Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (13)

13.
Преподреждане

Стражът на входа даде сигнал.

Десио от Минванаби влезе в просторната зала и подкованите му сандали зачаткаха изненадващо силно по каменния под. Докато се приближаваше към подиума, смъкна бойните ръкавици и ги хвърли на ситнещия зад него личен слуга. Макар и все още не толкова ловък интригант като баща си, нито гениален стратег като братовчед си, Десио вече се хвърляше разгорещено в задачите, които беше избягвал в началото на управлението си.

Преди Първият съветник да успее да проговори, Господарят извика:

— Вярно ли е?

Инкомо притисна до гърдите си последното донесение и кимна.

— Проклятие!

Все още разгорещен от едночасовото си упражнение с почетната гвардия, Господарят на Минванаби даде воля на гнева си, като запокити шлема си с пълно пренебрежение към пищните мебели и стъклени украшения. Слугата скочи след него, но не успя да го хване. Шлемът заподскача по лъскавия под, като за щастие пропусна всичко по-ценно, хлъзна се и накрая се натресе в отсрещната стена толкова силно, че на места лакът му се олющи.

Слугата го грабна и превит като пребито с камшик псе, се върна до господаря си.

Но Десио беше твърде настървен да порицае Първия съветник, за да ругае слугата за повредения шлем.

— Държиш доклад, дошъл с кораба преди по-малко от час, а всеки слуга и войник знае новината преди мен! — Изпъна потна ръка, като нетърпеливо избута мократа коса от очите си с другата.

Инкомо му подаде свитъка, изумен от това, че пухкавите пръсти, които помнеше у момчето, са се втвърдили от корави мазоли. Дебелият разглезен младеж, който тънеше в пиянство и разгул, се беше променил в самоуверен владетел. Десио съвсем не беше идеалният цурански воин, но все пак сега много повече приличаше на войник, отколкото някогашната карикатура.

Десио огледа началните редове с присвити очи, запрелиства страниците, още песъчливи от пустинния прах, след което отвратено запокити пачката листове настрани.

— Тасайо най-подробно признава провала си. — С побелели от гняв устни, Господарят седна тежко на възглавниците, от които предпочиташе да води дворцовите си съвети, и от устата му се изтръгна въздишка. — И нашето поражение.

Инкомо огледа зачервеното лице на господаря си и плахо се помоли наум да не поискат съвета му. След две години патово положение триумфът на Мара в спасяването на лорд Ксакатекас в Достари бе горчива изненада. До днешния доклад всяко съобщение от Тасайо показваше, че планът се изпълнява според замисъла. От близо месец Господарят на Минванаби и неговият Първи съветник бяха очаквали с нетърпение окончателната победа над Акома. Но когато челюстите на капана на Тасайо бяха изщракали, Мара отново се беше измъкнала. Нещо повече, нейната гениална контраофанзива, при това с никога невиждана в Цурануани тактика, бе постигнала първия мирен договор с пустинните хора на Цубар, които бяха плячкосвали по границите от поколения.

Десио удари с юмрук по възглавниците.

— Дъх на Туракаму, как е могъл Тасайо да се издъни така! — Махна към доклада на пода и рече: — Търговският ни агент в Джамар съобщава, че обединените войски на Ксакатекас и Акома са посрещнати там с овации! Дори намеква, че Мара може да получи почетна грамота от императора! Спечелила е съюза си. Вместо срещу двама самотни отслабени врагове сега сме изправени пред две могъщи фамилии, на ръба да се обединят, за да ни се противопоставят!

Инкомо се опита да смекчи нещата.

— Макар договорът да е забележително постижение, господарю, Чипино от Ксакатекас не е човек, който се въвлича в обвързващи ангажименти — най-малкото не и без силни мотиви и гаранции. Мара не е постигнала нищо повече от това да изпълни дълга си към империята, като е спасила войската му в пустинята. Победата й би могла да е впечатлила лорда достатъчно, за да премисли отново позицията си, но…

— Ако не го е впечатлила, значи е глупак! — Десио се зачеса ядосано по врата, след което отпусна ръка и попита объркано. — Как го постига тази жена? Късметът трябва да спи в леглото й.

Инкомо събра пръснатите страници.

— Ще разберем как тя… — Щеше да каже „ни разгроми“, но бързо премисли и го поправи на „… отново успя да избегне разгрома“. Въздъхна раздразнено. — Ще ни трябва време, докато изровим истината за това.

Десио се измъкна от мрачния си унес.

— Мара идва.

— Разбира се, че ще бърза да се върне в имението си след толкова дълго отсъствие и да види сина си…

— Не. Ще дойде тук — прекъсна го Десио.

Инкомо повдигна вежди.

— Какво те кара да мислиш така, милорд?

— Защото аз щях да го направя на нейно място! — Десио надигна едрото си туловище от възглавниците и слугата плахо се дръпна, щом господарят му закрачи по подиума. — Удряш, докато си най-силен. Съюзена с Ксакатекас и незастрашена от атака на Анасати, Мара има възможност да ни унищожи. Дори ако Чипино е колеблив в подкрепата си, тази кучка е спечелила обществено признание. Няма нужда да прави нищо повече, освен да призове Сбор на клана!

Изгледа гневно Инкомо, сякаш очакваше съгласие, но Първият съветник вдигна ръка да го успокои.

— Във всичко това има и едно добро обстоятелство, милорд. — И с лека усмивка му поднесе друг свитък.

Лицето на Господаря потъмня като буреносен облак, щом видя на свитъка герба на Брули от Кехотара.

— Брули хленчи за нашето покровителство вече от години, но загуби благоволението на баща ми и моето, когато отказа да се закълне като васал след смъртта на баща ми. Иска облагите от закрилата на Минванаби, без да е под нашата власт. — Обезсърчен още повече от подозрението, че Мара може по някакъв начин да стои зад непокорството на дома Кехотара, Десио отново се отпусна на възглавниците. — Нова молба за съюз трябва да се откаже. — Въздъхна. — Но точно сега всички приятели, които можем да привлечем, ще са ни от полза. Какво казва този слабак?

Инкомо отвърна сухо:

— Съветвам милорд да прочете писмото.

Десио взе свитъка, зачете и когато стигна до последните редове, очите му се разшириха от задоволство.

— Достоверно ли е наблюдението на Брули?

Инкомо се потупа с пръст по бузата.

— Кой може да е сигурен? Доколкото разбирам ситуацията, както сигурно и ти, милорд, различните фракции в Клана на Мара се опасяват от внезапното й издигане. Ако тя спечели твърде много чест и богатство, със сигурност ще господства над клана Хадама. Никой друг дом не е по-могъщ в момента, доколкото се знае. Само разногласията пречат на Мара да диктува политиката на клана. Това обаче може да се промени. Тези достойни лордове, които са дръзнали да се свържат с Брули от Кехотара, са се постарали да ни уведомят, че не виждат успеха си непременно свързан с успеха на дома Акома.

