отстъпи и тя усети как мускулите му се стегнаха. Имаше рефлекси, бързи като на котка, но стъпката, която направи назад, за да запази равновесие, се заплете катастрофално в кошницата с цветя на пътеката.

Кошницата се обърна и засипа камъчетата с кекали. Кевин залитна и повлече Мара със себе си. Падането стана твърде бързо, за да може Господарката да извика. Усети как Кевин се извърта, за да омекоти падането й, и се просна върху гърдите му, леко задъхана и все още в ръцете му. А те се плъзнаха по гърба й и спряха на кръста й.

— Удари ли се? — попита я той с непривично хриплив глас.

Надвита от порой странни усещания, Мара не отвърна веднага.

Кевин се размърда под нея. Посегна с едната си ръка и вдигна една кекали от земята. Захапа стръка между зъбите си и пипнешком отчупи тръните. Светлината на фенера смекчаваше чертите му. Щом приключи, внимателно нагласи цветето в косата на Мара.

— У дома наричаме едни цветя, които много приличат на тези, с друго име.

Мара притвори очи срещу странния порой чувства, нещо като замайване, но не съвсем. Пръстите му погалиха шията й, щом свършиха с цветето, после се отдръпнаха и от това я заболя. Попита го приглушено:

— Какво име?

— Рози. — Кевин усети леката тръпка, която пробяга през тялото и. Ръката на гърба й се раздвижи, притегли я по-близо. Той бавно добави: — Макар че нямаме с такъв чудесен син цвят. — Допирът му беше предпазлив и нежен, така, че да не плаши. Осъзнала, че й предлага утеха, Мара не се отдръпна. За миг той застина, сякаш очакваше някаква реакция.

Мара не предложи нищо. Усещаше тялото си странно отпуснато. Кевин я притисна малко по-силно към себе си, бедрото му загърна извивката на хълбока й. Косата й се измъкна от иглите и се изсипа на водопад над разхлабените връзки на ризата му. Дланта му на гърба й се плъзна надолу и под ръката й, обходи деколтето на халата й. Допирът разпали огън в нея, топлина, която сякаш я разтапяше отвътре.

— Лейди? — промълви той тихо. Другата му ръка отмести косата й от лицето й. Очите му бяха много широко отворени, зениците черни на светлината на фенера, ирисите — тесни ивици сребро. — На моя свят мъжът дава рози на дама, когато я обича.

— Малко ме интересува любовта — отвърна Мара и гласът й прозвуча странно груб в собствените й уши. Тялото й се стегна. — Съпругът ми ме научи на повече, отколкото исках да знам.

Кевин въздъхна, извърна се и я повдигна.

Покорена от силата му, тя изпита замайващото усещане за близост, напомнило й за времето, когато едно малко момиченце беше държано нежно в силните ръце на своя баща воин. Но Мара не се чувстваше застрашена от нищо, защото въпреки силата на тези ръце допирът им беше изпълнен с обич. Студеният въздух я лъхна, щом Кевин нежно я сложи да седне на пейката. Халатът й се беше разтворил. Той обаче не погледна оголените й гърди, а потърси нещо в погледа й.

Мара възвърна отчасти самообладанието си. Но само отчасти. Вълнението остана. Въпреки насадените страхове тялото й копнееше да бъде докоснато отново от тази нежна сила. Кевин не се доближи към нея и това само накара плътта й още повече да закопнее за ласка. Докато се мъчеше да наложи логика над объркването си, Мара замълча и така за Кевин остана задачата да заглади създалата се неловкост.

— Милейди — каза той и отново се поклони по мидкемийски, от кръста. Незнайно защо тя потръпна от движението му. Той обърна гръб и усърдно засъбира пръсналите се на пътеката цветя. — Един мъж може също така да поднесе роза на жена, ако й се възхищава и я почита. Задръж цветето в косата си. Наистина ти отива.

Мара посегна и докосна цвета, все още оплетен в кичура над ухото й. Бе погълната от играта на мускулите под разхлабената му бяла риза. Усещането в слабините й нарасна до болка. Отново потрепери, когато Кевин се пресегна и взе обърнатата кошница. Светлината на фенера улови косата му и жилавите му китки, докато поставяше вътре събраните цветя. На алеята останаха няколко, смачкани под тялото му при падането, и докато се изправяше, за да й подаде кошницата, той направи гримаса и изсумтя:

— Проклети бодли!

Тласната от непознат инстинкт, Мара се пресегна и го докосна по ръката.

— Боли ли?

Кевин я погледна хитро.

— Не, лейди. Не бих нарекъл няколко убождания по гърба заради теб болка.

— Дай да видя — настоя Мара, тласната от замайващо безразсъдство.

Варваринът я изгледа изненадано. След това устните му се разтвориха в усмивка.

— Както пожелае милейди.

