Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (27)

27.
Начала

Хокану стоеше неподвижно.

Златистата светлина нахлуваше през западния прозорец. Синът на Шинцаваи бе опрял ръце на перваза. Стоеше с гръб към Мара и гледаше багрите на бляскавия залез смълчан и потънал в размисъл.

Седнала на възглавничките в частната стая за срещи на Камацу, Мара страдаше, че не може да види лицето му, да го разгадае и да прецени реакцията му на това, че е тук. Тревогата й се подсилваше още повече от трудните думи, които й предстоеше да изрече. Улови се, че също като Кевин опипва тънките ресни, и спря, потискайки тъга и копнеж. Трябваше да изживее дните си като Господарка на Акома, както любимият й трябваше да живее като свободен син на Зюн.

— Лейди — заговори тихо Хокану, — нещата между нас се промениха, откакто говорихме последния път. — Нотка на благоговение обагри тона му, а ръцете му стиснаха красиво резбования перваз. — Аз съм наследник на Шинцаваи, но ти си… Слуга на Империята. Какъв общ живот можем да имаме с такава огромна пропаст между ранговете ни?

Мара с усилие се отърси от спомените за един закачлив варварин роб.

— Най-обикновен съпружески живот, Хокану. Фамилиите и имената ни ще продължат с потомството ни, а двете ни наследствени имения ще бъдат управлявани от пълномощници.

— И ще живеем в дома, който беше на Минванаби? — попита той.

— От лош късмет ли се страхуваш?

Хосану се засмя.

— Ти си всичкият късмет, от който аз или който и да е мъж би могъл да се нуждае изобщо. — Промълви разсеяно: — Слуга на Империята… — После бързо добави: — Винаги съм се възхищавал на дома на Минванаби. С теб със сигурност бих намерил щастие там.

Усетила, че е стигнал до момента, в който ще изрече официалните думи за приемане на предложението й за брак, за което баща му му бе позволил да реши сам, Мара побърза да го изпревари.

— Хокану, преди да си казал нещо повече, има нещо, което трябва да ти споделя.

Сериозният й тон го накара да се обърне. Прямотата му направи задачата й още по-трудна. Красивите му очи се впиха в нея с искрено обожание и от бистрите им дълбини и затаената в тях възхита сърцето на Мара се сви. Думите станаха непоносимо болезнени.

— Трябва да знаеш. От един месец нося дете от друг мъж, роб, към когото изпитвах силна обич и уважение. Той се върна завинаги в родната си земя отвъд разлома и никога повече няма да го видя. Само в случай, че се омъжа за теб, добавям настояването си това дете да бъде признато за законно.

Лицето на Хокану не издаде никакво чувство.

— Кевин — промълви той. — Знам за твоя любовник варварин.

Мара изчака, напрегната за изблик на мъжка ревност. Ръцете й стиснаха възглавничките, заплашвайки да откъснат ресните.

Тревогата и нервността й не останаха незабелязани. Хокану дойде при нея, наведе се и внимателно разгъна пръстите й. Допирът му беше нежен.

— Мара, вярвам, че не си допуснала тази бременност безгрижно, след като те познавам толкова добре. По това мога само да съдя, че Кевин е доблестен мъж.

Изненадата й разпали радостна светлина в очите му и той се усмихна и каза:

— Забравяш, че бях на Мидкемия. Брат ми Касуми се погрижи да се образовам добре в тяхната „варварска“ представа за честност. — Тонът му даде да се разбере, че използва думата на шега. — Не съм напълно чужд за нравите на мидкемийския народ, лейди Мара. — Усмивката му се стопи и той продължи сериозно:

— Аз доведох „варварина“ Пъг при баща ми, след като долових нещо рядко у него. — И след като името не предизвика никаква реакция у Мара, добави: — Онзи, който стана известен като Миламбер. — Мара не можа да сдържи изумлението си и той се засмя. — По свой скромен начин и аз изиграх някаква малка роля в изумителните събития, които преживяхме.

Господарката на Акома се вгледа в лицето му и разчете там рядко разбиране. Можеше и да не донесе пламъка на страстта в един съюз с дома Шинцаваи, но това беше мъж, когото можеше да зачита и с когото можеше да сподели новия си поглед за бъдещето. Заедно можеха да сътворят една по-велика империя. Той коленичи пред нея.

