Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (24)

24.
Пробив

Барабаните заглъхнаха.

Над имението на Акома се възцари тишина, за първи път след погребалните ритуали преди три дни. Жреците на Туракаму прибраха глинените си маски и си тръгнаха. Само червените ивици плат, вързани на пилоните на входната порта, останаха като спомен за починалата. Но за Мара тази къща никога вече нямаше да е сигурният пристан, каквато я помнеше от детството си.

Не беше сама в безпокойството си. Аяки плачеше до изтощение, преди да заспи. Кевин лежеше до него, странна призрачна фигура в белите превръзки, забавляваше го, когато можеше, с приказки, викаше слуги да запалят фенерите, когато момчето лежеше треперещо в тъмното, и го утешаваше, когато се събудеше стреснат от кошмарите. Мара често сядаше до постелята на момчето и му говореше, говореше и с Кевин. Мъчеше се да не обръща внимание на дванайсетимата воини, които стояха на стража до всеки прозорец и врата. Но вече не можеше да пропусне дори сенките под храстите в градините си, без да погледне към тях за убийци.

След внимателно претърсване следотърсачите на Люджан бяха открили дирята на мъртвия убиец. Беше извършил проникването си бавно и търпеливо, тук прекарвайки нощ, скрит в дърво, там оставяйки утъпкана трева под плета, където бе лежал с часове, там изчаквайки неподвижен смяната на патрули или минаващ слуга. Явно след Нощта на кървавите мечове Тасайо беше сменил тактиката си. След като броят и чистата сила се бяха провалили, това покушение бе извършено прикрито, само от един човек. Люджан не беше разполагал с достатъчно войници, за да претърсват ежедневно всеки храст и плет. Стражите на Акома изобщо не бяха нехайни. Просто земите на имението бяха твърде просторни и достъпни, за да се поддържа безукорна сигурност.

Накоя и падналите храбри воини вече бяха станали на пепел, но болезненото усещане за провал се бе задържало в ума на Мара. Изтече цяла седмица, докато се съвземе достатъчно, за да попита за Аракаси.

Беше късно и Мара седеше в кабинета си до почти недокоснатия поднос с вечерята. Нареждането й Началникът на шпионите да я навести бе отнесено от малкия й роб бегач, който сега се поклони и челото му докосна лъснатия с восък под.

— Господарке — каза момчето. — Началникът на шпионите не е тук. Джикан със съжаление те уведомява, че е напуснал земите на Акома в часа на покушението над теб и сина ти. Не е казал на никого къде отива и кога ще се върне.

Мара остана неподвижна толкова дълго, че момчето се разтрепери.

Тя се взираше в стенописите, поръчани от покойния й съпруг, Бунтокапи. Изобразяваха сцени на кървава битка в ослепително ярки цветове. Ако се съдеше по унесения й поглед, като че ли ги виждаше за първи път. Беше съвсем необичайно господарката да не забележи неудобството на момчето, защото го обичаше и често го потупваше благосклонно по главата, щом свършеше работата си бързо.

— Господарке? — промълви плахо момчето. Все още бе опряло чело в пода и коленете започваха да го болят.

Мара се размърда и дойде на себе си. Осъзна, че луната се е издигнала високо в небето зад параваните и че фитилите в светилниците догарят.

— Може да се оттеглиш.

Момчето изситни навън. Влязоха слуги и изнесоха недокоснатите блюда. Мара седеше и гледаше празния пергамент, изпънат пред нея. Минаха часове, а не написа нищо. Насекоми цвърчаха в градината зад параваните и стражата се смени в полунощния час.

Просто беше невъобразимо Аракаси да се окаже предател. И все пак, шепнешком, членове на домакинството намекваха за това. Мара беше задържала всякакви официални повиквания с надеждата, че той сам ще се представи и ще докаже извън всякакво съмнение, че няма никакво съучастие в покушението на Тасайо над дома й. Кейоке пазеше мълчание по въпроса, а словоохотливият обикновено Сарик говореше с неохота. Дори Джикан гледаше да не се задържа дълго за разговор след докладите си по финансите на имението. Мара разтри слепоочията си.

Беше болезнено ясно, че Аракаси може да е заподозрян.

А ако се окажеше изменник, опасността за нея нарастваше многократно. През годините му бяха поверявани най-дълбоките тайни на дома. Нямаше аспект в дейностите й, с който той да не беше запознат отблизо. Но пък мразеше Минванаби също колкото нея.

А дали?

Изпоти се от притеснение. Ако желанието му за мъст се окажеше преструвка, каква по-добра маневра, за да спечели доверието й от това да ругае същия враг, който бе унищожил баща й и брат й?

Аракаси, който бе толкова надарен в смяната на роли и маски, съвършен артист, способен лесно да изиграе страстна омраза…

Затвори очи и си припомни някои разговори с него през годините. Този човек не можеше да я е предал. Нали? В сърцето си беше сигурна, че Аракаси не може да е агент на Минванаби. Омразата му към Тасайо и дома му беше истинска. Но можеше ли някой друг да е привлякъл Главния й шпионин на своя страна? Някой, който е могъл, навярно, да предложи на Аракаси по-добра позиция, от която да води своята война срещу Минванаби? И цената на тази по-сигурна позиция да е измяната към Акома?

Ако Началникът на шпионите се окажеше змията релли в гнездото й, то всичко, което бе направила, се оказваше напразно. В този момент ядосаното мърморене на Накоя щеше да е добре дошло, знак, че грешките може да бъдат поправени.

Но старата жена вече беше пепел, прах сред прахта на хиляди предци на Акома, чиято чест Мара се бе обрекла да опази.

Как бе могла да поддържа такова дълбоко, инстинктивно разбирателство с човек, който й е желал злото? Как бе могла?

Нощта не предлагаше отговори.

Мара отпусна уморените си ръце в скута си и погледна изоставеното перо. Макар светилниците да грееха ярко и най-добрите и стражи да бдяха около нея, се чувстваше притисната в ъгъла. Посегна с трепереща ръка и взе перото. Остърга засъхналото мастило, топна го в чакащата мастилница и изписа с официален почерк горе в средата на празната страница името на Камацу от Шинцаваи.