Десио се наведе напред и опря лакти на коленете си. Помисли, осъзна, че е ожаднял, и махна на слугата да донесе освежителни напитки.

— Да благодарим на боговете за благодеянията им. Все пак е по-добре фамилиите на клана Хадама да останат неутрални, отколкото да съюзят силите си срещу нас.

— Мисля, че на милорд му убягва другият извод — каза Инкомо.

Съзрял през времето на властта си и вече не толкова нетърпим към поправките, Десио му отвърна с пронизващ поглед. Явно Първият Съветник трябваше да е изчерпателен, ако искаше да се спаси от господарския гняв.

— Какъв извод?

— Нашите агенти са напреднали в работата си да проникнат в шпионската мрежа на Мара. — Инкомо разпери кокалестите си ръце. — Разкрихме още един агент на Акома. Почти всичките им връзки са проследени, куриерите им са разкрити. Запазили сме тези линии отворени, за да може да се пропуска полезна информация от време на време. При нужда можем да манипулираме Акома в своя изгода.

По лицето на Десио пробяга странно изражение и той свъси вежди, за да се ориентира в мислите си и в смътната идея, която глождеше ума му. Когато слугата се върна с подноса с освежителните храна и напитки, Господарят вече бе изгубил апетит.

— Трябва да обмисля нещо. Нареди да ми приготвят банята. Мириша на обор.

Инкомо се поклони.

— Кои момичета желае господарят да се погрижат за удобствата му?

Десио вдигна ръка.

— Не. Трябва да помисля. Никакви жени. Само един слуга. Никакви музиканти. Голяма чаша сок с подправки ще е добре. Трябва ми спокойствие.

Заинтригуван от тази внезапна проява на аскетизъм, Инкомо забърза да изпълни указанията. На вратата обаче спря, сетил се за още нещо.

— Някакви заповеди за Тасайо, милорд?

Зад присвитите очи на Десио тлееше гняв.

— Ах, да, моят гениален стратег. След четири години пилеене на ресурсите ни по своя майсторски план в Цубар сигурно е уморен. Да се погрижим да получи пост, който няма да натоварва толкова изтощената му енергия. Все още държим онази крепост на Стражевите острови. Прати го там да пази западните ни владения от морските птици и рибата.

Инкомо наведе в поклон рамене, остави Господаря на мислите му и тръгна по каменния коридор, врязан в хълма, на който се издигаше имението. Тук, скрит от чужди погледи, Първият съветник на Минванаби спря да крие обезсърчението си. Крачките му станаха отривисти и служебният му халат заплющя около тънките му глезени. Жалко, че умът на Десио не се беше развил колкото решимостта му. Да, провалът на Тасайо беше ужасен, но пък никой план в Играта не можеше да бъде гарантиран. Ако в плана на Тасайо имаше недостатък, той беше само в това, че не предвиждаше действия в случай на провал.

Надолу по стъпалата, през една вратичка — и Инкомо стигна до крилото, издаващо се от хълма към езерния бряг. Макар и да не бяха разположени близо до голямата зала и по-малките жилища, покоите на Господаря на Минванаби предлагаха широка гледка над езерото по залез-слънце и разходката си струваше. Инкомо плесна с ръце и заповяда на слугите да приготвят личната стая за къпане на господаря.

След като слугите се разбързаха, мина обратно през подобната на лабиринт къща към своите не толкова пищни покои. Там, обкръжен от паравани с изрисувани по тях птици в полет и облаци, изруга, ядосан от заповедите на Десио за Тасайо. Не биваше изобщо да издава горчивината си, че съдбата щеше да прати надалече истински надарения син на дома ида остави бъдещето на Минванаби в ръцете на… удари с юмруци по един от скриновете в изблик, подобаващ повече на господаря му, отколкото на самия него… мислите, които го глождеха, бяха недопустими за един верен слуга дори когато беше съвсем сам. Десио трябваше по някакъв начин да измъкне Минванаби от тази дилема.

Седна и плесна с ръце да повика личния си слуга.

— Донеси ми писалището. След това открехни паравана, за да влиза ветрец, и се махни.

Отново сам, пред четчиците и писалището си, Първият съветник опипа празния лист пергамент и се замисли как да състави съобщението си до Тасайо. Макар привидно да му се възлагаше командването на поредния гарнизон на Минванаби, Десио по същество заповядваше изгнаничество. Крепостта на Стражевите острови бе издигната само за да се брани корабоплаването на Минванаби от пиратство. А тамошните води бяха прочистени от пирати преди повече от век и половина. Крепостта още стоеше заради упоритата цуранска неохота да се отстъпва каквато и да е завладяна територия. Минванаби поддържаха онова голо, загърнато от мъгла парче скала само за да не може някой да им го вземе. А сега един от най-великите умове в империята го пращаха в покрайнините, за да събира мъх.

Колкото и отвратен да беше от това, което според него си беше чиста загуба, Инкомо все пак си напомни, че като цена за голям провал животът на онази скала е все пак леко наказание. Ако лорд Джингу беше жив и носеше мантията на Господаря, за такъв позор главата на Тасайо щеше да бъде консервирана в делва с оцет и мед от червена пчела.

Първият съветник натопи четчицата в тъмното мастило и въздъхна, че толкова болезнена заповед трябва да се предаде с писмена кореспонденция. Тасайо определено заслужаваше нещо по-добро. Лек намек за лично съжаление щеше да е уместен. Свикнал с обратите в политиката, Инкомо бе достатъчно благоразумен, за да не изгаря мостовете зад себе си. Късметът във Великата игра можеше да се обърне съвсем бързо и човек никога не знаеше на кого би могъл да дължи верността си в бъдеще.

 

 

Щом носилката зави на последния завой, Мара се надвеси навън с детинско нетърпение. Носачите наместиха на раменете си наклонената носилка с търпеливо мълчание. Можеха да разберат възбудата на господарката си.

— Нищо не се е променило — ахна Мара. — Дърветата и тревата изглеждат толкова зелени…

Тучният пейзаж в дъждовния сезон беше като балсам за очите й след годините, прекарани в голата пустиня. От последния хълм, отвъд оградите на най-крайните и полета с нийдра, добре поддържаното имение се просна пред погледа й. Храстите бяха подкастрени, а тревата под плетовете грижливо окосена. Мара видя предния патрул съгледвачи да маха от върха на следващото възвишение. За миг се притесни: възможно ли беше някой умен враг да е устроил засада и да превърне връщането й у дома в бедствие? Дали тя, във възбудата си, не беше пратила воините си и съгледвачите много напред, за да осигурят безопасността на пътя? Логиката оправдаваше опасението й. Яздеше в авангарда на победоносна армия — не един враг можеше да се притече със сила и да я застраши на собствените й граници.

Към челото на колоната дотича съгледвач.

— Какви са новините, Люджан? — попита нетърпеливо Мара.

Бойният водач се усмихна и белите му зъби блеснаха на потъмнялото му от времето в пустинята лице.

