Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (19)

19.
Военачалник

Последваха още четири атаки.

През цялата нощ войниците на Акома и съюзниците им удържаха нападенията на воини в черно без отличителни знаци на дом. Тонгите не ги безпокоиха повече, но войниците в броня връхлитаха на вълни.

При последния щурм защитниците бяха принудени да отстъпят в малката задна спалня. Натикани в тясното пространство, отбиха прииждащите от коридора врагове и друга, които натискаха да влязат през разбития прозорец. Кевин бранеше Мара. След третата атака почти никой не беше останал без рани и най-обвързаният с традицията цуранин беше твърде изтощен, за да обвини червенокосия гръмогласен варварин, че държи меч и щит. Той се сражаваше рамо до рамо с най-добрите воини и беше работа на боговете да решат съдбата на роб, отказал да признае мястото си.

След четвъртата атака Кевин едва се държеше на крака. Ръката му се беше схванала от умора, а коленете му трепереха неудържимо. Когато последният воин в черно падна под меча му, краката му се огънаха и той се свлече на пода.

Мара му донесе вода и той се засмя уморено на тази смяна на ролите. Огледа касапницата наоколо. Под, възглавници, стени, всяко кътче в стаята лъщеше червено и посечените тела лежаха проснати в гротескни пози. От трийсетте войници на Акома и двете дузини от Ксакатекас и Бонтура, влели се в редиците им, бяха останали само десетима Акома, петима от Ксакатекас и трима воини на Бонтура. Останалите лежаха убити или ранени между купищата облечени в черно трупове.

— Трябва да сме убили поне сто — глухо каза Кевин.

— Може би повече — каза Аракаси, докато клякаше до него. Превръзката, която крепеше ръката му, беше оплискана в червено, а камата в лявата му ръка изглеждаше като залепена за пръстите му от засъхващата кръв.

Кевин кимна към счупената му ръка и попита:

— Как се справяш? Не те ли боли?

— Разбира се, че боли — отвърна Аракаси и погледна към прозореца. — Вече се съмва. Ако нападнат пак, ще е скоро.

Кевин кимна и отиде при Мара, която бе коленичила до ранения Боен водач на Хопара. Чула стъпките му, тя вдигна глава. Изглеждаше болезнено отслабнала на светлината на единствената останала да гори лампа, очите й бяха огромни.

— Как си? — попита Кевин.

— Толкова… напразно похабен живот — успя да промълви тя.

Кевин събра някак сили да протегне ръка и да я вдигне.

— Внимавай да не те чуят другите, скъпа. Ще те изхвърлят от Съвета за нецурански възгледи.

Мара бе толкова изтощена, че дори не можа да се усмихне.

— Не си в безопасност тук — добави той. — Ела. Ще пратим някой от слугите да се погрижи за офицера на Хопара.

Мара поклати глава.

— Късно е.

Кевин погледна и видя, че офицерът на Хопара вече не диша. Спокойната сила и волята му, поддържали мъжете в похода през парещите пясъци на Цубар, вече бяха само спомен.

— Богове, беше великолепен войник.

Отведе господарката си до малката стая, която бе най-защитима. Там Люджан, двама воини и оцелелите от домашния персонал на Мара се опитваха да разчистят телата. Верните паднали войници бяха отнесени в друга спалня, та останките им да дочакат време за почетно изгаряне, а облечените в черно трупове бяха изхвърлени в градината.

Мара се облегна на Кевин.

— Едва ли ще мога да махна някога вонята на тази стая от носа си.

Кевин я погали по косата.

— Смрадта на бойното поле не се забравя лесно.

От външната врата отекна трясък.

— Лашима, няма ли да спрат!? — извика отчаяно Хопара.

Лорд Илиандо стоеше изгърбен и подпрян на меча си и дишаше задъхан. Люджан даде знак на двама воини да заемат позиции до господарката си, след това излезе в коридора, следван плътно от Кевин. Мек като кадифе, глас ги настигна:

— Не се тревожи за нея. Просто се бий, колкото можеш, Кевин от Зюн.

Варваринът кимна, без да се обръща. Аракаси щеше да опази Мара.

В следващия миг двама войници в черно нахлуха през барикадата, вдигната в коридора от мъжете на Ксакатекас. Още врагове връхлетяха през отломките, преградили съседната врата.

В такъв момент човек не може да мисли, а само да реагира по рефлекс. Кевин замахна и ръката му се разтърси, щом металното острие посече ръката на противник. Друг обаче, зае мястото му. Посичане, стъпка назад, ново посичане — Кевин се движеше по инстинкт. Усещаше до себе си Люджан и още някой, който ревеше проклятия. След това воините при страничната врата пробиха през отломките и започнаха да загиват защитници. Някой падна под краката на Кевин и той залитна, но го задържаха хлъзгавите от кръв ръце на воин Бонтура. Успя само да кимне бързо за благодарност, защото срещу него връхлиташе нов нападател. Зачуди се обезумял къде в империята е успял някой да намери толкова много черни брони. Или някой просто беше покрил с черен лак домашните цветове?

Атакуващите нахлуха в първата стая и Люджан и последните му оцелели бяха изтласкани назад и назад. Но все още не бяха победени. Цураните притежаваха упорит кураж и не отстъпваха току-така терен.

Кевин повали поредния воин в черно! Зад него капналият от умора лорд Ксакатекас помагаше на лорд Бонтура да се оттеглят във втората стая. По-тежкият мъж се мъчеше да вдиша и единият му крак като че ли се влачеше. Кевин усети как отчаянието стяга гърдите му. Но грозният, ужасен образ на Мара, пронизана от меч в сърцето, укрепи решимостта му да продължи. Завъртя се, надигна меча си и атакува с подновена ярост. Това спечели достатъчно време на двамата лордове да се измъкнат. Още две живи тела между Мара и смъртта, помисли Кевин с коравосърдечна практичност. Едва не се изсмя, щом си спомни окуражителните думи на Аракаси. Мечът му се надигаше и падаше, парираше и забиваше. Гневът вече се беше изчерпал: останаха само болката и умората. Рамото му се натресе в касата на врата и това едва не му струва живота — вражески меч остърга ребрата му. Той го отби и металът посече нащърбеното кожено оръжие: мечът на черния воин се пръсна в ръката му. Кевин натика стоманата във вцепененото от изненада лице, след това се олюля, отстъпи от рухналото тяло и се озова на коляно от вътрешната страна на зейналата врата.

Войник в черно замахна да посече варварина. Болка опърли Кевин, но бързото париране на Люджан отби меча. Кевин се извъртя и заби стоманата в корема на врага.

Зад тях стоеше Аракаси, стиснал меч с двете си ръце, все едно хлапе ще застрашава някого с кривак.

— Добре ли си?

— Адски боли, но ще живея — изпъшка Кевин. На фона на перленосивата светлина, процеждаща се през вратите, видя черни воини, струпани за атака в коридора. Сдържа поредния си безумен смях. — Казах, че ще живея, така ли?

Зад тях пак затрещяха мечове. Врагове отново бяха пробили през стената между жилището на Мара и съседния апартамент.

