Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (20)

20.
Тревога

Мара гледаше през отворения параван мускулестият вестоносец, само по набедрена препаска и с червена кърпа на главата, със знака на търговската куриерска гилдия, тичаше към имението. Гилдиите нямаха силата на Великите домове, но все пак можеха да наложат достатъчни наказания, за да гарантират, че куриерите им ще се движат необезпокоявани.

Щом бегачът стигна до къщата, Кейоке изкуцука на патерицата си да го посрещне.

— За Господарката на Акома! — извика пратеникът.

Военният съветник прие запечатания свитък и даде на вестоносеца монета от раковина с печата на Акома в знак, че младежът е изпълнил задължението си.

Бегачът се поклони почтително. Не се задържа за храна и освежителна напитка, а се обърна и затича отново по пътя, почти толкова бързо, колкото на идване.

Куриери от Червената гилдия рядко носеха добри новини. Щом Кейоке дойде в кабинета й, Мара протегна с трепет ръка да вземе писмото.

Знакът на пергамента беше точно този, който се опасяваше, че ще е — печатът на Анасати. Още преди да отреже лентичките и да прочете писмото тя знаеше, че се е случило най-лошото: Текума беше мъртъв.

Кейоке я погледна угрижено.

— Умрял ли е старият лорд?

— Очакваше се. — Мара въздъхна, остави краткото писмо и погледна счетоводните сметки за търговията с коприна, които я бяха ядосвали само преди минути. Сега сякаш предлагаха убежище от трудностите и тя копнееше с цялото си сърце да се върне на тях. — Ще ни трябва съветът на Накоя.

Стана и поведе Военния съветник към стаята срещу детската, която старата жена твърдо бе отказала да остави, при все че повишението й в Първи съветник й даваше право на по-добра.

Щом докосна изрисувания на цветя параван, кисел глас отвътре извика:

— Махай се! Нищо не ми трябва!

Господарката на Акома погледна с надежда към Военния съветник, но той поклати глава: щеше по-скоро да поведе атака на бойното поле, отколкото да влезе пръв в покоите на старицата.

Мара въздъхна, избута паравана и потръпна от гневния вик, изригнал от купчината одеяла и възглавници на постелята.

— Милейди! — каза Накоя след миг. — Прости ми, помислих, че си слугата на лечителя, който ми носи лекарства. — Подсмръкна, избърса зачервения си нос и добави: — Не желая посетители да ми предлагат съжалението си. — Ядът й бе задавен от пристъп на кашлица. Бялата й коса беше разрошена и щръкнала на кичури, очите й бяха подути, а лицето й приличаше на смачкан мокър пергамент. Ръцете й, стиснали одеялата, изглеждаха ужасно слаби. И все пак, като видя Кейоке, Накоя отново избухна от гняв: — Господарке! Имаш жестоко сърце! Да водиш мъж до леглото на болна жена, и то без предупреждение! — Първата съветничка на Акома почервеня от смущение, но бе твърде упорита и горда, за да извърне лице. Буреносният й поглед се впи в Кейоке. — И ти! Би трябвало да си достатъчно помъдрял на твоите години! Няма да търпя да ме гледат така!

Мара коленичи до постелята на Първата си съветничка, скрила дълбоко в сърцето си съчувствието, което Накоя толкова силно ненавиждаше. Възрастта на старата жена правеше и най-малките болести по-рисковани, както ясно показваше днешната новина. Открай време крехката външност на Накоя бе прикривала жилава твърдост и упоритост, която я правеше да изглежда несъкрушима. Но сега беше болна, а и годините бяха съсухрили предишната й жизненост и изглеждаше плашещо уязвима за тленността.

Мара потупа сбръчканата й ръка.

— Майко на сърцето ми, тук съм, защото ни трябва съветът ти.

Тонът й измъкна старицата от самосъжалението й и тя се надигна рязко от постелята.

— Какво има, дъще?

— Текума е починал. — Пръстите на Мара стиснаха ръката й. — Предал се е на болестта, която го държа на легло последните шест месеца.

Накоя въздъхна. Погледът й стана отчужден, зареян в нещо вътрешно и далечно — спомен или мисъл, понятна само на нея.

— Отказал се е да се бори повече, горкият. Беше достоен воин и щедър и доблестен противник. — Тялото й се разтърси от нов пристъп на кашлица.

Докато Накоя се мъчеше да си поеме дъх, Мара й спести необходимостта да заговори първа.

— Смяташ ли, че е разумно да се обърна към Джиро?

Ръката на Накоя се стегна.

— Дъще, колкото и да те мрази, че избра брат му вместо него, той не е обсебен от омраза като Тасайо. След като грижата за добруването на Анасати е паднала на раменете му, може би ще е склонен към благоразумие.

От прага зад Кейоке гласът на Кевин се намеси неочаквано:

— Никога не подценявайте човешката склонност към глупаво, нелогично и дребнаво поведение.

Накоя погледна мидкемиеца с раздразнение. Колкото и да беше ядосана, че Кейоке я бе видял разчорлена и болна, присъствието на млад мъж беше още по-лошо. И все пак не можеше да му се скара. Въпреки странното поведение на роба и пренебрежението му към цуранските обичаи, въпреки неуместната му, но искрена любов към Мара, Кевин имаше гъвкав ум.

Така че Накоя призна с неохота:

— Твоят… роб дава добър съвет, дъще. Трябва да допуснем, че Джиро ще остане неподатлив, докато не докаже обратното. Анасати твърде дълго са били наши врагове. Доблестни, но врагове. Трябва да действаме внимателно.

— Какво да направя? — попита Мара.

— Изпрати съболезнователно писмо — предложи Кевин.

Мара и двамата й съветници го изгледаха озадачено.

— Съболезнователно писмо — повтори Кевин и едва сега осъзна, че изразът няма точен превод на езика на цураните. — В родната ми земя има обичай да се праща послание, в което казваме на хората, че споделяме скръбта им и им желаем добро.

— Странен обичай — каза Кейоке. — Но все пак има някакво чувство за чест в това.

Очите на Накоя светнаха. Тя изгледа дълго и проницателно Кевин, после вдиша с усилие и заговори:

— Такова писмо би предложило възможност за общуване, без да се отстъпва в нищо. Изключително умно.

— Е, би могло да се приеме и така — рече Кевин, изумен от това как понятието за съчувствие погрешно се приема като поредната маневра в Играта.

Идеята спечели одобрението и на Мара и тя заяви:

— Веднага ще напиша такова писмо.

Въпреки това не понечи да стане. Задържа ръката на Накоя и пръстите й се стегнаха, сякаш не искаха да я пуснат. Загледа се в шарките на завивката, като отбягваше очите на старицата.

— Нещо друго ли има? — попита Накоя.

Мара мълчеше.

Инстинктите на Накоя като дойка никога не й изневеряваха. Старата жена сви устни и промълви пренебрежително:

— Отдавна не си се правила на свенлива девица, дъще. Казвай каквото ти е на ума, и да се свършва.

Мара едва надви напиращите сълзи. Крайно належащата за обсъждане тема нарушаваше самообладанието й.

— Трябва да потърсим… умен… слуга… да започне да…

Старата дойка изгледа смразяващо бившата си повереничка.

— Имаш предвид, че трябва да започна да обучавам заместник.

Мара едва се сдържа да го отрече категорично. Накоя беше единствената майка, която бе познавала. Да си представи живота без нея беше и непоносимо тъжно, и някак нереално. Макар да бяха обсъждали темата, Мара беше отлагала решението и действието. Но мантията на властта я принуждаваше да приеме студената истина, че вече е наложително.

Накоя обаче се справи хладнокръвно с темата.

— Стара съм вече, дъще на сърцето ми. Усещам студ в костите си в топли дни и задълженията ми започват да тегнат на слабата плът. Не позволявай смъртта ми да дойде без увереност, че имаш сигурно напътствие до себе си.

— Червеният бог няма да бърза да те вземе — подхвърли ухилено Кевин. — Много си зла все още.