— Би ли могъл да се грижиш за двете момчета като за свои? — попита тя.

Хокану я изгледа с нежност.

— Повече. Мога да ги обичам. — Усмихна се на дълбокото й изумление. — Мара, забрави ли? Аз съм осиновен. Макар и да не споделяме общата кръв на баща и син, Камацу ме научи да ценя силното и любящо семейство. Достойнствата на Аяки са явни. Детето на Кевин ще възпитаме така, както би пожелал баща му.

Мара наведе глава, за да скрие сълзите си, и когато Хокану я прегърна да я утеши, я заля облекчение. Не се беше надявала на нищо повече от това детето на Кевин да бъде прието. Дарът на пълната подкрепа на Хокану беше повече и от най-безумните й очаквания, определено повече от това, което заслужаваше безразсъдното й решение. Почти чу мърморещия глас на Накоя, как я поучава, че мъжът, който я държеше сега в прегръдката си, заслужава обич и почит. Промълви тихо:

— Боговете са избрали мъдро, Хокану, защото никой роден на този свят мъж не би могъл по-добре да разбере и зачете нуждите ми.

— Приемам предложението ти за брак, лейди Слуга на Империята — промълви официално Хокану в косата й. После я целуна, но целувката му бе различна от целувките на Кевин. Мара се опита да се отзове, но тялото й не можа да се приспособи веднага към внезапната промяна. Допирът му не беше неприятен, просто беше… различен.

Хокану като че ли усети, че й трябва време да привикне с него. Отдръпна се, без да я пуска, и весел блясък засия в очите му.

— Как, в името на боговете, можеш да знаеш, че детето, което носиш, е момче?

Последните останки тревога у Мара се стопиха в изблик на доволен смях.

— Защото искам да е момче — отвърна му, веднъж поне жена, а не владетелка.

— Тогава, моя упорита бъдеща съпруго — заяви Хокану и я придърпа да стане, — значи ще е момче. Ела сега да отидем да уведомим моя пастрок, че ще се наложи да задели време от задълженията си с императора, за да присъства на женитбата.

 

 

Мара даде знак и свитата й спря. Жрецът на Туракаму извърна покритото си с червена маска лице към нея в неизречен въпрос. Стоеше в пълно церемониално облекло, което значеше повече боя, отколкото плат. Голата му плът бе зацапана в червено и мантията от пера и кости на раменете му загръщаше наниза му от бебешки черепчета. Но бе дошъл само със знаците на свещения си сан, без послушници: щеше само да надзирава преместването на молитвената порта от имението на Минванаби.

— Милейди — поздрави той официално. — Щедрите ти дарения за храма бяха приети благосклонно.

Мара посочи големия огън край пътя и попита:

— Какво е това?

— Злощастната порта на Десио, която така и остана недовършена. Храмът постанови: с падането си от власт Минванаби са доказали извън всякакво съмнение, че каузата им не е намерила благосклонността на Червения бог. Следователно портата нито е осветена, нито е благословена, и може да бъде унищожена без страх от божествено наказание.

Посочи двата големи фургона, които щяха да бъдат натоварени с втората порта.

— Тази постройка ще бъде преместена на мястото, което ти осигури. Земята там ще бъде преосветена. — Иззад мрачната маска на череп гласът му звучеше почти дружелюбно. — Молбата бе донякъде странна, това преместване на молитвена порта, Мара, но след като се обсъди, не се видя никакво богохулство или светотатство. Предвид дадената клетва е разбираемо, че искаш портата да бъде преместена, след като владееш тази земя. — Сви рамене. — След като Висшият съвет е вече само съвещателно тяло, храмовете биха могли отново да поемат по-активна роля в добруването на империята. Твоята роля бе оценена високо и божиите слуги са благодарни.

Махна на един работник с лопата и го предупреди:

— Внимателно! Останките на жертвите не бива да бъдат обезпокоявани. Погрижете се около гробовете им да има повече пръст!

После, доволен, че въпросът е решен, пак се обърна към Мара.

— Ние, които служим на Червения бог, често оставаме неразбрани. Смъртта е част от живота и всички отиват в залата на Туракаму рано или късно. Не бързаме да събираме духовете им. Помни това в бъдеще, в случай че ти се наложи да потърсиш съвета ни.