— Посрещане, господарке.

Мара се усмихна. Едва сега можеше да признае, най-вече пред себе си, колко отчаяно беше копняла да се върне у дома. Овациите, с които ги бяха посрещнали с лорд Ксакатекас в Лама и Джамар, бяха ласкателни, но дори празненствата, на които я бяха обсипвали с почести, бяха натоварващи. Почти три години бяха минали, откакто бе получила заповедта да изпрати гарнизоните си в защита на границите. Твърде дълго за един малък син, оставен от майка си. Нощите в прегръдките на Кевин бяха единственото, което разсейваше болката й час по-скоро да види Аяки.

Завръщащата се войска прехвърли хълма, стъпките на три хиляди нозе по влажната земя отекваха като глух тътен в утринната тишина. Мара вдишваше миризмите на богатата зеленина и акаси… а после очите й се разшириха в почуда.

На връзката на имперския път и пътя към имението се издигаше красива арка на величествена молитвена порта. Новата боя и емайлираните покривни плочи искряха на слънчевата светлина, а в дълбоката сянка на портата стояха войници на Акома с церемониални брони. Пред редиците им от бляскави щитове стояха други обичани хора — Кейоке, безукорен като воините си, но с извезания знак на Съветник на гърдите; Джикан, дребничък, с жезъла на хадонра; Накоя, чието обикновено отегчено лице сега грееше в усмивка… а на крачка пред нея — едно момче.

Мара затаи дъх. Преглътна напиращите сълзи, решена да не се поддаде на непристойния изблик. Но мигът, за който толкова беше копняла, който понякога бе изглеждал недостижим сън, надви волята й. Кевин изигра до съвършенство ролята си на личен слуга, като отдръпна завеската и предложи ръка на Мара.

Сдържаността му й помогна да възвърне благоприличие, докато най-сетне стъпи на родната си земя.

Трябваше да изчака, както се полагаше за ранга й, групата при портата да подходи към нея. Бавенето беше мъчително, а очите й попиваха всяка подробност. Кейоке беше овладял патерицата и Мара се изпълни с гордост за него. Накоя обаче беше видимо остаряла и леко накуцваше. Мара потисна импулса си да притича и да й подаде ръка — Първата съветничка никога нямаше да прости такова нарушаване на протокола заради някаква си дреболия като болка в бедрото. Най-сетне, с тръпнещо вълнение, Мара се осмели да погледне момчето, което закрачи решително към нея, високо вдигнало глава, с изправен гръб и издадена брадичка. Беше толкова порасъл!

Гърлото й се стегна, докато попиваше с очи детската му броня, миниатюрния меч на кръста му, шлема, който вдигна от черната си коса. Беше съвършен малък воин Акома. И беше почти два пъти по-висок, отколкото го помнеше.

С добре усвоено достойнство Аяки изпълни поклона, полагащ се на син към майка. Заговори и детският му глас закънтя тържествено над редиците неподвижни воини:

— Поднасям нашето добре дошли на Господарката на Акома. Стократно сме благословени от добрите богове за нейното безопасно завръщане в дома ни.

Съпротивата на Мара рухна. Тя се смъкна на колене пред сина си и изведнъж момчешките ръце се озоваха около врата й и я прегърнаха толкова силно, че смачкаха фините коприни.

— Липсваше ми, мамо — изхлипа момчето в косата й.

Влага блесна в очите на Мара, когато му отвърна, макар че успя някак да запази гласа си твърд.

— Липсваше ми, мой малки войнико. Повече, отколкото изобщо би могъл да разбереш.

Застанала отстрани с присвити устни, Накоя остави на майка и син още миг недискретност, преди да се покашля изразително.

— Целият дом на Акома чака да поздрави с добре дошла господарката. Толкова бяха възрадвани сърцата ни от вестта за триумфа ти, че тази молитвена порта беше издигната в чест на вашата победа. Вярваме, че ще си доволна, господарке.

Мара вдигна глава и огледа блестящите стени на молитвената порта, всяка дъска изваяна с образите на носещите щастие богове. Чочокан, Добрият бог, сякаш се усмихваше право към нея, а Хантукама, Носителят на благословеното здраве, бе разперил ръце в благослов към армията й. Джуран Справедливия сияеше от върха на напречната греда, сякаш за да благослови тези, които щяха да преминат. Лашима Мъдрата гледаше с обич към онази, която някога й бе посветила службата си. Ваятелите бяха свършили превъзходна работа и фигурите изглеждаха заредени с божествена мъдрост. Но привлекателността на образите бързо избледня. Мара огледа познатите лица на слуги и войници, съветници и приятели, след което се озърна през рамо към Кевин, който й отвърна с широката си варварска усмивка. Замаяна от щастие, тя отвърна на чакащата Първа съветничка:

— Да, Накоя, доволна съм. — След това стисна отново сина си в прегръдките си и добави: — Хайде да влезем в къщата на предците ми.

 

 

Свечеряваше се. Въпреки умората от дългия път духът на Мара се рееше високо. Дворовете на фамилното имение бяха разкрасени за голямо празненство, цветни фенери висяха от дърветата във всички градини и ярки знаменца и гирлянди бяха окичили парапетите на централния вход. Свещи примигваха в дворове, портици и зали. Низове малки звънчета, окачени на всеки праг и параван, звънваха сладко в благодарност за благословията на боговете с преминаването на всекиго. Наети от Сулан-Ку музиканти прибавяха мелодиите си към тези, които свиреха артисти под патронажа на Акома, и из цялото имение се лееха весели песни. Всички до един, свободни работници, гости и съветници, танцуваха в чест на триумфа на Акома. Девици и слугинчета се смееха с победоносните войници, които ги забавляваха с разкази за кампанията срещу пустинните хора. Според осветения от времето цурански обичай воините бяха скромни за собствените си подвизи, но щедро се хвалеха едни други. До един възхваляваха дръзката тактика, превърнала горчивото поражение в бляскава победа. Спечеленото от Господарката им в Играта на Съвета бе постигнато на бойното поле: тя беше превърнала нововъведенията в свой съюзник.

От мястото си до рамото на господарката Кевин се усмихваше снизходително на ликуващите им изражения. Аяки стоеше като миниатюрен войник до дясната страна на майка си, решен да издържи, докато свършат празненствата, но едва-едва се справяше с натежалите си клепачи. Бяха го назначили за Защитник на дома в отсъствието на армията и макар заповедите реално да идваха от Кейоке, момчето показваше всеотдайна преданост, която изумяваше по-възрастните, и дори неизменно минаваше да надзирава всяка смяна на патрула. В това отношение в голяма степен беше като баща си. Каквото и друго да се помнеше за лорд Бунтокапи, никой не говореше лошо за неговото чувство за дълг или за храбростта му. Но възбудата най-после надви момчето и то задряма до майка си.

Кевин си позволи да проговори, без да са го питали, и прошепна:

— Да го занеса ли в леглото?