— Не богохулствай — сопна се Накоя, но сбръчканите й устни се кривнаха и тя скри усмивката си с кашлица. Колкото и да се мъчеше да не харесва варварина, все пак беше достатъчно чаровен, за да му се прости много. А верността му към Мара бе неоспорима.

— Кейоке може да… — почна Мара, но коравият ветеран я прекъсна с нежност, каквато войниците му така и не познаваха:

— Стар съм почти колкото Накоя, Мара. — Изрече името й с обич и уважение. — Служих с радост на баща ти и дадох на Акома и меча си, и крака си. Акома даде на живота ми много повече от всичко, на което се надявах като млад. Но няма да позволя да проявиш слабост. — Гласът му стана по-твърд. — Отказвам да приема мантията на Накоя. Трябва да имаш до себе си силен ум и млада кръв, за да те съветва през годините, след като ние си отидем.

Мара мълчеше. Кевин си пое дъх, готов да се намеси, но Кейоке го докосна мълчаливо, за да не се обажда, и продължи:

— Когато един командир обучава младите си офицери, глупак е, ако ги глези или прояви мекушавост. Господарке — замоли я Кейоке, — нуждата от добри съвети изисква нещо повече от сляпо подчинение: изисква разбиране какво е необходимо за доброто на дома, както и волята да се играе Великата игра. Аз нямах време за деца. Би ли лишила мен или Накоя от възможността да обучим нашия приемник? Той би се превърнал в радост, която да обогати последните ми години също като сина, когото така и нямах.

— Или дъщерята? — подхвърли закачливо Мара, макар че гласът й трепереше.

Ъгълчето на устата на Кейоке леко се кривна нагоре, най-близкото до усмивка при него.

— Аз вече си имам дъщеря, господарке. Теб.

Мара го изгледа мълчаливо, а след това и Накоя. Очите на старицата бяха блеснали не само от треската. Гледаше Кейоке все едно между двамата имаше някакъв заговор. Объркването на Мара преля в подозрение, че въпросът е обсъждан задълбочено без нея.

— Вече имаш някого наум, старче, нали?

— Има един — призна Кейоке. — Воин, който е бърз с меча, но чиято изява в строя е незадоволителна, защото мисли твърде много.

— Смущава офицерите си и не може да си сдържа езика — заключи Кевин. — Познавам ли го?

Кейоке го пренебрегна, впил поглед в Мара.

— Служи ти добре, макар че повечето му задължения са по външните владения. Братовчед му…

— Сарик — прекъсна го заинтригувана Мара, въпреки нещастието си. — Братовчедът на Люджан? Онзи с бързия език, когото отпрати далече, защото двамата заедно… — Спря и се усмихна. — Сарик ли е?

Кейоке се покашля.

— Има много находчив ум.

— Много повече от това, милейди — добави с хриплив глас Накоя. — Той е дяволски умен. Никога не забравя лице или изречена в негово присъствие дума. В някои отношения ми напомня едновременно за Люджан и Аракаси.

Макар да беше срещала Сарик за много кратко, Мара го помнеше добре. Имаше чар, непоклатимо самообладание и дарба да задава смущаващи въпроси. И двете бяха ценни черти у един бъдещ съветник. Помисли си с обич за Люджан и за гъвкавостта, с която приемаше нововъведения, и каза:

— Вие двамата, изглежда, сте направили проучването без мен. Осланям се на мъдростта ви.

Вдигна ръка, за да прекрати обсъждането на темата, и добави:

— Повикайте Сарик и започнете обучението му, както намерите за добре. — Понечи да стане и чак сега си спомни за пергамента в ръцете си. — Трябва да нахвърля писмото до Джиро. — Погледна умолително Кевин. — Ще помогнеш ли?

Мидкемиецът завъртя очи.

— По-скоро бих си играл с релли — призна той, но тръгна след господарката си. Кейоке се задържа за миг да пожелае на Накоя бързо оздравяване, а тя отвърна на вежливостта му с проклятия.

 

 

Чумака, Първият съветник на лорд Джиро, довърши четенето. Пръстените от лъскава раковина блеснаха на късите пръсти, докато навиваше ръкописа. Изгледа господаря си с безстрастни очи.

Седнал удобно в голямата зала на Анасати, Джиро беше зареял поглед в празното. Дланите му барабаняха по паркета до възглавницата му. По стените висяха избелели бойни знамена — трофеи от унищожени врагове. Погледът на младия лорд като че ли се съсредоточи върху тях.

— Какво е мнението ти? — попита той привидно незаинтересовано.

— Колкото и да е странно, милорд, преценявам, че посланието е искрено. — Чумака положи усилие да бъде кратък и ясен. — Баща ти и лейди Мара, макар и да не хранеха приятелски чувства, бяха стигнали до взаимно уважение.

— Баща ми имаше щастливата способност да вижда нещата по начин, който го устройва. Намираше Мара за умна и това спечели възхищението му — повече от всеки друг би трябвало да знаеш това, Чумака. Същите качества ти осигуриха позицията ти.

Чумака се поклони, въпреки че тонът на господаря не намекваше за комплимент.

Джиро опипа извезания си пояс и каза замислено:

— Мара се стреми да ни обезоръжи. Чудя се защо?

Чумака внимателно прецени интонацията на господаря си.

— Ако човек погледне обективно на проблема, милорд, би могъл да разсъди така: Мара чувства, че няма реална причина за конфликт между Анасати и Акома. Намеква, че би могло да има основание за взаимноизгодни договаряния.

Въпреки цялата си сдържаност Джиро настръхна.

— Няма реална причина ли? — Лицето му се напрегна, за да скрие неблагоразумния изблик на гняв. — Смъртта на брат ми не е ли причина?

Чумака остави свитъка на близката масичка. Чувстваше се така все едно стъпва по копринено въже. В залата беше задушно и горещо и не можеше да спре да се поти. Смъртта на Бунтокапи беше извинение и той го знаеше много добре. Като момчета двамата братя бяха в непрекъснат раздор. Бунто често биеше и тормозеше по-слабия Джиро. Това, че Мара беше пренебрегнала Джиро и бе избрала Бунто за свой съпруг, не беше забравено нито за ден, въпреки че изборът на Господарката беше предопределен от слабости, а не от качества. Беше взела глупака, за да може да го използва по-добре от по-добрия. Но разликата нямаше никаква значение от гледна точка на детинското съперничество. Бунто първи беше станал Управляващ господар, нищо, че цената се бе оказала отровна и че в крайна сметка Джиро бе наследил мантията на Анасати. Раната гноясваше, защото младият мъж хранеше момчешко негодувание. Макар да седеше на мястото на баща си, Джиро не можеше да се отърси от недоволството на детето, което винаги се оказваше второ: зад наследника Халеско и дори зад тромавия Бунто.

Чумака беше достатъчно благоразумен, за да спори. За разлика от баща си, младият господар се интересуваше повече от това да е прав, отколкото от тънкостите на Великата игра. Ето защо Първият съветник заподбира фразите си грижливо, както изкусен готвач подбира подправките.

— Разбира се, милорд, раната все още причинява болка. Прости ми за нечувствителността, но имах предвид по-скоро законови различия, отколкото кръвни връзки. Твоят брат се отказа от принадлежността си към дома Анасати, когато прие мантията на Акома. Строго казано, на дома Анасати не е нанесена никаква щета — от машинациите на Мара умря лорд на Акома. Проявих небрежност, че не отдадох дължимото на скръбта ти от загубата на брат.

Джиро преглътна разочаровано от това, че хитроумният Първи съветник го бе надиграл. Понякога беше твърде находчив. Ценните му качества в това отношение не го правеха по-приятен обаче. В пристъп на раздразнение Джиро отвърна:

— Твърде хитър си, по свой начин, Чумака. Но държа да играеш Играта колкото за свое забавление, толкова и за славата на дома Анасати.

Това захапа твърде близо до кокала, за да се хареса на Чумака, дори забележката да не граничеше с открито обвинение в нелоялност.

— Във всяко отношение се стремя да допринеса за триумфа на Анасати, господарю. — Побърза да смени темата и попита: — Да пратя ли отговор на Мара?