Мара кимна почтително.

— Ще го запомня. — После се обърна към Люджан и каза: — Ще се поразходя.

Тръгна по полегатия склон към пристана, където до кейовете чакаха лодки. На отсрещния бряг се виждаше просторната къща, която скоро щеше да почете Акома и техните гости.

— Люджан — промълви тя, докато очите й обхождаха езерото и планините. — Мислил ли си някога, че бихме могли да загубим?

Люджан се засмя и Мара изпита близост към този мъж. Беше почти като нейния буен варварин.

— Господарке, ще съм лъжец, ако кажа, че не съм мислил за поражение безброй пъти. — И добави, вече сериозно: — Но нито за миг не съм се съмнявал в теб.

Мара импулсивно хвана ръката му.

— Благодаря ти, приятелю.

Заедно заслизаха към кейовете, където лодкарите чакаха да ги прекарат през красивото езеро. Люджан, Сарик и Кейоке седнаха в първата лодка с Мара, а войниците на Акома бързо се качиха в следващите.

Кейоке държеше вързопа в скута си все едно, че беше нещо чупливо и скъпоценно. И наистина беше скъпоценно, макар да не беше чупливо. Увито в зеления плат, извезан с драгоценни камъни, лежеше натамито на Акома. За Военния съветник на Мара да го носи бе най-високата чест, с която бе възнаграждаван някога.

Лодките заплаваха бързо. Пронизана от съжаление, че Кевин го няма сега до нея, Мара се стресна, като видя, че на пристана пред голямата къща я чака Велик. Зад него стояха жреците на Чочокан, извършили благословията на новото имение на Акома в подготовка за предстоящия брачен съюз на Мара с Хокану Шинцаваи.

Първите гости щяха да пристигнат до края на седмицата. Мара се беше успокоила, защото по нейна преценка детето на Кевин щеше да се роди почти осем месеца след женитбата, достатъчно, та някои да повдигнат вежди, но без да има неопровержимо доказателство, че бащата не е законният й съпруг.

Лодката стигна до пристана. Люджан помогна на Мара да слезе и тя се поклони на магьосника.

— Велики, оказваш ни висока чест.

Членът на Събранието, по-едрият от двамата Черни халати, придружили Фумита във Висшия съвет, се представи:

— Аз съм Хочопепа, лейди.

Жегна я тревога.

— Какво е станало, велики?

Великият махна с месестата си длан.

— Нищо. Останах само за да те уведомя, че присъствах на церемонията, когато бившият лорд Минванаби се подготви доблестно да сложи край на кръвната вражда и на живота си.

После добави тъжно:

— Елате с мен.

Свитата на Акома го последва по широките алеи от другата страна на голямата къща. Там, в смълчани редици, ги чакаха над десет хиляди души. Пред тях се издигаше голяма траурна носилка, покрита с червен плат отпред. Мара вдигна очи към четирите загърнати в плащаници тела, положени върху нея в сетния им покой.

Сълзи бликнаха в очите й, като видя, че двете са на деца. Слугите се бяха постарали да им придадат по-приличен вид, но раните не можеше да се скрият: Тасайо беше прерязал гърлата им. Призля й при мисълта, че момчето можеше да е нейният Аяки, и Люджан я хвана, за да я подкрепи.

— Щях да ги пощадя — промълви тя изтръпнала.

Великият я погледна скръбно.

— Родословната линия на Минванаби е прекъсната, лейди Мара. Събранието го засвидетелства официално. Сега, след като изпълних задължението си, ще се оттегля. Живей дълго и щастливо, велика лейди.

Бръкна в джоба си и извади талисмана си за пренасяне. Във въздуха се разнесе бръмчене и той изчезна.

Мара стоеше объркана пред множеството слуги и воини на Минванаби. Всички в първите шест редици бяха облекли сиви робски халати. Зад тях стояха войниците, струпали оръжия и шлемове в нозете си и навели глави в знак на поражение.

Старец, също облечен като роб, но с аристократична осанка, излезе напред и падна на колене пред Мара.

— Господарке.

— Говори — каза тя.

