Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (3)

3.
Промени

Аяки се обърна.

Беше се проснал на възглавничките и спеше. След като побуйства малко, най-сетне се беше предал на умората. Мара отметна с ръка черната косичка от челото му, изпълнена с любов към сина си.

Аяки беше набит и широкоплещест като баща си, но беше наследил и пъргавината на нейния род. Вече говореше, а усмивката му бе спечелила сърцата и на най-коравите воини на Акома.

— Ще станеш чудесен боец и още по-велик играч на Играта — тихо каза Мара.

Но сега момчето имаше един противник, когото не можеше да надвие — нуждата му от следобеден сън. Макар да беше светлината на живота на Мара, тези кратки почивки бяха добре дошли, защото когато беше буден, Аяки се нуждаеше от поне три гледачки.

Мара оправи разперените му ръчички и крачета и го зави. Отпусна се на възглавничките умислена. Много наскоро засадени семена трябваше да дадат плод, когато Аяки пораснеше. Когато дойдеше този ден, старите врагове на Акома щяха да сложат край на съюза, започнат заради момчето. Цялата добронамереност, осигурена от Мара с раждането на първия внук на лорд Текума от Анасати, щеше да приключи и дългът, наложен от преждевременната смърт на Бунтокапи, щеше да е изплатен.

Тогава Акома трябваше да са несъкрушимо силни, за да понесат промяната в управлението, щом Мара предадеше властта над дома си на неопитния си син. Заплахата от Минванаби трябваше да е напълно ликвидирана, преди друг могъщ враг да се опълчи на младия господар.

Мара премисляше бъдещите години. Следобедната слънчева светлина нашари завесите, а робите се върнаха да подкастрят акасите. Градинарската работа на практика никога не спираше и Мара отдавна беше станала безразлична към щракането на ножиците. Днес обаче обичайните звуци току се накъсваха от резките заповеди на надзирателя и честото изплющяване на късия му бич. Бичът всъщност беше церемониален, знак за ранг, който се носеше на колана — робите цурани рядко се нуждаеха от бой. Но робите мидкемийци бяха съвсем различни. Почитанието им към по-висшите от тях не съществуваше, а ударите на бича изобщо не ги засрамваха.

За робите цурани мидкемийците бяха също толкова загадъчни, колкото и за Мара. Отгледани със знанието, че покорната им отдаденост на работата е единствената им надежда да си заслужат по-високо място на Колелото, което обвързва починалите към прераждане и нов живот, цураните се трудеха неуморно. Да бъдат бити заради леност или да не се подчиняват на законните си господари означаваше да си спечелят вечната неприязън на боговете, защото под роба беше само животното. А щом се върнеха от Колелото на живота в по-низша форма, спасението им от безбройните прераждания в болка и лишения щеше да се окаже невъзможно.

Разгорещен спор отвън я отвлече от мислите й и Мара с раздразнение осъзна, че варварите все още не са се научили на прилично поведение. Единствената промяна в тях след робския търг, изглежда, бе нарасналият брой отоци от бича по гърбовете им и значително подобреното владеене на езика на господарите им.

— Волята на боговете ли? Що за тъпанарщина! — избоботи един от мидкемийците. — Това са пълни глупости! Ако искаш свястна работа от тези мъже, приеми съвета ми и ми благодари за него.

Надзирателят нямаше готов отговор за роби, които си позволяваха да му говорят. Такива неща не възникваха в културата на цураните и той нямаше други средства за справяне с положението, освен да удари оскърбилия го с бича и да го наругае.

Никакъв ефект. Мара чу боричкане и след това гневен вик:

— Удари ме още веднъж, джудже такова, и ще те натикам с главата надолу в ей оная купчина тор на шестокраките ви говеда зад оградата!

— Пусни ме, робе! — вресна надзирателят уплашено и тъй като положението явно излизаше от контрол, Мара стана, за да се намеси.

