Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (25)

25.
Конфликт

Проехтяха тръби.

Дванайсет облечени в ливреи мъже понесоха платформата. Мара стискаше здраво дървеното перило и се стараеше да излъчва увереност въпреки вътрешното си убеждение, че изглежда глупаво в наскоро изработената броня на Боен вожд на Хадама. Не беше свикнала с коравината на втвърдените с лак кожени плочи и наколенници и непрекъснато си напомняше да стои изправена. Кейоке и Сарик бяха настояли, че макар и да може да продължи да носи официални халати по време на срещи, за първата й публична поява като Боен вожд на клан трябва да се облече подобаващо.

Как можеше човек да размахва меч под тежестта на това неудобно снаряжение, Мара направо не можеше да си го представи. Но това не й пречеше да води армията на клана Хадама, сила от близо десет хиляди души, към портите на Свещения град.

Седнал в краката й, Кевин се стараеше да изглежда като покорен личен роб. Но след като край пътя се трупаха ликуващи и махащи за поздрав хора от простолюдието, трудно можеше да сдържи възбудата си. Засмя се и каза:

— Изглеждат възхитени от теб.

— Определено се надявам да е така — отвърна Мара. — Жени воини са рядкост в имперската история, но малкото запомнени са легендарни, почти колкото Слугите на Империята. — Постара се да се отърси от мисълта за новопридобитата си известност и добави: — Тълпите обичат зрелищата. Щяха да аплодират всеки на тази платформа.

— Може би — отстъпи Кевин. — Но според мен усещат, че империята е в опасност, и виждат в теб човек, на когото могат да гледат с надежда.

Мара огледа човешкото множество, струпано покрай пътя към портата на Свещения град. Имаше хора от всички касти и занаяти, от загорели от слънцето земеделски работници до колари, търговци и майстори на гилдии. И всички изглеждаха искрени във възхвалите си на Господарката на Акома. Викаха името й, махаха възторжено и хвърляха фигурки от сгъната хартия за късмет.

Мара обаче все още бе скептична пред това всенародно възхищение. А Кевин продължи:

— Знаят кой е твоят враг и със сигурност си дават сметка за черния нрав на Тасайо също като теб. Вашите благородници не могат да говорят лошо един за друг от възпитание, но те уверявам, че хората от простолюдието не споделят тази задръжка. Стига да имат избор, подкрепят онзи, чиято политика вероятно ще е по-милостива. Независимо дали ще е твоята, или на лорд Минванаби.

Мара полагаше усилие да излъчва спокойствие, каквото не изпитваше. Логиката на Кевин изглеждаше убедителна. Възможно бе дори да е вярна. Но подкрепата на простолюдието нямаше да има никаква тежест за изхода от предстоящата борба. Мара си даваше сметка, че след няколко дни или ще триумфира, или ще е мъртва, и се стараеше да не мисли за последствията. Нямаше избор. Нападението срещу нея и сина й изискваше решителни действия. Трябваше да се задейства или да поддържа отбранителна стратегия до деня, в който воините й, охраната й или шпионската й мрежа отново я провалят и ножът на Тасайо намери сърцето й.

В деня, в който беше паднал жертва в капан на Минванаби, баща й бе избрал да се бие до смърт, вместо да посрами потеклото си, като избере бягството и живот на страхливец. Мара не можеше да си позволи друго. Беше се опитала да ускори събитията с настояването си за среща с Тасайо. Ако й откажеше, трябваше да се изправи срещу него. И все пак, докато нямаше никакъв план как да опази дома си и честта си, позата й не беше нищо повече от празно перчене. Носеха я триумфално на платформата начело на военната сила на клана Хадама, но в ума й се таеше блато от страхове.

— Виж! — възкликна Кевин.

Измъкната от мрачния си размисъл, Мара погледна натам, накъдето й сочеше, и гърлото й се стегна. На запад от Свещения град беше вдигнала стан армия. Хълмовете се бяха превърнали в пъстър килим от цветни шатри и знамена. Кевин ги преброи набързо и след грубо пресмятане каза:

— Според мен са около петнайсет хиляди.

Нервите на Мара се отпуснаха, след като позна знамената.

— Това е част от клана Ксакала. Лорд Хопара е довел цялата сила на Ксакатекас. Следват го и други. — Но не само съюзниците й бяха дошли с военна сила. Мара кимна към реката. — Виж там.

Пътят минаваше покрай Гагаджин и на отсрещния бряг Кевин видя друга армия със струпани нагъсто шатри. Земята бе настръхнала от пилони със знамена.

— Богове! Там трябва да има петдесет, дори шейсет хиляди воини. Изглежда, половината лордове на империята са довели всеки мъж, годен да облече броня и да носи меч.

Мара кимна, стиснала устни, и отсече:

— Спорът ще бъде решен тук. Онези отвъд реката са подчинени на Тасайо. Това е мощта на клана Шоншони, други васални фамилии и съюзниците на Минванаби. Виждам знамената на Тондора и Гинейса близо до брега. И, разбира се, Екамчи и Инродака най-сетне са взели страната на Тасайо. — Махна с ръка. — Убедена съм, че лордовете Кеда и Тонмаргу са вдигнали лагерите си на север от града, с техните съюзници, близо четирийсет хиляди меча. И съм сигурна, че отвъд града, на един ден марш, има още сто хиляди воини. Десетки по-малки фамилии се държат настрана, но достатъчно близо, за да съберат плячката от труповете, ако стигнем до сблъсък. — Сниши глас, сякаш се боеше да не я чуят неподходящи уши. — С толкова много войници, готови за бой, можем ли да избегнем гражданска война дори и да искаме?

Възгласите на тълпата изведнъж закънтяха кухо. Кевин — даваше си сметка, че господарката му трепери под бронята — отвърна с утешително свиване на рамене:

— Малко войници горят от желание да убиват. Дай им оправдание и ще предпочетат да се напият заедно или да се позабавляват с дружеска юмручна свада. Така поне е на моя свят.

И все пак не можеше да се пренебрегне контрастът между одухотворените физиономии на Мидкемия в подобни случаи и подобните на маски изражения дори у най-низшия просяк тук, на Келеуан. Кевин никога не беше виждал толкова готова да умре пасмина като тия цурани. Един простак само да си отвореше устата…

Не искаше да мисли за това. Мара не беше сляпа за риска. Един изваден меч в името на честта — и цялата империя щеше да се разбуни. Възможно ли беше това да се избегне? След като бе видял касапницата в Нощта на кървавите мечове, Кевин не държеше особено да провери.

Щом авангардът се приближи до сводестата градска порта, тълпите възхитени зяпачи се стопиха. Патрул имперски воини излезе напред, за да посрещне антуража на Хадама. Мара заповяда да спрат пред портата, а Ударният водач се приближи. Бялата му, обшита със злато броня блестеше на утринното слънце.

— Мара от Акома! — извика той високо.

Мара — не беше свикнала с тежестта на шлема — кимна предпазливо.

— По каква причина си събрала клана Хадама и го водиш в Свещения град? — попита строго имперският офицер.

Мара го изгледа отвисоко и каза:

— Срамиш Небесната светлина с лошото си възпитание.

Офицерът вирна брадичка.

— Лейди, ще отговарям за действията си, когато Туракаму отсъди къде ще е следващото ми качване на Колелото на живота. — Хвърли поглед първо към армиите, вдигнали стан покрай речните брегове, а след това, с подчертан упрек, към воините зад платформата на Мара. — Възпитанието е най-малкият проблем. Ако боговете пожелаят, много от нас може да срещнат съдбата си твърде скоро. Аз изпълнявам заповедите, които са ми дадени. — Видимо напрегнат от това, че има зад гърба си само двайсет войници, а много хиляди стоят в готовност да се отзоват на призива на Мара, завърши малко грубо: — Имперският Боен водач нареди да му докладвам причината да доведеш мощта на клана Хадама до Свещения град.