— Аз съм Инкомо, бивш Първи съветник на лорд Минванаби. Представям се, за да ти съдействам, каквато и съдба да отредиш за нас, които служихме на този нещастен дом.

— Не съм аз тази, която ще отрежда съдбите ви — прошепна Мара, все още потресена от гледката на мъртвите деца.

Инкомо вдигна глава и я погледна с празни тъмни очи.

— Лейди, бившият ми господар заповяда на всички свои кръвни роднини да се върнат в бащините си домове. Заповяда всеки негов родственик да убие жена си и децата си, след което на свой ред да се прониже с меча си. Но изчака допреди час, когато чу, че си стъпила на земята на Минванаби, преди да отнеме живота на своето семейство. Едва след като те издъхнаха, прониза и себе си. — Разтреперан от страх, Инкомо изпълни последния си дълг към бившия си господар. — Лорд Тасайо ми повели да ти кажа, че предпочита да види децата си в залата на смъртта до себе си, отколкото живи в дома на Акома.

Прониза я ужас.

— Жесток звяр! Собствените си деца! — Сляпа ярост я разтърси, а след това се стопи в скръб, щом отново погледна телцата на момчето и момичето на носилката. — Отдайте им пълни почести — нареди Мара. — Едно велико име свършва днес.

Инкомо се поклони.

— Аз съм твой роб, господарке, защото провалих господаря си. Но те моля, прояви милост, тъй като съм стар и негоден за тежък труд. Дари ме с благодеянието на доблестната смърт.

Мара едва не изръмжа от гняв.

— Не! — Очите й се впиха в стъписания старец и тя извика: — Стани!

Инкомо зяпна, стреснат от неуместния й изблик на чувства. Мара не можеше нито миг повече да понесе раболепието му. Хвана го изненадващо силно под мишницата и го дръпна да се изправи.

— Не си продаден в робство от Тасайо, нали? — Инкомо беше онемял от изненада. — Не си осъден на робство от имперски съд, нали?

— Не, лейди, но…

— Кой те нарича роб тогава? — викна тя с отвращение и го бутна да застане при нейните съветници. Обърна се към облечения в официалния халат на Първи съветник Сарик. — Твоето обучение при Накоя за жалост бе прекъснато. Вземи този човек за свой почетен помощник и го слушай добре. Името му е Инкомо и както знаят всички бивши врагове на Тасайо, той дава вещи съвети.

Обърна им гръб, а бившият съветник на Минванаби попита объркано Сарик:

— Какво значи това, господарю?

Сарик се засмя.

— Ще откриеш, че господарката ни прави нещата по свой начин, Инкомо. Също тъй ще разбереш, че ти се даде нов живот.

— Но аз съм роб!

Мара се обърна разгневена към него.

— Никога не си бил обявяван за роб! И в моя дом никога няма да бъдеш роб. Традицията прави свободните хора роби, щом паднат господарите им, не законът! Сега млъкни и ми служи добре.

И тръгна напред, а Сарик повдигна вежди и прошепна:

— Тя е Слуга на Империята. Кой ще й каже „не“, ако промени още една традиция?

Инкомо можа само да кимне. Представата, че ще служи на господарка, благословено лишена от сприхав нрав или безумна страст към жестокост, изглеждаше съвършена като дар от боговете. Не беше сигурен дали не сънува и поклати глава в почуда. Вдигна ръката си и с изненада разбра, че по лицето му се стичат сълзи. Докато се мъчеше да се овладее и да си придаде външна невъзмутимост, чу шепота на Сарик:

— Когато си се примирил със смъртта, един нов живот е нещо доста стъписващо, нали?

Инкомо пак успя само да кимне.

Вниманието на Мара се върна към жреците на Чочокан. Духовниците вече привършваха ритуалите над телата на лорд Минванаби, жена му и децата му. Докато разпалваха смъртния огън, Мара за последен път погледна твърдия профил на мъжа, който за малко не я беше унищожил и чиято ръка бе донесла смъртта на баща й и брат й.

— Дългът ни е изплатен — каза тя тихо, а след това повиши глас и призова: — Войници на Минванаби! Отдайте почит на господаря си!

Чакащите призива й воини като един вдигнаха шлемовете и оръжията си от земята. Застанаха мирно за почест, докато огнените пелени поглъщаха тленното тяло на бившия им господар.