Мара погали сина си по гладката бузка и поклати глава.

— Нека остане. — След това, сякаш собственото й щастие я бе направило чувствителна за нуждите на другите, добави: — Иди да се видиш със съотечествениците ти. Можеш да закъснееш.

Кевин сдържа усмивката си, мина между купчините възглавнички и се поклони. Дългото пътуване от Достари не беше позволило на Мара много интимност, за да остава насаме с личния си роб. За разлика от огромната командна шатра с многото й помещения и ненабиващото се на очи влизане и излизане на слуги, търговската галера, която ги беше върнала през Кърваво море и нагоре по река Гагаджин, беше твърде тясна и претъпкана, за да могат да са един с друг. Колкото и да жадуваше да навести приятелите си, Кевин копнееше за мига, в който щеше да може да се върне при нея.

Можеше и да е спечелил трайната любов на господарката си, но цуранската култура така и нямаше да се промени. Кевин се измъкна от залата с енергичността на човек, пратен по бърза задача. Щом се озова навън, затича през осветените дворове. Благоприятното му положение като любовник на Мара нямаше изобщо да му помогне, ако Джикан го видеше, че „се шляе без работа“.

Задържа се в сенките, което стана по-лесно, след като се отдалечи от кухните и казармените постройки. В слугинския двор горяха по-малко светлини, а жилищата на робите зад тях бяха почти тъмни.

Музиката от празненствата за победата тук едва се чуваше, за да се долови мелодия. Кевин се запрепъва по коловозите, подмина най-външните сгради и навлезе между дървените бараки отвъд тях. Никакви украси и веселби нямаше тук. Гърдите му се стегнаха, щом го забеляза: робските жилища бяха прясно боядисани с вар за празненствата, но все пак си оставаха само коптори. Насядали на групички на земята пред входовете им, опърпани мръсни мъже си деляха храната от глинени съдове. Ядяха дажбите си от пиршеството, дадено в чест на Мара, с ръце и гълтаха всяка хапка все едно, че можеше да е последното им ядене.

Един забеляза приближаващия се Кевин, прошепна нещо и разговорите мигновено прекъснаха. Всички очи се вдигнаха от глинените паници. После някой подхвърли на мидкемийски, че толкова висок човек не може да е цурански надзирател; след това друг глас извика:

— Проклет да съм! Още ли не са те обесили? — Последва смях и едър мъж с кърпен сив халат затича да го посрещне.

Кевин прегърна широкоплещестия мъж и закачливо го потърка по плешивото теме.

— Патрик! И тебе не са те обесили, както виждам.

Патрик се ухили.

— Няма начин. Аз съм единственият, който може да държи под юзди тази проклета сган тука. — После добави шепнешком: — Така поне успяхме да убедим дребосъците.

Кевин се откъсна сковано от прегръдката му. Три години беше живял само с „дребосъци“ и пренебрежителната дума го накара да осъзнае стъписан колко се е променил възгледът му за цураните. Сега, докато стоеше пред измършавелите си съотечественици, не можеше да му убегне фактът, че гледната му точка е необичайна и сигурно ще е непонятна за тях. Познатите черти се бяха променили, станали бяха по-смугли и корави въпреки усмивките от откритието, че синът на лорда им все още е жив и здрав. Кевин огледа опърпаната група и радостта му помръкна още повече, щом забеляза кои липсват.

— Брандън и Уилям от Ламът къде са? — Заозърта се, сякаш очакваше, че още мъже може да се крият в тъмното на входовете. — Марк, Стивън и Хенри. Двамата Тим? Брайън, Донел и Джон: къде са те, Патрик?

— Нещата се промениха, откакто напусна, приятелю. — Патрик въздъхна уморено. — Този Джикан е истински дявол в рязането на разходи, тъй че изгодите, които ти уреди от нейно благородие, изчезнаха. Вече се отнасят с нас като с другите роби.

— Но къде са? — настоя Кевин.

Мъжете замърмориха и накрая Патрик отговори, стиснал устни.

— Брайън го заболя корем и умря за седмица. Дребосъците изобщо не благоволиха да извикат лекар за роб. Донел беше убит от бик нийдра по време на оплождането предната пролет. Марк умря от треската в дъждовния сезон, след като ти замина. Някаква змия — дребосъците я наричат релли — ухапа Тим Масънсон и стражите го убиха, без да им мигне окото. Твърдяха, че му били спестили бавна смърт.

— Това поне е било добрина — прекъсна го Кевин. — Отровата на релли убива много бавно и болезнено и никой не знае лек за нея.

Патрик сложи ръка на рамото на съотечественика си. Миришеше на пръст, на нийдра и на пот.

— Подозираме, че някои от дребосъците разбират малко от езика на Кралството. Джон го взеха, понеже някак са разбрали, че е дърводелец. Не сме го виждали от година. Самюел от Торен се ядоса и удари един дребосък и го обесиха набързо. — Патрик се огледа нервно и прошепна: — Но Тим Блогет и другите избягаха.

Кевин се слиса, ококори се и повтори:

— Избягаха!?

Патрик го хвана за китката и го задърпа настрана през оградата и до брега на малкото поточе. Продължи тихо и напрегнато, като се озърташе назад през рамо:

— В хълмовете на запад има лагери на разбойници. Дребосъците ги наричат сиви воини. Подслушахме някои войници да говорят за тях, след като войската замина. Уилям от Ламът избяга, а след това се промъкна обратно да ни каже, че е вярно. Брандън, Тим Блогет и Стивън отидоха с него и оттогава сме си разменили няколко съобщения.

Поточето ромонеше тихо. Музиката оттук изобщо не можеше да се чуе, само звуците на нощни насекоми. Кевин седна, стисна ръце и промърмори:

— Бягство.

Патрик също седна на един гладък камък и отскубна разсеяно някаква тревичка.

— Охраната вече е по-здрава. Кейоке не е глупак. Щом надзирателите разбраха, че момчетата са духнали, смениха патрулите и удвоиха охраната, която ни придружава до работата. — Задъвка тревичката, разбра, че горчи, и я изплю. — Изчезването ни ще е по-трудно, след като дребосъците се досетиха какво е станало. Преди никой не си представяше, че роб може да поиска да избяга. — Изкиска се горчиво. — Странна пасмина са. Пет години живея тук и още не мога да разбера как разсъждават.

Кевин сви рамене.

— Аз вече ги разбирам по-добре.

— Би трябвало — отвърна Патрик. — Ти си образованият, Кевин, ти си благородникът и прочее. Вече щях да съм отвел момчетата в хълмовете, но помислих, че ще е по-разумно да го оставя на теб. Трябва ни водачеството ти. Защото най-вероятно ще имаме само един шанс и…

— Чакай! — Кевин изрита буца пръст и тя цопна в потока. — Къде да избягаме?