Този момент можеше да се окаже точно пламъкът, който да разпали конфликта, осъзна Мара. Реши, че е по-благоразумно да пренебрегне унижението, и отговори:

— Дойдохме за съвет с други от нашия ранг и сан в интерес на добруването на империята.

— Тогава продължи до покоите си, лейди Акома, и знай, че Имперският мир е над Акома. Може да вземеш почетна охрана от войници Акома и същия брой войници от клана за всеки лорд от Хадама, който те придружи. Но знай, че Небесната светлина се е разпоредил Залата на Съвета да остане затворена, докато той не заповяда друго. Всеки, който се опита да влезе в двореца без имперско съгласие, ще бъде смятан за изменник на империята. Е, ще благоволиш ли да продължиш?

И се отдръпна настрани, за да може да премине платформата с Мара и почетната й охрана. Мара се наведе към Люджан и нареди:

— Извести лорд Чековара и другите: ще се срещнем в градската ми къща по залез-слънце.

Той се поклони отсечено и попита:

— А воините, господарке?

Мара огледа околните хълмове, шатрите, знамената и войниците и каза:

— Потърси знамето на Минванаби и разположи хората си колкото може по-близо до техните линии. Искам Тасайо да знае, че каквото и да направи, кама на Акома е опряна в гърлото му.

— Да, господарке.

Докато влизаше в града, Мара съжали, че няма как да облекчи страха, стегнал стомаха й. Всичко щеше да се реши тук, през следващите няколко дни, а тя все още нямаше представа как да избегне съдбата, за която се бяха заклели Минванаби — че тя и деветгодишният й син ще бъдат принесени в жертва на Червения бог. Бронята сякаш още повече натежа на раменете й. Беше ли останало някое място на този свят, където да може да намери мир за мисълта си?

Следобедът си почива, а вечерта свика съвета си.

Никой не предложи гениални идеи.

На следващата сутрин клан Хадама се събра във вътрешната градина. Най-изтъкнатите Управляващи господари, както и неколцина съюзници, насядаха в широк кръг до централния фонтан.

Лордът на дома Онтара първи предложи мнение:

— Лейди Мара, владетели, които не изпитват обич към Тасайо, ще застанат с него срещу императора просто защото Ичиндар се опълчва на традицията. Мнозина и в нашия клан се боят от империя, управлявана от един човек, дори той да е Небесната светлина. Един Военачалник може да доминира, боговете знаят, че е така, но той все пак е само пръв между равни.

Чу се одобрително мърморене.

Мара все още се чувстваше странно не на място и се помъчи да се съсредоточи. Ироничните наблюдения на Кевин за цуранската политика бяха верни поне в едно отношение: цуранските благородници повече обичаха властта, отколкото мразеха жестокостта, убийството и напразното хабене на ресурси. Мара си даваше сметка, че мисленето й се е променило до непонятна за повечето управляващи благородници степен, така че се помъчи да обясни тактично:

— Тези, които сляпо са се вкопчили в традицията или ги е страх от промяна, са глупави. Да приемеш Тасайо е все едно да сложиш релли в пазвата си. Ще се възползва от топлината и храната, но накрая ще убие. Позволите ли му да намали властта на императора, избирате по-лош курс от абсолютното имперско управление. Лорд Минванаби е млад човек. Може да задържи бялото и златното за десетилетия. Той е умен, безскрупулен и, ако мога да говоря откровено, обича да причинява болка. Достатъчно умен играч е, за да може да превърне въпроса за наследяването в заплетен проблем. Алмечо и Аксантукар за малко щяха да превърнат поста на Военачалника във фамилен. По-малка ли е амбицията на Тасайо от Минванаби?

Неколцина лордове се спогледаха, защото бяха склонни да приемат Тасайо и предсказуемата му претенция за бялото и златното. След като кланът Омечан бе съкрушен от позора на Аксантукар, Минванаби бяха останали неоспорими първи кандидати за поста. Лорд Ксакатекас беше твърде млад, а лорд Кеда — твърде силно свързан с партията на Синьото колело, за да се противопоставя на императора. Единственият възможен съперник щеше да е лорд Тонмаргу, ако Анасати му окажеха пълна подкрепа. Но Джиро не го смятаха за благонадежден — собствените му приоритети все още не бяха ясни, а и той беше дал да се разбере, че няма да следва стъпките на баща си. Не само уличните клюкари и продавачите на слухове бяха убедени, че Тасайо ще е следващият Военачалник. По-същественият въпрос като че ли беше дали ще спечели бялото и златното по мирен начин, или чрез кървава война.

От всички присъстващи като че ли единствен лорд Чековара бе достатъчно отпуснат, за да похапва от сладкишите на подносите с лека храна и напитки. Сега изтупа трохите от брадичката си и каза:

— Мара, във всичко, което направи, откакто стана Управляваща господарка, постоянно доказваш способността си да импровизираш. Може ли да предположим, че пазиш някаква неочаквана неприятна изненада за Тасайо?

Несигурна доколко този въпрос може да произтича от горчивина заради това, че си бе присвоила поста му, и доколко може да е искрено желание да вдъхне увереност на събралите се, Мара потърси в изражението му някакъв намек, който да й подскаже какво да прави. Но широкото лице на лорд Беншай остана безизразно. Тя не смееше да му отговори лекомислено. След като бе наложила на клана безпрекословно подчинение, бе поела и отговорността да гарантира оцеляването им. Все още нямаше представа какво ще направи, така че вместо да позволи съмненията й да разтърсят основите на наскоро спечеления съюз, реши да е уклончива.

— Скоро Тасайо няма да командва нищо повече от червеи в пръстта, милорд.

Лордовете се спогледаха, но тъй като оспорването на това открито изявление щеше да засегне чест, никой не възрази. След неловка минута мълчание лордовете на клан Хадама започнаха да стават и да пожелават приятен ден на своя Боен вожд. Всички знаеха, че до края на седмицата Тасайо ще влезе в града, ще се опълчи на императора и ще настои за възстановяване на властта на Висшия съвет. Как точно възнамеряваше Мара да му попречи? Определено й липсваше военна мощ, за да се противопостави на лорд Минванаби открито. И все пак бе достатъчно умна, за да не смее дори Беншай от Чековара да се изкаже против нея под собствения й покрив.

След като изпрати клановите владетели, Сарик се върна и се изненада, като видя господарката още да седи до фонтана. Погледна я и видя, че е пребледняла.

— Зле ли ти е, господарке?

Мара отвърна сякаш с усилие:

— Просто стомашно смущение. Ще мине.

Но Сарик внезапно се уплаши. Изведнъж тя му се стори много крехка. Уплашен, че може да я е хванала лятната треска или че враг може да е намерил начин да отрови храната й, той се наведе към нея.

— Ще се съвзема до час — увери го Мара и махна вяло с ръка. — Слугинята ми знае как да ми помогне. Повикай я.

Тревогата на Сарик преля в смътна догадка и той я изгледа проницателно.