Дълго седя неподвижно. Не можеше да нареди да доведат писаря. Обещанието й към Накоя беше свято. Със собствената си ръка изписа ритуалните фрази на предложението за брак: молеше почетния син на Камацу, Хокану от Шинцаваи, да премисли след предишния й отказ и да вземе ръката й като съпруг на Господарката на Акома.

Сълзи изпълниха очите й, щом стигна до последния ред, подписа се и удари фамилния печат. Бързо сгъна и запечата документа, плесна с ръце за слуга и му даде указанията си.

— Погрижи се този документ да бъде доставен веднага на брачните посредници в Сулан-Ку. Те трябва да го представят възможно най-бързо на Камацу от Шинцаваи.

Слугата прие свитъка и се поклони.

— Лейди Мара, волята ти ще бъде изпълнена още на разсъмване.

Веждите на Мара се събраха намръщено.

— Казах: веднага! Намери куриер и прати документа веднага!

Слугата се просна на пода.

— Твоя воля, господарке.

Махна му нетърпеливо да тръгва. Знаеше, че е неразумно късно — или рано. Но знаеше и че ако забави предложението си до Камацу до сутринта, няма да може изобщо да го изпрати. По-добре пратеникът да постои няколко часа в тъмното и да почака посредникът да се събуди, отколкото да рискува с нова възможност да премисли и да наруши клетвата си.

В стаята изведнъж й се стори твърде задушно, а миризмата на акаси — потискаща. Избута писалището настрани и изпълнена с отчаяна нужда да се види с Кевин, стана и забърза по осветените коридори към крилото на детската.

На входа се поколеба. Примига да махне бликналите отново сълзи. Лютивият мирис на билки и мехлеми на домашния знахар тежеше във въздуха. Най-сетне се овладя и прекрачи прага.

Лунната светлина багреше в меден цвят затворения параван и ваеше в тъмни силуети редиците бдителни воини отвън. Мара се приближи до постелята на Кевин. Превръзките му бяха бледи петна в сумрака, тялото му бе извито под завивките, сякаш сънят му бе неспокоен. Тя спря и погледна към Аяки. Момчето беше по-спокойно, заспало с отворена уста и сгънало ръце на възглавницата си. Драскотината на шията му зарастваше по-бързо от раните на Кевин. Но убиецът бе оставил по-трайни рани в ума на малкото момче. Успокоена, че Аяки не страда от поредния кошмар, Мара мина покрай него внимателно, за да не го събуди. Коленичи до постелята на Кевин и оправи оплетените завивки.

Той се размърда и отвори очи.

— Лейди?

Мара притисна устни в неговите, за да го накара да замълчи.

Кевин се пресегна с лявата си ръка и я прегърна през кръста. Въпреки раните си бе силен и я придърпа към себе си.

— Липсваше ми — прошепна в косата й. Ръката му се размърда и бръкна под халата й.

Мара потисна мъката си и се опита да се пошегува.

— Знахарят ме заплаши с ужасни последствия, ако дойда в леглото ти и те изкуся. Каза, че раните ти могат да се отворят.

— Проклет да е, че се държи като баба — отвърна Кевин с тих смях. — Зарастват си съвсем добре, освен когато той реши да човърка в тях. — Уверен и топъл, мидкемиецът погали гърдата й. След това я прегърна още по-силно. — Ти си моят цяр, само ти.

Мара потръпна, колкото от тъга, толкова и от силна възбуда. Прогони от ума си болезненото съжаление, че вече не може да отзове брачния си договор към Хокану, и се сгуши в него.

— Кевин… — започна.

От тона й той разбра, че нещо я измъчва. Не й даде шанс да говори повече, а я целуна и я придърпа към себе си, инстинктивно предлагайки й онова, от което душата му разбираше, че се нуждае. И в познатата и естествена близост двамата се отдадоха на любовта.

Въодушевлението му ни най-малко не изглеждаше намаляло, само дето заспа много бързо, след като страстта му се утоли.

Мара лежеше до него, широко отворила очи в тъмното. Ръцете й пробягаха по плоския й корем. Даваше си ясна сметка, че любовната й среща в детската стая не беше замислена благоразумно. Не беше изпила еликсира от билката терико, за да предотврати зачеване. Накоя би я нахокала яростно за този пропуск.

Накоя беше разумна.

На смътната лунна светлина Мара се вгледа в профила на Кевин под разрошената рижа коса. Трябваше да се омъжи за Хокану и стига Камацу да позволеше, щеше да е негова съпруга. Но щом Кевин трябваше да бъде пожертван, липсваше й воля да се лиши от неговата любов и от своето щастие без следа от връзката.

Можеше и да е глупава и дори себична. Но искаше дете от Кевин. Всичко, което бе постигнала, беше за честта на фамилното й име и наследство. Сърцето й беше разбито, проядено от безкрайните скърби на владетелството. Това единствено нещо трябваше да има за себе си.

— Обичам те, варварино — промълви тя беззвучно в тъмното. — Ще те обичам винаги.

Сълзите й потекоха.

 

 

Мина седмица, после още една, и домашният лечител разреши на Кевин да става за малко от леглото.

Намери Мара седнала в източната градина, където кухненският персонал отглеждаше билки. Облечена в лекия широк халат, до който обикновено прибягваше в мигове на съзерцание, тя седеше сред уханните растения, загледана в пътя пред къщата. Идваха и заминаваха куриери, най-вече по задачи на Джикан. Дали следеше движението им, или бе потънала в дълбок размисъл, беше все едно.

— Пак си се оклюмала — обвини я Кевин и остави настрана тоягата, с която облекчаваше тежестта на крака, понесъл рана от меч.

Мара държеше клонка тира, вече повехнала и с опадали листенца. Обелената кора миришеше стипчиво в обедната горещина.

Кевин се настани с известно усилие до нея и изпъна напред превързания си крак. Взе вейката от ръцете й и вдиша сока, полепнал по пръстите и дланите й.