Джиро махна небрежно в съгласие.

— Да. Напиши нещо… подходящо. Но дай ясно да се разбере, че по-скоро бих я изнасилил, докато войниците ми палят къщата й, и бих я пратил… не, това не го пиши. — Джиро се плесна по бедрото, отвратен от условностите на политиката, след като щеше да предпочете да изрази чувствата си по въпроса откровено.

Сети се нещо и по устните му пробяга усмивка.

— Значи така. Благодари на Мара за съболезнованията й. След това й дай да разбере, че от почит към баща ми ще продължа да зачитам неговия ангажимент. Няма да търся конфликт с Акома, докато племенникът ми е жив. — И след горчива пауза добави: — Но също така й дай да разбере, че за разлика от баща ми, аз само ще изпитам съжаление, ако Аяки умре. Ако племенникът ми бъде заплашен, воините на Анасати няма да тръгнат да го спасяват.

Чумака се поклони.

— Ще оформя писмото по подходящия начин, милорд.

Джиро освободи съветника си. Изгаряше от нетърпение да се върне в библиотеката. Освен когато решеше да задоволи страстите си, новият лорд предпочиташе колекцията си книжни свитъци пред политиката.

Но Първият съветник на Анасати не показа никакво разочарование, когато напусна и се запъти към уютното кътче на къщата, служещо за негови лични покои. Там, седнал зад малко писалище, един чиновник драскаше на плочка числа; до лакътя му бе разтворена счетоводна книга. На второ писалище до постелята на Чумака вече бяха разпределени документи на три места: не толкова важни съобщения, такива, които изискваха сравнително бързо внимание, и спешни.

Спешното беше само едно. Чумака го взе и го прочете още преди да седне. Прочете го втори път и се засмя.

— Аха! Най-после, след толкова години! — Обърна се към младия мъж, достатъчно надарен, за да го изберат за личен чиновник на Първия съветник, и рече: — Мара от Акома имаше много голям късмет във всяко отношение, откакто дойде на власт. Тук виждаме една от причините за това.

Чиновникът го погледна късогледо.

— Господарю?

Чумака се настани на любимото си място, толкова протрита и избеляла възглавничка, че робите чистачи говореха за нея като за неприкосновена вещ.

— Кавай, агентът ми в Сулан-Ку, видял писар на търговския представител на лорда на Минванаби да предава съобщение на слуга на Акома. Какво ти говори това?

Чиновникът примига. Винаги се чувстваше по-удобно с цифрите, отколкото в разговори.

— Шпионин?

— Или няколко. — Набрал инерция в любимата си тема, Чумака размаха демонстративно пръст. — Но тъй или иначе знаем, че не съм единственият, внедрил агент в дома Минванаби. — Дори сега споменът все още горчеше, защото надарената куртизанка, пратена при Джингу, в крайна сметка се бе оказала неблагонадеждна. Разбира се, нестабилността й се бе оказала главен фактор в кончината на лорд Джингу — добър изход, от гледна точка на Чумака. За разлика от господаря си, който хранеше злонамереност към Мара, Чумака гледаше на Великата игра просто като на игра, по-сложна и по-малко предсказуема от повечето. А точно сега противникът, от който трябваше да се притесняват, беше лордът на Минванаби. За разлика от предшествениците си, Тасайо не само притежаваше силата на един могъщ дом, но и ума и дарбата да я използва. Беше най-опасният човек в империята, особено след като Аксантукар го бе надвил в надпреварата за бялото и златното. Защото без да го отвличат задълженията на Военачалник, Тасайо можеше да насочи цялото си внимание към Играта.

Чумака взе четчица и пергамент и започна да пише с изящния си почерк, с дълги, плавни и красиви букви, като изрисувани от професионален писар. Докато пишеше, разсъждаваше на глас:

— Изправени сме срещу играч с необикновени заложби, двама всъщност, защото господарят ни изгаря от желание да унизи Мара на Акома, както и Тасайо на Минванаби, Трябва бързо да сграбчим всяка удобна възможност, която се появи на пътя ни. Ще заповядам на човека ни в Сулан-Ку да следи изкъсо този представител и да види дали можем да проследим маршрута, по който съобщенията стигат до Мара. — Замълча и се потупа с четчицата по брадичката. — Не съм виждал толкова добра операция в действие, откакто Джингу унищожи дома Тускай. — Задълба още в миналото. — Толкова по-зле, че изключителната им шпионска мрежа не можа да ги спаси… Допускам, че всичките им агенти загинаха или станаха сиви воини… — После добави тихо: — Срамота, че такова хитроумно майсторство трябваше да стане на прах.

Въздъхна, може би със завист, след което довърши мисълта си:

— Все едно, господарят ни е постановил да играем тристранна игра. Много добре. Ще го направим, в границите на умствените ни възможности. Триумфът ще е толкова по-удовлетворителен заради трудността.

Вметна, колкото за Кавай, толкова и за себе си:

— Боговете знаят, не толкова заради дарбите на Текума Анасати стана домът с най-добри политически връзки в империята. Ако Джиро склони да следва примера на баща си и да ме остави да си върша работата, без да се меси… — Остави мисълта си недовършена.

Чиновникът мълчеше. Често чуваше такива монолози и не беше сигурен как точно да разбира началника си. Не беше редно чирак да оспорва майстор, още по-малко майстор като Чумака, дори ако понякога Първият съветник изпитваше като че ли презрение към собствения си господар — което бе невъзможно, разбира се. Никой с такова погрешно отношение не можеше да се издигне до толкова висок пост във Велик дом.

Чумака довърши писмото си и рече:

— Сега да напишем отговор до лейди Мара, достатъчно добронамерен, за да не се притеснява засега, но не дотолкова, че да смята Анасати за приятел. — Пое си дълбоко дъх, след което тихо и тъжно въздъхна. — Виж, с тази жена щеше да е хубаво да се работи, нали?

Чиновникът мълчеше.

 

 

Колоната воини в синя броня стигна до входа на къщата на Акома. Кевин видя отдалече как войниците на Шинцаваи отдадоха чест, след което застанаха свободно, докато офицерът изкачи стъпалата на две леки крачки и застана пред домакинята. Поклони се с неустоим чар.

— Много мило от твоя страна, че ни приемаш, лейди Мара.

Жегна го черна ревност, когато Мара се усмихна топло.

— Хокану, винаги си добре дошъл.

Киселото изражение на варварина не омекна, докато тя представяше съветниците и служителите си на свитата на Шинцаваи. До Люджан стоеше новопристигнал и Мара го представи:

— Това е Сарик.

Сарик беше по-мускулест и смугъл от братовчед си, но в усмивката му имаше познато лукавство, когато каза: „Милорд“ и леко наведе глава. В обноските двамата с Люджан бяха почти близнаци.

Изпотен, в лошо настроение и все още раздразнен от спора, който бяха имали с Мара тази сутрин на ставане, Кевин се задържа без работа, докато Господарката въведе госта си, а Люджан заповяда на Патрулните водачи да придружат воините на Шинцаваи до заделените им квартири.

Кевин знаеше от седмица, че Хокану, наследникът на управлението на Дома си, ще гостува на Акома. Мара мълчеше за причините, но клюките из имението ясно показваха, че синът на Шинцаваи идва, за да я ухажва и да търси съюз, обвързан с брак.

Кевин откърши клонка от дървото и перна ядосано няколко цвята. Движението изпъна белезите по гърба и рамото му. Напук на всякакъв разум той копнееше за упражнения с меч и няколко часа тежък физически труд. Но въпреки героичната му защита на Мара след Нощта на кървавите мечове членовете на домакинството се държаха все едно, че инцидентът изобщо не беше се случил. Положението му оставаше непроменено и не му доверяваха да държи дори кухненски нож. Въпреки годините връзка с Мара и съветниците й цуранският ум се придържаше към традицията напук на логиката, напук на чувствата, напук на здравословния напредък.