Димът се извиси към небесата, а Ириланди пристъпи напред и с разтреперан глас заизрежда почетните победи на Тасайо на бойното поле. Мара и свитата на Акома стояха и слушаха с безукорна вежливост. От уважение към чувствата й Бойният водач на падналия дом Минванаби пропусна имената на бащата и брата на Мара, когато спомена за битката, отнела живота им.

Щом Ириланди свърши, Мара се обърна към строените пред нея и извика високо, за да я чуят над бушуващите пламъци:

— Онези от вас, които са били съветници, хадонра, слуги и посредници, сте ми нужни. Служете ми от днес като свободни хора, каквито сте. — Неколцина от облечените в сиви халати се изправиха неуверено и се отдръпнаха встрани. — Вие, които сте роби, служете ми също, с надеждата, че един ден тази империя ще намери мъдростта да ви дари свободата, която по право никога не е трябвало да ви бъде отнемана.

Робите се подчиниха още по-колебливо.

След това Мара извика на войниците:

— Храбри воини, аз съм Мара от Акома. Според традицията трябва да поведете живот без господар като сиви воини, а онези от вас, които са били офицери, трябва да умрат. — Първият ред мъже, които бяха носили пера на шлемовете, приеха думите й невъзмутимо. Не бяха очаквали нищо друго и се бяха подготвили за края.

Но Мара не им повели да се пронижат с мечовете си.

— Намирам тази практика за престъпна и безчестна за мъже, които просто са били верни на своя законен господар. Не по ваш избор сте били предвождани от хора със зъл нрав. Това, че съдбата отсъжда смърт без бойни почести, е глупост, която нямам намерение да продължавам!

После промълви тихо на Люджан, който стоеше до нея.

— Видя ли го? Тук ли е?

Люджан отвърна също така тихо:

— Мисля, че стои отдясно на първия ред. Минаха доста години, тъй че не мога да съм сигурен. Но ще разбера. — Направи крачка напред и извика с гласа на полеви командир: — Йаданьо, който беше някога петият син на Уедевайо!

Разпознатият войник се поклони покорно и пристъпи напред. Не беше виждал Люджан от момчешките си години и го беше смятал за загинал при унищожението на дома Тускай, тъй че очите му се разшириха.

— Люджан, стари приятелю! Възможно ли е да си ти?

Люджан махна на Мара, за да го представи.

— Господарке, този мъж е Йаданьо, мой втори братовчед по кръв. Доблестен войник е и достоен за служба.

Господарката кимна на бившия воин на Минванаби.

— Йаданьо, призован си да служиш на Акома. Приемаш ли?

Мъжът зяпна, стъписан от думите й.

— Какво значи това?

Люджан се ухили лукаво и го подкани с насмешлив тон:

— Кажи „да“, идиот, или ще трябва да те напердаша, за да се подчиниш, както правех като беше малък.

Йаданьо се поколеба, после извика радостно:

— Да! Лейди, готов съм да ти служа.

Мара го поздрави официално, след което даде знак на Кейоке да излезе напред.

С глас, с който някога беше командвал армии, Бойният съветник извика:

— Ириланди, който беше мой приятел като дете, представи се!

Бойният водач на Минванаби не позна веднага някогашния приятел и съперник в пищните му одежди на съветник. Погледна с удивление патерицата и лицето, чиито изсечени черти таяха жизненост и гордост, а след това излезе пред редиците на озлочестените си войници. Според всяка традиция очакваше да умре този ден с всички свои подофицери. Бе твърде стар ветеран, за да залага на каквито и да било чудеса, но чу с изумление думите на Кейоке:

— Господарке, този мъж е Ириланди, брат на онзи, който се ожени за сестрата на жената на братовчед ми. Следователно е мой братовчед и достоен да служи на Акома.

Загледана в бившия Боен водач на Тасайо и трогната от железния кураж, с който успя да прикрие вълнението и смута си, Мара каза добронамерено:

— Ириланди, няма да убия добри хора, защото вярно са изпълнявали дълга си. Призован си да служиш на Акома. Желаеш ли го?