— Пазете тази врата! — викна Кевин и затича към Мара. Двама войници бранеха Господарката от шестима воини в черно.

— Кучи синове! — изрева Кевин и се хвърли към най-задните. Блъсна ги с такава сила, че те изпопадаха. Кевин засече като побеснял. Удари веднъж, втори път, трети. Изправи се, изпънал напред меча. Трима врагове бяха оцелели. Посече най-близкия.

Докато двамата войници Акома връхлитаха да убият последните двама, Мара извика:

— Кевин! Зад теб!

Той се завъртя мълниеносно и засече с периферното си зрение, че поваленият вади нож. Но нямаше време за него, защото над главата му изсвистя меч. Кевин се хвърли надясно, спъна се в един от труповете и падна върху него. Мечът на нападателя го перна по лявата ръка над лакътя. Кевин изрева, замахна и мечът му порази противника точно над слабините. Плисна кръв. Един от войниците на Акома скочи до него и изрита издъхващия мъж. Врагът се свлече на гръб, замята се в тесния коридор и препречи пътя на друг черен воин зад него.

— Богове! Има още! — викна Кевин.

Докато се изправяше, прокънтя някакъв ужасен звук. Тръби, осъзна той замаян. Гърбът му беше пламнал, лявата му ръка висеше безпомощно. Все пак се задържа прав и се затътри след войника на Акома към външната врата. Зад него остана един, последен воин, вдигнал меча си в защита пред Мара. Кевин успя да й хвърли крива усмивка за сбогом, преди да залитне в коридора.

Идваше краят им. Люджан, Аракаси, Хопара, Бонтура — никого нямаше, макар от втората спалня да се чуваше шум от борба. Бяха твърде малко, за да оцелеят.

Когато стигна до вратата, видя двама войници в черна броня да бягат от дупката в стената към градината. Припряността им му се стори смешна, но вместо смях от очите му бликнаха сълзи. Тръбите изреваха отново, още по-силно.

А след това настъпи тишина, чуваше се само стонът на ранен войник и отнякъде — измъченото хриптене на лорд Бонтура. От една врата залитна Люджан, шлема му го нямаше, по лицето му се стичаше кръв. Ухили се глупаво на Кевин, олюля се уморено и спря.

— Императорът! Дойде! Тръбите са на гарнизона на двореца. Имперските бели са дошли!

Кевин се свлече до стената. Люджан се смъкна до него. Грозна рана на скулата му кървеше обилно, а бронята му беше насечена. Кевин отлепи пръстите си от меча, докопа една разкъсана възглавница и затисна с нея кървящата рана. Хопара се олюля през вратата на спалнята с подпряния на ръката му лорд Илиандо. Но очите на Кевин не се откъсваха от Мара. Изтощена като всички останали, тя се смъкна на колене до него и промълви:

— Императорът?!

Двама облечени в бяло воини пристъпиха през вратата и единият извика:

— Кой държи тези покои?

Мара се изправи. Беше разрошена, халатът й бе опръскан с кръв, но отвърна властно, като истинска Господарка:

— Аз, Мара от Акома! Лордовете на Ксакатекас и Бонтура са мои гости.

Дори обяснението й да му се стори странно, воинът се въздържа от коментар.

— Лейди — обърна се той към нея официално, вдигна вежди и огледа касапницата. — Милорди. Небесната светлина заповядва всички владетели на домове да се явят във Висшия съвет на обед.

— Ще се явя — отвърна Мара.

Имперските бели се обърнаха и си тръгнаха. Кевин отпусна отново глава на стената. Сълзи на умора потекоха по лицето му.

— Бих могъл да спя месеци…

Мара го погали по бузата почти с тъга.

— Няма време за това. — На Люджан каза: — Намери къде се е скрил Джикан и го прати до градската ни къща за чисти дрехи. Да доведе и слуги. Тук трябва да се почисти, а аз трябва да съм готова в пълно официално облекло до обед.

Кевин притвори очи и се наслади на краткия миг пълен покой. Колкото и да беше уморен, Мара я чакаше дълъг, изтощителен ден. А където отидеше тя, любовта му го обвързваше да е с нея.

Стана, махна на също толкова изтощения воин Акома и каза:

— Хайде. Да започнем да торим градината.

 

 

Притиснал до главата си парцала от раздраната възглавница, Люджан даде знак на войника да се подчини. Кевин се наведе, хвана първия труп под мишниците и го надигна. Войникът го хвана за краката и двамата тромаво се затътриха към прозореца.

— Лошо, че не са убийци хамои — подхвърли Кевин. — Поне нямаше да мъкнем броня.

Люджан поклати глава и се усмихна на странната житейска философия на варварина.

 

 

След няколко часа суетня Мара излезе от вече почистените покои. Косата й беше измита и стегната под шапчица от скъпоценни накити, а официалните халати, донесени от градската й къща, се спускаха до извезани пантофки. Почетната й гвардия бе с униформи, заети по необходимост от домашния гарнизон, а офицерските пера на Люджан клюмаха от шлема му, измити от кръвта. Макар кожените предпазители на ръцете и широките наметала да скриваха драскотини и превръзки и макар походката на воините й да беше леко вдървена, Мара прецени, че честта на Акома е останала неопетнена.

В коридорите на стража стояха Имперски бели, отряд от десетима пазеше на портала. Дадоха знак на свитата на Мара да спре и един от войниците каза:

— Лейди, Небесната светлина ти разрешава да влезеш само с един войник, за да не опетни с повече кръвопролитие двореца му.

Мара можеше само да се поклони пред имперска заповед. Помисли бързо, обърна се към Люджан и нареди:

— Върни хората си в жилището ни и чакайте да ви повикам.

След това даде знак на Аракаси да излезе напред от редиците на гвардията й. Шината под гривната на дясната му ръка можеше да намали предимствата му като боец, но тя, не искаше да остане без съвета му. А след предната нощ дори някой лорд да се окажеше достатъчно безразсъден, за да опита да приложи насилие в присъствието на имперската гвардия, Кевин беше доказал, че може да борави с меча в ножницата на Аракаси.

Но когато Мара махна и на личния си роб, стражът вдигна ръка да го спре.

— Само един войник, милейди.

Мара го изгледа пренебрежително.

— Да не би робският халат да прилича на броня? — Присви очи и с цялата арогантност, която можа да събере, добави: — Няма да възложа на доблестно ранен воин задълженията на обикновен бегач. Когато се наложи да повикам ескорта си, робът ще ми трябва да отнесе заповедите ми.

Стражът се поколеба и Мара продължи напред, преди да е успял да се съвземе и да възрази. Кевин я последва, без да се озърта назад, за да не би непокорното му поведение да ги накара да размислят дали заслужава да бъде пуснат.

Залата изглеждаше рехаво запълнена, а присъстващите лордове бяха значително по-тихи. Мара отвърна на няколко поздрава, докато се придвижваше към стола си. Очите й грижливо оглеждаха празните места.

— Поне петима лордове от Омечан липсват — промълви тя на Аракаси.