Натрапчивата идея на Патрик за бягство съдържаше някакъв простосърдечен здрав разум, призна Кевин. Перна пъпката на още един цвят, след това на друг, и изгледа намръщено подкастрените стръкове, които се полюшваха примирени от насилието му. От много време не беше навестявал съотечествениците си. Самоотвращението му се усили още повече, когато осъзна, че дори не знае работното им разписание. Трябваше да попита някой надзирател, за да разбере на кое поле са изпратени.

Стиснал пръчката, Кевин напусна приятната сянка на градините на Мара и закрачи под ярката слънчева светлина към ливадите. Чу ведрия смях на Мара зад гърба си и той продължи да го преследва, докато вървеше към далечните ливади, които бе оградил с приятелите си преди толкова много години.

Патрик и загорелите от слънцето мидкемийци клечаха в жегата и скубеха плевели маташа, задавили тревата, нужна за охранването на нийдра.

Кевин захвърли пръчката, прескочи дървената ограда и затича през пасището към изгърбения Патрик, който усукваше жилавите стръкове в ръката си, след което с рязко дръпване ги изтръгваше с корен от упоритата земя. Широкоплещестият бивш боец беше добил цвета на стара кожа под горещото слънце на Цурани. Без да вдига глава, той каза:

— Помислих си, че може да ни навестиш.

Кевин коленичи до него и задърпа един плевел, за да го отскубне.

— И защо така?

— Ще си нацепиш кожата на пръстите, ако го правиш така — отбеляза Патрик. — Първо трябва да прекършиш стръковете, ето така. — Показа му със загрубелите си от кафяви мазоли ръце, след което подхвана отново първоначалната нишка на мисълта си. — Обикновено си спомняш за нас, когато си се карал с благородната си приятелка.

— И защо мислиш, че съм се карал? — Кевин задърпа намръщен друг стрък.

— Ами, първо, защото си тук. — По-старият боец седна да отдъхне за миг и изтри потта от слепоочията си. — Второ, има благороден гост, така поне чухме.

От другата страна на полето доехтя вик и Патрик преви отново гръб.

— Надзирателят очаква от нас работа, момче. — Запълзя напред на колене и сграбчи нов стрък. — Знаеш ли, още се чудя, че растенията тук не изглеждат както трябва.

Кевин изтръгна голям стрък маташа и го огледа.

— Нищо подобно няма у нас. — Широките листа се разгъваха от жилави стръкове, обагрени в оранжево по ръбовете и прошарени със смътни синкави жилки.

Патрик посочи с палец към пасището.

— Но тази трева… също като нашата в Мидкемия — е, почти. Тимотейка, райграс, люцерна, макар че дребосъците имат странни имена за тях. — Погледна Кевин с присвитите си очи. — Не е ли странно? Чудил ли си се как нещата може да са толкова сходни и в същото време толкова различни?

Кевин погледна навъсено срязаното на дланта си.

— Главата ме заболява понякога. Тези хора…

— Да, голяма загадка са — прекъснато Патрик. — Понякога са жестоки, а друг път — нежни като бебенца. Душите им са сложни като на таласъм.

Кевин избърса кръвта в панталоните си и хвана нов стрък.

— Ще си нарежеш ръцете. Не си свикнал с тази работа — сгълча го Патрик. След това сниши глас и добави: — Протакаме го вече година, откакто се върна, Кевин. Някои от момчетата смятат, че е по-добре да те оставим.

Кевин въздъхна.

— Още ли мислите за бягство?

Патрик го изгледа твърдо.

— Аз съм войник, момче. Не съм сигурен дали предпочитам да умра, вместо да скубя бурени, но знам, че бих предпочел да се бия.

Кевин дръпна ядосан връзките на яката си.

— С кого да се биеш?

— С който ни подгони. — Патрик отскубна нов плевел. — С всеки, който се опита да ни спре.

Кевин смъкна ризата си. Жаркото слънце опари гърба му.

— Говорил съм с някои от хората, които са били сиви воини, преди да се закълнат в служба на Мара. Животът в планините е тежък и храна се намира трудно.

Патрик се почеса по брадат.

— Е, ще призная, че яденето стана по-добро, откакто им поговори, но все пак не е пир.

Кевин се ухили.

— Че ти кога си бил на пир, мошенико? Най-хубавата храна, която изобщо си ял, е в някоя пивница в Ябон.

Напомнянето за миналото не предизвика усмивка, нито дори сопнат отговор или заяждане. Патрик уви нов жилав стрък около юмрука си, дръпна и хвърли настрана отскубнатото растение. Листата като че ли повяхваха под цуранското слънце само за минути, за разлика от мъжете, които се топяха с години в копнеж за родния дом и свободата, които бяха изгубили.

Кевин погледна към далечните планини, меко синкави на фона на чуждата зеленина на небето, и въздъхна.

— Някои странни събития се случиха в Кентосани миналата година.

— Тук винаги става нещо странно.

Кевин сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Не, имам предвид нещо… Не знам как да го обясня. Някакво предчувствие. Когато избухна цялото онова бедствие на Имперските игри…

— Ако имаш предвид магьосника, който освободи онези роби, това с нищо не променя съдбата ни. — Патрик се премести напред към следващото парче земя.

— Не това е въпросът — възрази Кевин. — Роби бяха освободени в култура, в която понятието за освобождаване е непознато. Според вестите по реката сега те просто живеят в Свещения град, работят тежка работа, но ги смятат за свободни хора.

Ръцете на Патрик се задържаха на стръка на плевела.

— Ако човек може да се измъкне оттук и стигне до Гагаджин…

— Не — прекъсна го Кевин по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Не това ми е мисълта. Не искам да живея като беглец. Идеята ми по-скоро е, че каквото е направено веднъж, може да се повтори.

— Разрешено ли ти е да носиш меч? — попита го Патрик горчиво. — Не. Точно това имам предвид. Не искаш да го разбереш. Спасяваш господарката, браво. А когато кризата свърши, пак си роб.

Докоснат по забралата рана, Кевин изкара яда си на плевела, поряза се отново и изруга.

— Откажи се — каза сърдито Патрик. — Дребосъците са корави като растенията си, стане ли дума за отстъпване. Покажи им промяна и ще изберат самоубийство.

Кевин се изправи.

— Но Великите са извън закона. Военачалникът, дори императорът, не могат да оспорят волята им. Може би сега, след като един магьосник освободи роби, един господар може да тръгне против традицията и да направи същото. Но все едно, ако сам си изпросиш да те обесят като беглец, си мъртъв. Това за мен не е свобода.

Патрик се изсмя горчиво.

— Прав си. Е, ще изчакам малко. Но колко дълго, не мога да кажа.

Доволен от този отговор, но ядосан от откровеното напомняне на Патрик за други трънливи факти, Кевин метна ризата си на рамо, събра на наръч вехнещите плевели и ги хвърли на купчината до оградата. Порязаните му длани пареха, но чувствата го жилеха още повече. Другите мидкемийци почти не му обърнаха внимание, докато си тръгваше. А и той почти не ги забеляза — умът му бе погълнат от мисли за това как Мара седи в градината с Хокану.

 

 

Обедният зной прогони Мара и Хокану от градината в рядко използвана дневна, останала непроменена от времето на майка й. Там, във въздушната стая с пастелни възглавнички и ефирни завеси, двамата седнаха на лек обяд, разхлаждани от роб с ветрило от пера на шатра. Хокану беше сменил бронята с лек халат, открояващ чаровната му фигура. Времето на учебното поле беше добавило твърдост и здравина към изящните му кости и красивото му телосложение. Носеше малко пръстени и само една огърлица от раковина коркара, но простотата на облеклото и накитите само подчертаваше вроденото му изящество. Той отпи от виното и кимна.

— Изключително. Лейди Мара, предлагаш великолепно гостоприемство. — Тъмните му очи срещнаха нейните, не игриви или заядливи, както щяха да са на Кевин, а изпълнени с дълбока тайнственост, която Мара се чувстваше длъжна да проучи.