— Тя беше майка за мен, и повече — каза неочаквано Мара.

— Знам. — Знаеше, че говори за Накоя. — Трябва да плачеш повече, да излееш скръбта си и да се свърши.

Мара се стегна.

— Плаках достатъчно!

Кевин почеса разрошената си коса.

— Вие тук не плачете. Неизплаканите сълзи остават в теб като отрова.

Не искаше да я засегне. Но тя се надигна рязко и той не успя да стане навреме, за да я последва. Докато се изправи и се подпре на тоягата, Мара беше изчезнала зад плетовете. Той реши, че ще е нетактично да я гони. През нощта, в леглото, щеше отново да се опита да я утеши. Но забравянето на трагедията, която я измъчваше, бе невъзможно, особено с войниците в броня, които стояха на стража почти навсякъде. Убиецът може и да не беше убил Аяки, но бе нанесъл други загуби. Измъчена и потънала в нещастието си, Мара не можеше да намери мир между стените на собствения си дом.

Кевин реши да иде при Аяки. В един заслонен двор, далече от погледите на домашните слуги, учеше момчето как да се бие с нож. Можеше да е забранено роб да борави с оръжия, но в имението на Акома никой нямаше да се намеси. Като истински цурани, всички извръщаха очи от това поредно нарушение на протокола. Верността на Кевин бе доказана, а и той бе преценил, че момчето може да престане да пищи от лоши сънища, ако научи няколко хитрини в самозащитата.

Но днес, когато Кевин пристигна с откраднат от кухнята нож в ръка и с наследника на Акома по петите, дворът не беше пуст. Кейоке седеше под сянката на дървото уло, с два дървени меча на коленете. Видя Кевин, видя и ножа и се усмихна като никога.

— Като ще тренираш младия воин, някой би трябвало да е наблизо и да се погрижи работата да се свърши както трябва.

Кевин се ухили.

— Куцият да води сакатия? — Разроши тъмната коса на Аяки и се засмя. — Какво ще кажеш, малък тигре, за идеята да напердашиш двама старци?

Аяки отвърна с боен вик на Акома, който накара чулите го слуги да хукнат за прикритие.

Мара чу вика от самотното кътче в градината с кекали, където се бе оттеглила. Ъгълчетата на устните й се извиха в съвсем лек намек за усмивка и застинаха. Тъгата й не се разсея. Слънцето биеше безмилостно и изсмукваше живота и цвета от поляната. Храстите изглеждаха сиви на яркия блясък, тъмносините цветове — овъглени от горещината. Мара крачеше по алеите и пръстите й си играеха с червените пискюли на халата й. Почти чуваше призрака на Накоя зад себе си.

„Дъще на сърцето ми — сякаш шепнеше старата жена, — глупава си, и трижди за съжаление, че си решила да родиш дете от Кевин. Всеки ден ще се върне пратеник от брачния посредник с вест от Камацу. Смееш ли да влезеш в брак със сина на почетен дом, докато носиш бебе на роб? Направиш ли го, ще посрамиш непоправимо името на Акома“.

— Тогава ще кажа открито на Хокану дали съм, или не съм с дете — прекъсна Мара въображаемия глас.

— Господарке — каза тих като кадифе глас.

Сърцето на Мара подскочи. Пот изби по тялото й от страх. Тя бавно се обърна и огледа слугата с избелелия от слънцето халат. Беше Аракаси… И държеше кама. Преди викът да излезе от устните й, той се просна по очи върху чакъла на пътеката и протегна оръжието с дръжката напред.

— Господарке. Моля за разрешение да отнема живота си с камата си.

Мара неволно отстъпи, изтръпнала и стъписана.

— Някои казват, че си ме предал — изломоти, без да мисли. Думите излязоха обвинително грубо.

Аракаси потръпна.

— Не, господарке, никога. — Помълча, след което добави измъчено: — Провалих те.

Изведнъж отчаяно закопняла за сянка или за каквото и да е убежище от жестокото слънце, Мара преглътна и успя да каже:

— Аз ти вярвах.

Нито мускул не трепна по лицето на Аракаси. Всичките му маски сякаш се бяха смъкнали. Приличаше на най-обикновен слуга, похабен от работа, искрен и уязвим. Мара никога досега не бе забелязвала колко са тънки китките му. Каза с глас, унил и пребит като външността му:

— Петимата шпиони в домакинството на Минванаби са мъртви. По моя заповед бяха убити, а тонгът, когото наех, ми донесе главите им като уверение. Единайсет агенти, които предаваха съобщенията им от провинция Сцетак, също са мъртви. Тях ги убих със собствената си ръка, господарке. Нямаш никакви шпиони в дома на своя враг, но и Тасайо няма отворен път за достъп. Няма живи, които може да бъдат принудени да те предадат. Отново моля за разрешението ти да изкупя грешката си лично. Позволи ми да сложа край на живота си с острие.

Не очакваше да изпълни молбата му. Не беше нищо повече от сив воин някога и не беше роден в служба на дома й.

Мара отново отстъпи назад и седна на една каменна пейка. Внезапното й движение привлече вниманието на стражите й и неколцина затичаха към нея. Офицерът им видя проснатия в краката й слуга и веднага позна Началника на шпионите. Даде знак и малкият му патрул ги обкръжи на бегом. След миг няколко ръце сграбчиха протегнатите китки на Аракаси, бързо го вдигнаха да стане и го вързаха.

— Господарке, какво да правим с този човек? — попита отривисто Патрулният водач.

Мара гледаше мълчаливо. Забеляза, че воините се държат с пленника предпазливо, все едно че е отровен. Погледът й се спря на застиналото лице на Аракаси и празните му помръкнали очи. Никакви тайни не се таяха там. Началникът на шпионите приличаше на празна черупка, всичкият дух беше изсмукан от него. Очакваше край, бесило — и бе покрусен. Огънят и гордостта, които, наред с острия му като бръснач ум, го отличаваха от всички, вече ги нямаше.

— Пуснете го — каза тя.