Господарката извърна лице. Най-сетне бе осъзнала, че умората й през последните няколко дни не е просто от многото усилия. Затрудненият стомах сутринта беше познат признак за бременност. И гаденето също. С Аяки не бе могла да задържи закуската през първите девет седмици, докато го носеше. Отпрати Сарик, преди да се е сетил какво й е. Докато чакаше слугинята, се замисли, че скоро ще дойде времето, когато ще трябва да действа с… как го беше нарекъл Кевин? Нерви от стомана! Да, трябваше да има само твърдост в душата си. И при мисълта за любимия й, който седеше в покоите й и чакаше да го повика или тя да отиде при него, сълзите й потекоха.

Кевин никога не биваше да разбере, че носи дете от него. Този единствен факт щеше да го привърже към нея по невъобразимо жесток начин. Предаността му към Аяки бе доказала колко много обича децата. Макар никога да не бе говорил за това, Мара беше прочела копнежа в очите му. Знаеше, че копнее за свой син или дъщеря и че според кодекса на честта на родния му свят на такива неща се гледа твърде сериозно. На Келеуан незаконно дете от роб нямаше да е проблем — незаконните деца на благородници често се издигаха до високи постове. Но за Кевин проблемът щеше да е по-близо до сърцето му от собствения му живот. Не, мъжът, когото обичаше, не трябваше никога да го узнае, а това означаваше, че дните й с него са преброени.

Някой ден, надяваше се, детето в утробата й щеше да бъде признато за син на Хокану и да се издигне до лорд на Шинцаваи… Това, че той — вече се надяваше да е момче — щеше да е на Кевин, беше просто начинът й да изплати своя дълг на честта към варварина, който бе спечелил сърцето й и който многократно бе спасявал живота й. Родът му щеше да продължи почетно на земята на Келеуан и така сянката му щеше да е почитана и помнена.

Но Мара знаеше, че първо трябва да оцелее през следващите няколко дни. Дори такъв могъщ лорд като Камацу нямаше да обвърже наследника си с дом с толкова опасен враг като Тасайо. Вече пребледняла не само от стомашните болки, Мара стисна зъби. Трябваше да състави план, с който да измъкне победата от ръцете на Минванаби. Просто трябваше. Алтернативата беше смъртта на сина й и на неродения още син на Кевин.

 

 

Залезът хвърляше червена светлина над града.

Тасайо седеше върху купчина възглавници на терасата на резиденцията си в Свещения град. За разлика от повечето други Управляващи господари, които имаха къщи в града, Минванаби притежаваха внушително имение на един хълм с изглед към центъра на имперския квартал. Присвил очи към сменящите се стражи в бяла броня при вътрешната порта на императора, лордът погледна с досада писмото в ръцете на своя Първи съветник.

С безкрайно търпение Инкомо настоя:

— Господарю, Мара е до градската порта с почетната си гвардия. Освен това е придружена от имперски пратеник със служебен жезъл и над града има Имперски мир. Щом я известиш, ще тръгне към определеното място за среща.

— Изборът на удобен момент няма да я спаси. — Тасайо поглади с палец брадичката си, докато следеше движението на стражите в искрящо бялата броня. — Онова глупаво момче, което се нарича император, може да се самозаблуждава още няколко дни, но никакво позоваване на Имперски мир няма да ми попречи да унищожа враг. — След кратка пауза добави: — Но може да се окаже от полза да изчакаме с удара за по-подходящо време и място. А и ще е забавно да чуем какво желае кучката Акома, просто за да разбера какво да направя, за да я унижа.

Обзет от мрачно предчувствие, Инкомо се напрегна.

— Господарю, не бих изпълнил дълга си, ако не те посъветвам против тази среща. Тази жена е по-опасна от всеки друг владетел в империята, както вече се уверихме.

Тасайо го изгледа гневно.

— Имам армия, Инкомо!

— Става дума за среща, не за битка, господарю. — Първият съветник много добре помнеше как чичото на господаря му беше умрял под собствения си покрив, с армията му наоколо, в резултат на заговора на Мара. — Не виждам с какво може да бъде полезна тази среща за Минванаби, милорд.

Тасайо забарабани с пръсти по възглавничката до коляното си.

— Прати на кучката следното послание. Ще уважа примирието и ще говоря с нея. — Видя помръкналото изражение на Инкомо и жълтите му очи се присвиха. — Не виждам смисъл от това ненужно притеснение. Мара и изтърсакът й избегнаха смъртта на косъм, но когато спечеля бялото и златното, тя ще е първата от враговете ми, която ще унищожа. — Изящен, бърз и уверен, той се изправи. — Може да проявя и великодушие. Може би ще разреша на онези тъпи глупци от клана Хадама да живеят, но само ако станат мои васали, след като ми помогнат да залича името Акома завинаги. — И с рядка усмивка добави: — Твърде много се тревожиш, Инкомо. Винаги мога да кажа „не“, каквото и предложение да направи Мара.

Инкомо не каза нищо. Имаше ужасното чувство, че Мара иска тъкмо това — Тасайо да отхвърли предложението й.

 

 

На древния език на народа сцетаки вятърът се наричаше бутана. Означаваше „вятър от демони“ и духаше дни наред, понякога дори седмици. Поривите му бяха сухи и накъсани, пердашеха с вой от далечните планини. В горещия сезон такива ветрове можеха да изсушат непокрито парче месо или плод за часове. В хладния сезон въздухът носеше студ, а нощем температурата спадаше и караше хората да се свиват около огньовете и да се увиват с всичко, което имат. Когато задухаше бутана, простите хора казваха, че псетата са полудели и че демони крачат по земята, предрешени като хора. Знаеше се за мъже, побягнали с писъци в нощта и изчезнали завинаги, и за жени, изпадали в самоубийствена скръб. Безброй легенди имаше за свръхестествени същества, появяващи се, когато бутана запищи над земята. Сивият мъж вървял из империята в такива нощи. Срещнел ли го самотен пътник, трябвало да отговори на гатанка и да бъде възнаграден, ако отгатне, или пък да си изгуби главата. Такива бяха приказките за бутана, жестокия сух вятър, който духаше тази нощ.

На билото на един хълм извън градските стени две малки армии чакаха една срещу друга под ярките звезди. Факли пращяха и знамена плющяха от поривите на вятъра. Офицери с пера на шлемовете стояха пред застиналите войнишки редици. Пред всяка армия стоеше владетел, от едната страна жена, облечена в искряща зелена коприна и смарагди, а от другата мъж с лъскава черно-оранжева броня.

Застанал на равно разстояние между тях чакаше имперски херолд — служебният му халат блестеше като кост под унилия лунен сърп. С достатъчно силен глас, за да изкънти над вятъра, той се обърна към двете сили:

— Нека се знае, че Имперският мир е над този град и неговите околности! Нека никой не вади меч с гняв или за мъст. Тъй повелява Небесната светлина. — Обърна се към свитата, обкръжила Тасайо, и продължи напевно: — Тази лейди, от благороден сан и род, твърди, че идва, за да преговаря с теб за Доброто на Империята. Милорд, приемаш ли?

Тасайо сведе глава и имперският пратеник прецени, че това е достатъчно. Обърна се към чакащата Мара отвъд тясната ивица трева и повиши глас над усилващия се вой на вятъра.

— Милейди, този лорд се отзовава на твоя призив за преговори и приема намерението ти да разговаряте за Доброто на Империята.

Мара отвърна с полагащия се вежлив поклон, в контраст с пренебрежителната грубост на врага си.

Херолдът за миг се поколеба. Позицията му между двама заклети в кръвна вражда противници беше опасна и той го знаеше. Можеше да се разчита на фамилната чест, ставаше ли дума за два толкова древни рода, но само една по-гореща глава сред редовите воини можеше да предизвика касапница. Нужни му бяха цялата подготовка и опит, за да произнесе достатъчно твърдо и високо:

— Кой е най-висшият дълг?