Усети, че неволно се усмихва. Чертите му бяха красиви, без да са прекалено нежни или изпити, а начинът, по който я гледаше право в очите, предизвикваше в нея дълбок отклик. Мара интуитивно усещаше, че може да се довери на този син на Шинцаваи. Чувството беше несравнимо, стъписващо дори след безкрайните политически интриги, които усложняваха общуването и с други от нейния ранг.

Осъзна, че се е зазяпала и е забравила да отвърне на комплимента му. Прикри червенината си, отпивайки от бокала.

— Радвам се, че виното ти харесва. Ще призная, че оставих въпроса с избора на реколтата на своя хадонра. Има безпогрешен инстинкт.

— В такъв случай съм поласкан, че ни поднесе най-доброто — каза Хокану. Погледна я, така като че ли виждаше много повече от подредбата на косата й и кройката на халата й. С интуиция, сходна с тази на Аракаси, достигаше до нюанс, трогващ сърцето й. — Ти си много проницателна. Знаеш ли, споделям неприязънта ти към държането на птици в клетка.

Изненадана, Мара се засмя.

— Как го научи?

Хокану завъртя чашата в пръстите си.

— Изражението ти, когато описа дневната на лейди Исашани в Имперския дворец. Също тъй Джикан веднъж спомена за ухажор, който ти изпратил птица ли. Каза, че се задържала две седмици, преди да я пуснеш на свобода.

Това й напомни за разкъсващото безсилие, свързано с дилемата на Кевин, и Мара едва се сдържа да не се намръщи.

— Много си наблюдателен.

— Нещо в думите ми те обезпокои. — Хокану остави чашата си, наведе се на възглавницата си и отпусна длан на масичката. Бих искал да знам какво.

Мара махна безсилно с ръка.

— Просто една идея, поднесена от варварин.

— Тяхното общество е пълно с обаятелни идеи — каза Хокану, разкошните му тъмни очи бяха впити в нея. — Понякога ни карат да се чувстваме като упорити недоразвити деца — затънали в обичаите ни до степен на слепота.

— Ти си ги изучавал? — попита Мара заинтригувана и го показа открито, преди да помисли да се овладее.

Хокану като че ли не забеляза; темата, изглежда, също го очароваше.

— В проваленото усилие за мир на императора има нещо повече, отколкото разбират хората ни. — След това, съжалил сякаш, че споменаването за политика би могло да разстрои разбирателството им, наследникът на Шинцаваи побърза да остави темата. — Прости ми. Не исках да ти напомням за трудни времена. Баща ми разбра, че си имала опасна нощ в Имперския дворец. Каза, че си оцеляла за честта на Акома. — Преди Мара да отхвърли пренебрежително коментара му, той отново я удостои с онзи прям поглед, който разстрои сдържаността й, и добави: — Много бих искал да чуя какво се е случило от собствените ти устни.

Мара видя как ръката му леко се придвижи по масата. Със свръхестествения усет, който сякаш споделяше с него, разбра: той копнееше да я вземе в прегръдката си. Трепет я обзе, щом си представи твърдия допир на воинското му тяло. Беше повече от привлекателен — той я разбираше, без онези културни бариери или емоционални избухвания, които вгорчаваха връзката й с Кевин. Докато варваринът реагираше на някои цурански обичаи с подигравка;, този мъж срещу нея ги спазваше стриктно и това, съчетано с неизказаното обещание да я защитава, се превръщаше в силна комбинация.

Осъзна, че трябва по някакъв начин да отговори на молбата му, ако не иска емоционалната сдържаност на срещата им да прелее в страст.

— Имаше много счупени клетки на птици — каза тя с принудено усилие да придаде лекота на думите си. — Лорд Хопара присъедини силите си към моите и нападателите, които нахлуха в апартамента му, не намериха жертви, които да избият. Изляха гнева си върху птиците ли на Исашани и мебелите. На другия ден слугите си счупиха краката да ги ловят.

Разочарован, че са го отклонили от личната страна на проблема, Хокану присви вежди. Очите му бяха леко дръпнати и това придаваше на изражението му измъчен вид.

— Лейди Мара — промълви той тихо и интонацията му беше като хладен полъх в горещината. — Възможно е да съм твърде дързък, но обстоятелствата в империята наложиха промени, които никой от нас не можеше и да предвиди допреди няколко месеца.

Мара остави виното си и сплете пръсти, за да скрие треперенето на ръцете си. Знаеше, о, как знаеше накъде води той, и чувствата, които се бореха в нея, се бяха оплели в ужасен, неразрешим възел. Попита глухо:

— Какво имаш предвид?

Хокану разгада смущението й толкова ясно, колкото ако беше извикала. Наведе се напред, за да придаде на думите си повече тежест.

— Брат ми е изгубен от другата страна на разлома и един ден аз ще трябва да приема управлението от баща ни.

Мара кимна, развълнувана от скръбта му от внезапната загуба на Касуми. Момчетата бяха отраснали като братя и болката на Хокану беше дълбока.

— Когато те срещнах първия път… — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Ще призная, че изпитах съжаление, когато те видях първия път.

Стъписана и без да може да сдържи внезапния си смях, Мара отвърна:

— Странен начин да правиш комплименти, Хокану.

Усмивката му се разшири и очите му светнаха, в споделено задоволство, щом видя избилата на лицето й червенина.

— Ще се опитам да го кажа иначе, мила лейди. Съжалението ми беше особено пламенно, защото поводът за него беше сватбата ти.

Изражението на Мара се промени в горчиво-сладък размисъл.

— Много съжаление имаше в онзи брак, Хокану. — И възбудата я споходи отново, с неизказаното осъзнаване, че той знае, без да й се налага да обяснява.

— Мара — промълви той нежно като милувка. — И двамата имаме дълг към нашите предци. Аз отраснах със знанието, че съдбата ми е да подобря отношенията на фамилията ми чрез брак. Винаги съм очаквал, че баща ми ще ме свърже с дъщерята на един или друг лорд. Но сега…

Мара довърши мисълта му.

— Сега си наследник на управлението на почетен дом.

Облекчението на Хокану бе осезаемо.

— И са в действие други съображения.

Мара изпита прилив на надежда, смесена с болезнено разочарование от това, че може би в края на краищата го беше изтълкувала погрешно. Той наистина държеше на нея и знаеше как й въздейства присъствието му, и добронамерено, предпазливо се опитваше да оттегли вниманието си, без да нарани чувствата й.

— Зная, че политическите съображения биха могли да осуетят интересите на сърцето ти — отвърна му в опит да облекчи затруднението му.

— Мара, преди, когато се отбих да те видя, питаех надеждата, че би могла да се обърнеш към баща ми, да го помолиш да ме даде за твой съпруг. — Колебливостта му се разсея като облаци пред слънчева светлина и очите му заблестяха лукаво. — Ролите на Управляваща господарка и втори син ми налагаха това мълчание. Сега, като наследник, мога да предложа различно уреждане.

Усмивката на Мара повехна. Нямаше да й каже учтиво, че не може повече да я посещава! Вместо това отиваше към предложение. В паника, хваната на най-уязвимото място и хвърлена в най-трънливия проблем как да реши бъдещето си с Кевин, тя се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Какво имаш предвид?

Хокану се поколеба, нещо много неприсъщо за него. Долови смущението й и беше озадачен за причината. Това налагаше промяна в начина на изразяване и ръката му инстинктивно се вкопчи в ръба на масата, сякаш очакваше удар.

— Моля те за това неофициално, защото ако кажеш „не“, не бих желал публично отхвърляне. Но ако желаеш, ще накарам Първия съветник официално да посети твоя Първи съветник, за да уредят нашата среща… — Едва не се засмя и силният му, откровен нрав се наложи. — Говоря глупости. Омъжи се за мен, Мара. Някой ден Аяки ще бъде лорд на Акома, а вторият ти син — нашият син — вероятно ще носи мантията на Шинцаваи. Нищо ни би ми харесало повече от това да те имам до себе си като Господарка и да знам, че два древни дома един ден ще бъдат управлявани от братя!