Войниците се подчиниха. Аракаси отпусна ръце и по навик ги скри в ръкавите си. Стоеше с наведена глава и с болезнена за гледане, привидно безкрайна търпеливост.

Ако играеше, значи необикновеният му талант я беше надвил.

Мара вдиша хрипливо. Въздухът й се стори лепкав и натежал.

— Аракаси — каза тя. Почти очакваше да чуе заядлив глас да й възрази рязко. После си спомни. Накоя беше мъртва. Продължи с текущия проблем. — Ти служеше, както смяташе за редно. Ти и мрежата ти осигуряваха сведения. Никога не си гарантирал факти. Не си взимал решения. Аз, твоята господарка, решавам. Ако е имало провал или лоша преценка, вината е само моя. Ето защо няма да ти бъде разрешено да отнемеш живота си с камата. Вместо това моля за прошка заради моя срам, за това, че исках повече, отколкото изобщо е редно да се очаква да даде един верен човек. Ще ми служиш ли все пак? Ще продължиш ли да поддържаш мрежата си и да доведем до разгром лорда на Минванаби?

Аракаси я погледна. Очите му бяха пронизващи, погледът — притеснително, болезнено прям. Той сякаш виждаше през плътта и четеше невидимия й дух.

— Ти не си като другите владетели в тази империя — каза той, кадифената мекота се бе върнала в гласа му. — Ако мога да дръзна да изкажа мнение, бих казал, че си доста опасно различна.

Мара първа наведе очи.

— Може би си прав. — Нагласи нефритените гривни на ръцете си. — Ще продължиш ли да ми служиш?

— Винаги — отвърна Аракаси с дълбока въздишка. — Имам новини, ако благоволиш да ги чуеш.

— По-късно. Сега иди да си починеш.

Аракаси се обърна и тръгна. Пружиниращата му стъпка се оживи, щом забърза по пътеката, гърбът му се изправи.

— Как разбра, че е невинен, господарке? — попита Патрулният водач.

Мара сви рамене.

— Не съм. Но го погледнах и си спомних страхотната вещина в работата му. — Зарея умислен поглед в далечината. — Смяташ ли, че ако такъв човек искаше да съм мъртва, щеше да се издъни? Ако беше агент на Тасайо или на някой друг, натамито на Акома нямаше да съществува. В това съм убедена. Тъй че му вярвам.

Аракаси дойде да докладва, когато вечерният здрач вече загръщаше градината с мантия сребристозелена светлина. Главният шпионин се беше нахранил и изкъпал и носеше халат на слуга, вързан с пояс в зеления цвят на дома. Сандалите му бяха вързани с безукорно съвършенство и косата му бе току-що подстригана. Мара забеляза тези подробности, докато той се покланяше, а други слуги минаваха тихо около нея и палеха лампите.

Аракаси се изправи и каза притеснено:

— Господарке, вярата ти в мен не е неуместна. Казвам отново, както го направих веднъж, че бих искал да видя враговете ти мъртви и имената им заличени. От момента, в който се заклех пред вашето натами, съм изцяло Акома.

Мара прие уверенията му с деликатно мълчание. После плесна с ръце и нареди да донесат плодове. След като двамата с Началника на шпионите отново останаха сами, каза:

— Никога не съм поставяла под въпрос верността ти.

Аракаси се намръщи и удари в сърцевината на проблема.

— За мен е важно като живота ми, че не си. — Погледна я откровено. — Лейди, ти си една от малкото владетели в тази империя, които мислят отвъд древните традиции, и си единствената готова да им се опълчи. Някога ти служех заради споделената омраза към Минванаби. Но това се промени. Служа само на теб.

— Защо?

Аракаси махна нетърпеливо с ръка.

— Защото не се боиш от промяна — отбеляза той. — Тази дръзка черта ще те отведе далече, може би дори ще направи домът ти велик за дълги години. — Замълча и се усмихна удивително искрено. — Искам да съм до теб, да съм част от това извисяване във властта. Властта сама по себе си не ме интересува. Но това, което може да се направи с нея — тук признавам, че изпитвам срамна амбиция. Предстоят ни времена на велика промяна, а тази империя е стояла затънала в старите си порядки от твърде много векове. — Въздъхна. — Не знам какво може да се направи, за да се промени съдбата ни, но през над петдесетте си години живот не съм срещал друг владетел, по-способен да осъществи реформа.

Мара тихо издиша. За първи път, откакто бе срещнала този човек, разбра, че е пробила през сдържаността му. Най-сетне виждаше истинския мотив, който тласкаше най-загадъчния й съветник. Майстор на заблудата, сега Аракаси седеше пред нея оголен от всякаква заблуда. Лицето му издаваше копнежа на възбудено момче, а наред с това тя виждаше, че той държи дълбоко на нея и че е готов да й предложи всичко, което поиска. Най-сетне убедена в думите на Накоя, че съществуват граници, отвъд които никой владетел не бива да настоява за предаността на едно вярно сърце, тя се усмихна и с възможно най-небрежния тон каза:

— Спомена, че имаш новини?

Очите на Аракаси заискриха, изпълнени с внезапно въодушевление. Той си взе резенче плод и започна:

— Магьосниците са били много залисани със свой собствен план, изглежда. Слуховете са интригуващи и почти невъобразими.

Мара се отпусна с облекчение на възглавничките и му махна да продължи.

Аракаси довърши хапката с изискано глътване и облиза зъбите си.

— Много е провокиращо за мисълта. Според мълвата десет Велики от Събранието отишли през разлома на Мидкемия с три хиляди воини на Канацаваи. Имало е битка и има всевъзможни спекулации за причината й. Според някои императорът е пожелал да отмъсти на Островния крал за вероломния провал на мирните преговори. — Главният шпионин вдигна ръка, за да спре нетърпеливите й въпроси. — Не това е невероятният мотив. Според други — лица на благонадеждни постове — магьосниците са повели война срещу Врага.

Мара го погледна озадачено.

— Срещу Врага — повтори Аракаси. — Онзи от митовете преди Златния мост. Учителите ти не може да не са ти ги казвали, като си била малка.