Всеки присъстващ мъж, жена и воин отвърна:

— Да служа на империята.

Имперският херолд даде знак на двете главни страни да се приближат и скръсти ръце. В този момент внезапният порив на бутана прозвуча като стон на погребална песен, херолдът се постара да не го приеме като лоша поличба и завърши с:

— Милейди, милорд, ще изчакам настрана, за да можете да проведете разговора си необезпокоявани.

Оттегли се с бързина почти на границата на благоприличието, като остави Мара и Тасайо един срещу друг, само на две крачки разстояние.

В нежеланието си да се унизи да надвиква воя на вятъра Мара остави встъпителните думи за Тасайо. Както очакваше, той не започна с учтивости или поздравления. Тънките му устни леко се извиха и в трепкащата светлина на факлите очите му блеснаха като на саркат.

— Мара, тази ситуация не я бях предвидил. — Махна с ръка към странното им обкръжение: настръхналите воини и плющящите знамена, единствените живи сякаш на сцената. — Бих могъл да извадя меча си и да приключа нещата веднага.

Дръзко уподобявайки злостния му тон, тя отвърна:

— И да опозориш името на своя дом? Не мисля, Тасайо. — После добави сухо, впила тъмните си очи в неговите: — Ще е прекалено. Дори за един Минванаби.

Тасайо се засмя, неочаквано ведър звук над мрачния вопъл на бутана.

— Трябва да проумееш една истина. Човек с достатъчно високо положение може да направи каквото намери за добре безнаказано, Мара. — Изгледа я с присвити очи и добави: — Губим си времето. Защо си тук?

— За Доброто на Империята — отвърна Мара. — Ти водиш армия и ядрото на клана Шоншони до Кентосани. Според мен си тръгнал на война срещу императора.

Външно Тасайо показа интерес, но под лустрото на вежливостта Мара почти физически долови вълната омраза. Възпротиви се на инстинкта да отстъпи назад и едва успя да се овладее. Като при кучета, кръжащи едно срещу друго преди бой, усещаше, че първият, който отстъпи, ще даде повод за атака.

— Ти пък водиш ядрото на клана Хадама — отвърна с измамно ленив тон лордът на Минванаби. — Но аз не те обвинявам, че подготвяш вероломно нападение срещу Небесната светлина.

Мара изрече очевидното:

— Аз не съм в положението на претендент за бялото и златното.

Тасайо сведе глава все едно, че го бе приел като комплимент. Но бдителните му котешки очи следяха всяко нейно движение, търсеха слабост.

Господарката на Акома събра куража си и добави язвително:

— Престани да се перчиш, Тасайо. Надмощието ти няма нищо общо с достойнството. Другите претенденти са в безпорядък заради отношенията си с Аксантукар.

— Съвсем вярно — отвърна Тасайо и се усмихна. — В крайна сметка, тъй или иначе, аз печеля.

— Не. — Мара си позволи лека пауза. — Патовата ситуация би могла да продължи безкрайно. Това ще е изгодно за Небесната светлина, тъй като забавянето ще му позволи да постави империята под своя власт. Имперското правителство може да спи, но не е умряло. С времето все повече лордове ще отстъпят под юрисдикцията на имперския двор и за Висшия съвет ще остава все по-малко власт. Ако Ичиндар заповяда на по-дребните лордове, един по един, да изпратят подкрепа на неговите Бели, укрепвайки неговата власт, скоро пътищата и реката между именията ти и търговските градове ще се командват от неговата армия. Канацаваи вече служат редом с Белите. Кои са следващите? Ксакала? Колко време остава, преди да се окажеш лорд само в границите на собствените си земи?

Очите на Тасайо блеснаха.

— Говориш за възможности, Мара, и при това далечни.

Но поведението му стана по-сдържано. Като разчиташе на малкото предимство, което бе спечелила, Мара се опита да го извади от равновесие.

— Не толкова далечни, Тасайо, и ти добре го знаеш. — Преди да е успял да отвърне, добави: — Има и друга възможност. Какво би станало, ако лордовете Кеда и Ксакатекас дадат подкрепата си за Тонмаргу?

Тасайо се напрегна. Знаеше, че лорд Хопара е неин съюзник, но споменаването на лорда на Кеда бе неочаквано за него.

А Мара заяви:

— Имам предложение. Другите трима претенденти за бялото и златното биха могли да се съюзят само за да ти попречат. Но дори обединени не могат да спечелят. Аз обаче контролирам достатъчно гласове в Съвета, за да обърна изхода.

Търпението на Тасайо изведнъж се изчерпа.

— Ами направи го тогава, Мара. Дай златното и бялото на Фрасай от Тонмаргу и си ходи у дома.

Мара усети вятъра като ледени тръпки по кожата си. Играеше опасна игра с гибелни залози и го знаеше. Но не виждаше друг избор. Твърде много невинна кръв щеше да се пролее, ако се позволеше събитията да тръгнат по най-лошия курс. Подбирайки грижливо фразите си, тя каза:

— Трудността е, че макар да бих предпочела да умра, вместо да те видя спечелил бялото и златното, ти си единственият, който може да държи трона. Лорд Тонмаргу не е човекът, който би могъл да се опълчи на Небесната светлина в собствения му дворец. Тъй че сме оставени с два избора: Военачалник, който е марионетка на императора… или ти.

Предпазлив, но не толкова суетен, че да преглътне всичко казано без подозрение, Тасайо помисли и каза:

— Щом един Военачалник марионетка е по-лоша съдба от смъртта, но в същото време желаеш унищожението ми, какво решение предлагаш?

— Мога да направя за теб това, което бих могла да предложа и на Фрасай от Тонмаргу: заповядам ли, достатъчно лордове ще те подкрепят, за да те поставят твърдо на трона на Военачалника.

В поредната пауза властваше вятърът. Тасайо стоеше неподвижен, перата на шлема му плющяха. Лицето му бе застинало в маска, ръцете му лежаха изваяни като от камък на дръжката на меча, а пламтящите му очи не се откъсваха от лицето на Мара.

— Да предположим за миг, че си права — каза той накрая. — Кажи ми обаче защо трябва да ме интересува това, след като мога да взема мантията на Военачалник без твоята помощ.

Отговорът последва, изпълнен с жлъч:

— На каква цена? Би ли превърнал империята в руини, за да вземеш трона? Ще спечелиш, не се съмнявам, защото макар малцина да биха подкрепили открито претенцията ти от любов към дома Минванаби, мнозина ще се противопоставят на нарушаването на традицията от Ичиндар, а и за да защитят личните си интереси. Тъй че в крайна сметка след една опустошителна война ще седнеш на белозлатния трон, ще ожениш сина си за една от многото дъщери на отишлия си Ичиндар и ще го направиш деветдесет и втория Небесна светлина. Тогава без проблем ще накараш новия император да утвърди избора ти. Но ще управляваш един съсипан народ. — Мара се помъчи да се овладее. Самата представа за цената на такова домогване до власт предизвикваше отвращение във всяка фибра на съществото й. — Такъв конфликт със сигурност ще те остави критично отслабен. Достатъчно дълбоки ли са резервите ти, за да се справиш с онези, които вероятно ще дебнат по границите ти след такова могъщо завоевание? По-малките домове ще налетят върху теб като рояци гладни насекоми.