В мига, в който се настани в стола си, настъпи раздвижване. Десетина бележки й бяха поднесени от войници, които просто се покланяха и напускаха, без да дочакат отговор. Мара бързо поглеждаше всяка, след което връчваше листчетата на Аракаси, а той ги прибираше в туниката си, без да ги погледне.

— Спечелили сме — каза тя с удивление.

Кимна към един участък, който бе останал празен предишната седмица. Сега благородници в пищни халати пристигаха, за да заемат местата си, с воини, които не изглеждаха пострадали от битка, и добави:

— Партията на Синьото колело.

— Лорд Камацу от Шинцаваи идва да се пазари с други, за да спечели колкото може предимство за лорд Кеда — отвърна Аракаси. — Двамата с лорд Занвай няма да постигнат нищо повече, освен да задържат партията си да не дезертира напълно в първите десет минути.

Мара огледа групата, търсеше познатото лице на Хокану. Само един войник носеше синьото на Шинцаваи и беше непознат, с високо перо на Боен водач. Явно на наследника на имението Шинцаваи не бяха разрешили да дойде, след като можеше да се изложи на риск. Мара изпита разочарование.

Когато влязоха двамата лордове с най-висш ранг, из залата се разнесе тихо бръмчене. Аксантукар, вече лорд на Оаксатукан, заслиза към стола си почти едновременно с Тасайо. Крачеха с високомерна осанка, сякаш бяха единствените важни особи в залата. Никой от двамата дори не погледна към главния си противник.

Скоро след като всеки кандидат се настани на стола си, няколко лордове станаха и се задвижиха, сякаш с намерение да поговорят било с Тасайо или с Аксантукар. Всеки се задържаше за миг, като че ли за да размени поздрав с избраната особа, след което се връщаше на стола си.

— Какво правят? — попита Кевин.

— Гласуват за поста Военачалник — обясни Аракаси. — С този акт всеки лорд потвърждава подкрепата си за кандидата, когото предпочита. Тези, които не са решили — той обхвана с широк жест залата, — наблюдават и избират.

Мара внимателно следеше разиграването на Великата игра.

— Ще отидеш ли при Оаксатукан? — тихо я попита Кевин.

— Още не.

Намръщена, Мара наблюдаваше съсредоточено реда на благородниците, които отиваха при лорда на Оаксатукан или при господаря на Минванаби.

След това изведнъж стана и заслиза по стъпалата. Прекоси долната площадка, сякаш се беше запътила към Тасайо. Из залата се разнесе шепот. Всички очи следяха крехката жена, докато изкачваше стъпалата към стола на Минванаби. Но тя рязко се обърна и с три къси крачки стигна до мястото на Хопара от Ксакатекас. Поговори кратко с него и се върна на мястото си.

— Какво беше това? — прошепна Кевин. — Би ли могло момчето да вземе поста?

— Маневра — отвърна Аракаси.

Няколко други лордове отидоха да поговорят с Хопара и скоро стана ясно, че няма да се обяви никой друг претендент. Кевин бързо пресметна наум и каза:

— Общо взето е наравно. Четвърт за Минванаби, четвърт за Оаксатукан, четвърт за Ксакатекас и четвърт още не решили.

Последва дълга тишина, през която никой не се движеше. Благородниците седяха на местата си в скъпите си одежди, оглеждаха залата и си говореха със съветниците и слугите си. От време на време някой ставаше и тръгваше към един от тримата претенденти.

— Чакай! — възкликна Кевин. — Онзи лорд с перата в прическата преди говори с Минванаби. Сега говори с Оаксатукан.

Мара кимна и каза:

— Да. Балансът се мени непрекъснато.

Следобедът се точеше бавно. Докато слънчевите лъчи се местеха по високия прозрачен купол, Висшият съвет продължаваше странния обичай, предопределящ върховенството между Управляващите лордове на империята. На два пъти Мара става, за да говори с лорд Ксакатекас, с което показа, че подкрепата й за младия мъж не е разколебана.

След това, вече по здрач, сякаш по някакъв невидим сигнал Мара и лорд Хопара станаха едновременно и отидоха пред стола на Аксантукар. Из залата се разнесе шум. Изведнъж други двайсетина благородници напуснаха местата си и тръгнаха надолу, за да застанат пред лорд Омечан.

Щом се върна на мястото си, Мара каза:

— Готово.

И погледна към Тасайо. Лордът на Минванаби й отвърна с такава чиста злост, че по кожата на варварина полазиха студени тръпки.

Атмосферата в залата изведнъж се промени от сдържано спокойствие в напрегнато очакване.

Тасайо се надигна. Голямата зала затихна, всеки лорд седеше неподвижно на мястото си. С глас, който отекна силно в настъпилата тишина, лордът на Минванаби заяви:

— Редно е да се изпрати послание до Небесната светлина, че един между нас е готов да носи бялото и златното, че той ще се издигне първи сред нас, за да гарантира процъфтяването на империята. Нека се знае, че името му е Аксантукар от Оаксатукан.

Сред събралото се в залата множество се надигнаха одобрителни възгласи, гръмко отекващ звук, който стигна до най-високите сводове на тавана. Кевин обаче забеляза, че половината лордове реагират без особен ентусиазъм, и попита Аракаси:

— Защо Минванаби се предаде?

Отвърна му Мара:

— Беше победен. Традиция е лордът най-близо до победителя да го провъзгласи пред императора.

Кевин се усмихна.

— Доста горчива хапка.

Господарката на Акома кимна замислено.

— Горчива, наистина. — Забеляза неудобството, изцедило последните сили на любимия й, и добави: — Още малко търпение. По традиция трябва да изчакаме Небесната светлина да ни прати признаването си на избора.

Кевин продължаваше да не е убеден, че Ичиндар е толкова роб на традицията, колкото мислеше господарката му. Но предпочете да си замълчи. След половин час пратеник в бяло-златиста ливрея влезе, придружен от Имперските бели. Носеха мантия от снежнобели пера, поръбени с бляскаво злато. Поклониха се пред стола на Омечан и поднесоха наметалото на Аксантукар.

Кевин огледа новия Военачалник, докато поставяха мантията на раменете му. Докато чичото, Алмечо, беше мъж с широки рамене и бичи врат, племенникът приличаше по-скоро на хилав поет или учител. Фигурата му беше слаба, а лицето му аскетично, почти изнежено. Но триумфът в очите му издаваше душа, хищна като на Тасайо.

— Изглежда доволен — промълви Кевин.

Аракаси каза тихо:

— И би трябвало. Сигурно е похарчил доста голяма част от наследството си, за да поръча убийството на половин дузина лордове.

— Смяташ, че облечените в черно воини бяха негови?

— Без съмнение.

— Но защо ще праща войници срещу нас? — попита Мара. — Щяхме да подкрепим всеки съперник на Тасайо.

— За да предотврати непредсказуеми съюзи. И за да се припише цялата вина за касапницата на Минванаби. — Настроението на Аракаси се беше подобрило, сигурно от задоволството, че един враг е победен. — Той е победителят. Минванаби не е. Тонгите почти със сигурност действаха за Тасайо. Логичен е изводът, че другите бяха на Омечан.

Редът в Съвета се възстанови и след един досаден интервал с поднасяне на поздравителни слова Мара нареди на Кевин да доведе Люджан и воините й.