Тя си спомни онези истории и бавно я осени.

— Но това са приказки! — възрази, но все пак се озърна към лампите, сякаш сенките, които хвърляха, можеше изведнъж да са станали по-големи и по-тъмни. — Измислици.

Аракаси поклати глава, озадачен и възбуден в същото време.

— Така си мислехме. Но кой може със сигурност да предположи какви врагове биха могли да предизвикат Великите, особено след като ренегатът, Миламбер, е замесен в събитията? Митовете са по-стари от историята, древни са като имената на братята, основали Петте фамилии. Как можем да преценим кое е истина в онова отдавнашно и далечно минало?

Изведнъж обезпокоена, Мара прехапа устна.

— Канацаваи са замесени, така ли? Значи можем да разпитаме какво е станало, щом получа вест от лорд Камацу. — Мислите й се плъзнаха напред. — Бихме могли да предположим, че заповедта на императора за Съвета е съобразена с действията на магьосниците.

— Така предполагам и аз. — Аракаси си взе още едно резенче плод. — Но това са разсъждения. Източниците ми най-близо до Небесната светлина намекват, че може би се водят преговори за размяна на пленници между империята и Островното кралство.

— Значи разломът е отворен!? — възкликна Мара.

С право приписал това на някаква загриженост, свързана с любовника й варварин, Аракаси леко се покашля.

— Нищо от това, което казвам, не е публично. Но изглежда, че ако отново помолиш за изслушване на подходящите места, най-сетне би могла да спечелиш изгоди от търговските си права с Мидкемия, господарке. Ще проуча проблема и ще се опитам да открия повече факти.

Мара го погледна с безмълвна благодарност.

— Заради Кевин — промълви тя. — Той не заслужава да остане роб.

И отърсила се сякаш от изтезанията на невидими призраци, смени темата:

— Ако властта продължи да се измества от Съвета, ще има вълнения. Минванаби ще консолидират съюзниците си и ще се опитат да възродят поста Военачалник.

Въздъхна, намръщи се и добави:

— Ще е хубаво, ако всички доживеем да се порадваме на печалбите от изключителните ми търговски права. — Очите й се присвиха. — Каза, че си поръчал шпионите под покрива на Тасайо да бъдат убити. Защо тогава нашият враг все още диша?

— Ръката ми не е достатъчно дълга да стигне под покрива на Тасайо и да вземе главата му. Но слугите му? Те са съвсем друга работа.

И в меката лятна нощ, под блясъка на фенери и звезди, й разказа.

 

 

Слугите бяха открити в ямата в една от зеленчуковите градини, използвана понякога за погребения. Хвърляха там само обезчестените, без никакви ритуали, а ямата беше далече и миризмата от разлагането не можеше да лъхне отвъд слугинските жилища. Петте трупа бяха без глави и когато момчето, което ги откри, докладва на един от старите надзиратели, той веднага осъзна, че господарят трябва да бъде уведомен. С треперещи колене и присвил в ужас побелялата си глава, забърза да го съобщи на хадонрата Мургали.

Хадонрата на Минванаби седеше изгърбен над счетоводни плочки, струпани опасно високо, и полагаше всички усилия да остане незабележим. Цялото домакинство бе усетило гнева на Тасайо, след като засадата му не бе успяла. Мургали изслуша новината и изруга, щом осъзна важността й. Този въпрос не беше нещо, което смееше да пренебрегне.

— Върви си — заповяда той на слугата. — Нареди да извадят телата от градината и да ги положат в празна спалня.

Щом старецът излезе, Мургали се надигна уморено. Разтърка страдащата си от артрит китка, обу най-меките си пантофи и колкото може по-безшумно заситни да потърси Инкомо. Първият съветник на Минванаби беше може би единственото лице, което можеше да се обърне към Тасайо безнаказано. Докато минаваше покрай детската, цъкна с език. Дори децата бяха кротки, сякаш и те усещаха гнева на баща си.

Инкомо също не бе доволен от прекъсването. Седеше в банята си и една робиня, на четвърт от годините му, търкаше със сюнгер жилестия му гръб.

— Това е крайно ненавременно — измърмори Първият съветник на срамните си части.

Мургали закима съгласен.

— Наистина крайно. Труповете ги полагат в една празна спалня. Господарят може да ги огледа там.

После, докато Инкомо се надигаше тежко от ваната, за да го избършат, хадонрата реши, че е удобен момент да се измъкне.

Оставен сух, гол и да отнесе вестта сам, Инкомо почна да ругае, ядосан, че няма да има време да се позабавлява с робинчето с гъбата. Върза свиления си колан на бърз, злобен възел и тръгна да подири своя лорд и господар.

Диренето го отведе от трапезариите през голямата зала, покрай многобройните заседателни зали, през личния кабинет на Тасайо, скрипториума и залата за упражнения. Накрая се озова на стрелковия полигон, разположен чак в другия край на гвардейските казарми. Вече бе запъхтян и потен все едно не беше излязъл току-що от банята.

Облечен в лек копринен халат и с нелепо очукан шлем на главата, Тасайо пусна седем стрели в бърза последователност. Те се забиха със свръхестествена точност в центъра на малък щит, боядисан като мишена и вдигнат високо от разтреперан роб.

— Трупове — сопна се лордът на Минванаби. Натърти думата с нова стрела, която изсвистя между краката на роба и се заби в сухата пръст.

Робът потрепери от страх и се самозабрави — заотстъпва с пребледняло от ужас лице.

Изражението на Тасайо не се промени. Следващата му стрела порази нещастника в гърлото.

— Казвам им, казвам им да не мърдат! — Лордът щракна с пръсти и един слуга притича да вземе лъка и колчана. Тасайо смъкна ръкавицата за стрелба и кехлибарените му очи се извърнаха към Първия съветник. — Под „трупове“, предполагам, че имаш предвид шпионите на Акома?

Инкомо преглътна.

— Да, милорд.

— Пет, казваш — сопна се Тасайо. — Но ние знаехме само трима.