За първи път Тасайо се поколеба. Надменно сдържан и дълбоко в душата си убеден, че е спечелил ключа към най-голямата слабост на Мара, той се обърна да огледа силите си. Под изпитателния му поглед изглеждаха безукорно, строени в редици по склона на хълма и готови да се отзоват на заповедите му на мига. Бяха гледка, която да вдъхне гордост у всеки командир. Славното знаме на Минванаби с редуващи се черни и оранжеви карета плющеше гордо на вятъра. Какво още видя Тасайо в нощта, загърнала армията му, само той знаеше. Накрая погледът му отново се извърна към Мара.

— Нека продължим с допускането, че предложението ти е правилно. Какво предлагаш в замяна да не взема сам това, което вече смятам за свое?

Мара потисна гнева си, който нямаше нищо общо с враждебността или с кръвната омраза, а се коренеше в личното й желание да съхрани живота на безброй хора.

— Преговарям с теб за Доброто на империята, Тасайо. Не съм без ресурси.

Даде знак и един невъоръжен слуга се приближи. Лордът на Минванаби не можеше да знае, че мъжът в простия халат е всъщност предрешеният Аракаси. С безпогрешно изиграна сервилност Началникът на шпионите разви вързопа, който носеше, и пусна една осолена човешка глава в краката на Тасайо.

— Би трябвало да познаеш лицето — каза Мара. — Това е главата на онзи, когото се опита да използваш, за да проникнеш в шпионската ми мрежа.

Тасайо зяпна стъписан.

— Ти! — възкликна с омраза. — Ти значи заповяда убийството в дома ми!? — Безумен блясък се появи в очите му. Обзета от внезапен трепет, Мара усети заплаха във въздуха. Вятърът развя халата й, задърпа изкусно събраната й коса и смрази потта по кожата й. Последва мълчание, но Мара знаеше в душата си, че у Тасайо е останала една най-тънка нишка разум, която да му напомня за клетвата му за примирие. Знаеше, че в този момент врагът й не желае нищо друго, освен да я хване за гърлото, но все пак се надяваше на мирен изход.

После, със също толкова плашеща рязкост, изражението на Тасайо се промени и той се усмихна доволно.

— Значи признаваш, че си убила собствения си агент?

Мара си наложи външно спокойствие. Вътрешно беше уплашена от стъписващата промяна у него и си даваше сметка, че си има работа с човек, който може да бъде преценен само като безумен. Кимна и отговори:

— Повече от един, Тасайо.

Зъбите на Тасайо блеснаха бели и усмивката му стана жестока. В дългата и напрегната пауза единствените звуци по склона на хълма бяха плющенето на бойни знамена и съсъкът на вятъра в тревите. След това Тасайо каза:

— Фалшифицирала си фамилния ми печат? И си платила на тонга Хамой да убият собствените ти агенти в къщата ми? Имаш изненадваща склонност към оригиналничене.

Не заплашваше, нито позираше, и това й се стори притеснително. Нито за миг не можеше да се съмнява, че таи в сърцето си жажда за убийство. Но въпреки това го притисна:

— Трябва да обмислиш затрудненията си през следващите години от това, че няма да можеш да взимаш непознати на служба, Тасайо. Знаеш, че докато съм жива, сред тях ще има мои агенти. Може би ще ти се наложи да прогониш всички търговци и гости от именията си и дори да откажеш фургоните за стоките си, за да не би да допуснеш шпиони на Акома.

Търпението на Тасайо изведнъж се изчерпа и той извика:

— Наистина ли мислиш, че такива жалки заплахи ще ме притеснят, Мара? След твоята смърт всичките ти слуги ще станат роби и сиви воини. Какво ще ме уплаши, когато станеш храна за червеите?

Мара въздъхна уморено и каза:

— Имам предложение.

Тасайо направи крачка напред, гъвкав като хищник. Нито мускул не трепна по лицето му, когато сто войници на Акома плеснаха длани на дръжките на мечовете си. С дръзко презрение лордът на Минванаби заяви:

— Изобщо не искам да те слушам, Мара. Предшественикът ми даде кръвна клетва на Туракаму, че тази вражда ще свърши с унищожението на Акома. Макар да не съм като Десио и да смятам този обет за достоен за съжаление, все пак съм обвързан с него. Трябва да сложа край на рода Акома. Между нас не може да има помирение.

— А би ли обмислил… примирие?

Тасайо примига.

— Какво имаш предвид?

— Пауза. Не край на враждата и омразата — те никога няма да спрат, докато едната или другата фамилия не бъде унищожена. Просто отлагане на конфликта, докато империята отново стъпи на твърда основа за мир.

— Доброто на империята — измърмори Тасайо саркастично. — И какво предлагаш?

— Предлагам среща с Управляващите господари на империята, но в Имперския дворец. Там се изправяме пред Небесната светлина със своята нужда да разрешим това противопоставяне и да предотвратим криза, която ще хвърли страната в разруха. Или искаш да управляваш империя, чиято източна граница е под властта на главатари турил и техните мародерстващи планинци? Северна граница, нарушавана всяка пролет от разбойници тюн, търсещи цурански глави за трофеи? Връщане на пиратите на Външните острови?

— Наистина рисуваш мрачна картина — отстъпи Тасайо. — Ако се съглася на тази среща, ще осигуриш ли гласовете, нужни за да получа трона на Военачалник без кръвопролитие?

— Стига да се съгласиш да се срещнем с императора мирно, ще се закълна да положа всякакво усилие, до последните си ресурси, за да гарантирам никой да не се възкачи на трона на Военачалника преди теб. — Мара вдиша треперливо. — За това имаш моята най-свята клетва, положена над името и честта на моята фамилия от днес до последното поколение на рода на Акома.

При тази наистина най-свята клетва Тасайо повдигна вежди. Но въпреки това подметна злобно:

— Ако изобщо някой от предците ти е достоен да се заклеват в него, колко дълго би искала да продължи едно такова примирие?

Макар да й бе нанесъл смъртна обида, Мара се сдържа. Тук бе заложено много повече от фамилното й име и много повече от делата на благородници — слуги, деца, занаятчии и хиляди безименни роби щяха да пострадат, ако владетелите на империята си позволяха каприза на една безсмислена война. Мара вече не бе девойката с ограничена перспектива, каквато беше някога, така че направи нещо, което дори не би могла да си въобрази, преди да й повлияят чуждите идеи на Кевин; нещо повече, преглътна накърнената си фамилна чест. Вместо гола фраза, „да служа на империята“ вече беше единственият й водещ мотив. Така че тя преглътна обидата и отвърна:

— Изчакай докато се върна у дома и се погрижа за домашните си дела. След това нека нашата борба продължи без задръжки до най-горчивия край.

Пораженческият й тон накара Тасайо да се разсмее и неспособен да устои на изкушението да се подиграе с нейната уязвимост, той каза:

— Въобразяваш си, че отгатваш отговора ми, така ли? Надценяваш обичта ми към империята. Моята чест си е моя, не на държавата ми!

Но Мара вече познаваше злобата му и не издаде и най-малкия намек за безпокойство, който да утоли жаждата му да изтезава.

Тасайо помисли малко и продължи:

— Само че едно бързо решение за качването ми на белозлатния трон би ми спестило известни грижи. — Усмихна се и Мара видя колко добре може да прикрива покварата си този безумец зад воинско благоприличие и дворцови маниери. — Ще се съглася. Нека Висшият съвет се срещне пред Небесната светлина и сложи край на диктаторското му управление. Ти ще призовеш съюзниците си и когато дойде моментът, ще ги накараш да подкрепят претенцията ми. После, след като тези неща приключат по волята на съдбата, имаш моята гаранция да се завърнеш безопасно до именията си и мир, докато сложиш домашните си неща в ред. Бъди сигурна, че ще те унищожа, Мара, но дотогава можеш да смяташ часовете живот, които ти оставям, за отплата за службата ти на империята.