Дръпна завесите и се озова пред впечатляващо изобилие от мускули по рамене и мишци. Червенокосият мидкемиец, главният подстрекател на вълнението на търга, беше стиснал надзирателя за халата и го беше вдигнал във въздуха така, че краката му ритаха над земята. Щом надзирателят видя господарката си, очите му се изцъклиха и устните му замълвиха молитва към Келеша, богинята на милостта.

Варваринът също погледна дребничката господарка, застанала на прага. Очите му бяха сини и твърди като метала за мечове, който изобилстваше на мидкемийската страна на разлома.

При този открито предизвикателен поглед гневът на Мара се усили, но тя го овладя и каза сдържано:

— Ако цениш живота си, робе, пусни го.

Червенокосият усети властността в тъмните й очи. Премисли за миг заповедта й, след което по лицето му се плъзна лукава усмивка, той отвори юмрука си и надзирателят тупна по задник насред любимата цветна леха на Мара.

Широката усмивка на роба разпали гнева й още повече.

— Липсва ти и най-малкият намек за смирение, робе, а това е опасно. За теб.

Червенокосият спря да се усмихва, но очите му останаха впити в нея с интерес, свързан по-скоро с тънкия й халат, отколкото с респект към думите й.

Мара не беше прекалено ядосана, за да не забележи. Това, че откровено преценяващият поглед на варварина я накара да се почувства съблечена, подсили гнева й. Можеше да заповяда незабавно да убият червенокосия за назидание на другите, само че изразеният по-рано от Аракаси интерес към варварите я спря. Никой от мидкемийците не се държеше подобаващо и освен ако не научеше причината за това, единственият начин да реши проблема бе да избие придобитата си наскоро собственост. Все пак нужен беше нагледен урок. Обърна се към двамата дотичали заради суматохата стражи и каза:

— Махнете този роб от очите ми и го набийте. Гледайте да не умре, но да съжали, че не може. Ако се съпротивлява, тогава го убийте.

Те моментално извадиха мечовете си и отведоха другоземеца. Предстоящият неизбежен бой като че ли изобщо не се отрази на самоувереността му. Липсата на страх у варварина от предстоящото изтезание само още повече подразни Мара, защото беше единственото у този мъж, което го правеше подобен на цуранин и заслужаващ възхищение. Изведнъж се стъписа. „Мъж?“ Какво й ставаше? Та той беше роб!

Джикан реши да се появи точно в този момент. Вежливото му почукване на рамката на вратата я стресна и прекъсна размишленията й.

Мара се обърна рязко и извика ядосано:

— Какво?

Хадонрата подскочи уплашено и това я накара да се почувства глупаво. Махна на надзирателя си да излезе от цветната леха и се върна при възглавничките си. Аяки още си спеше спокойно.

Джикан пристъпи в стаята и каза плахо:

— Господарке?

Мара го прикани с жест да влезе и попита:

— Защо Елзеки спореше с тези роби?

Надзирателят застана на външната врата, изчервен заради неодобрението на господарката. Самият той не беше много по-добър от роб — обикновен слуга, комуто бяха възложили да наставлява работниците из имението. А дадената му власт можеше да бъде отнета всеки момент. Просна се върху излъскания с восък дървен под и заговори разгорещено в своя защита:

— Господарке, тези варвари нямат никакво чувство за ред. Те са без уал. — Използва древната цуранска дума, означаваща „център на съществуване“ — душата, определяща мястото на човек във вселената. — Недоволстват, възразяват, подиграват се… — И довърши с гневен изблик: — Червенокосият е най-лошият. Държи се все едно е благородник.

Очите на Мара се разшириха.

— Благородник?

Елзеки се надигна и погледна умолително хадонрата. Джикан се беше намръщил от лошия избор на думи. След като разбра, че не може да очаква подкрепа от него, Елзеки отново се просна на пода.

— Моля те, господарке! Не исках да те оскърбя!

Мара махна пренебрежително с ръка.

— Знам. Обясни какво имаше предвид?

Елзеки вдигна боязливо очи и видя, че гневът на господарката му се е сменил с интерес.