— Тази вечер се връщаме в градската ни къща.

Мидкемиецът й се поклони с подобаващата за роб почтителност и излезе от огромната зала. За пореден път заключи, че цураните са странна раса, с най-заплетените и сложни порядки, които човек изобщо можеше да си представи.

 

 

Спокойствието се върна в Кентосани. Известно време Мара и домакинството й отдъхваха, лекуваха рани и осмисляха политическите промени, предизвикани от приемането на титлата Военачалник от Аксантукар. Вечерите в градската къща бяха празнични — Господарката на Акома посрещаше влиятелни лордове, чийто интерес сега облагодетелстваше дома й. Кевин изглеждаше по-кисел от обичайното, но между умората и социалните ангажименти Мара нямаше много възможност да се занимава с мрачното му настроение.

Аракаси потърси господарката си на третата сутрин, докато тя преглеждаше писма от няколко лорда, все още пребиваващи в града. Облечен в чист слугински халат и примирен засега с шинираната си ръка, отпусната в превръзката, той все пак я удостои с дълбокия поклон, полагащ се на сана й.

— Господарке, свитата на Минванаби се е качила на баржи по реката. Тасайо се връща в именията си.

Мара стана, забравила пера, листове и писма в радостта си.

— Значи можем безопасно да се върнем у дома.

Аракаси отново се поклони, този път още по-ниско.

— Искам да те помоля за прошка, господарке. При всичко, което се случи, не бях подготвен за толкова бързото издигане на лорда на Оаксатукан на мястото на чичо му.

— Прекалено си суров към себе си, Аракаси. — По лицето на Мара пробяга сянка и тя изнервено се приближи до прозореца. Дърветата навън сипеха цветове по улиците. Слуги тикаха колички със зеленчуци и куриери притичваха с пъргави стъпки. Денят изглеждаше светъл и обикновен, като събуждане след кошмар. — Кой от нас можеше да предвиди убийствата? — добави тя. — Твоята работа спаси живота на петима лордове, и моя също. Бих казала, че никой не направи повече, а резултатът спечели на Акома огромен престиж.

Аракаси наведе глава.

— Господарката е великодушна.

— Благодарна съм — поправи го Мара. — Хайде. Да си ходим у дома.

По-късно същия следобед гарнизонът на Акома напусна в спретнат строй, с носилката на Мара, товарните сандъци и фургон, каращ ранените. На кейовете чакаха лодки, за да превозят господарката и свитата й надолу по реката. Седнала на възглавничките под копринения балдахин, с Кевин до нея, Мара се загледа в ежедневната пазарна суетня по крайбрежната улица.

— Толкова е спокойно. Човек би могъл да си помисли, че нищо неприятно не се е случило в последната седмица.

Кевин също гледаше пристанищните работници, рибари и слуги, по някой просяк тук-там и вездесъщите улични хлапета.

— Простолюдието никога не се забърква в делата на властниците — освен ако няма нещастието да се окаже на пътя им. Тогава обикновените хора умират. Иначе животът си продължава, всеки ден в труд и усилие, като следващия.

Притеснена от горчивината в тона му, Мара го изгледа замислено. Ветрецът разрошваше червената му коса и брадата, с която така и не бе успяла да свикне съвсем. Беше се подпрял на перилото, със сковани рамене заради зарастващите рани от битката. В очите му се таеше тъга, сякаш виждаше скръб в слънчевата светлина. Искаше й се да го попита за какво мисли.

Лодкарят отвърза въжетата. Весларите подхванаха монотонния си напев и баржата се отлепи от кея на Кентосани и пое по течението на Гагаджин към морето. Следобедните ветрове развяха многоцветните флагове над балдахина и Мара усети как сърцето й се извиси. Тасайо беше победен и тя се връщаше у дома.

— Ела — каза на Кевин. — Да седнем под балдахина.

Лодките подминаха долната граница на Свещения град и зеленината на земеделските земи се показа по бреговете. Миризмата на тръстика се смеси е щедрия аромат на пролетна пръст и острото ухание на дървета нганги. Кулите на храмовете се смалиха и Мара задряма доволно, отпуснала глава на бедрото на Кевин.

Вик от брега я събуди:

— Акома!

На брега бяха вдигнати десетки палатки, цял военен лагер. На висок пилон вятърът развяваше зелено знаме със знака с птицата шатра. По знак на Мара кормчията промени курса към брега и докато стигнат до плитчините, хиляда войници на Акома вече чакаха да поздравят господарката си. Мара се удиви на броя им. Само преди няколко години, когато бе приела мантията на Управляваща господарка, бяха останали едва трийсет и седем души в зеленото на Акома…

Трима Ударни водачи посрещнаха носилката й и се поклониха, докато Кевин й помагаше да стъпи на твърдата земя.

— Добре дошла, лейди Мара!

Войниците извикаха в един глас от възторг, че виждат отново господарката си. Тримата офицери я придружиха през редиците им до командната шатра.

Там чакаше Кейоке, подпрян на патерицата си. Поклони се официално и каза:

— Лейди, сърцата ни са изпълнени с радост, че те виждаме.

Мара едва надви напиращите сълзи и отвърна:

— И моето сърце пее от радост, че те виждам, приятелю.

Кейоке се поклони и се отдръпна настрани, за да може тя да влезе и да се настани удобно на възглавниците, струпани върху дебелите килими. Кевин се смъкна на колене до нея и заразтрива леко гърба й със здравата си ръка.

Все още на поста си при входа, Кейоке видя спокойствието, заливащо лицето на господарката му. И както беше правил и в миналото за лорд Сезу, се обърна към външния свят, където Люджан се приближи с Аракаси, Ударен водач Кенджи и неколцината оцелели от нощта на кървавите мечове. Усмивка изви устните на стария воин и той вдигна ръка и ги спря.

— Командире — каза бившият командир, — ако ми позволиш дързостта. Има моменти, когато е най-добре да оставим проблемите да изчакат. Елате при господарката сутринта.

Люджан се поклони на опитния Кейоке и поведе хората си да пийнат по халба бира.

От прохладната шатра Кевин погледна питащо стария мъж, а той му кимна одобрително, след което дръпна връзките на платнищата на входа и ги остави да се спуснат. Извърна се към слънчевата светлина. Набръчканото му лице беше безизразно, но очите му таяха гордост за любимия на жената, която смяташе за дъщеря на своето сърце.

Пратеникът на Аракаси ясно бе дал да се разбере какво дължи домът Акома на храбростта на Кевин с меча. Кейоке примига бързо, щом помисли за отрязания си крак. Богове, колко омекваше на стари години. Никога не беше си и помислял, че ще дойде ден, когато ще е благодарен за нахалството на някакъв си червенокос варварски роб.

 

 

Вечерни сенки забулваха голямата зала на Минванаби в часа, когато лорд Тасайо се завърна. Облечен още в бронята, която носеше по пътя нагоре по реката, и с официалното копринено офицерско наметало, той прекрачи през широкия главен вход. Залата беше пълна. Всички членове на домакинството стояха подредени да го посрещнат, а зад тях — всеки втори братовчед и васал, който бе служил през годините на война и конфликт. Тасайо закрачи между стихналите им редици все едно беше съвсем сам. Едва когато стигна до подиума спря, обърна се и призна присъствието им.