Старият офицер се вгледа в очите й дълго и мълчаливо. След това задръжка, подозрение и неверие отстъпиха на почти детски възторг. Пометен от неустоимо въодушевление, той отвърна:

— С цялото си сърце, моя най-щедра господарке. С цялото си сърце.

Мара му даде първата си заповед.

— Отведи всичките си войници и сравни родословните им линии с тези в моята свита. Повечето ще се окажат родственици с войници, служещи на Акома, или поне ще се окаже, че имат такива в армията, след като последният от вас се закълне във вярна служба. Всички тук са ценни. Затова нека се спазят формалностите, за да може законно да постъпите при мен. Ако сред вас има такива, офицери или обикновени воини, които чувстват, че не могат да отдадат верността си на моя дом, имаш разрешението ми да им позволиш да се пронижат на мечовете си или да напуснат в мир, както те изберат. — Шепа войници излязоха от редиците и си тръгнаха, но девет от всеки десет мъже останаха. Мара продължи: — Сега, Ириланди, ще дойдеш ли пред натамито на Акома и да се закълнеш във вярна служба, за да можеш да се заемеш с предстоящите ти задачи?

Старият офицер се поклони дълбоко, а щом се изправи с лъчезарна усмивка, войнишките редици изригнаха в неудържими възгласи и викове. „Акома! Акома!“ закънтя в утринния въздух, а димът от кладата на Минванаби се издигаше забравен в чистия въздух.

Мара се обърна към Сарик и Инкомо:

— Оправете се с това и подгответе тези хора да се закълнат на свещената поляна. Ще отида да положа натамито в новия му дом.

Жрец на Чочокан, Добрия бог, и Кейоке придружиха Мара до поляната за съзерцание. Отвън, с лопата в ръка, стоеше градинарят, традиционният пазач на свещеното място. Очакваше натамито на Минванаби да бъде заровено с лице надолу завинаги, както се полагаше за паднал от завоевател дом според дълговечния обичай.

Най-сетне моментът дойде и Кейоке връчи на Мара натамито на Акома. Ескортът й спря пред входа, а жрецът и градинарят я придружиха.

Поляната бе много по-голяма от тази в имението на Акома и се поддържаше безукорно, с уханни цветя, плодни дръвчета и низ от езерца, свързани с вдигащи пръски водопади. Мара зяпна в почуда тази красота и полузамаяна попита градинаря:

— Как се казваш?

Почти разтреперан от мрачно предчувствие, послушният слуга отвърна:

— Нира, велика господарке.

Тя промълви:

— Голяма чест си спечелил със службата си, Нира. Голяма чест.

Градинарят опря челото си в земята, за която се грижеше с такава обич.

— Благодаря на великата господарка.

Мара му нареди да се изправи. Тръгна по сенчестите пътеки до мястото, където бе положен древният камък с герба на Минванаби. Дълго гледа талисмана, толкова подобен на нейния. Освен похабения от времето знак все едно беше близначен на този, който носеше. Припомни си с болка, че всички Велики домове на империята имат общо начало, и това подсили решимостта й да го превърне и в общо бъдеще. Накрая каза:

— Махни натамито почтително.

Нира коленичи, за да изпълни заръката й, а тя се обърна към жреца.

— Няма да заровя натамито на Минванаби.

Нужен й беше символичен акт на признание, че борбата, която беше водила почти през целия си живот, най-сетне е приключила. Беше рискувала много и бе изгубила твърде много скъпо за нея и от мисълта за едно дори ритуално заличаване на фамилна памет й горчеше отвътре. Толкова лесно победеният дом можеше да е нейният.

В дълбоко признание за собствените си сили и слабости, и заради наследството, което можеше да остави на своя син и бъдещи деца, кимна към фамилния камък на Минванаби и каза:

— Някога героични хора са носили това име. Не подобава да бъдат забравени заради това, че потомството им е изгубило това величие. Натамито на Акома ще почива тук, където аз и моите деца ще можем да седим в мир със сенките на предците ни. Но друго място на билото на хълм с изглед към имението ще бъде заделено за камъка на Минванаби. Бих искала духовете на онези велики хора да виждат, че към родните им земи се отнасят с грижа и любов. Тогава те също ще почиват в мир.