— Другите варвари се отнасят с уважение към него, господарке. Може би този червенокос е бил офицер, твърде страхлив, за да сложи край на живота си. Може да е излъгал. Тези варвари смесват истината и лъжата без разлика, както ми се струва понякога. Порядките им са странни. Объркват ме.

Мара се намръщи. Ако червенокосият беше страхливец или го плашеше болката, нямаше да покаже такова невъзмутимо самообладание пред очаквания бой от стражите.

— За какво спорехте двамата? — попита настойчиво Джикан.

Елзеки сгърби рамене, сякаш да опише събитията, довели до срамното му унижение, означаваше да ги преживее отново.

— За много неща, почитаеми хадонра. Варваринът говори с такъв дивашки акцент, че е трудно да го разбереш. — През паравана до ушите на Мара стигна далечно изтупване, последвано от болезнено пъшкане. Стражите явно изпълняваха усърдно заповедта й. Надзирателят видимо се потеше: знаеше, че и неговата кожа може да пострада, под бича заради непокорството на варварите.

Мара даде знак да затворят паравана, за да не я безпокои шумът. Но преди слугата да изпълни нареждането й видя, че останалите варвари са се струпали на алеята с ножиците в ръце, в очите им се четеше открита омраза и негодувание. Потисна яда си от това явно непочитание и се сопна на надзирателя:

— Кажи поне едно нещо, което червенокосият варварин е дръзнал да сметне за толкова важно, че да спори за него.

Елзеки помръдна неловко рамене.

— Ами… помоли да приберем един от мъжете вътре.

— Защо?

— Каза, че нашето слънце било по-горещо от слънцето на техния свят и че мъжът бил получил топлинен удар.

— Какво още?

Елзеки сведе очи като момче, хванато да краде сладкиши от кухнята.

— Също така се оплака, че някои от робите имали нужда от повече вода, отколкото им даваме, заради жегата.

— И? — подкани го Мара.

— Даде оправдания за мързела им. Каза, че те не знаели почти нищо за растенията дори на техния свят, та какво остава за нашия, така че да ги наказваме затова, че работят бавно, било глупаво.

— За мен думите му са съвсем разумни, господарке — обади се Джикан.

— Изглежда, действах твърде припряно — каза Мара и въздъхна. — Елзеки, иди спри боя. Кажи на стражите да почистят червенокосия роб и да го доведат в кабинета ми.

След като надзирателят се изниза раболепно навън. Мара погледна хадонрата.

— Джикан, изглежда, заповядах наказание не на когото трябва.

— Елзеки никога не е бил особено схватлив — съгласи се Джикан и мълчаливо се зачуди защо това признание сякаш натъжи господарката му.

— Ще се наложи да го махнем от поста — реши Мара. — Робите са твърде ценни, за да позволим да ги съсипват глупаци. — Погледна умолително хадонрата. — Ще оставя на теб да съобщиш новината на Елзеки, а след това разчитам да назначиш негов заместник.

— Както наредиш, господарке.

Джикан се поклони и излезе, а Мара погали Аяки по бузката и повика слугинята си да го премести на постелята му в детската стая. След като щеше да се разправя с червенокосия варварин, не искаше да се разсейва с други неща. Тази мисъл я накара да се усмихне, докато слугинята вдигаше сина й, който промърмори ядосано в съня си. Буден, Аяки беше същото бедствие като червенокосия. Мара поклати глава и зачака стражите да доведат наглия варварин, успял с едно махване на ръката да съсипе размишленията й.

Мидкемиецът беше с мокра коса и само по препаска. Искането на Мара да го почистят бе изтълкувано по най-простия възможен начин: стражите просто го бяха хвърлили в най-близкото корито за нийдра. Боят и последвалото накисване обаче не бяха смирили духа му. Насмешката в очите му се бе сменила с едва сдържан гняв.

Непокорството му притесни Мара. Люджан често прекрачваше границата на доброто държане със закачливото си бърборене, но никога мъж с по-низше социално положение не беше дръзвал да я гледа с такъв неприкрит укор. Изведнъж съжали, че не беше поискала да й донесат по-скромен домашен халат, но все пак реши да не вика слугинята, за да не придаде значимост на погледа на един варварски роб. Вместо да изпита смут пред другоземеца, му отвърна със също толкова обвиняващ поглед.