Инкомо пристъпи напред да го поздрави.

— Сърцата на Минванаби са изпълнени с радост от завръщането на нашия господар.

Тасайо отвърна с рязко кимване. Връчи бойния си шлем на един слуга, който го пое и припряно се оттегли. Лордът на Минванаби, който никога не хабеше думи и време, изгледа равнодушно съветника си и попита:

— Готови ли са жреците?

Инкомо се поклони.

— Да, милорд.

Нови възглавници в жълто и оранжево красяха високия подиум, с постелка, съшита от кожи на саркат, и масичка, изработена от изкусно гравирани кости на харулт. Тасайо като че ли погледна новото обзавеждане съвсем бегло, но нито един детайл не му убягна. Доволен, че не е останало нищо от управлението на Десио, той седна и положи на коленете си оголеното стоманено лезвие на потомствения меч на Минванаби.

Последва пауза, през която Инкомо със закъснение осъзна, че от него се очаква да действа без повече знаци от господаря. Докато Десио бе настоявал за власт дори над най-нищожното действие, Тасайо очакваше да му служат. Първият съветник на Минванаби даде знак церемонията да започне.

Към подиума пристъпиха двама жреци, единият с червената боя и смъртната маска на Туракаму, а другият облечен в белия халат с цели ръкави на Джуран Справедливия. Всеки от двамата изпя монотонно благословията на своя бог. Не последваха жертвени дарове, нито някаква величествена церемония като тези, които бе провеждал Десио. Жрецът на Джуран запали свещ, в знак за постоянство, и я остави да гори в стойка, изплетена от тръстики, символизиращи крехкостта на смъртния пред неговия бог. Жрецът на Бога на смъртта не изпълни танц, нито надуваше свирки. Нито помоли своето божество да покаже благосклонност. Вместо това се изкачи по стъпалата на подиума и напомни хладно, че едно обещание за свещена жертва остава неизпълнено.

— Клетва, дадена над кръвта на дома Минванаби — напомни жрецът. — Фамилията Акома трябва да умре в името на Туракаму, с живота на хората на Минванаби като гаранция. Който приеме мантията на лорда, трябва да изпълни това задължение.

Тасайо отвърна:

— Признавам нашия дълг към Червения бог. Ръката ми на този меч го потвърждава.

Жрецът направи знак във въздуха.

— Туракаму гледа с благосклонна усмивка на твоето начинание… но ще подпечата твоята смърт и тази на наследниците ти, ако се провалиш. — Кости изпукаха и изпращяха, щом жрецът се завъртя и напусна подиума, а течението от преминаването му изгаси свещта на Справедливия бог.

Новият лорд на Минванаби седеше мълчаливо, безизразно, докато първият по старшинство, а след това вторият член на фамилията пристъпи напред, за да му се поклони и да му се обрече във вярност. Когато и последният васал потвърди верността си, Тасайо стана и извика на Ударния водач на пост до страничната врата:

— Повикай конкубинките ми.

Влязоха две жени, облечени пищно. Едната беше висока, стройна и русокоса, с леко дръпнати нефритенозелени очи, деликатно уголемени от грима. Другата, загърната в ефирна алена роба, имаше тъмна кожа и закръглена фигура. Макар и от различен тип, и двете притежаваха красота, която задържаше мъжките очи, и пристъпваха напред със ситни стъпки като момичетата, обучавани от детство да доставят наслада. И двете се поклониха изящно пред подиума, показвайки щедро стройни крака под късите роби и пищна гръд под широките ризи. Макар такива жени да се избираха между най-красивите в империята, санът и на двете не надвишаваше този на най-низшия слуга. Всички събрани в залата затихнаха от любопитство да видят какво ще поиска господарят от двете си куртизанки.

Двете жени паднаха на колене и опряха чела в пода.

— Погледнете ме — заповяда Тасайо.

Уплашени, но покорни във всичко, двете млади жени се подчиниха.

Новият господар на Минванаби ги изгледа безстрастно.

— Инкарна — обърна се към тъмнокожата. — Децата ти наблизо ли са?

Инкарна кимна и пребледня от страх. Беше родила две незаконни деца на своя господар, но издигането му в сан можеше да се окаже лошо за тях. Не беше необичайно мъж, стигнал до мантията на Управляващ господар, да убие такива деца, за да предотврати всякакви претенции към фамилията.

— Доведи ги — заповяда Тасайо.

В бадемовите очи на Инкарна замъждука светлина, навярно от бликнали сълзи. Въпреки това тя скочи и бързо излезе. Погледът на Тасайо се измести към русата жена, останала на колене пред подиума.

— Санджана, казала си на моя Първи съветник, че си с дете?

Санджана — беше стиснала длани — потрепери.

— Да, господарю.

Тасайо не каза нищо. Лицето и държането му не се промениха дори когато Инкарна се върна. Водеше за ръка малко момче с кестенявата коса на Тасайо и лицето на майка си; макар да не плачеше, личеше, че нервността на майка му го плаши. Конкубинката носеше на ръце второ дете, момиченце. Твърде малко, за да разбира какво става, то беше лапнало пръстите си и оглеждаше със светлокехлибарените си очи събраните в залата хора.

Тасайо огледа децата, както човек оглежда стока за дефекти. После, почти разсеяно, махна на Боен водач Ириланди, посочи Санджана и каза:

— Изведи тази жена. Искам да видя смъртта й.

Санджана притисна юмрук до устата си. Великолепните й нефритени очи се изпълниха със сълзи на ужас и самообладанието й измени. Неспособна да стане, тя остана разтреперана на колене. Двама воини я хванаха под мишниците. Задавените й хлипове отекнаха в стихналата зала, докато мъжете я повлякоха навън.

Останала сама пред подиума, Инкарна трепереше. Тасайо я изгледа без жалост или нежност и рече:

— Взимам тази жена за моя съпруга и обявявам тези деца… как се казват?

Инкарна примига, след което прошепна:

— Дасари и Илани, господарю.

— Дасари е мой наследник. — Гласът на Тасайо прокънтя над събраното множество и отекна от сводестия таван. — Илани е моята първа дъщеря.

Тишината се наруши от шумолене, щом всички в залата се поклониха на новата Господарка на Минванаби. Тасайо нареди на Инкомо:

— Слугите да приготвят удобни покои за Господарката на Минванаби и нейните деца. — На Инкарна каза: — Жено, оттегли се в покоите си и чакай да те повикам. Утре ще бъдат пратени учители за децата. Искам да започнат да учат задълженията си към своята фамилия. Дасари един ден ще управлява този дом.

Бившата конкубинка се поклони, все още изтръпнала от страх. Не изпита никаква радост от внезапното си издигане в сан, а бързо излезе със сина и дъщеричката си пред погледите на стотиците непознати.

Тасайо се обърна към своите гости, близки и васали:

— Сватбената церемония ще бъде утре. Всички сте добре дошли на пиршеството.