Развърза връзките на ръкавите си, смъкна ризата си с плавно движение и възседна пейката до нея.

Озовала се пред голия му гръб, Мара се поколеба. Ясно можеше да види на светлината белезите от камшик, нашарени с бодли на кекали. С трепереща ръка тя взе кърпата, която й бе дал Джикан, и предпазливо попи една раничка. Кевин седеше спокойно. Кожата му бе гладка като коприна, нещо, което Мара изобщо не беше очаквала. Хвана с кърпата един шип и внимателно го издърпа. Пръстите й пробягаха надолу и надолу, намериха още бодли и тя ги извади до последния. Ръцете й обаче не искаха да пуснат Кевин. Обходиха ребрата му, хълбока му — а след това тя се дръпна и изохка, сепната от спомена за Бунтокапи.

Кевин преметна крак през пейката и се обърна към нея.

— Лейди? Нещо не е наред ли?

Тревогата в гласа му съкруши сърцето й. Тя се помъчи да надвие сълзите — и загуби.

— Защо плачеш? — прошепна Кевин.

Придърпа я към себе си и я задържа трепереща до рамото си. Мара се напрегна, очакваше всеки момент ръцете му да станат жестоки, да замачкат по дрехите й и да потърсят най-нежните й части. Но нищо не се случи. Кевин просто я държеше, без да се движи, и след време страхът й я напусна. Мара осъзна, че няма да е груб, а само ще й предложи утеха.

— Какво те разстрои? — попита той.

Мара се размърда, а след това се предаде на топлината му и се отпусна на гърдите му.

— Спомени — промълви тя.

Този път ръцете на Кевин се стегнаха. Той я хвана здраво, повдигна я и я отпусна в скута си.

Тя едва се сдържа да не изпищи. Лицето й пламна от срам, че е толкова близо до унижението. Още миг и щеше да повика Люджан, но Кевин я погали по косата, нежно както преди малко, и облекчена, тя заплака отново.

— Спомените ти сигурно са болезнени — каза той в ухото й. — Никога не съм виждал красива жена толкова уплашена от мъжко внимание. Сякаш някой те е бил, докато друг щеше да те целува нежно.

— Бунто — промълви Мара почти шепнешком. Студенината й бе неочаквана и предизвикана от негодувание, на което никога не се беше предавала, освен насаме с Накоя. — Обичаше да пребива жените си. Конкубинката му, Теани, харесваше такива насилия. — Помълча, после добави: — Не мисля, че аз бих могла. Може би това ме прави страхлива. Все едно. Просто се радвам, че вече нямам съпруг, с когото да споделям ложето си.

Кевин мълчеше, потресен до гняв. Хвана брадичката й в шепата си и я извърна към себе си.

— В моята земя съпруг, който удари жена си, е престъпник.

Мара се усмихна вяло.

— Колко различни са културите ни. Тук една жена няма никаква власт над съдбата си, освен ако не е Управляваща господарка. Един мъж може да властва над съпругата си като над робиня и в очите на другите мъже нейното покорство го прави още по-мъжествен.

Гневът на Кевин вече можеше да се долови в гласа му.

— Значи вашите лордове не са по-добри от варвари. Мъжете трябва да се отнасят към жените си с уважение и доброта.

Тръпка на възбуда прониза Мара. Накоя многократно я беше уверявала, че не всички мъже се държат като Бунтокапи. Все пак това, че имаха даденото от боговете право да бъдат жестоки, я беше принудило да не се довери дори на Хокану, чието поведение външно изглеждаше добронамерено. След като не бе посмяла да се отдаде на любовник от собствената й култура, с Кевин се чувстваше странно безопасно.

— Значи вашите хора се отнасят към жените и любимите си като с цветя, обичат ги, без да им причиняват болка?

Кевин кимна. Пръстите му галеха раменете й леко, като пърхащи крилца на малки птици.

— Покажи ми — прошепна Мара. Допирът му я възбуждаше и тя усети през клина му натиска на възбуденото му мъжество.

Веждите на варварина се повдигнаха закачливо.

— Тук ли?

Болката вътре в нея се усили, стана непоносима.

— Тук — тихо каза тя. — Тук, сега, заповядвам ти. — Когато я погледна, готов сякаш да възрази, тя добави: — Никой няма да ни безпокои. Аз съм Властващата господарка на Акома.

Дори сега не можеше да се отпусне, сякаш очакваше всеки момент да се отнесат грубо с нея. Кевин усети, че е напрегната.

— Лейди — промълви тихо, — точно сега властваш не само над Акома.

Наведе глава и я целуна по устните.

Допирът му беше мек като шепот. Успокоена, тя се отдаде почти мигновено. Нежността му разпали желанието й и тя се притисна до него, искаше повече. Но дланите му я докосваха съвсем леко. Той погали гръдта й през тъканта на робата и нежността му я влуди. Зърното й стана твърдо и горещо. Искаше пръстите му по голата си кожа по-отчаяно от всичко, което бе пожелавала някога.