Мара затвори очи, за да надвие вълната на смут. Колкото и добре да познаваше Хокану, Колкото и силно да беше привлечена от чара му, идеята за брак развихри чувствата й като буря. Усещала беше, че този момент е неизбежен, и лъжливо беше търсила убежище зад вярата, че издигането на Хокану за наследник би могло да я пощади, след като политическите съображения го принудеха да потърси партия с по-добри връзки. Никаква рационална мисъл не я беше подготвила за тази реалност.

Усети погледа на Хокану и почувства споделеното му неизказано вълнение, предизвикано от думите му. И по онзи изящен начин, който безпогрешно разбиваше защитата й, той й се притече на помощ.

— Изненадах те. — В гласа му прозвуча извинение. — Не се чувствай неловко. Позволи ми да се оттегля и да ти оставя време да помислиш. — Стана, загрижен за нея, благородник от глава до пети. — Лейди, каквото и да решиш, не се страхувай за моите чувства по този въпрос. Обичам те с цялата си чест, но също така те обичам заради теб самата. Не бих харесал нито миг, който да не ти носи удоволствие от близостта ми. Потърси щастието си, лейди Мара. Аз съм достатъчно мъж, за да намеря своето.

Онемяла, стиснала ръце в отчаяние от насъбралите се чувства, Мара вдигна очи и видя, че си е отишъл. Не беше чула стъпките му на тръгване. Трябваше отново да погледне, за да се увери, че дневната е празна. Пресегна се с разтреперани пръсти, взе чашата си и я изпи до дъно. След това се загледа в недокоснатите блюда. Лицето на Кевин се сля с това на Хокану в ума й и й се дощя да завие на стените.

Нямаше избор между двамата, никакъв, и затруднението между любов и доблестна политическа необходимост я разкъсваше.

— Богове, каква бъркотия — промълви тя и чак сега осъзна, че вече не е сама. С истинска галантна загриженост Хокану беше пратил съветничката й да я утеши и да я извади от неловкостта на момента.

Все още отслабнала след болестта, Накоя поклати глава, давайки знак на Мара да замълчи, и каза:

— Ела. Да те върнем в покоите ти и да свалиш този официален халат. Щом се поуспокоиш, може да поговорим.

Мара последва примирено Накоя по коридорите.

— Някой погрижи ли се за Хокану? — попита вяло.

— Сарик. Люджан ще организира някакви състезания с оръжие между воините. — Накоя дръпна паравана към покоите на Мара и подвикна на слугите: — Вода за баня. И леки и удобни дрехи за господарката.

 

 

Мара стоеше разперила вдървени ръце, докато слугите й разкопчаваха дървените копчета и развързваха каишките на официалния й халат.

— Това е невъзможно! — възкликна тя. — Моментът е толкова неподходящ…

Накоя цъкна с език.

— Шинцаваи са древна фамилия, с чест, неотстъпваща на никой дом, но ролята им в изоставения опит да се наложи мир над империята…

Озадачена от това превключване към груба политика, Мара влезе в прохладната вода и потрепери, щом две момичета започнаха да сапунисват гърба й.

— Какво ми става? Защо не мога просто да му кажа „не“ и да махна този проблем от ума си?

Накоя отвърна уклончиво:

— Дъще, няма сигурен начин да се управлява сърцето.

— Сърцето ми не е в това! — отсече Мара с острота, която сама по себе си беше противоречие. — Какво е за мен Хокану, освен средство за постигане на цел?

Първата съветничка се настани на една възглавница срещу нея и я загледа мълчаливо. Проговори чак когато Мара излезе от водата и я избърсаха и облякоха.

— Господарке, Шинцаваи са една от най-почетните фамилии в империята, откакто се помня, а и отпреди това. Старият лорд, Шатай, бащата на Камацу, беше Боен водач на клана Канацаваи, когато лорд на Кеда за последен, път седна на трона на Военачалника. И никой никога не е чувал лорд на Шинцаваи да е нарушавал връзка. Тяхната чест е неоспорима.

Мара знаеше всичко това. Докато слугините стягаха робата й, погледна бившата си дойка с едва сдържано раздразнение.

— Но положението им в момента е спорно.

— Много негодувания се задържаха след проваления мир и Нощта на кървавите мечове — съгласи се Накоя. — Много от скърбящите фамилии настояват, че убийствата изобщо нямаше да се случат, ако Синьото колело и особено Шинцаваи не бяха в сърцевината на заговорите на императора.

Но Мара нямаше нужда да й напомнят, че само заради многото пострадали и защото всички бяха предпазливи, никой не беше потърсил възмездие над Шинцаваи. Да обвърже фамилията си с тях чрез брак означаваше да добави още имена в списъка си на опасни врагове.

Не, реши Мара, след като очевидните доводи на Накоя я извлякоха от хаоса на чувствата към ясната мисъл. Сърцевината на проблема беше съвсем друга. Хокану беше достатъчно привлекателен. Дълбокото й увлечение с Кевин добавяше болезнено объркване, но тя никога не се беше заблуждавала с фалшива надежда, че любовта би могла да замени роб със съпруг. Безпокойството й произтичаше от друга истина: от това, че изпитваше неприязън тепърва да отстъпи властта над живота си на който и да било Управляващ господар. Кратката власт на Бунтокапи беше оставила грозни спомени, но това не беше всичко.

Мара въздъхна и се загледа през отворения параван към градината. Денят изтичаше и дълги сенки шареха пътеката. Тучната зелена земя, земята на баща й и на предците й преди него, беше процъфтявала добре през годините, откакто едно младо момиче бе поело наследство, надвишаващо възраст и опит. В светлината на успехите си тя премисли една по-дълбока истина и след дълга пауза каза на Накоя:

— Благодаря ти за съвета. Можеш да си вървиш.

Старата жена се поклони и напусна, а Мара се замисли отново. Толкова много събития в живота й бяха в резултат на това, че е Управляваща господарка. И все пак задълженията, огромната отговорност, дори опасността, на която се натъкваше по пътя си — тези неща не бяха страшното бреме, каквото бяха изглеждали в деня, в който бе напуснала храма на Лашима. Откакто бе приела мантията на Акома, беше започнала да се радва на властта си, да се наслаждава на това да изправя ума си срещу машинациите на Великата игра. Тези неща й даваха свободата да преследва нови идеи. Какво щеше да е, ако оставеше решенията на други? Можеше ли да се примири с това да събира птици ли, да украсява дневни или да бъде сватовница на млади, както правеха други дами? Някои жени упражнява власт по свой начин, понякога с впечатляващ резултат. Можеше ли да го прави като Исашани от Ксакатекас и да изпитва толкова удовлетворение от задкулисната игра, колкото изпитваше сега, на мястото на неоспоримата власт?

Мара отново въздъхна.

В този момент сянка падна на паравана откъм градината и познат глас каза:

— Знам за какво мислиш.

Мара вдигна очи и видя, че Кевин я наблюдава с лукава усмивка.

Беше изразил мнение, както го правеше винаги, без да дочака поканата й.

— Чудиш се какво ли ще е да си дадеш отдих и да оставиш този млад воин от Шинцаваи да ръководи нещата.

Изумена до смях, Мара възкликна:

— Ти… Чудовище такова!

Кевин се хвърли до нея, отметна назад червено-златистата си коса, която ужасно се нуждаеше от подрязване, и устата му спря само на няколко пръста от нейната.

— Прав ли съм?

Тя го целуна. На чара на Хокану можеше да устои, но този мъж бе отрова в кръвта й.

— Да, проклет да си!

— Ще ти кажа точно какво ще е. Скучно. — Кевин направи широк жест, който завърши с прегръдка. Целуна я. — Ти обичаш да властваш.

— Никога не съм пожелавала мантията на Акома — възрази тя рязко.

— Знам — каза той с лекота, без да се поддава на предизвикателството. — Това обаче не променя факта, че я обичаш.

Мара си позволи снизходителна гримаса.

— Никой не те е питал за мнение.

Не беше отрекла твърдението му. За Кевин това бе равносилно на признание, че е прав. Когато се отпусна доволна на рамото му, той продължи безмилостно със заключенията си.