Изцедена и неописуемо опустошена, Мара потвърди оброка си с поклон. Не смееше дори да се запита как щяха да реагират баща й и брат й, ако бяха живи и научеха какво е обещала. Можеше само да се надява, че войната би могла да се избегне, че животът на много хора може да бъде пощаден и че нероденото дете в утробата й ще има достатъчно време, за да се роди. Ако тя и Аяки загинеха заради примирието, което бе сключила, навярно царицата на чо-джа щеше да се съгласи да опази едно новородено бебе живо и в тайна…

— Кога ще се срещнем? — попита Тасайо. В гласа му звучеше задоволство.

— Вдругиден — отвърна Мара. — Извести императора и другите членове на Съвета и ме остави да събера подкрепата, която обещах.

— Ще ми е интересно да видя дали ще можеш да изпълниш клетвата си. Ако я нарушиш, няма да напуснеш града жива.

Кимна й небрежно, обърна се с бързината на саркат и тръгна към войниците си.

Стоящият отстрани имперски херолд обяви:

— Тази среща приключи! Отидете си в мир и чест и знайте, че боговете са доволни, че тази нощ не бе пролята кръв.

 

 

Първият съветник на Минванаби си пое дъх, за да заговори господаря си, но Тасайо вдигна ръка.

— Тя е победена, Инкомо. — Усмихна се хищно. — Виждал съм този поглед в очите на воини, чакащи смъртта си на бойното поле. — Сви рамене. — О, бият се добре и носят чест за предците си, но знаят, че са обречени да умрат. Мара знае, че съм спечелил.

— Господарю — заговори умолително Инкомо, — нямаше да съм твой усърден слуга, ако не изтъкна, че би могло да има неочаквани обрати в преценката ти. Други проблеми съществуват извън това кой би могъл да претендира за бялото и златното. Ичиндар не е създал нито един син. В този момент може би много благородни особи си шепнат, че е крайно време на трона да се постави друг член на имперския род. Джиро от Анасати би могъл да се окаже изборът им. Камацу от Шинцаваи може да проследи кръвни връзки, а синът му е добре приет. Ами ако открием, че това предложение е малко…

Тасайо рязко прекъсна разсъжденията му.

— Мара знае, че спечелих. Точка. — Странно изнервен, може би защото очакваше възражение, което така и не последва, лордът на Минванаби даде знак на своя Боен водач да обърне кръгом войнишките колони и да ги подкара обратно към лагера.

Останал сам със скръбната песен на бутана, Инкомо се задържа назад. Не можеше да си въобрази как би могла Мара да промени хода на предстоящите събития. Но знаеше, че този конфликт съвсем не е приключил. В най-добрия случай Мара си бе откупила още няколко месеца, през които да крои заговорите си. В най-лошия щеше да е заложила някакъв капан за Минванаби. Загърна се с халата си и забърза да догони господаря си. Докато се препъваше в тъмното, си мислеше кое е по-благоразумно: да разпита агентите си за последната информация, която можеше да са открили за намеренията на Мара, или да довърши завещанието си и посмъртната си поема. Обзет от усилващо се чувство на обреченост, реши да са и двете.

 

 

Нощният низ от събития не свърши със срещата на хълма. Мара се върна в градската си къща уморена до кости. Смъкна връхното си наметало и оправи кичурите коса, измъкнати от несекващия вятър, и чак тогава чу какво й казва Сарик.

В нейно отсъствие беше идвал имперски куриер.

— Какво каза? — попита незаинтересовано Мара, понеже умът й бе зает с други, по-важни неща.

Сарик обясни. И последствията от поредната прокламация на Ичиндар поразиха Мара право в сърцето.

Умът й изтръпна още след първите му думи. Императорът на Цурануани откупуваше всички мидкемийски роби, собственост на поданици на империята. Думите „щедра цена“ и „имперска съкровищница“ бяха като студени ветрове, зло продължение на кошмарите, носени от бутана.

Тялото й, умът й, сърцето й — всичко беше отворени болезнени рани.

— Защо? — попита тя глухо. — Защо?

— Небесната светлина ще препродаде варварите на мидкемийския крал. Всички роби военнопленници ще бъдат превозени по реката и изпратени през разлома край Равнинния град.

— Императорът прави от роби свободни хора?

Сарик уточни:

— От почитание към боговете ни, може би не той. Може би ще го направи Луам, Островният крал.

Значи решимостта й да държи нервите си стоманени не бе постигнала нищо! Чувстваше се опустошена до дъното на душата си. Заплахата на Минванаби бе изчерпала оскъдните й ресурси, а сега щеше да загуби Кевин. Това, че вече бе решила да го отпрати на свобода, нямаше никакво значение. Неизбежността на момента беше опустошителна.

— Кога иска Небесната светлина да се предадат робите? — попита тя и се изненада, че езикът й изобщо е в състояние да оформи думи.

Сарик отвърна с дълбоко съчувствие:

— До утре по обед, господарке.

Никакво предупреждение не беше имало за това, никакво. Мара едва сподави хлипа си. Засрамена от това, че издава чувствата си, и чула сякаш сянката на Накоя да я гълчи за недостойната сантименталност, се вкопчи в една-единствена мисъл, върху която да укрепи куража си. Защото само храброст щеше да я преведе през руините на единственото й щастие и надеждите, които бе дръзнала да таи за продължението на името Акома.

Само една трошица добро й дойде наум в безнадеждността: на Кевин щеше да му е спестено бедствието, което трябваше да последва подкрепата й на Тасайо за Военачалник. Ако описанията на варварина на Кралския закон и Великата свобода бяха истинни, то неговият крал Луам щеше да го освободи. И Кевин щеше да преживее дните си доблестно в Зюн и да избегне предстоящата безумна касапница.

Помъчи се да се убеди, че за нейния любим ще е по-добре, ако си замине, но логиката не смекчи разкъсващата болка в сърцето й. Усети обаче малката искрица живот, тлееща дълбоко в утробата й. Като пропълзяла от праг светлина последва озарението. И Мара осъзна, че всичко, което бе направила тази вечер, е за нероденото дете на Кевин. Тя и Аяки бяха родени цурани, предани на дълговечна традиция, която поставяше честта над живота, и двамата щяха непоколебимо да изберат смъртта пред позора. Но духът, който се движеше в утробата й, беше наполовина мидкемийски. Някак бе успяла да признае бъдещето му да живее и да преуспява с ценностите, към които се придържаше баща му. Това я уплаши, след като разбра, че отново е престъпила границите на своята култура. Беше поставила простолюдието на империята пред фамилното си име. Навремето щеше да вярва, че такъв възглед би посрамил баща й и рода й, че дори би й спечелил гнева на боговете.

Сега не можеше да си представи никакъв по-добър избор.

Разкъсвана между сълзите и облекчението, че скоро, много скоро годините на изпитания ще свършат, Мара се овладя. Избърса очите си и каза:

— Прати ми слугинята ми. Кевин не трябва да види, че съм разстроена.

Сарик понечи да тръгне, но Мара продължи:

— Съобщи на Кейоке, че всички наши чуждоземни роби трябва да бъдат изпратени незабавно в Равнинния град. След това изберете най-силните ни войници да придружат Кевин до което тържище е заделил императорът за мидкемийците. Не казвай нищо за това на никого, освен на Люджан, за да не се разбъбрят слугите. — Мара замълча, за да надвие стягането в гърлото си. — Защото моят любовник има противоречив й упорит нрав. Макар и да копнее за свободата си, може да си науми да възрази на начина, по който му се дава.