— Да, милорд.

Тасайо задърпа пръстите на лявата си ръка и всяка става изпука.

— Ще огледам телата. Веднага.

— Разбира се, милорд. — Инкомо последва господаря, който се запъти към къщата, и потта закапа на вадички от лицето му.

Щом влязоха, Тасайо хвърли шлема си на един роб и закрачи по коридора, като разбутваше кланящите се стражи.

Дръпна рязко паравана.

Лъхна ги вонята на разлагаща се плът. Тасайо, явно неподатлив на ужасни гледки, влезе и се наведе да огледа зацапаните с пръст подпухнали трупове.

Инкомо се задържа на прага. Докато се мъчеше да потисне гаденето, видя как господарят му опипва останките с дългите си любопитни пръсти. Ръката на Тасайо пробяга по врата на едно от телата, само на косъм от там, където беше отсечена главата.

— Този е бил удушен — измърмори Тасайо. — Това е работа на убиец тонг. — Огледа и останалите трупове и под халата на последния намери малко парче плат, извезано с червено цвете. — Хамой! — Надигна се разгневен и се обърна рязко към Инкомо. — След подаръците ми в метал този тонг трябваше да е мой!

Първият съветник на Минванаби изтълкува гневния му поглед като предупреждение и се наведе в почтителен поклон.

— Даровете ти бяха щедри, милорд.

— Това не трябваше да се случи! — заяви с ледена ярост Тасайо. — Изпрати веднага куриер. Искам Господарят на тонга да се яви пред подиума ми и да обясни.

Инкомо се наведе още по-ниско.

— Както заповядаш, милорд.

Не можа да задвижи достатъчно бързо старите си колене, за да избегне бутването с лакът, когато господарят му се промуши през входа и излезе навън.

— Хвърлете тази леш в ямата с вар и извести жена ми — изръмжа Тасайо на най-близкия слуга. — Искам баня, за да махна вонята на гнило от плътта си.

Инкомо прецени, че идеята е доста разумна. Спомни си със съжаление малкото робинче и сладката разтривка с гъбата, но смутовете на деня не бяха свършили.

Докато лежеше във ваната, Тасайо повика безкрайна върволица слуги за разпит. Мнозина признаха, че са видели убиеца на влизане. Един Патрулен водач дори призна, че го е пуснал да влезе на пропускателния пункт в хълмовете на границата на имението.

Обяснението му, че е разрешил на убиеца да премине, беше по същество логично.

— Всички войници знаят, че милорд откупи верността на тонга. Човекът дойде открито на пункта, заяви, че е по работа на милорд, и показа документ.

Тасайо изслуша това с присвити очи и стиснати устни. Махна на Инкомо за „не“ и макар и натъжен, Първият съветник нареди на домашния писар да вкара името на воина в списъка за незабавна екзекуция. Войникът щеше да е мъртъв преди Тасайо да излязъл от ваната.

Лейди Инкарна търкаше механично с гъба гърба на мъжа си. Лицето й беше пребледняло и около очите й имаше тъмни кръгове. Като кукла на конци, тя сапунисваше отново и отново мускулестите рамене на лорда на Минванаби, докато на Тасайо не му омръзнаха грижите й и изведнъж се изправи. Инкарна изпусна гъбата и отскочи с уплашен вик.

— Млък! — Тасайо тръсна мократа си глава и слугите с кърпи се втурнаха да го обслужат.

Пратеникът от гилдията едва ли можеше да избере по-лош момент за пристигането си, нито пък слугата, който драсна на входния параван, за да съобщи за появата му.

Тасайо облече богато извезан халат, запаса украсения си с раковини колан и нагласи лакираните в черно меч и кама на кръста си. Докато един роб завързваше сандалите му, облече подплатен жакет, обшит с костени пулове, който предлагаше същата защита като лека броня, без да е толкова неудобен.

— Доведи куриера в личната ми оръжейна — нареди той на бегача си. После махна на Инкомо да го последва, оставяйки жена си да се оправя с робите в банята все едно, че положението й не беше по-високо от това на надзирател.

Оръжейната на лорд Минванаби бе малко помещение без прозорци, с гладки дървени стени с куки за мечове и стойки за броня. Единствената глезотия, която си беше позволил Тасайо, след като бе станал Управляващ господар, бе да закупи екстравагантна колекция от оръжия, някои прости на вид и смъртоносни, изработени за тежките военни несгоди, други — с пищен лак и гравюра, за носене в официални случаи, а третият вид бяха тънки и здрави, без жлебове, изработени да се носят тайно под дрехите. Тасайо тръгна от стойка на стойка, като галеше с длан шлемове, нагръдници и дръжки на мечове и оглеждаше върховете на пръстите си за прах. Робите и слугите, които се грижеха за това помещение, бяха достатъчно благоразумни, за да го поддържат безукорно. Техни предшественици, не издържали огледите на господаря, не бяха преживели недоволството му.

Тих и смирен, каквито бяха станали всички слуги на Тасайо, Инкомо зачака, докато лордът обикаляше от меч на меч и от шлем на шлем, като спираше тук-там, за да оправи катарама или тока или да опипа добре наточено острие.

Куриерът дойде и се поклони на прага. Лордът хвърли съвсем бегъл поглед към знаците на гилдията му, само колкото да забележи, че е от клона на Сулан-Ку. Заговори с измамно спокоен глас:

— Какво послание ми носиш?

Мъжът се изправи.

— Предложение от Мара от Акома — почна той и млъкна, понеже Тасайо се завъртя със секваща дъха бързина.

Пратеникът преглътна неловко поради притиснатия в гърлото му връх на меч. Погледна в очите на мъжа, който държеше оръжието, и пълното безразличие, което видя там, го ужаси до дъното на душата му.

— Милорд — изломоти той, — аз съм само куриер на гилдия, нает да носи писма.

Нито мускул не трепна на лицето на Тасайо.

— А носиш ли ми писмо? — Гласът му беше съвсем спокоен. И леден.

Инкомо предпазливо се покашля.