— Мъжът, когото ухажваш, не е слабак. Щом стане твой съпруг, той ще командва и освен ако не разбирам цуранската традиция погрешно, управлението ще ти бъде отречено завинаги. — Усмихна се злобно и попита: — Е, ще се омъжиш ли за него?

Мара се пресегна, сграбчи червената му брада и я дръпна закачливо.

— Глупак! — Преди да е успял да нададе вой, го пусна. — Бих могла. — Когато очите му се разшириха, добави: — Но още не. Политическият момент е лош и освен това има някои неща, за които трябва да се погрижа.

— Какви например? — попита Кевин с внезапна сериозна загриженост.

Мара осъзна, че шегите му всъщност прикриват глождеща несигурност, и лицето й помръкна.

— Например да унищожа Тасайо от Минванаби.

 

 

Масата беше празнична. Хартиени фенери мятаха стрели светлина през прорезите си и обагряха виното в щедър рубин. Блюдата и приборите бяха възможно най-изящните, но нито Мара, нито гостът й бързаха да довършат последните сладкиши. Хокану седеше отпуснат на възглавничките си, но външното му спокойствие беше престорено.

— Разбирам, естествено.

Тонът му беше кротък и в него нямаше нито изненада, нито негодувание. Но Мара вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи мига, който му бе трябвал, за да се овладее след отказа й — по политически съображения — на неофициалното му предложение за брак. Не беше отчаян, най-малкото не и с онази гневна горчивина, която бе проявил Джиро, когато бе избрала брат му, нито като изритано куче, каквото огорчение показваше Кевин в мрачните си настроения, но изпитваше искрена болка от това, че е отхвърлен.

Сърцето я заболя от тъгата му.

— Да — добави тя с по-малко равнодушие, отколкото възнамеряваше. — Трябва да разбереш сърцето ми.

Хокану сведе очи към ръцете си — спокойни, отпуснати, нетрепващи около чашата вино. Мара импулсивно съжали, че не може да се пресегне над масата и да вземе дългите му изящни пръсти в своите. Но това щеше да е неловко, ако не и неуместно… Не се съгласяваше да стане негова съпруга. И все пак не можеше изцяло да скрие съжалението си.

— Аз… възхищавам ти се повече, отколкото предполагаш. Ти си всичко, което бих искала у един баща на децата ми. Но и двамата управляваме. Домът ни ще е като въоръжен лагер… Къде бихме живели? В това имение, обкръжени от войници, които не са ти верни? В бащиното ти имение, с войници, които не са верни на мен? Можем ли да поискаме от хора, заклели се на нашето фамилно натами, да се подчинят на тези от друг дом, Хокану?

Произнасянето на името му така, както само тя можеше да го изрече, предизвика горчиво-сладка усмивка, а думите й причиниха изненадано повдигане на веждите.

— Мара, надявах се, че ще дойдеш да живееш с мен в бащиното ми имение и че ще назначим някой, когото ти избереш, за регент на Аяки, докато момчето стигне пълнолетието си. — Хокану направи пренебрежителен жест, насочен изцяло към него самия. — Прости ми за неразумната самонадеяност. Трябваше да предвидя, че точно ти от всички жени няма да реагираш по осветения от времето обичаен начин. — На лицето му се изписа самоирония. — Възхищавам се на свободния ти дух. Да направя от теб обикновена съпруга ще е все едно да затворя в клетка птица ли, сега го разбирам.

Беше красив, особено с играещите по лицето му светлини на фенера, от които очите му бяха дълбоки като горски езера, посветени на боговете. Мара вдиша дълбоко, за да се овладее.

— Прекрасна надежда, Хокану. — Преди да осъзнае, че се поддава на чувството си, Мара се пресегна над масата и докосна ръката му. Кожата му беше много топла, вените му се бяха издули. — И можеше да се сбъдне, ако Тасайо от Минванаби не висеше като меч над шията ми. Ако ти и фамилията ти не бяхте в сърцевината на плана на императора да наложи мир над Висшия съвет. Ако…

Другата му ръка нежно затисна нейната. Изражението му се промени, не към гняв или болка, а по-скоро към дълбок интерес.

— Продължавай…

— Ако живеехме в мир… — Тя се поколеба, несигурна как точно да изрази идея, вдъхновена главно от Кевин. — В мир, в който законът управлява на дело, както и на думи, в който политиката не допуска убийство… — Замълча и осъзна, че неговото мълчание е отражение на нейното; че ръката му върху нейната се е стегнала със споделено негодувание срещу вродените пороци в културата им, които тя самата с неохота бе започнала да осъзнава. Тази толкова лесно постигната хармония я притесни и за да се отдалечи от нея, Мара се съсредоточи само върху думите. — Ако живеехме във време, когато знаем, че децата ни могат да отраснат, без да ги дебнат ножове зад всяка врата, тогава, Хокану от Шинцаваи, за мен щеше да е дълбока чест да стана твоя съпруга. Няма друг мъж в империята, когото бих предпочела да имам за баща на следващото ми дете. — Извърна очи от него от страх присъствието му да не я изкуси към още по-големи нарушения на протокола. — Но докато светът е такъв, какъвто е, един съюз между нас само ще донесе риск и на двата ни дома.

Хокану мълчеше. Погали ръката й, преди да я пусне, и не каза нищо, докато тя отново не го погледна право в очите.

— Ти си твърде мъдра за годините си, лейди Мара. Не мога да се престоря, че не съм разочарован. Мога само да се възхитя на твърдостта ти. — Сведе глава в поклон. — Рядката ти душевна сила те прави още по-желана.

Очите на Мара се навлажниха.

— Хокану, някоя дъщеря на друг дом ще бъде щастлива съпруга.

Хокану се поклони на комплимента.

— Такава дъщеря ще трябва да има изключителен късмет, за да може да измести чувствата ми към теб. Преди да си тръгна, бих ли могъл поне да знам, че гледаш с благоразположение на едно приятелство с Шинцаваи?

— Разбира се — отвърна тя, замаяна от облекчение, че не се беше ядосал и че не бе приел отхвърлянето на предложението си като обида. Страхувала се беше повече, отколкото съзнаваше, че отказът й би могъл да го обърне срещу нея. — Бих го ценила като привилегия.

— Смятай го за дар — каза Хокану. — Дар, който заслужаваш. — Отпи последната глътка от виното си и с изискана любезност започна да се сбогува.

Мара го изпревари, най-вече за да отложи неприятния момент на раздялата.

— Ако позволиш, бих помолила за една услуга.

Тъмните му очи се взряха в нея искрено, без подозрение, че би могла да използва слабостта му в своя изгода, а в напрегнато желание да отгатне мотивите й. Мара разчете погледа му и разбра дълбоко в сърцето си колко си приличат: и двамата притежаваха инстинкт за Великата игра и волята да залагат смело.

— Каква услуга, лейди Мара? — попита Хокану.

Тя се постара да го каже небрежно, защото темата беше наистина неудобна.

— Разбрах, че един от Великите често посещава вашия дом.

Хокану кимна, лицето му стана безизразно.

— Самата истина.

— Много бих искала да проведа неофициален разговор с такава особа. Ако би могъл да ми уредиш среща, ще се смятам за твоя длъжница.

Очите на Хокану леко се присвиха, но той не прояви любопитство за мотивите й.

— Ще видя какво мога да направя.

Изправи се и я удостои с официален поклон, наред с обичайните любезни фрази. Мара също стана, натъжена, че атмосферата на интимност бе нарушена. Чарът му вече бе само на повърхността и колкото и да се опитваше, не можеше да го разгадае по-надълбоко. След като той си отиде, тя поседя на светлината на хартиените фенери, като въртеше и въртеше чашата с вино в ръцете си. Не можеше да си спомни последните му думи, а само, че беше прикрил чувствата си твърде добре.

Възглавничките от другата страна на масата изглеждаха повече от празни, а нощта — повече от тъмна.

След това дойде Накоя, както бе очаквала: инстинктите на старата жена бяха непогрешими. След като погледна господарката си, тя седна до нея и каза:

— Дъще на сърцето ми, изглеждаш притеснена.