Не можа да продължи повече, но Сарик разбра. Кевин никога не зачиташе заповеди, освен по свой избор или след прилагане на груба сила. Беше се доказал като силен боец, а колкото до Мара, никой не можеше да предскаже как варваринът ще реагира на това, че го разделят с нея. Заради собствената му безопасност и заради живота на воините, които трябваше да го доставят на императора, той не трябваше да чуе каква съдба го очаква.

Натъжен, защото бе започнал да харесва чудатия хумор на мидкемиеца и определено странните му житейски възгледи, Сарик се поклони на благоразумието на господарката си. Но докато бързаше да предаде заповедите и, си помисли, че никога не е виждал по-скръбно изражение в очите на жена.

Нощта премина в ужасни терзания за Мара. Кевин я любеше с нежност, която заплашваше да разбие сърцето й.

Светът й изглеждаше полудял. Не можеше да си въобрази живот без мъжа, който я бе накарал да преосмисли всеки аспект от убежденията си, да види недостатъците в културата на народа си. Кевин се беше превърнал в повече от любовник, повече от мъж, комуто можеше да се довери: беше здравата основа на решимостта й. Трябваше да разчита на неговата сила, за да промени империята и да я направи достойна по нов и морален начин. Без него власт, цели и надежди за бъдещето изглеждаха лишени от радост.

Лежеше в топлата му прегръдка и слушаше тихите удари на сърцето му, смесени със скръбната песен на вятъра.

Въпреки варварския си нрав по някакъв начин Кевин долови, че не бива да я пита за нищо. Чувствителността му я нарани, лиши я от извратен повод да избухне в гняв и да го прогони. Търпеше нежната милувка на ръцете му, поразена от осъзнаването, че това е последната нощ, в която може да го докосва — и той нея. Накрая, изтощена, потъна в неспокойни сънища.

Той лежеше буден, главата й бе отпусната на рамото му.

През всичките години, откакто я познаваше, никога не я беше виждал така разстроена. Винаги бе споделял чувствата си открито и изобщо не му хрумна, че скритата причина за болката й може да е любовта й към него.

Утрото дойде нежелано като идването на екзекутор. Мара намери зрънце кураж в разбитото си сърце и заповяда на Кевин да напусне, преди да започнат сутрешните й пристъпи. Прекара отчайващо дълго време, разкъсвана между сълзите, които така и не потичаха от подпухналите й очи, и сухото гадене. Слугините й се трудеха неуморно, за да й придадат поне донякъде подобаваща външност.

Докато стане готова да се появи публично, беше наближило обед. Мара излезе от покоите си й видя, че събраният от Сарик ескорт я чака пред вратата. В неведение за прокламацията на императора, Кевин стоеше на обичайното си място до носилката й. Щом срещна сините му очи, Мара едва не избухна в плач.

Но след това суровата жилка на предците й надделя. Мара извлече от себе си всичко, на което бе обучена в храма, запуши дълбоко в себе си смут и чувства и си наложи да пристъпи напред, стъпка след стъпка, докато най-сетне стигна до носилката. Успя да кимне на Сарик да й помогне да седне и каза с чужд за самата нея глас:

— Тръгваме.

Не каза къде. Сарик вече се беше погрижил за тази подробност и Люджан знаеше къде отиват. Но необичайността на поведението й събуди подозрението на Кевин и той се обади:

— Закъде сме се запътили днес?

Мара не посмя да проговори. Сълзите напираха в очите й, затова тя бързо дръпна завеските. Люджан махна на носачите да вдигнат носилката и на почетната охрана да тръгне в марш от двора на градската къща. Сарик обаче погледна мидкемиеца с нещо, наподобяващо съжаление.

— Ще ми каже ли някой защо всички се държат, сякаш отиваме на погребение? — попита Кевин.

Отвърнаха му само празни цурански погледи и той се задоволи с впечатляващ низ от шеги.

Екстравагантността му във всеки друг момент щеше да подложи на сурово изпитание сдържаността на воините, но днес остроумията му попадаха в глухи уши. Нямаше и намек за усмивка, още по-малко за смях.

— Богове, какво сте оклюмали като ходещи трупове? — възкликна Кевин и след като никой не отговори, реши да млъкне.

Ескортът мина през най-оживените части на Кентосани и зави към брега на реката.

Напред се изпъваше висока палисада от широки дъски. Кевин рязко спря и само бойните рефлекси на воините зад него ги задържаха да не се блъснат в гърба му.

— Виждал съм такива места — заяви той. — Защо отиваме на робските пазари, Мара?

Без да кажат нито дума, воините на Акома го хванаха за китките.

Кевин се задърпа. Не разбираше какво става. Но воините го държаха здраво.

— Богове! — изкрещя Кевин невярващо. — Ти ме продаваш?

Викът му едва не разби сърцето на Мара. Тя дръпна рязко завеските на носилката и се вгледа в сините му очи, които горяха с невъобразима ярост.

— Защо? — извика Кевин с горчивина, която я съкруши. — Защо?!

Отвърна му Люджан, при това грубо, защото собственият му глас заплашваше да издаде чувство неуместно за воин, още по-малко за офицер с неговия ранг.

— Господарката не се разделя с тебе по своя воля, Кевин, а по заповед на императора!

— Проклет да е императорът ви! — избухна Кевин. — Проклет да е да гние в най-дълбоката яма на Седмия ад!

Зяпачи занадничаха от прозорците и минувачи спряха да погледат.

А варваринът побесня. Измъкна единия си юмрук и просна двама от охраната на Мара, преди другите да успеят да реагират. Мъжете имаха заповед да се въздържат от вадене на оръжия, но докато се включваше в суматохата, развихряща се около мидкемиеца, Люджан се помоли наум някой да не е забравил. Кевин се биеше като обладан от духове и ако успееше да се докопа до меч от ножницата на някой от воините и се пролееше кръв, дори самият император нямаше да може да спаси живота му.

Люджан зърна за миг страха, изписан на лицето на Мара, и с настървение, по-силно от това на харулт, се хвърли с главата напред в гъстата гмеж.

Хватката, която приложи, извади Кевин от равновесие. Люджан го събори на гръб върху каменната настилка и го затисна, а друг войник добави тежестта си към неговата.

Мидкемиецът обаче не се предаде. Тласкан от ярост, която притъпяваше физическата болка, и воден от чувства, които никоя граница на разума нямаше да удържи, той се задърпа с убийствено настървение. Люджан разбра, че няма да го удържат, и изрева на войниците:

— Обкръжи плътно! Прикрийте свадата от хорските очи с щитове и тела!

Юмрук го фрасна в бузата. Люджан изруга и викна:

— Проклятие, Кевин, спри! Ще ме принудиш да те нараня?

Кевин изръмжа нещо, което завърши с:

— … твойта мама!

Люджан знаеше, че робът, когото се опитва да укроти, не се беше поколебал да се хвърли без оръжие срещу въоръжени вражески воини, и реагира по рефлекс. Отчаян и тласнат от възхищението си към Кевин, приложи безчестната брутална тактика, която бе научил в планините като сив воин. Друг престъпник щеше да разпознае движението. Всеки истински воин цуранин щеше да го е срам да натресе юмрука си в слабините на противник. Поразен от удар, в който нямаше нищо честно, и мъртвешки пребледнял от болка, Кевин се присви на стенещо кълбо върху мръсния паваж.

— Ще ме прощаваш, приятел — измърмори Люджан с интонация и фраза изцяло заети от самия Кевин. — Ще свършиш живота си на свобода и с чест, все едно дали го искаш, или не.