Стражите се колебаеха какво да правят с нещастника, когото бяха домъкнали пред господарката си. Понеже стискаха здраво грамадния мъж под мишниците, я удостоиха с непохватни поклони и по-старшият попита притеснено:

— Господарке? Да го натиснем ли да коленичи?

Мара погледна водата, капеща върху лъснатия под. В локвата се виждаше и кръв.

— Не. Оставете го прав.

Плесна с ръце и нареди да донесат кърпи.

Един роб дотича с наръч благоуханни кърпи, поклони се и чак тогава осъзна, че господарката му ги иска заради мръсния варварин.

— Какво чакаш? — сопна му се Мара. — Избърши този звяр, преди да е съсипал пода.

— Да, господарке — отвърна робът, поклони се, после започна да попива водата по зачервената кожа на плещите на варварина, най-високото място, докъдето можеше да стигне.

Мара огледа грамадния роб и след миг взе решение.

— Оставете ни — заповяда на стражите си.

Те пуснаха варварина, поклониха се и се изнизаха в коридора.

Варваринът разтърка китките си, където го бяха стискали пазачите. Робът, който се опитваше да го избърше, изглежда го дразнеше и след като погледна Мара, другоземецът го бутна настрани, взе чисти кърпи от купчината и се доизбърса. Робът гледаше отчаяно купчината прогизнали от кръв мокри кърпи, струпани около краката му.

— Занеси ги на перачките — нареди му Мара и махна с ръка на червенокосия да си избере възглавница и да седне.

Огледа внимателно лицето му. Той й отвърна със също толкова пронизващ поглед. Изведнъж Мара се почувства не в свои води. Нещо в този мъж я смущаваше. Това я порази: все още мислеше за него като за мъж! Робите бяха стока, не хора. Защо този човек я караше да се чувства… несигурна? Опитът й в ролята на Управляваща господарка й позволи да си придаде властност. Искаше да разбере защо този варварин я кара да забрави положението му. Помъчи се да говори спокойно и дори хладно:

— Може би прибързах. — И след като слугата събра кърпите и излезе, добави: — След като проучих случая, изглежда, че заповядах да те набият несправедливо.

Червенокосият се изненада, но успя да го прикрие добре. Седна предпазливо. Белегът, останал на бузата му от надзирателя на робския пазар, не загрозяваше външността му. По-скоро придаваше контраст на чаровното му лице, а гъстата му брада беше новост, невиждана у свободните цурани, които по традиция се бръснеха гладко.

— Робе — каза властно Мара. — Искам да науча повече за земята, от която идваш.

— Имам си име — заяви червенокосият с гърлен глас, настръхнал от враждебност. — Аз съм Кевин, от град Зюн.

Мара отвърна раздразнено:

— Може да си бил смятан за човешко същество някога, на твоя свят, но сега си роб. Робът не притежава никаква чест, нито има дух в очите на боговете. Би трябвало вече да си научил това, Кевин от Зюн. — Изрече името със сарказъм. — Сам си избрал участта си, избрал си да загубиш чест. Иначе трябваше да си умрял, преди врагът ти да те вземе в плен. — Замълча, понеже й хрумна друга мисъл. — Или си бил васал на друг, по-могъщ дом, чийто господар не ти е разрешил да отнемеш живота си?

Кевин я погледна объркано.

— Какво? Не разбирам какво имаш предвид.

Мара повтори въпроса си така, че и дете да може да го разбере.

— Твоят дом заклел ли се е във васална вярност на друг?

Кевин изправи гръб, потръпна от болка и почеса мократа си брада.

— Зюн е дал клетва за вярност на краля в Риланон, разбира се.

Господарката кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Значи този крал ти е забранил да се пронижеш с меча си. Така ли?

Напълно объркан, Кевин поклати глава.