Мара се отпусна в прегръдката й, сякаш отново беше някогашното момиче.

— Накоя, направих каквото трябваше, като отхвърлих ухажването на Хокану. Но ме измъчва някаква безпричинна тъга. Как може да обичам Кевин толкова дълбоко, колкото го обичам, и в същото време да изпитвам съжаление, че отклоних предложението на Хокану?

Накоя нежно я погали по бузата, както го бе правила през трудните години на отрастване.

— Дъще, сърцето може да побере в себе си повече от един. Всеки от тези двама мъже има място в него.

Мара въздъхна, отдавайки се за миг на утехата от прегръдката на старата жена. След това се усмихна тъжно.

— Винаги си ме предупреждавала, че любовта е трънлив храст. Така и не разбирах досега колко е вярно… и колко много са тръните.

 

 

Звукът на гонга отекна и Мара се вцепени. Кевин тъкмо бе започнал да плъзга дланта си по гърба й, но топлата плът изведнъж се изплъзна, избяга от пръстите му. Той се надигна в разбърканите завивки и със закъснение осъзна, че никога преди не е чувал тона, който ги беше събудил. Попита тихо:

— Какво става?

Съненият му въпрос остана нечут в настъпилата суматоха: вратата към покоите на Мара се плъзна и две слугини влязоха припряно с гребени и игли. Последваха ги други, отвориха широко гардероба и след миг господарката се оказа затрупана от официални халати и обкръжена от жени, които започнаха да сресват разрошената й от спането коса.

Кевин се намръщи още повече, като осъзна, че господарката му не е казала и дума, за да предизвика това ненавременно нахлуване.

— Какво става? — запита той отново, този път достатъчно високо, за да го забележат.

— Идва Велик! — отвърна Мара нетърпеливо, след което бързо се разпореди на слугините си кои накити желае да носи с официалното си облекло. — Ще искам за този повод желязната огърлица и също тиарата от нефрит.

— В този час? — учуди се Кевин, стана, взе сивия си халат и го облече.

Мара въздъхна раздразнено:

— Повечето дни щях да съм станала преди час.

— Е, добре де — промърмори Кевин, явно оказал се виновната страна. Беше направил всичко за да я задържи в леглото и в началото се бяха отзовали на усилията му с охота. — Моля да ми простиш, господарке. — Тонът му бе закачлив, но той явно беше объркан от внезапното й измъкване от прегръдките му.

— Великите нямат излишно време за капризи. — Като че ли бе готова да добави още, но при втория удар на гонга мекотата на лицето й, започнала да прелива в усмивка, изчезна. — Достатъчно! Великият вече е тук!

Слугините се заотдръпваха с поклони, а господарката им се изправи, доволна, че косата й е прибрана в скромна, но спретната прическа, стегната с четири игли. Редкият метален накит и нефритената тиара бяха напълно достатъчни, за да се увери Великият, че не гледа небрежно на идването му.

Щом обу пантофките си и тръгна към вратата, Кевин я последва по навик.

— Не — спря го тя. — Не може да дойдеш.

Той понечи да възрази, но Мара го прекъсна:

— Мълчи! Ако този магьосник реши, че си го оскърбил по какъвто и да било начин, може да заповяда смъртта на всеки член на този дом. Ще съм принудена да се подчиня, каквото и да ми струва. Думите на един Велик са закон. След като знам това, отказвам да рискувам да чуе невъздържания ти език.

Не позволи повече възражения, а бързо излезе и тръгна през двора към друго крило. Там имаше малка петстенна стая без никакво обзавеждане или украса, освен инкрустираната с оникс в пода птица шатра. Помещението не беше използвано през целия й живот, но всяко домакинство имаше подобна стая, или кътче, или алков, с ясен символ, инкрустиран в пода. Всеки магьосник в империята можеше да съсредоточи волята си върху фигурата на съответния дом и да го посети, когато пожелае. Такова Пристигане традиционно се известяваше с тона на гонга, отпратен с магия до мястото, където Великият възнамеряваше да се появи. Втори звън възвестяваше пристигането му, а това бе станало вече преди няколко минути.

Накоя, Кейоке и Сарик вече стояха пред строг на вид мъж в черен халат. Мара се поклони дълбоко.

— Велики, прости ми, че се забавих да те поздравя. Трябваше да се облека.

Великият кимна, сякаш въпросът бе маловажен. Беше слаб, среден на ръст, и макар халатът да скриваше тялото му, нещо в стойката му й се стори познато.

— С посредничеството на един, към когото изпитвам известна привързаност, бях уведомен, че желаеш да говориш с мен.

Щом чу гласа му, тя се сети: това беше Фумита, истинският баща на Хокану, наследника на Шинцаваи. Хокану наистина бе приел молбата й много лично. И изглежда се потвърждаваше догадката й, че все още съществува някаква семейна връзка между този член на Събранието и Шинцаваи.

Не посмя да мисли повече за това. Ако решаха, магьосниците можеха да четат умовете на хората. Тя много добре помнеше магията, която бе разкрила картите на Джингу от Минванаби. Затова каза вежливо:

— Велики, нужна ми е мъдростта на личност като теб, за да служа на империята.

Мъжът кимна и каза:

— Тогава ще поговорим.

Мара отпрати съветниците си и отведе Великия на верандата. Докато Фумита се настаняваше на една ниска каменна пейка, го огледа крадешком. Косата му беше тъмнокафява, леко прошарена. Лицето беше гладко и скулесто, а носът — по-орлов, отколкото на сина му. Тъмните очи бяха забележимо сходни, само дето у Великия загадъчните им дълбини бяха непроницаеми.

Гостът се настани и Мара седна срещу него, с тясна пътечка помежду им.

— Какво желаеш да обсъдим? — попита Фумита.

— Въпрос, който ми тежи, Велики — започна Мара. Вдиша дълбоко, търсеше подходящи думи. — Като мнозина други, присъствах на Имперските игри.

И да имаше Великият някакви чувства, затаени от онзи ден, не ги издаде. Пронизващата му съсредоточеност я изнервяше повече от прямотата на Хокану. Не беше недосегаем, но и не я насърчаваше с топла благосклонност.

— Да?

— Казват, че Великият, който беше… центърът на бедствието, е освободил воините, които отказаха да се бият на арената.

— Вярно е. — Все така уклончив, Фумита изчака Мара да продължи. Едва ли щеше да изрази по-ясно позицията си, ако беше проговорил. Трябваше сама да се хвърли в дълбокото и да си поеме риска за последствията.

— Това е притеснението ми — каза Мара. — Ако един Велик може да освободи роби, тогава кой друг би могъл? Императорът? Военачалникът? Управляващ господар?

Магьосникът дълго мълча. През паузата, странна като самотата, която може да изпитва риба в градинско езерце, Мара усещаше полъха на вятъра по верандата и долавяше стъпките на слуга, обикалящ вътре из къщата. Чуваше и как някой долу мете пътеката. Всички звуци й се струваха свръхестествено силни. Тези неща бяха част от нейния свят, но изглеждаха някак си отчуждени, докато очите на магьосника оставаха впити нетрепващи в нея. Когато Фумита най-сетне проговори, тонът му не се промени. Думите се откъснаха гладки и отсечени.

— Мара от Акома, въпросът ти ще бъде повдигнат в Събранието.

Без повече думи и преди тя да е успяла да предложи отговор, той бръкна в джоба на пояса си, извади малък метален предмет и го погали с палец. Изведнъж го обкръжи тихо бръмчене и магьосникът изчезна. Каменната пейка остана празна, само лек полъх на въздуха раздвижи гънките на халата на Мара.

Зяпнала и напълно объркана, Мара потръпна. Намръщи се, сякаш пространството, заемано допреди миг от магьосника, можеше да отговори на разочарованието й. Никога не си бе имала работа с Велик, освен онази единствена среща, довела до смъртта на лорд Джингу. За първи път опитваше среща по своя инициатива и възможните последствия я обезпокоиха. Решенията на Събранието бяха непредвидими. Отново потрепери и й се дощя да се върне под завивките с Кевин.