А след това се изправи и викна:

— Вържете го и му запушете устата. — Заповедта изплющя като камшик. — Не можем да рискуваме с нов инцидент.

След това, с болка в сърцето за господарката, която бе видяла всичко от сянката на носилката, с усилие върна на лицето си безчувствената цуранска маска и заповяда на свитата да продължи напред.

При портата на заграждението старшият на робската гилдия на Кентосани излезе от колибата да попита от какво се нуждае Господарката на Акома.

Думите излязоха с усилие от изтръпналите устни на Мара.

— Този роб… трябва да бъде върнат на родната му земя по заповед на Небесната светлина.

Отпуснат в хватката на воините й, Кевин извърна сините си очи към нея. Светлината в дълбините им умоляваше, но детето в утробата й я опази силна.

— Съжалявам… — промълви тя, без да обръща внимание на търговеца на роби, който я гледаше със смаяно любопитство. Не можа да изрече на глас думите и само устните й се раздвижиха в безмълвното „моя любов“. Останалото, което й се искаше да му каже, залепна в гърлото й.

Търговецът на роби кимна и каза:

— Силен е, но не е млад. Според мен не струва повече от…

Мара вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не. Не искам пари.

Дори това да му се стори странно, търговецът на роби го премълча. Достатъчно трудно му беше да разбере защо императорът е решил да изкупува роби само за да ги прати в нечий чужд дворец. Едиктът бе причинил достатъчно объркване и щом тази господарка бе решила да е щедра, той нямаше да възрази.

— Милейди — рече той и се поклони до земята.

Неспособна да понесе повече терзаещата болка, която видя на лицето на любимия си, Мара прошепна:

— Живей дълго и благородно, сине на Зюн.

Успя да постигне невъзможното и събра в себе си достатъчно кураж, за да заповяда на воините си да отнесат Кевин в заграждението, заделено за покупките на императора. Търговецът ги поведе и Мара смътно чу как един от войниците й му заговори да се отнасят с Кевин с внимание и почит, след като го развържат…

Вратите се затвориха. Люджан стоеше до нея, лицето му беше като каменна маска.

Мара се отпусна на възглавничките, толкова немощна, че не можеше и пръста си да вдигне, за да затвори завеските. Сянката, хвърляна от дебелите дървени врати, й се стори смразяваща. Не можеше да прогони спомена за очите на Кевин в мига, в който бе заповядала раздялата им. Винаги, до смъртта й щеше да я измъчва това, че го беше отпратила вързан и безпомощен. Унило се зачуди колко ли дълго ще я пощади Тасайо, след като предстоящото примирие стигнеше до неизбежния си край. Колко нощи щеше да лежи будна и да я терзае въпросът, за който вече нямаше отговор: дали Кевин щеше да си замине благоразумно и с готовност, ако беше намерила в себе си достатъчно кураж, да поговори с него?

— Господарке? — тихо каза Люджан. — Време е да тръгваме.

Не беше забелязала, че воините са се върнали.

Мара кимна. Как, питаше се с болка, остра като пробождане на нож, щеше да намери и едно място в империята, което да почувства като дом?

Последвалите ден и нощ й се сториха пусти и сякаш безкрайни. Разкъсвана от скръб и жестоки кошмари, Мара се мяташе в постелята си. Будеше се, заспиваше и в сънищата сякаш виждаше Кевин застанал до постелята й с нескрито обвинение в очите. Баржата, която го возеше, трябваше вече да е далече надолу по реката. Докато тя, Тасайо и лордовете на Висшия съвет разрешаха различията си с императора, мъжът, когото обичаше, щеше да е недостижим, на земята на един далечен и чужд свят.

Отново и отново се будеше стресната, посягаше и намираше празно мястото, където бе лежал, или пък ужасена от кошмар с Тасайо, стиснал жертвен меч над изкорменото тяло на сина й, се молеше. Умоляваше Лашима да й даде нужното прозрение, чудото, с чиято помощ да отблъсне врага, който повече се интересуваше от властта, отколкото от мира и който искаше да погребе натамито на предците й, за да не го докосне никога повече слънчевата светлина. Изтерзана от кошмарите, най-сетне се отказа от преструвките, че си почива. Крачи нервно из покоите си до разсъмване, а след това повика съветниците си.

 

 

Бутана продължаваше да духа. Резките му неуморими пориви биеха в капаците на прозорците и трополяха в параваните, когато Мара, Бойният водач и Първият съветник седнаха на заседание.

Господарката на Акома заговори хрипливо, сякаш гърлото й беше стъргано с пясък.

— Имам един ден, за да се подготвя за сблъсъка между императора и Минванаби.

Болезнено лъчезарен в своята увереност, Сарик попита:

— Какво си замислила, господарке?

Мара притвори подпухналите си очи, изтощена до дъното на душата си.

— Нямам никакъв план. Освен ако ти и братовчед ти не сте се сетили за нещо, за което аз не съм, тръгваме без нищо друго, освен умовете си. Обещах на Минванаби, че никой няма да седне на трона на Военачалника преди него.

— Тогава — отвърна Сарик разсъдливо — единственият избор е никой да не сяда на трона на Военачалника.

В проточилото се мълчание властваше само воят на бутана. Влезе слугиня с поднос с чоча и сладки кифлички. Никой не прояви интерес към закуската.

Мара огледа лицата, извърнати към нея с влудяващо очакване.

— Е, как този път да постигнем чудото? — попита със съвсем лека нотка раздразнение.

Люджан — с оток и ожулена буза от юмручната свада с Кевин — каза сухо:

— Господарке, точно за такива неща всички гледаме към теб.

— Този път вдъхновението ми е изчерпано, Люджан.

Той сви рамене с пълно безразличие.

— Тогава ще умрем доблестно, избивайки псета Минванаби.

Мара понечи да възрази:

— Кевин…

Гласът й секна и бликналите под клепачите сълзи я опариха. Потисна скръбта и болката си под сурова сдържаност и прокара влажна длан по лицето си.

— Кевин беше прав. Ние сме жестока раса и се хабим, като се избиваме един друг.

Бутана зави и разтърси параваните.

— Господарке, не е ли ясен отговорът? — каза Сарик. — Не е важно дали Минванаби са победени, или не, стига императорът да спечели, нали?

Мара отвори широко очи.

— Обясни.

Сарик затърси думите, за да изрази идеята, едва зародила се в ума му.

— Ако Небесната светлина може да укрепи позицията си, ако може да намери достатъчно подкрепа във Висшия съвет за абсолютното си управление…

Мара се изправи рязко и хлабаво прихванатата й коса се разсипа на вълни по гърба й.

— Тогава би могъл да заповяда на Минванаби… — Помъчи се да надвие инстинкта да се противопостави на всякакво нарушаване на традицията и да приеме чуждата идея за абсолютна власт. — Оставете ме — каза рязко на съветниците си. — Трябва да помисля за много неща.

Сарик понечи да стане, но Мара го задържа със заповед:

— Уведоми Небесната светлина, Сарик. Помоли го за аудиенция. Закълни се в цялата чест, за която може да претендира името ни, че безопасността на империята зависи от тази среща.

Младият съветник потисна любопитството си.

— Кога, господарке?

— Веднага щом може, но не по-късно от час преди обяд днес.

Гласът й вече не звучеше измъчено и умът й претегляше възможности, отхвърляше основаните на гола надежда за сметка на реалните. Вдъхновението беше дошло само миг преди да е твърде късно.

— Ако искаме да спрем Тасайо, ще ми трябва всяка минута.