При тези думи Инкомо замръзна. Една сватбена церемония изискваше грижливо обмисляне, за да гарантира благоприятни поличби. Разчетът на времето, храната, ритуалната брачна колиба — всичко изискваше благословията на жреците и педантично съобразяване с традицията. Бракосъчетанието на Велики господари рядко ставаше набързо, за да не се пропуснат детайли и лош късмет да споходи новата двойка и да се пренесе на следващото поколение.

Но Тасайо бе решил категорично. Опря сребристата стомана на родовия меч на рамото си и заповяда:

— Погрижи се за приготовленията, Първи съветник.

След това махна да го последва и закрачи през залата без повече думи. Запъти се към външната врата уверен, че двамата войници на пост ще я отворят навреме, за да мине.

Щом Господарят стъпи на двора, двамата воини, които държаха уплашената до смърт Санджана, застанаха мирно. Косата на Санджана падаше на вълни по гърба й, рядко злато, подсилено от слънцето. Държеше очите си наведени, но при появата на Тасайо вдигна глава и го погледна умолително. Меката бяла, кожа на гърдите й издаваше учестения й дъх, но куртизанските умения не й измениха. Макар и уплашена, макар и докарана до отчаяние, тя все пак успя да приложи единственото предимство, което притежаваше. Разтвори червените си устни и нагласи стройното си тяло така, че всеки мъж, който я погледне, мигом да разбере какво е: великолепно украшение, сътворено единствено за наслада.

Тасайо не остана безучастен. Блесналите му очи обходиха, извивките и гънките на тялото й, попивайки обещанието за страст, намекнато в предизвикателната й поза. Облиза устни, наведе се и я целуна. С една ръка погали гърдите й. След това се отдръпна и каза:

— Доставяше ми удоволствие в леглото. — Великолепните й очи се изпълниха с надежда и той се усмихна. Наслади се на мига, щом лицето й грейна от облекчение, и добави: — Убийте я.

Лицето й пребледня от ужас, но нямаше възможност да извика. Единият воин я хвана за китките и ги дръпна високо нагоре, принуждавайки я да гледа Тасайо, докато другият, с вкочанено лице, извади меча си и я прониза в корема.

Тя потръпна и издаде тънък пронизителен писък. Кръв бликна от устата й и закапа по каменната пътека. Краката й се огънаха. Задържана в хватката на воина, Санджана увисна в предсмъртните си гърчове. Светла кръв потъмни косата й. След това главата й клюмна и красивите дълги бели бедра се отпуснаха.

— Махнете я — каза Тасайо задъхано. Очите му се бяха разширили, лицето му се бе зачервило от възбуда. Вдиша дълбоко, за да се успокои, и каза на Инкомо: — Ще се окъпя. Прати две момичета да ме обслужат и гледай да са млади и красиви, за предпочитане недокосвани.

Погнусен и уплашен, че очите му може да го издадат, Инкомо се поклони.

— Както желае милорд — и понечи да си тръгне.

— Не съм приключил с нарежданията си — сгълча го Тасайо. Закрачи по градинската пътека, леко кривнал устни в наченък на усмивка, и даде знак на Инкомо да го последва. — Помислих доста по въпроса за шпионите на Акома. Дошло е време да превърнем знанието си в предимство. Ела да ти дам указания.

Инкомо се помъчи да прогони от ума си умиращата куртизанка. Трябваше да внимава. Тасайо не беше човек, който търпи некадърността. Щеше да даде заповедите си и да очаква да се изпълнят стриктно. Но алчният блясък в очите на Господаря смущаваше Първия съветник. Вдигна ръка, която трепереше въпреки всичките му усилия, и се осмели да попита:

— Може би милорд ще предпочете да обсъдим тези делови неща след утехата на банята?

Тасайо спря. Извърна кехлибарените си очи към Първия си съветник и го изгледа като хищник плячката си. Усмивката му стана по-широка.

— Ти служиш добре на фамилията ми — каза с безукорно кадифен тон. — Ще приема съвета ти.

После продължи по пътеката, като подхвърли през рамо:

— Смятай се за освободен, докато те повикам.

Старият съветник остана на мястото си с разтуптяно сърце, сякаш след изнурителен бяг. Коленете му трепереха. Усещаше с притеснителна увереност, че господарят е доловил слабостта му и го е подминал, сякаш знаеше, че въображението на Първия му съветник ще го терзае с насилия далеч по-ужасни от забавлението, което замисляше Тасайо в банята си с момичетата робини. Твърде потресен, за да изпита дори тъга, Инкомо трябваше да преглътне фактите — въпреки най-съкровените му надежди лорд Тасайо бе наследил склонността към поквара и болка на рода си.

 

 

Господарят на Минванаби се бе отпуснал във ваната — един слуга доливаше топла вода — и наблюдаваше поклона на Първия съветник с премрежени очи, но Инкомо не се заблуди. Колкото и спокоен да изглеждаше Тасайо, ръцете му на ръба на ваната не бяха нито спокойни, нито отпуснати.

— Дойдох, както милорд заповяда.

Инкомо се изправи и ноздрите му се разшириха, доловили позната сладникава миризма. Миг след това Тасайо се пресегна, взе дълга лула с татийн от масичката до ваната и всмука дълбоко.

Първият съветник на Минванаби прикри изненадата си. Сокът от храста татийн съдържаше вещество, предизвикващо еуфория — плодовете му често се дъвчеха от роби на полето, за да смалят житейските им несгоди, — но при цъфтеж свилата му съдържаше силен наркотик. Димът първо носеше усилване, а след това — разстройване на сетивата, дългата употреба причиняваше на ума вцепененост като при транс. Първият съветник помисли за съблазънта на такъв наркотик за човек, който изпитва удоволствие да нанася болка на други, но реши да не разсъждава за тези неща. Не беше негова работа да оспорва навиците на господаря си.

— Инкомо — каза Тасайо с рязък, режещ тон, — реших, че трябва да задействаме нашия план да унищожим Акома.

— Както заповяда милорд — отвърна Инкомо.

Пръстите на Тасайо зачукаха по ръба на ваната все едно броеше.

— Щом свършим с това, ще унищожа онази надута птица калей, Аксантукар. — Очите му рязко се отвориха и той изгледа Първия съветник ядосано. — Ако онзи тъпак братовчед ми си беше изпълнил дълга и бе унищожил Мара, днес щях да нося бялото и златното.

Инкомо помисли, че няма да е дипломатично да напомни на господаря си, че тъкмо той бе съставил плана за унищожаването на Мара, а не Десио. Отвърна със сковано кимване.

Тасайо махна на слугата.

— Остави ни. — И щом остана насаме със съветника си и загърнат във вдигащите се валма бяла пара, дръпна отново от лулата. Външно като че ли се отпусна и очите му отново станаха сънени. — Искам един от онези двама шпиони на Акома да бъде повишен.

— Милорд?

Тасайо се извърна и подпря брадичка на ръба на ваната.

— Трябва ли да повтарям?

— Не, милорд — отвърна бързо Инкомо, доловил блясъка на гняв под клепачите на господаря. — Просто не бях сигурен какво имаш предвид.