— Ами в планините, къде. — Патрик се вгледа в стария си приятел, но тъмнината скриваше изражението му. — Тези сиви воини не искат да имат нищо общо с нас, но са склонни към размяна. Няма да ни гонят. Тъй че реших да изчакаме подходящия момент, да драснем и да си направим лагер в планините.

— И какво ще правим? — Кевин ядосано поклати глава. Макар Патрик да беше от простолюдието, бяха отдавнашни приятели, другари в лова, а по-късно и войници заедно. Макар да държеше на думата си и да беше твърд в боя, Патрик нямаше много въображение. По време на кампанията в Достари Кевин беше опознал войниците на Мара достатъчно, за да научи, че някои от тях са били сиви воини. Съществуването им, както му бяха разправяли, било окаяно, в бедност и глад.

— Кевин, по дяволите, поне ще сме свободни! — настоя Патрик, все едно това решаваше нещата.

— Свободни да правим какво? — Кевин вдигна бучка пръст, хвърли я във водата и плясъкът сепна насекомите и ги накара да се смълчат. — Да нападаме от засада патрули на Акома? Чо-джа? Да си пробием с бой път до там, откъдето дойдохме през онази проклета магическа дупка от нашия свят? Или, много по-вероятно, да умрем от треска или от глад?

Патрик отвърна ядосано:

— Тук сме нищо, Кевин! Претрепваме се от работа, а получаваме ли благодарност? По-добра храна? Почивен ден? Не, отнасят се с нас като с животни. Проклятие, човече, днес за първи път не работихме от зори до здрач, откакто ти замина. В планините поне ще си живеем на воля.

Кевин сви рамене примирено.

— Не знам. Ти си доста способен ловец в Сивите кули. — Сивите кули бяха планините край Зюн. — Но там горе? — Махна с ръка в тъмното. — Като хванеш в примка някое шестокрако същество, знаеш ли поне дали може да се яде? Половината от тези проклети твари са отровни. Не са като дивеча у дома.

— Можем да се научим! — сопна се Патрик. — Да не би да предпочиташ да превиваш гръб като роб до старини? — Изведнъж го порази неочаквана мисъл. — Или има друга причина? Да не би да си започнал да възприемаш възгледите на дребосъците?

Оскърбен, Кевин стана и му обърна гръб.

— Не… — Въздъхна, потисна болката си и опита отново. — За мен е различно, Патрик. Много различно.

— Първо, не работиш толкова тежко като нас. — Насекомите пак се заобаждаха в последвалото мълчание. Патрик също стана. — Това поне го разбирам.

Раздразнен, Кевин се обърна рязко.

— Не мисля, че разбираш.

Осъзнал, че е стигнал до повратен момент, се помъчи да намери думите, с които да обясни на приятеля си какво е научил и какво е започнал да изпитва към Мара. Но не ги намираше. Каквото и да кажеше на Патрик, той щеше да вижда в нея само Господарката, която го държи в робство. Човек с груби сетива и интелект не можеше да оцени проницателния начин, по който тя гледаше на нещата, нито радостта, която изпитваше самият Кевин, щом тя се засмееше на шегите му, когато бяха сами. Нито можеше да обясни магията, пълнотата на живота си, щом се изгубеше в прегръдките й.

Безсилен да изрази невъзможните за обяснение неща, Кевин отчаяно вдигна ръце.

— Виж, ще говорим пак за това. Аз… не мога нищо да обещая прибързано. Но винаги можем да избягаме, а и след Достари нещата не са толкова еднопосочни като преди.

— В какъв смисъл? — изсумтя Патрик неубедено. — Да не би вече надзирателите да се държат с нас като приятелчета на чашка, след като се върна с нейно благородие?

Кевин поклати глава — жест, останал почти невидим в тъмнината под дърветата.

— Не. Но мисля, че постигам напредък. Някой ден…

— Някой ден ще сме мъртви — каза грубо Патрик, хвана Кевин за раменете и само дето не го разтърси. — Не ставай глупак, човече, заради две меки бедра. Знам, винаги си си падал по хубавите личица. Мислиш си, че щом си вдигнал меча, си влюбен. Но, Кевин, за нас няма хубави дами, които да гушкаме. — Патрик кимна към далечната къща на имението. — Докато ти се радваш на коприните, ние спим в калта. Докато закусваш с господарката, ние вече от три часа сме на полето, а когато вечеряш с нея, тепърва се връщаме. Нашата участ ти е спестена само докато можеш да държиш меча си наточен и не си й омръзнал. Един ден ще си избере друг любовник и тогава ще научиш как живеем ние.

Кевин понечи да възрази, но знаеше, че Патрик казва истината. Мара можеше да обича високия си варварин, но той не трябваше да се заблуждава: щеше да заповяда смъртта му без миг колебание, ако честта на дома й се окажеше компрометирана. Колкото и щедра, изобретателна и дори мекосърдечна да беше Мара, можеше също така да бъде безскрупулна.

Кевин отпусна ръце на стегнатите китки на приятеля си.

— Не казвам, че съм против идеята за бягство. Просто не съм убеден, че животът като разбойници, да се храним с каквото можем да откраднем и да спим гонени из горите, е по-добър от робството. Дай ми време. Дай да видя какво мога да направя, за да уредя по-добра храна и по-малко работа. — Отдръпна се, разкъсван от противоречие, което в припряността си така и не беше предвидил. — Не позволявай на момчетата да направят нещо глупаво. Ще използвам влиянието си и ще намеря друг начин да върнем свободата си.

— Не се бави много обаче. Ако си започнал да харесваш дребосъците, твоя си работа… никога няма да спра да те обичам като брат. — Патрик обърна гръб на поточето и гласът му стана студен. — Но знай едно. Ще те убия, ако се опиташ да ни задържиш тук. Момчетата са решили. По-добре да умрем свободни, отколкото да живеем като роби. Достатъчно опознахме цураните, за да знаем, че ако дамата ти се беше провалила на юг, щеше да е всеки за себе си и демоните да вземат последния. Тъй че чакахме новината. Ако тя беше загинала, щяхме да драснем и никой нямаше да ни каже да останем. Когато чухме, че е спечелила… съгласихме се да изчакаме да се върнеш, след като си нашият офицер и най-вероятно ще ни измъкнеш невредими. — Изгледа твърдо стария си приятел и след като Кевин не отвърна, добави: — Няма да чакаме още дълго. С теб или без теб, ще си тръгнем.

Кевин въздъхна.

— Разбирам. Няма да се опитвам да ви задържам. Просто… дай ми няколко дни.

— Добре. Но само няколко.

Обгърнати в неловко мълчание, двамата тръгнаха обратно. Кевин поговори с войниците си и с неколцина други, с които се бе запознал вече на Келеуан. След пристигането си в имението на Мара пленниците мидкемийци бяха създали здраво приятелство. Само че той се отделяше от тях като дамгосан.

Това не беше толкова явно, докато беше работил на полетата с нийдра. Но сега дистанцията между ложето на Мара и окаяния живот в робските колиби създаваше непреодолимо отчуждение.