— Милорд, бегачът на гилдията е невинен и животът му е защитен с клетва.

— Тъй ли? — отвърна Тасайо. — Остави го да говори сам за себе си.

Пратеникът си пое дъх с усилие.

— Мара от Акома моли за среща — почна той и спря, понеже острието натисна.

— Няма да споменаваш това име под този покрив. — Тасайо натисна още малко и острието пусна алена капка кръв. — За какво иска среща тази трижди проклета кучка? Не искам преговори. Искам само смъртта й.

Пратеникът примига. Сигурен, че докладва на безумец, и убеден, че животът му ще свърши тук с прерязано гърло, събра достойнството си и храбро довърши думите, за чието донасяне беше нает от гилдията си.

— Господарката моли Господаря на Минванаби да посети имението й с цел обсъждане.

Тасайо се усмихна бавно. Впечатлен от куража на дребния мъж, отдръпна меча, почисти върха с един парцал и окачи оръжието на куката му. Помисли за миг и хвърли парцала на пратеника, разрешавайки му с жест да почисти кръвта от гърлото си.

Човекът на гилдията предпазливо попи раната, а Тасайо продължи огледа на оръжията все едно го нямаше. После каза на съветника си, сякаш бяха единствените тук:

— А, Инкомо, май съм я уплашил лошо. Засадата ми и убиецът ми може да не са изпълнили целите си, но малката кучка на Сезу трепери от страх. Късметът помагаше на каузата й, но късметът е непостоянно нещо. Тя знае, че не може да издържи още една година. — Лордът на Минванаби огледа една стойка и мина на следващата. Опипа с пръсти плочест нагръдник, сякаш го проверяваше за слабост. — Може би пък предлага компромис, да речем, жертва на името Акома и родословната линия в замяна на оцеляването на сина й?

Инкомо се поклони с дължимата почит.

— Милорд, това е опасно предположение. Също като теб, тя знае, че времето за компромиси е минало. Тя започна кръвната вражда с твоя чичо Джингу. А Десио даде оброк на Туракаму. Заради честта на предците си и поради гнева на Червения бог тя трябва да знае, че няма позиция, от която да се пазари.

— Отчаяна е — настоя Тасайо. — Нека да дойде тук при мен, щом иска да говорим.

Оръжейната бе потискащо задушна. Инкомо рисковано забърса потното си чело и се осмели да каже:

— Милорд, осмелявам се да напомня: лорд Джингу я подцени и в същия този дом тя наложи ситуация, която го принуди да сложи край на живота си.

Светлокафявите очи на Тасайо се впиха в Първия съветник, широки и блеснали на светлината на лампата.

— Аз не съм страхливец. А чичо ми беше глупак.

Инкомо кимна припряно в съгласие, но каза:

— Но и най-храбрият човек би трябвало да е разумен и да действа предпазливо.

Очите на Тасайо се присвиха опасно.

— Да не намекваш, че може да ме застраши? — Плю на лъснатия под. — Тук? Само защото в момента е твърде силна, за да падне в открита атака? Само въпрос на време е — ще пробия и ще я довърша. Всъщност бих се радвал да видя как воините ми опустошават и изгарят имението й. Може би трябва да използвам тази покана за преговори като възможност да ида там и да огледам за най-добра нападателна тактика.

Пратеникът на гилдията изглеждаше смутен от този обрат на разговора. Задачата му на куриер изискваше дискретност, но той не държеше да е свидетел на това обсъждане. Съперничещи фракции можеха да го подложат на изтезания, за да научат какво е чул. Гилдията му се радваше на висока почит, но това не го правеше неприкосновен в часовете със семейството му, когато не носеше официалните знаци.

Инкомо отново избърса челото си. Беше изучил добре нравите на три поколения лордове Минванаби, така че не каза нищо.

Тасайо свърши с прегледа на оръжейната. Не можеше обаче да излезе, без да мине покрай Първия съветник. А Инкомо стоеше като непоклатима скала — винаги беше такъв, когато настояваше на нещо.

— Добре — заключи лордът на Минванаби. — Няма да се срещна с тая кучка на проклетата земя на Акома. — Към пратеника отсече: — Ето го отговора ми. Кажи й, че ще обмисля среща, но на открито, в моите земи. Да видим дали ще има куража или глупостта да приеме.

Пратеникът се поклони с облекчение и драсна навън, а Инкомо каза предпазливо — поне на това го бяха научили годините служба:

— Милорд, ако мислиш за хитрост, все пак бих посъветвал да внимаваш. Мара не е глупаво момиче, а враг, от който трябва да се опасяваме. Обединила е клана Хадама, работа не за дете, и дори да ти я донесат гола и вързана, все пак бих посъветвал да си нащрек.

Тасайо се взря в мазните очи на съветника си.

— Нащрек съм! — отвърна му. — Изключително съм нащрек да не позволя този проблем да ме обсеби като моя братовчед Десио. Възнамерявам да убия Мара. Но не ми трябват грандиозни обещания пред Червения бог, за да го направя, нито ще доставя на предците й удоволствието да губя дори една нощ сън за този проблем. Сега се отдръпни. Искам оръжейната ми да се заключи и да ми донесат вечеря на градинската тераса над езерото.

Лордът на Минванаби се задържа на терасата дълго след залез-слънце. Седеше на висок подиум, с чаша вино в ръка.

Езерният бряг приличаше досущ на военен лагер, воини в пълна броня упражняваха атака по склона над водата. В нозете на Тасайо седеше момче, взето наскоро за чирак на домашните писари, стиснало наострена креда. Докато лордът коментираше представянето на войниците си с тихи фрази, почти шепнешком, момчето записваше думите му, отчаяно намръщено и съсредоточено — ако сгрешеше, лордът на Минванаби можеше да заповяда да го набият.

Дотича бегач и се просна покорно пред господаря.

— Какво има! — сопна се Тасайо толкова внезапно, че писарчето изтърва плочката и кредата.

— Милорд, Господарят на тонг Хамой е пристигнал в отговор на призива ти.