— Искам един от шпионите да е близо до мен. — Тасайо помисли, загледан в ивицата вдигащ се дим, все едно тя му шепнеше тайни. — Искам да наблюдаваме този слуга. Нека да вярва, че може да подслушва важни разговори. Двамата с теб ще гледаме нищо от това, което подслуша, да не е лъжливо по същество. Никога лъжливо, не. Но също така ще помним, че всичко, което кажем, ще бъде чуто и от Мара. Дълбоките планове крием за себе си, обсъждаме ги само когато сме сами. Дребните неща, които говорим пред шпионина, ще ги предлагаме като отвличащ ход. Искам този слуга да бъде наблюдаван и следен, докато не проникнем в шпионската мрежа на Акома.

Инкомо се поклони.

— Нещо друго, милорд?

Тасайо вдигна лулата и пак напълни дробовете си с упойващия дим.

— Не. Уморен съм. Ще спя. Утре призори ще изляза на лов. След това ще обядвам с теб и другите съветници. През деня ще се оженя, а следобеда ще празнуваме сватбата. Повикай артисти — заключи Тасайо. — Сега напусни.

Първият съветник на Минванаби освободи от присъствието си височайшия господар. Докато се връщаше в покоите си, реши, че моментът е подходящ да започне да съставя предсмъртната си молитва. Един грижлив човек се заемаше с тази задача, щом станеше на години, така че последният му зов към боговете да бъде прочетен от някой, който ще го надживее. Да набележиш за унищожение Господарката на дома Акома беше достатъчно опасен курс. Но да избереш за своя цел новия Военачалник, току-що издигнал се на власт през труповете на петима други претенденти, беше самоубийство.

След като смъкна официалния служебен халат, Инкомо не губи време в разсъждения дали замисълът на Тасайо е празна мечта, която ще се разпръсне с дима от татийна — очите на Господаря под натежалите клепачи бяха твърде опасно будни. Въздъхна от неприятната болка в скованите си колене и коленичи пред писалищната си маса. Трима лордове на Минванаби преди Тасайо беше наричал „господарю“, и макар да не бяха мъже, на които се беше възхищавал, бяха лордове, на които се бе обрекъл, да служи с ума си и с волята си, ако потрябва — и с живота си. Пое си дълбоко дъх, взе перото и започна да пише.

 

 

Празненството беше скромно, но присъстващите като че ли се забавляваха добре. Храната беше богата, виното се лееше обилно, а лордът на Минванаби седеше на подиума си във великата зала на предците си и изглеждаше от глава до пети съвършеният образ на цурански воин. Макар и да не беше прекалено грижлив към съпругата си, беше вежлив и спазваше всички форми на учтивост. Оскъдното куртизанско облекло на Инкарна бе заменено от изумително пищен халат, черна коприна, извезана с оранжеви нишки по ръкавите, врата и полите и обшита по предницата с перли с неизмерима цена.

Двете деца седяха кротко в нозете на баща си, момчето малко по-високо и по-близо до него от момичето. От време на време Тасайо заговаряше Дасари и го наставляваше в една или друга житейска дреболия. От момента, в който бе обявил своя син за законен, Тасайо бе решил твърдо да го подготви за свой наследник в управлението. Халатът на момчето бе скроен в явно подражание на този на баща му, чак до везмото по ръкава, с образа на ръмжащ саркат. Момиченцето, Илани, седеше тихо в краката на баща си и дъвчеше сладък плод, зазяпано в играта на жонгльор.

Зад лорда на Минванаби стоеше слуга, наскоро повишен до лична служба на господаря на имението. Макар да бе най-низшият от четиримата, на които бе поверена отговорността да удовлетворяват нуждите на господаря, този слуга се вслушваше малко по-внимателно в нюансите на разговора.

Празненствата продължиха до късно. Най-сетне Тасайо стана, пожела на гостите си лека нощ, махна на Инкомо да го придружи и се запъти към личните си покои. Съветникът тихо подкани слугата да тръгне с тях и да застане до вратата на спалнята в случай, че потрябва на господаря. Слугата се подчини търпеливо, прикривайки жаждата, с която запаметяваше всяка дума, разменена между лорда и Първия съветник.

 

 

Древно дърво уло се беше вкопчило в пръстта с чворести корени и клоните му загръщаха с прохладна сянка поляната с натамито на Акома. Мара се поклони пред камъка, посветен на предците й и въплътил честта на Акома. Изрече ритуалните фрази и постави пред паметника букет цветя, в седем цвята, за всеки от добрите богове. В този първи ден на лятото отдаваше благодарностите си за добруването на всички под нейна закрила. Задържа се за миг след кратката церемония. В свещената полянка за съзерцателен размисъл цареше несравним покой, защото тук можеха да стъпват само главният градинар, поканен жрец и носещите кръвта на Акома. Тук можеше да е истински сама с мислите и чувствата си.

Мара огледа красивото огледално езерце, поточето и изящно подрязаните храсти. Обзе я внезапно безпокойство. Спомняше си твърде ясно убиеца, който я бе нападнал пред собственото й натами. Споменът често я навестяваше неочаквано, като леден мраз посред горещ ден. Вече притеснена не на шега и обзета от желание да напусне бързо самотния кът, обкръжен от висок жив плет, тя се надигна. Остави зад себе си прелестната градина, пристъпи под арката на външната порта и, както винаги, завари чакащ я слуга.

— Господарке — каза мъжът и се поклони и тя мигновено позна гласа му. — Нося вести.

Четири седмици бяха изтекли от избора на новия Военачалник. И през повечето от това време Началникът на шпионите бе отсъствал, за да събира сведения.

— Стани, Аракаси — каза Мара. — Ще чуя донесението ти в кабинета си.

Вътре, след като седнаха на възглавничките Мара огледа ръката му — беше в превръзка от изкусно изплетена връв, затегната като от моряшки ръце.

— Бил си на лодка — отбеляза тя. — Или в компанията на моряци.

— Нито едно от двете — отвърна Аракаси със съвсем различен глас, всъщност своя истински глас. — Но исках да оставя това впечатление у последното лице, на което платих за информация. Моряшките клюки рядко са достоверни — добави в заключение.

Мара бе обзета от любопитство кое ли е било това лице, но все пак бе достатъчно разумна и не попита. Нямаше никаква представа как действа мрежата на Аракаси, нито кои са агентите му — това бе част от първоначалното им споразумение, когато той се закле да служи на дома й. Мара винаги се грижеше Аракаси да получава каквото му е нужно, за да поддържа агентите си, но се беше обвързала с клетва да не пита за имена. Шпионин на служба в дом рискуваше да си спечели робска смърт чрез обесване, ако бъде разкрит. Дори домът на Мара да паднеше под ударите на враг, мрежата щеше да оцелее, за да служи на Аяки или, в най-лошия случай, ако натамито на Акома бъдеше съборено и заровено, завинаги лишено от слънчева светлина, то верните поданици, служили като шпиони, можеха да умрат от меч, без срам пред боговете.

— Случило се е нещо неприятно — каза Аракаси. — Един от агентите ни при Минванаби е повишен в лична служба на Тасайо.