Послуша клюките, оплакванията от ухапвания на насекоми, глад и рани. Нямаше какво да предложи в такъв разговор. Възбудата от триумфалното завръщане заглъхна и той не спомена за чудесата, на които се бе натъкнал в Достари. Много преди полунощ робите започваха да стават и да влизат в колибите си. Щяха да ги вдигнат преди разсъмване въпреки празненствата, а цуранските надзиратели често налагаха по-мудните с камшици. Кевин си тръгна. Докато крачеше сам в нощта, покрай стражи, които му кимаха за поздрав, и слуги, които му правеха път да мине, всяка една такава малка привилегия го глождеше. Щом излезе под светлината на фенерите, сред смеха и хубавите млади слугини, които се закачаха и го канеха на танц, горчивината му се изостри. За първи път, откакто така главоломно се беше хвърлил в дълбините на любовта, се зачуди колко ли скоро ще се проклина за глупостта си.

 

 

Инкомо влезе забързано в покоите на Господаря. Десио се беше отпуснал пред един отворен параван, с разтворен халат, за да го прохлажда лъхащият откъм езерото ветрец. В краката му лежаха разпръснати доклади от многобройните му владения, но си беше дал почивка от четенето, за да послуша трима поети, рецитиращи балади от имперската история. Инкомо чу достатъчно, за да разпознае станца от „Делата на двайсетимата“, сказание за древни герои, почитани заради изключителната им служба. Титулувани Слуги на Империята от някоя стародавна Небесна светлина, те бяха обичани и почитани, макар учените от сегашните поколения да настояваха, че са легенда.

Откакто влиянието на Тасайо беше насочило Десио към военната традиция, вкусовете на Господаря се бяха изместили от похотливите авантюри към бляскавите подвизи на храбреци. Изборът му на дейност можеше да се е променил, но не и негодуванието му от резките прекъсвания. Владетелят на Минванаби погледна накриво влезлия толкова рязко Първи съветник и сякаш намръщеното му лице беше сигнал, хорът прекъсна.

— Какво има?

Инкомо се поклони.

— Имаме посетител. — И тъй като поетите бяха пътуващи изпълнители и не бяха получили патронажа на домакинството, се наведе и прошепна: — Джиро от Анасати чака на кея отсреща, моли за разрешение да премине езерото.

Десио примига изненадано.

— Джиро от Анасати? — Инкомо едва не го скастри и той благоразумно сниши глас. — Що за причина може да води сина на Текума тук, без да са ни известили? — Усетил, че се поставя в неловко положение с това, че шепне заради наетите изпълнители, махна на поетите да напуснат. Някой слуга щеше да им плати. Не бяха достатъчно даровити, за да ги задържи.

Първият съветник погледна към вратата и когато останаха сами, каза:

— Имам да добавя нещо. Джиро ти праща поздрави. Съжалява за неофициалната си молба и моли да му отделиш малко време. Пратеникът от речната порта добавя, че пътува с минимална почетна гвардия, само дванайсет души.

— Само дванайсет!? — Раздразнението на Десио се изпари. — Бих могъл да го задържа на кейовете. С Джиро за откуп лорд Текума ще е… — Спря, забелязал мълчанието на Първия си съветник, и въздъхна. — Не, старецът не би заменил по-младия си син срещу единствения си внук. Джиро не е съвсем глупав.

— Определено не е, господарю. — Инкомо отстъпи назад, когато Десио стана, отвори паравана към страничния коридор и извика:

— Пратете стражата да придружи госта, ни до кейовете на главната къща.

После плесна с ръце за слугите и нареди да му донесат официален халат, а след това да занесат поднос с освежителни напитки и храна в голямата зала.

Инкомо изслуша нарежданията, без да коментира. Преди време Десио беше решил, че и най-дребното събитие трябва да става в голямата зала. Просторният каменен амфитеатър с високия сводест покрив беше достатъчно величествен, за да притесни повечето гости. Никое друго имение в империята не можеше да сравни с него. Подражатели се бяха опитвали, но на усилията им липсваше естественото разположение на залата — обкръжена от стръмни каменни склонове и разположена на брега на езеро. Беше най-величествената дворцова зала, освен двореца на императора и Десио вярваше, че посрещането на посетители там дава предимство на Минванаби. Надут и самоуверен, господарят попита:

— Какво може да е привлякло Джиро насам?

— Честно казано, милорд, не подозирам нищо и допускам всичко. Може би Господарят на Анасати отслабва. Като наследник, Халеско може би праща по-малкия си брат като емисар да предложи нещо.

Слугите почукаха и влязоха, понесли надиплена коприна, пояси с дълги пискюли, чехли, накити и скъпоценни игли. Поклониха се, оставиха ги и помогнаха на господаря да смъкне ежедневния омачкан халат. Инкомо се стъписа колко гладко и мускулесто е станало тялото на Десио. Момчешката тлъстина отпреди пет години почти беше изчезнала, заедно с лекомисленото поведение. Десио пъхна ръце в оранжево-жълтия халат и каза:

— Не знам. Старият Текума държи домакинството си на къса каишка, особено двамата си синове. Последния път, когато срещнах Халеско на игрите, беше същият като баща си. Но Джиро ми е непознат.

Слуги сресаха господаря и окачиха накити на розовите му уши. Щом вниманието им се измести към чехлите — преди това измиха и подсушиха краката на Десио — Инкомо се възползва от момента, за да докладва подробната информация, с която всеки добър съветник разполагаше по отношение на всяка важна фигура в империята.

— Джиро донякъде е загадка. Много е умен, тъй че каквото и да каже, не се оставяй да бъдеш подведен, че е луд, господарю.

Десио се намръщи. Никога не би се оставил да го въвлекат в толкова прозрачна игра. Но макар да мразеше да го карат да се чувства глупав, заслуша внимателно, докато Инкомо продължи с описанието на предложението на Мара да вземе за съпруг един от синовете на Анасати. Всички присъстващи бяха предположили, че ухажва Джиро, но вместо него съпруг й беше станал най-малкият брат, Бунтокапи.

Десио се ухили.

— Аха! Пренебрегнала е Джиро и си е спечелила враг.

— Би могло да се допусне нещо такова, господарю.

Един от слугите поднесе обшит със скъпоценни камъни чехъл. Десио пъхна крака си в него и погледна отражението си в скъпото метално огледало.

— Е, що за човек е той?

— Кротък е — обясни Инкомо. — Самотник. Има малко приятели. Пороците му са умерени, малко хазарт, но никога до крайности като покойния му брат, нито пие като Халеско. По някоя жена от време на време, но никога фаворитка. Склонен е да казва малко, но намеква много.

— Загадъчен, но всяка дума е важна — определи Десио.

Впечатлен от това, че не му се налага да обяснява тънкости, Първият съветник изреди останалото. На Джиро му липсваше военният опит на по-големия му брат, но пък усърдно изучаваше история. Предпочиташе стари свитъци преди поетите и баладите и прекарваше часове наред с писари в библиотеките.