— Да се пронижа с меча си? Защо? Може да съм трети син на дребен благо… ъъ, дом, но защо кралят ще ми забранява нещо толкова глупаво?

Този път Мара примигна изненадана.

— Вашите хора нямат ли чест? Щом изборът е бил твой, защо си позволил да бъдеш взет в плен и в робство?

Кевин изгледа мъничката жена, оказала се по нещастно стечение на обстоятелствата негова господарка, и отвърна:

— Повярвай ми, лейди. Нямах избор, иначе нямаше да се радвам на твоето… гостоприемство сега. Ако имах избор, щях да съм си у дома със семейството ми.

Мара поклати леко глава. Не този отговор търсеше.

— Ще те запитам другояче: когато те взеха в плен, съдбата не ти ли задели миг, в който да можеш да отнемеш живота си, вместо да приемеш плена?

Кевин помълча, сякаш премисляше въпроса, после каза:

— Мигове много. Но защо да се самоубивам?

— Заради честта! — отсече Мара.

Кевин се изсмя горчиво.

— Каква полза има мъртвият от чест?

Мара примига, поразена сякаш от рязка светлина в тъмна стая.

— Честта е… всичко — промълви тя. Не можеше да повярва, че някой би могъл да зададе този въпрос. — Тя е това, което прави живота поносим. Тя придава цел на… всичко. Какво друго има, заради което да се живее?

Кевин разпери раздразнено ръце.

— Ами, да се насладиш на живота! Да познаваш близостта на приятели, да служиш на хора, на които се възхищаваш. В моя случай — да избягаш и да се върнеш у дома си, какво друго?

— Да избягаш!?

Беше напълно стъписана и неспособна да го скрие. Тези хора не бяха цурани, напомни си. Правилата на поведение, които обвързваха робите в служба на нейния свят, не се споделяха от хората отвъд разлома. Запита се дали други от Келеуан може да са открили колко различни са мидкемийците от тях. Веднага се сети за Хокану от Шинцаваи. Трябваше да измъкне информация за интереса на лорд Камацу към варварите при предстоящото гостуване на сина му. След това се замисли дали този Кевин от Зюн може да има някакви познания или идеи, които да се окажат полезни срещу враговете й.

— Трябва да ми кажеш повече за земите отвъд разлома.

Кевин въздъхна, сякаш го заболя не само от раните и отоците.

— Ти си много противоречива жена — заговори предпазливо. — Заповядваш да ме набият, да ме натопят в корито за добитък, а след това да ме избършат сигурно с най-хубавите ви кърпи. Сега искаш да ти разказвам, без дори да ми предложиш нещо за пиене, за да си разквася гърлото.

— Удобствата и липсата им са нещо, което нямаш право да обсъждаш — заяви Мара язвително. — Между другото, кръвта ти цапа възглавница, която струва много повече от теб на пазара, тъй че внимавай как говориш за решенията ми.

Кевин повдигна учудено вежди и като че ли беше готов да възрази, но в този момент някой отвън драсна с пръсти по платното на паравана.

Цуранин никога не би се опитал да привлече вниманието й по друг начин, освен с вежливо почукване, така че Мара за миг се стресна. В същия миг параванът се хлъзна на смазания си жлеб и плешивият роб, който бе разиграл краденето на дрехи на робското тържище, навря главата си вътре.

— Кевин? — каза невъзмутимо, без изобщо да се притеснява, че се натрапва на знатна особа. — Добре ли си, момче?

Мара зяпна изумена. Червенокосият се ухили на плешивия, а той на свой ред кимна с усмивка на Мара, измъкна си главата и затвори паравана.

Мара седеше, загубила дар слово. Никога не беше чувала за роб, дръзнал да се натрапи в покоите на Управляващ господар, без да бъде повикан, да води личен разговор с друг роб и след това да се оттегли без разрешение, при това да се усмихва на законната си господарка, все едно й е равен. Едва успя да се сдържи да не заповяда веднага да го накажат. Вече беше напълно убедена, че трябва да разбере повече за тези варвари.