Той не се подчини. Не веднага. Държеше се като истински варварин, все едно че самият й халат беше скъпоценност. Мара простена и затрепери. Зарови в ризата му в желанието си да го усети, но пръстите й се заплетоха в непознатата дреха и когато стигнаха до кожата му, тя се поколеба. Изгаряше от желание да му върне това, което й даваше, но не знаеше как.

Кевин хвана китките й все така нежно, сякаш плътта й беше чуплива. Вниманието му още повече усилваше страстта й, измъчваше я до екстаз, за който никога не бе и сънувала, че може да съществува. Не можеше да назове мига, в който той смъкна робата й и докосна гръдта й с устни. Светът й вече се разсипваше в замая и тя простена за допира му в слабините си.

Мидкемийското облекло беше по-сложно от цуранска дреха. Наложи се да я отмести от себе си, за да смъкне клина си. Незнайно как се бяха озовали върху тревата, огрени от златния сърп на луната и от меката светлина на фенера. Отдадена на наслада сред ухание на разцъфнали кекали, понесена от страстта на червенокосия варварин, Мара откри какво е да си жена.

 

 

По-късно, зачервена от възбудата на непознато досега освобождение, Мара се прибра в покоите си. Накоя я чакаше с вест за успешна сделка и поднос с лека вечеря. Щом погледна лицето на господарката си, забрави за съдържанието на свитъка.

— Слава на Лашима — възкликна тя, вярно изтълкувала причината за въодушевлението на Мара. — Най-после си открила радостта на своята женственост.

Мара се засмя, леко задъхана. Завъртя се на палци като момиченце и седна на възглавниците. Кевин влезе след нея, с все още разрошена коса и предпазливо, сдържано и някак строго изражение. Накоя го изгледа, присви устни с леко неодобрение и скастри Мара:

— Господарке, трябва да извиниш роба си.

Мара я погледна и първоначалната й изненада се смени с раздразнение.

— Първа съветнице, ще правя със своя роб каквото намеря за добре.

Накоя се поклони дълбоко, с почит към правата на господарката си. След това продължи все едно Кевин го нямаше:

— Дъще на сърцето ми, вече си познала чудото на плътската наслада. Това е добре. И не си първата Велика господарка, която е използвала роб. Не само е полезно, но дори е разумно, защото никой роб не може да те използва. Но Десио от Минванаби ще очаква да се възползва от всяка твоя слабост, колкото и малка да е. Не трябва да правиш грешки и да позволиш удоволствията на плътта да прераснат в любовно увлечение. Този мидкемиец трябва да бъде отпратен далече и трябва скоро да вземеш в леглото си един или двама други мъже, за да научиш, че те са просто… полезни.

Мара стоеше неподвижно, с гръб към нея.

— Намирам този разговор за неуместен. Излез веднага, Накоя.

Първата съветничка на Акома отвърна с дълбок поклон.

— Твоя воля, господарке. — Изправи се сковано и с последен, осъдителен поглед към Кевин, напусна стаята. Щом възмутените й стъпки заглъхнаха по коридора, Мара махна с ръка на роба си.

— Ела при мен. — Смъкна халата си и се отпусна гола върху възглавничките на постелката от тръстика, която й служеше за легло. — Покажи ми отново как мъжете във вашата земя обичат своите жени.

Лукавата усмивка се върна на лицето му. Кевин вдигна очи към тавана в насмешлива молба.

— Помоли се на боговете ви да ми върнат силата.

Смъкна ризата и клина си и легна до нея.

Светилниците догаряха. Мара лежеше будна в прегръдката на Кевин и мислеше за радостта, която я бе намерила сред толкова много тревоги. Пресегна се и приглади разрошената коса на любимия си. Огледа убожданията от острите бодли на кекали. Бяха леки и вече бяха хванали коричка. Едва сега Мара проумя горчиво-сладката природа на любовта, която най-после я беше завладяла.

Кевин беше и винаги щеше да бъде роб. В културата й съществуваха определени неоспорими факти и този беше един от тях.

Обзета от мигновена тъга и загледана намръщено към гаснещата луна през паравана, Мара се запита дали лошият късмет, погубил брат й и баща й, не я дебне тепърва. Отчаяно се помоли на Лашима кръвта от драскотините на Кевин да не се е просмукала през ризата му и да не е докоснала Земята. Лорд Десио от Минванаби беше поднесъл с клетва мъстта на своя дом в ръцете на Туракаму. А със или без покана, Богът на смъртта ходеше там, където пожелаеше. Решеше ли да облагодетелства Минванаби, Акома щяха да бъдат заличени без следа от земята и човешката памет.