— Добре. — Десио огледа отражението си, присвил устни. — Аз мразя да чета, тъй че едва ли идва тук за учен разговор. Ще посрещна неканения ни гост на пристана и ако не намеря за нужно да го изслушам, мога да го отпратя, без да си губя повече времето.

— Желае ли милорд почетна охрана?

Десио оправи един от накитите си и остави огледалото в ръцете на слуга, който почтително го прибра в кадифения калъф.

— Колко мъже каза, че е взел Джиро?

— Дванайсет.

— Тогава нареди да пратят двайсет войници на пристана. Твърде горещо е за голяма тълпа и не виждам нужда от голяма показност.

Обедната слънчева светлина грееше по сивите греди на кея и блестеше отразена в лъскавата парадна броня на почетната гвардия. Чувствителен към светлината, Десио примижа над водата към приближаващата се баржа на Анасати. Съдът не беше достатъчно внушителен, за да издава официална визита на добра воля. Беше малък, украсен само с боя, и основната му служба беше да носи съобщения по река Гагаджин. Само че това му пътуване не беше за депеши. Между редиците на почетната гвардия на Джиро Десио видя грамаден дървен товарен кафез.

Любопитството му се изостри. Весларите подкараха баржата към брега, а Десио нареди на Ириланди да строи воините да застанат мирно.

Съдът на Анасати се чукна леко в ръба на кея. Роби на носа и кърмата скочиха на брега, за да вържат въжета. А от кафеза се чу странно глухо ръмжене. Там явно бе затворено някакво зло животно. Десио, запален ентусиаст по Имперските игри, които включваха битки на зверове и воини, изпъна врат да види по-добре, но сръгването на Инкомо му напомни за полагащото се благоприличие.

На кея вече слизаха войници в червено-жълтата броня на Анасати. Сред тях, облечен в кадифен халат, обшит с речни перли, слезе Джиро и поздрави домакина си с изящен поклон. Беше малко по-голям от Десио, определено по-спокоен и спазваше стриктно формите на протокола.

— Добре ли си, лорд Десио?

— Добре съм, Джиро от Анасати. — Присвил очи, Десио отвърна с полагащия се въпрос: — Баща ти добре ли е?

— Много добре, милорд. — Този път от големия кафез изригна по-силно и по-свирепо ръмжене. По устните на Джиро пробяга й надменна усмивка и той си пое дъх, за да продължи отегчителния формален ритуал с поздравленията.

Но Десио изгуби търпение и решен да разбере що за звяр карат в кафеза, избълва припряно:

— Щастлив съм да заявя, че всички във фамилията ми също са добре.

Освободен от протокола, Джиро погледна доволно Инкомо, който излъчваше силно раздразнение, но в този момент беше безсилен да се намеси.

— Благодаря — каза синът на Анасати. — Милорд Десио е така добър да приеме нечакан гост. Извинявам се за грубостта си, но случайно се озовах във вашия район и ми се стори, че ще е полезно да поговорим.

Нещо задраска с нокти по дъските на кафеза и робите на баржата се размърдаха притеснено. Десио запристъпва от крак на крак: дошъл беше моментът или да покани госта си вътре за освежителни, или да го отпрати веднага. Раздразнението му, че трябва да почете сина на свой враг, се бореше с любопитството му.

Докато Десио се колебаеше, Джиро пое инициативата.

— Милорд, нямах намерение да злоупотребявам с гостоприемството ти. Карам същества, които не обичат движението на баржата. Добре е за мен, а още по-добре за тях, ако можем да поговорим тук.

Лицето на Десио го засърбя от избилата пот. Джиро може би можеше да мине и без студена напитка, но Господарят на Минванаби предпочиташе да не се мъчи. Махна великодушно на госта си и на цялата почетна гвардия на Анасати.

— Влез и да седнем някъде, където няма да ни се налага да говорим припряно. — И когато гостът му погледна загрижено към кафеза, добави: — Ще наредя на слуги да преместят зверовете ти на сянка, за да не страдат.

Джиро се поколеба. Изправен пред избора или да откаже учтивата покана на по-високопоставен, или да признае опасението си от гостоприемството на враг, което щеше да му донесе срам, той опипа колана си от лъскави раковини и заяви:

— Милорд е щедър, но зверовете, които превозвам, са твърде зли, ако се оставят в ръцете на непознати. Не бих рискувал някой от слугите в домакинството ти да пострада.

В очите на Десио се появи странна светлина.

— Тогава ги свалете. Ще ми е интересно да ги видя.

Джиро се поклони, обърна се и нареди на един слуга:

— Вържи кучетата и ги доведи. И ако цениш честта си, внимавай някой нещастен слуга Минванаби да не стои прекалено близо и да пострада.

При думите му слугата пребледня. Десио го забеляза и дланите му се изпотиха от възбуда. А когато Ириланди строи почетната гвардия на Минванаби за церемониалния марш до къщата, не можа да се сдържи и погледна назад. На баржата слугата с пребледняло лице нахлузи на ръцете си тежки ръкавици. След това стисна две дебели плетени каишки и даде знак на робите, а те колебливо издърпаха покривалото от клетката. Свиреп лай и ръмжене отвърнаха на смъкването на плата и робите отскочиха уплашено назад. Слугата вдигна до устните си костена свирка, изсвири една-единствена нота и през отвора се показаха две муцуни, последвани от раздалечени скосени очи и изпънати назад остри уши. Две настръхнали псета вдигнаха предните си лапи на дъските на клетката. Робите боязливо се отдръпнаха, а воините от почетната гвардия на Анасати неволно посегнаха към оръжията си.

— Великолепно — ахна Десио, щом слугата пристъпи и провря каишките през двата инкрустирани със скъпоценни камъни нашийника. Кучетата се измъкнаха от затвора си с плавно изящество. Бяха огромни, с широки рамене и на жълто-кафяви и черни петна. Скочиха на кея, клекнаха и се огледаха властно, все едно беше техен.

— Ще е разумно милорд да се задържи по-назад — каза тихо Джиро.

Десио го послуша, твърде запленен от гледката, за да се усети, че враг му казва какво да прави.

— Великолепно — повтори той, зяпнал в кехлибарените очи, безстрастни в кучешката си свирепост като Тасайо на тренировъчното поле за стрелба. След това, подразнен от спомена за братовчеда, който го беше провалил, и след като Инкомо му напомни със съскане, че стои зяпнал като селяк, махна на почетната си гвардия и съветника да го последват и закрачи към голямата зала.

— Що за кучета са това? — попита, докато сядаше на възглавничките на подиума, а Първият съветник заставаше на половин стъпка зад него.

— Ловци, които нямат равни на себе си. — Джиро направи жест и слугата отведе кучетата по-далече от минаващите слуги и вратите. Животните клекнаха настръхнали, очите им зашариха настървени и гладни.