Прати да намерят друг надзирател, който да поеме варварите и да ги накара да подрязват акасите, след това отново насочи вниманието си към Кевин.

— Кажи ми как се отнасят слугите към господарките си в земите, където си роден?

Варваринът й отвърна с предизвикателна усмивка. Очите му дръзко обходиха тялото й, покрито само с почти прозрачния халат.

— Преди всичко — почна той, — всяка дама, облечена като теб пред слугите си, все едно си проси да я… — Помъчи се да намери дума, след което каза: — На моя език изразът е неучтив. Не знам как вие го чувствате тук, но след като ми показваш всичко, което имаш, без да те е срам, очевидно тези неща не те притесняват.

— За какво говориш? — сопна се Мара на ръба на търпението си.

— Ами… — Той се докосна по мръсната препаска и вирна средния си пръст. — Това, което правят мъжът и жената, за да си направят деца.

Мара се вцепени. Може и да й беше трудно да мисли за този варварин като за роб, но той очевидно не изпитваше никакво затруднение да мисли за нея като за жена. Тихо и с тон, който можеше да се нарече само опасен, му каза:

— Да намекнеш за такова нещо, дори заобиколно, означава бавна и болезнена смърт, робе! Най-срамната екзекуция е обесване, но ако пожелаем, осъденият да страда, го обесваме за краката. Някои преживяват така до два дни. С купчина жарава точно под главата ти сигурно е крайно неприятен начин да умреш.

Осъзнал колко я е разгневил, Кевин припряно обясни:

— Разбира се, в Зюн е много по-студено, отколкото във вашите земи. В Зюн валят студени дъждове и… сняг, това е, когато дъждът става бял и капките летят като пеперуди. Тогава, а и не само тогава, жените носят дълги поли и животински кожи, за да им е топло. Така че непокритото женско тяло е нещо… нещо, което не виждаме много.

— Дъжд като пеперуди? — попита Мара. — Студен?! И носите животински кожи? Искаш да кажеш с козината? — Ядът й вече бе намалял.

— Когато е много студено, да — отвърна Кевин.

— Колко странно. — Мара се замисли за чутото като дете, на което са разказали за чудеса. — Такова облекло би трябвало да е неудобно тежко, да не говорим колко трудно ще е за робите да го перат.

Кевин се засмя.

— Кожените дрехи не се перат, освен ако не искаш да ги съсипеш. Изтупват се и се изнасят да се проветрят. — Видя, че тя пак се мръщи на насмешливия му смях за невежеството й, и добави бързо: — В Зюн нямаме роби. — Намръщи се. — Кешийците държат роби, но в Кралството робството е забранено.

Това в голяма степен обясняваше неуправляемостта на мидкемийците, заключи Мара.

— Кой върши тежката ви работа тогава?

— Свободни хора. Имаме слуги и арендатори, дали васална клетва на благородниците. Градски жители, търговци и майстори на занаятчийски гилдии също така.

Неудовлетворена от това кратко обяснение, Мара поиска подробности. Седеше неподвижно и слушаше, докато той й описваше структурата на управлението в Кралството. Дълги сенки вече бяха нашарили параваните, преди интересът й да понамалее. Гласът на Кевин вече бе отмалял и пресипнал. Тя също бе ожадняла, така че нареди да донесат плодови напитки и след като й ги поднесоха, покани с жест Кевин да утоли жаждата си.

След това го попита за металообработването, изкуство, за което нейният народ знаеше малко, тъй като металните руди на Келеуан бяха много редки. Това, че мидкемийските селяни имат собствено желязо, месинг и мед, й се струваше немислимо. Твърдението на Кевин, че понякога дори притежават сребро и злато, беше направо невероятно. Удивлението й от такива чудеса я накара да забрави различията помежду им. Кевин реагираше с все по-чести усмивки. Непринудените му обноски пробудиха в нея глад, който не беше си позволявала изобщо да проучва. Улови се, че очите й обхождат тялото му и проследяват жестовете на силните му ръце, когато се опитваше да обясни неща, за които му липсваха думи. Говореше за ковачи, които обработват желязото и оформят твърдите, извити като полумесец „подкови“, които се заковавали на копитата на зверовете, които яздели воините им. Съвсем естествено разговорът им премина към оживено обсъждане на тактика и стигнаха до взаимното откритие, че мидкемийците намират чо-джа за също толкова ужасяващи и враждебни, колкото цураните техните конници.