Лицето на Мара грейна от задоволство.

— Та това е чудесна новина! — Но лицето на Аракаси издаваше несъгласие и тя попита: — Подозрения ли имаш?

— Твърде своевременно е. — Винаги откровен, когато нещо го притесняваше, Аракаси уточни: — Знаем, че един наш агент беше разкрит и успя да се спаси почти по чудо. Другите двама останаха необезпокоявани — и техните сведения общо взето бяха точни — но нещо в цялата тази работа намирисва на фалш.

Мара помисли малко, след което предложи:

— Започни да внедряваш друг агент в къщата на Минванаби.

— Господарке, твърде скоро е след разкриването на агента ни и твърде близо е след възкачването на нов лорд. Минванаби грижливо ще проучват нови кандидати за служба, особено след издигането на Аксантукар. В този момент е твърде рисковано да пращаме непознат в имението Минванаби.

Само глупак можеше да не се довери на преценката му. Мара махна с ръка, разочарована, че остава без чиста линия на разузнаване на Дома, от който най-много се страхуваше. Тасайо беше твърде опасен, за да остане без наблюдение.

— Трябва да помисля — въздъхна Мара.

Аракаси наведе глава.

— Твоя воля, господарке. — Следващата му новина беше още по-лоша. — Текума е болен.

— Тежко ли?

Мара го погледна притеснено. Въпреки враждата, започнала по време на баща й и продължила след смъртта на покойния й съпруг, тя уважаваше стария лорд. А и безопасността на Аяки силно зависеше от неофициалния съюз между Акома и Анасати. Жегна я угризение при мисълта, че предизвиква съдбата, като не взима подходящ съпруг. Един наследник беше твърде тънка нишка, на която да виси продължението на Акома.

Гласът на Аракаси я измъкна от размисъла.

— По всичко изглежда, че Текума не е в опасност. Но болестта се проточва, а той вече не е млад. Много от предишната му жизненост беше изгубено със смъртта на най-големия му син, Халеско, по време на измяната на Мидкемия. Сега, след като Джиро е наследник… мисля, че господарят на Анасати се уморява от Играта на Съвета… и от живота, може би.

Мара не каза нищо. Усилващите се сенки я потискаха. Останалите сведения на Аракаси включваха интригуващи дребни детайли, няколко от които щяха да заинтересуват Джикан. Но тревогата й осуети играта на умове, която обикновено я забавляваше с шпионина й, и тя го отпрати, поръча да й донесат писалището и написа писмо до Текума с пожелания за скорошно оздравяване.

Слънцето вече бе надвиснало ниско над ливадите. Горещината бе намаляла и Мара се поразходи в градината, заслушана в ромона на водата и в шумоленето на птиците в дърветата. Кръгът на Играта, довел новия Военачалник на власт, се беше оказал изключително горчив и кървав. Нови стратегии щяха да се развият и нови планове да се съставят, защото макар и печеливши, и губещи да се оттегляха в именията си, кроежите щяха да продължат с неотслабваща сила.

Тасайо беше много по-опасен от Десио, но съдбата го бе поставила в много по-гибелна ситуация от предшественика му. Поражението му в Цубар беше отслабило ресурсите му и му беше спечелило непредсказуем — и потенциално смъртоносен — съперник в лицето на новия Военачалник. Тасайо засега щеше да е принуден да действа по-предпазливо, за да не разтегли силите си и враговете му да се възползват от уязвимите му места.

Мнозина от старата гвардия бяха загинали и изникваха нови сили. Въпреки спорната й роля в провала на мирните преговори с краля на Мидкемия партията на Синьото колело — особено членовете на клана Канацаваи и най-вече домът Шинцаваи — беше излязла от конфликта изненадващо непострадала. Членовете й все още се радваха на уважението на императора и дори печелеха влияние.

Докато претегляше наум възможностите, свързани със следващия вероятен обрат в политиката, весел детски вик й подсказа, че Кевин и Аяки са се върнали от разходката си. Дивите птици се бяха върнали на северните езера за горещия сезон и Кевин се бе съгласил да заведе момчето на лов, за да изпробва нарастващите му умения с лъка. Мара хранеше слаба надежда за успех предвид младостта на момчето.

Но противно на всичките й очаквания синът й и любовникът й нахлуха в градината, понесли две големи птици.

— Мамо! — извика Аяки. — Виж! Аз ги убих!

Кевин се ухили отгоре на малкия ловец, а Мара бе залята от вълна на любов и гордост. Варваринът й все още не се беше съвзел напълно от мрачните настроения, започнали с новината за осуетените мирни преговори. Въпреки мълчанието му по темата Мара знаеше, че робството гнети Кевин, колкото и дълбока да е обичта му към нея и Аяки.

Но не можеше да позволи тревогите да помрачат възбудата на сина й от първото му мъжко постижение и се престори на силно впечатлена.

— Ти? Сериозно?

Кевин се усмихна.

— Да, той. Аяки е роден стрелец. Уби ги и двете тия… както ги наричате тези сини гъски.

Аяки сбръчка носле.

— Не са гъски. Това е глупава дума. Казах ти. Те са джоджана. — Засмя се, защото спорът как се наричат нещата се бе превърнал в непрекъсната шега между двамата.

Сянка от миналото изведнъж смрази Мара. Бащата на Аяки беше демон с лъка. Горчива нотка се промъкна в гласа й, когато каза:

— Дарбата на Аяки е вродена, да.

Лицето на Кевин помръкна, защото тя рядко говореше за Бунтокапи, сина на Анасати, за когото се бе омъжила като ход във Великата игра, но все пак той се постара да я отвлече.

— Имаме ли време да се разходим до ливадата? Телетата вече са достатъчно пораснали за игра, а с Аяки се обзаложихме, че не може да ги надбяга.

Мара помисли само за миг.

— Едва ли има нещо, което бих пожелала повече — да прекарам малко време с вас двамата и да погледам телетата.

Аяки извика възторжено, а Мара плесна с ръце и нареди на слугинята да й донесе чехли за разходка.

— Хайде бързо — подканя тя изпадналия си в екстаз от радост син. — Занеси джоджаните на готвача и да видим дали два крака са по-бързи от шест.

Щом момчето затича по пътеката, Кевин я взе в прегръдката си и я целуна.

— Изглеждаш разсеяна.

Жегната от това колко лесно отгатва настроенията й, Мара отвърна:

— Дядото на Аяки е болен. Притеснена съм.

Кевин приглади един измъкнал се от косата й кичур.

— Сериозно ли е?

— Доколкото разбрах, не. — Но Мара остана все така намръщена.

Жегна го болка. Грижата за безопасността на сина й криеше под себе си тресавище от проблеми, които двамата предпочитаха да не обсъждат. Знаеше, че един ден тя трябва да се омъжи, но моментът не беше сега.

— Остави грижата настрана за днес — каза й нежно. — Заслужаваш няколко часа за себе си, а момчето ти няма да остане безгрижно задълго, ако майка му не може да задели време да поиграе с него.

Мара отвърна с кисела усмивка:

— Ще трябва и да се направя на гладна. Иначе джоджаните ще останат неизядени.