На градинаря каза:

— Нира, ти ще избереш това място. Засади плет и цветна градина и нека ничий крак да не стъпва там, освен твоя и на посочените от теб приемници. Нека духовете на Минванаби знаят, че паметта за дома им се пази.

Мъжът се поклони, после се наведе и докато жрецът на Чочокан изричаше благословия, загрубелите му от тежък труд ръце вдигнаха древния камък и го отместиха настрани. Мара даде своя фамилен камък на жреца на Добрия бог и той го вдигна към небето и зареди заклинание за вечното покровителство на Чочокан. След това върна натамито на Акома на Мара, а тя на свой ред го предаде на градинаря.

— Тук е сърцето на моя род. Грижи се за него като за свое живо дете и ще те знаят като човек, оказал чест на два Велики дома.

— Господарке — промълви Нира и наведе почтително глава пред новата си владетелка. Като всеки друг слуга в именията, беше очаквал робство, ала вместо това откри, че му се дава нов живот.

Нира утъпка пръстта около натамито и жрецът освети земята. В края на ритуала звънна с малко метално звънче и си тръгна. Градинарят го последва.

Мара остана сама с камъка, свързал духовете на предците й за обновление на Колелото на живота. Без да мисли за изящните коприни, коленичи в пръстта и пръстите й погалиха тънките линии на герба с птицата шатра.

— Татко — заговори тя тихо, — това ще бъде нашият нов дом. Надявам се мястото да ти харесва. — Обърна се и към мъртвия си брат, чието отсъствие все още бе рана в сърцето й. — Ланокота, почивай спокойно и в мир. — После помисли за всички онези, които бяха загинали в служба на нея, близки и обичани, както и други, бегло познати. — Храбри Папевайо, ти даде живота си, за да спасиш моя. Дано се върнеш на Колелото на живота като син на този дом. И Накоя, майко на сърцето ми, знай, че жената, която отгледа като своя дъщеря, пее в твоя възхвала.

Помисли за любимия си Кевин, който сега беше със своето семейство, и се помоли дано да намери щастлив живот без нея. Сълзи потекоха по страните й, за загуби и за победи, за радости и за скърби. Играта на Съвета, каквато я бе познавала, беше завинаги променена, и то от нейната ръка. Но тъй като познаваше сънародниците си, тя знаеше, че природата им ще приеме бавно този нов ред. Политиката щеше да се мени и щеше да се наложи да се труди усилено, за да опази мира. Богатството, което щеше да спечели от търговските си права с Мидкемия, щеше да подпомогне тези усилия, но предстоящите трудности в налагането на властта на Ичиндар щяха да изискват толкова грижа, колкото всеки план, който бе осъществила, за да надвие враговете си.

Изправи се, отрезвена и възбудена от тежестта на новите си отговорности. Вдъхновена от красивите градини и от поддържаните с толкова любов стари дървета, излезе от свещената поляна. И видя хиляди войници на Минванаби на колене, с Люджан пред тях.

— Господарке — извика той с радост, — тези воини приемат службата на Акома!

Мара си спомни как навремето, още като неопитно момиче, бе върнала надежда и чест на банда бездомни разбойници, и каза:

— Закълни ги в доблестна служба, Боен водач Люджан.

И щом той поведе новопосветените воини към натамито на Акома, вдигна очи към далечните брегове на езерото. Нещо там привлече вниманието й и духът й се извиси от възторг. Отпусна ръка на рамото на Кейоке и рече:

— Виж!

Грохналият Военен съветник извърна погледа си натам, където му сочеше.

— Очите ми не са млади, господарке. Какво виждаш?

— Птици шатра — последва възхитеният отговор на Мара. — По милостта на боговете идват да гнездят на нашите брегове.

От мястото си до младия Сарик Инкомо рече:

— Боговете, изглежда, са доволни от щедрото ти сърце, господарке.

— Можем само да се надяваме, Инкомо.

Помълча, после каза на съветниците си:

— Хайде. Да подготвим новия си дом. Бъдещият ми съпруг пристига скоро заедно с моя син и наследник.

И поведе старите и нови служители към къщата на която от толкова време се бе възхищавала и която щеше да стане дом за семейството й и покрив, събрал два велики дома, посветили се на добруването на империята.

Вървеше и носеше най-древната и най-почетна титла в историята на Цурануани: Слуга на Империята.