— Трябва да ме научиш на много неща — каза накрая Мара и на бялото й лице изби червенина. В този момент Накоя почука на вратата, за да й напомни за срещата й със съветниците.

Мара с изненада осъзна, че по-голямата част от деня е изтекла. Огледа издължилите се сенки, платата с резенчета плодове и опразнените кани и чаши на масичката между нея и роба. Със съжаление, че разговорът им трябва да приключи, махна на един от личните си слуги и нареди:

— Ще отведеш този варварин и ще се погрижиш за удобствата му. Да се изкъпе и да наложи раните си с мехлеми. След това му намери халат и го заведи да ме изчака в личните ми покои. Искам да поговоря още с него, след като свърша със съветниците.

Робът се поклони и даде знак на Кевин да го последва. Варваринът се изправи сковано. Примижа от болка, но после видя, че Господарката продължава да го наблюдава, усмихна й се закачливо и без капка свян и смирение й прати въздушна целувка, преди да тръгне след слугата.

Накоя изгледа жеста му за сбогуване с присвити очи и сбръчканото й лице се сбръчка още повече. Господарката й гледаше повече удивена, отколкото възмутена от тази фамилиарност. Дори прикри усмивката си с ръка, видимо неспособна да се овладее. Недоволството на Накоя преля в подозрение.

— Внимавай, господарке. Една разумна владетелка не разкрива сърцето си пред роб.

— Този ли? — Мара се стъписа, изненадана от себе си, и се изчерви. — Той е варварин. Изумена съм от чуждоземния му народ, нищо повече. — После въздъхна. — Въздушната му целувка беше също като онези, които ми пращаше Лано, когато бях малка. Помниш ли?

Старата дойка беше отгледала Мара от бебе и споменът за Ланокота не я тревожеше. Тревожеше я реакцията, която бе видяла у господарката си.

Мара оправи грижливо дрехата си по бедрата.

— Накоя, знаеш, че не изпитвам желание за мъж. — Спря да оглажда коприната и ръцете й се свиха в юмруци. — Зная, че някои дами държат красиви мъже за носачи на носилките им, за да може да… задоволяват личните им нужди, но аз… не проявявам интерес към подобни забавления. — Дори за нея самата не прозвуча особено убедително.

Подразнена от подтика си да обсъжда нещо, за което не би трябвало да се оправдава, Мара сложи край на темата с властен жест.

— Слугите да приберат тези блюда и чаши. Ще се видя със съветниците си. Аракаси трябва да ми докладва за лорд Десио.

Първата съветничка я гледаше съсредоточено. Тъжна усмивка пробягваше на устните на Мара и с проницателната си интуиция Накоя разбра, че младата господарка не мисли за предстоящата среща, а по-скоро за червенокосия варварин с бронзовата кожа, прекарал цял следобед в приказки с нея. Искрата в очите на Мара и колкото възбуденото, толкова и уплашено свиване на пръстите издаваха чувствата на Господарката. Страховете от болка и унижение — спомени за един жесток и безсърдечен съпруг — воюваха с ново желание. Накоя можеше да е стара, но помнеше страстите на младостта. Допреди двайсет години щеше сериозно да си помисли дали да не нареди да доведат роба в собствената й спалня. Да, наистина беше хубав. Дойката въздъхна. Мара се беше доказала като умен играч в Играта на Съвета. Но тепърва й предстоеше да разбере най-основните неща за отношенията между мъж и жена. Вече беше отбила много атаки, но й липсваше инстинктът да разбере, че е възможна атака и от този ъгъл.

Бившата дойка поклати глава. Ако Мара бе решила да позволи светът й да се преобърне от една неочаквана страст, беше избрала най-неподходящия момент.