— Доведи го. — След това погледна плочките на чирака и сравни непохватното му писмо с изящния почерк на учителя му. — Бягай оттук и се радвай, че не съм заповядал да те набият. — Махна на другия писар да остане и пак се обърна към войниците на склона.

Господарят на тонга, обаджан на древния език, беше огромен, но без нито грам тлъстина. Освен дългия перчем на темето, вързан високо и спускащ се на водопад по гърба му, главата му беше избръсната и татуирана на червени и бели шарки. Носът му беше плосък, кожата му тъмна, а ушите му — пробити на много места. Накитите му бяха костени ити и гривни, които леко потракваха, докато вървеше, а на колана му имаше халки, на които висяха всевъзможни инструменти за смърт: няколко ками, корда за душене с тежести, метателни звезди, предпазители за юмруци, шишенца с отрова и дълъг метален меч. Макар да се водеше разбойник според цуранските стандарти, той изискваше дължимото уважение за Управляващ лорд от всеки, който се срещнеше с особата му. Придружаваха го двама убийци, облечени в черно. Господарят на тонга стигна до Тасайо, леко сведе глава и попита:

— Добре ли сте, милорд? — Гласът му прокънтя злокобно.

Тасайо го пренебрегна дълго и преднамерено. След това кимна в знак, че е добре. Но не попита за здравето на Господаря на тонга — добре пресметнато оскърбление.

Мълчанието на внушителния гост се проточи напрегнато. Сякаш металното богатство, което бе получил от особата на възглавниците, изведнъж доби вкус на пресечено мляко на езика му, главатарят на тонга каза кисело:

— Какво желае милорд?

— Името на онзи, който е наел твой тонг, за да убие петима слуги в къщата ми.

Господарят на Хамой неразумно вдигна ръка и воините зад подиума на Минванаби мигновено се напрегнаха. Впил равнодушен поглед в домакина си, Господарят на тонга бавно се почеса по брадичката. Тонът, с който отвърна, хапеше:

— Лорд Тасайо, поръчката беше от теб.

Тасайо скочи от възглавниците с бързина, която накара двамата убийци в черно да посегнат към дръжките на мечовете си. Господарят им обаче им даде знак да спрат.

— От мен? — попита възмутено Тасайо. — Аз да съм поръчал това? Как смееш да изричаш такава лъжа!?

Господарят на тонга впи поглед в Тасайо и присви очи на мигащата светлина на факлите.

— Сурови думи, милорд. — Поколеба се за миг, сякаш премисляше дали да се обиди. — Ще ти покажа документа, с твоя подпис и твоя личен печат.

Изумен и за първи път в живота си неспособен да реагира, Тасайо седна отново.

— Моят личен печат? — повтори ледено. — Дай да видя.

Грамадният мъж бръкна в туниката си и извади свитък.

Тасайо едва се сдържа да не го дръпне от боядисаните в червено ръце. Сряза лентичките с камата си, разгъна навития документ и го огледа намръщено. Завъртя го и изръмжа на слугата да донесе по-близо една от факлите. Драсна с нокът по мастиления печат.

— Дъх на Туракаму! — промърмори лордът на Минванаби. Вдигна глава и очите му блеснаха убийствено. — Кой слуга донесе съобщението?

Главатарят на тонга подръпна една от обеците си.

— Не слуга, милорд — отвърна спокойно. — Нареждането бе оставено на обичайното място за такива съобщения.

— Това е фалшификат! — изсъска Тасайо. Потомственият му гневен нрав се отприщи на воля. — Не съм писал и дума от това! Нито някой от писарите ми.

Лицето на главатаря на тонга остана невъзмутимо.

— Не си ли?

— Току-що го казах! — Лордът на Минванаби изведнъж рязко се завъртя, стиснал дръжката на меча си. Само жестът на обаджана спря двамата убийци да не скочат напред.

Тасайо закрачи вбесен по подиума, после се нахвърли като гладен хищник върху огромния обаджан.

— Платих ти цяло състояние в метал, за да ми служиш, а не да сееш хаос в дома ми или да изпълняваш заповедите на всеки съперник, изхитрил се да фалшифицира документи! Някой глупак е дръзнал да копира фамилния печат на Минванаби. Ще ми го намериш. Искам главата му.

— Да, лорд Тасайо. — Господарят на тонга докосна челото си с лявата си ръка в знак на съгласие. — Ще проследя писмото и виновникът ще ти бъде пратен на парчета.

— Гледай да го направиш бързо. — Тасайо извади меча си и посече във въздуха. — Да, бързо! Сега се махай от очите ми, преди да съм те дал на мъчителите си.

А Господарят на тонга отвърна:

— А ти гледай да не ме разгневиш, лорд Тасайо. — Махна на двамата си убийци да се отдръпнат и пристъпи към владетеля на Минванаби. — Хамой не са васали, факт, който би било добре да запомниш. Аз съм обаджан на Хамой. Ще направя това, защото моята фамилия е опозорена, както и твоята, а не защото го заповядваш. Съдбата ни е дала общ враг, милорд, но никога повече не ме заплашвай. — Погледна надолу и Тасайо проследи погледа му. Между показалеца и палеца си обаджанът държеше малка кама, скрита от погледите на другите.

Лордът на Минванаби не трепна. Погледът му просто се върна към очите на обаджана. Знаеше, че той просто може да го перне с ръка и оръжието щеше да го убие, преди да е успял да вдигне меча си. Зъл хумор проблесна в очите на Тасайо, когато Господарят на тонга Хамой промълви:

— Обичам кръв. Като майчиното мляко е за мен. Помни това и може да останем съюзници.

Тасайо обърна гръб, пренебрегнал риска, и рече:

— Иди си в мир, обаджане на Хамой. — Пръстите му бяха побелели на дръжката на меча.

Господарят на Хамой се обърна пъргаво за човек с неговата големина и камата изчезна в гънките на туниката му, преди някой друг да е успял да я види. Напусна бързо, с почетната охрана от двете му страни, и заслиза от терасата, оставил зад гърба си вбесения от безсилие Тасайо да сече призраци във въздуха.