Клатенето на глава от Инкомо най-сетне бе забелязано. Десио осъзна, че нетърпението го е поставило в неизгодно положение, и след като седна, изсумтя с намерението да го омаловажи.

— Имаме си чудесни кучета.

Джиро го обори спокойно.

— Не и като тези, милорд. Може би след като приключим с разговора си, ще мога да ти предложа демонстрация?

Лицето на Десио светна.

— Да, наистина, може би ще трябва. — Въздъхна с едва сдържано нетърпение и покани с жест госта си да си избере възглавница. — Заповядай. Нека се освежим. — Притичаха роби с отрупани с храна и напитки подноси. Десио седеше изправил рамене и сдържан, и се съпротивляваше на подтика да се обърне и да погледне кучетата, които изръмжаваха тихо и заканително на всеки, който минеше покрай тях. По негов жест Ириланди отдръпна почетната гвардия на Минванаби на дискретно разстояние. Ударният водач на Джиро направи същото, а в просторната зала влязоха още роби с купи и кърпи, та двамата благородници да се измият.

Едно от кучетата изскимтя. Без да му обръща внимание, Джиро топна пръстите си в благоуханната вода и ги подаде да ги избършат.

— Имаш впечатляващ дом, милорд. Като си представя тази зала запълнена за голям прием, наистина съжалявам, че не можах да присъствам на празненството на рождения ден на Военачалника.

Инкомо, който тъкмо се канеше да седне от дясната страна на господаря си, замръзна. Погледна бързо Десио и по изопнатото му лице разбра, че не се налага да предприема нищо. Упоменаването за събитието, на което лейди Мара беше уличила бившия владетел на Минванаби в безчестие и го бе принудила да извърши ритуално самоубийство, не беше убягнало от вниманието на господаря му.

В огромната зала настъпи тишина. Десио се пресегна и взе чаша плодов сок от подноса. Това, че се въздържа от по-силна напитка, издаде вътрешния му гняв. Отпи, като преднамерено забави поканата към госта да си вземе от храната. Никакво възхищение от кучета не можеше да облекчи опасността, в която бе изпаднал Анасати. Десио беше могъщ господар и седеше в собствената си зала. Мълчанието можеше да се проточи безкрайно, преди да благоволи да попита това конте втори син какво желае.

Джиро остави мълчанието да продължи достатъчно дълго, за да покаже, че не се е уплашил, и с внезапна бодрост подхвърли:

— Великолепни новини от Достари. Пустинните хора и съюзниците им са разбити и империята ще може да се радва на мир по южната граница години занапред.

Десио се озърна към Първия си съветник, който дискретно го предупреди с жест. Джиро или се досещаше от сведенията на съюзниците си, че пустинните хора са действали под влиянието на Минванаби, или Анасати разполагаха с шпиони, прикрити също толкова хитро като агентите на Мара.

Едното куче изскимтя и водачът му го сгълча.

Господарят на Минванаби мълчеше.

— Ако не беше прословутият късмет на Акома, този триумф изобщо нямаше да е възможен — довърши Джиро, след което се постара да докаже, че също може да чака.

Небрежно отпуснат, Десио допи чашата си. Изслуша няколкото думи, изшепнати му от съветника, и отговори с безукорна официалност:

— Всяко действие, предприето в защита на империята, трябва да бъде похвалено. Или не мислиш така?

Джиро се усмихна хладно.

— Дългът на всеки владетел е да служи на империята. Естествено.

Разговорът беше на път да замре, но упоритостта на Инкомо измъкна темата от задънената улица.

— Чудя се как Текума гледа на бляскавата победа на Мара.

След като му подадоха нужната сламка, Джиро кимна учтиво на мършавия стар съветник и каза:

— Ние, Анасати, се оказваме обвързани с труден курс, тъй като кръвната връзка с наследника на Мара налага придържане към цели, които донякъде съвпадат с интересите на Акома.

— И? — окуражи го Инкомо и погледна накриво господаря си, за да му напомни правилата на гостоприемство, та да предложи нещо на госта си. Десио се подчини с намусено махване с ръка.

Джиро прие плодова напитка, същата като избраната от Господаря на Минванаби. Отпи, избута назад лъскавата си кестенява коса и зарея поглед в далечината.

— Неестествено е това състояние да продължи дълго, разбира се. — Държането му стана обезоръжаващо непринудено. — Споделям напълно загрижеността за племенника ми, но нека да говоря откровено. — Забави се, за да отпие отново, а заинтригуваният Десио се наведе напред. Джиро продължи: — Майката на Аяки има твърде малко приятели, за да оправдае такъв опасен курс за Анасати. — Помълча, за да им остави време за размисъл. — Тъй че ако племенника ми го сполети беда, бих го разбрал. Баща ми е по-малко склонен да се огъва пред капризите на съдбата, но двамата с брат ми виждаме нещата различно.

Тук на Инкомо се наложи да пипне господаря си по ръката, за да му напомни да не издава прекален интерес. Но станеше ли дума за Мара, Десио изгубваше всякакво чувство за такт.

— Ако съдбата премахне един племенник от този живот…

Тънкият кристал звънна, щом Джиро остави чашата си на подноса. Кучетата изскимтяха, усетили сякаш напрежението на хората.

— Трябва да те поправя — каза хладно синът на Анасати. — Аз и брат ми почитаме баща си и сме предани и любящи синове. Докато Текума е жив, ще се подчиняваме на желанията му безпрекословно! — Натъртването на думата даваше ясно да се разбере: Джиро не лицемерничеше. Ако баща му заповядаше, щеше да се бие и дори да умре в защита на Мара. — Но — деликатно добави той, — ако жената я сполети нещастие, а момчето оцелее, милорд баща ми не е длъжен да се чувства обвързан да отмъщава.

Веждите на Десио се вдигнаха. Той изгледа госта си и видя у него траен, горчив гняв. Една мисъл го порази и той се наведе към Инкомо.

— Той наистина я мрази!

Първият съветник на Минванаби кимна едва забележимо.

— Лична вражда, изглежда. Продължи внимателно, господарю. Готов съм да се обзаложа, че момчето е тук, без баща му да знае.

Десио отхапа от сладкото руло и отвърна наглед незаинтересовано:

— Идеите ти са интересни, но неосъществими. Моят дом се е заклел на Червения бог, че родословието на Акома трябва да бъде унищожено.

Джиро взе резенче студено месо. Не го лапна, а само го опипа замислено.

— Чух за жертвената ти клетва. Разбира се, ако Мара е мъртва и нейното натами е счупено и погребано, малкият наследник ще е владетел без никакви ресурси. — Разкъса месото с нокти. — Лишен от дом и верни воини, Аяки би имал само семейството на баща си, което да го приюти. Навярно ще е призован да се закълне във вярност на Анасати.

Това значи беше планът, довел Джиро в къщата на враг! Десио се зачуди има ли някаква уловка в думите на госта.

— Момчето би ли се заклело?

Джиро се извъртя на възглавниците и метна двете парченца месо към кучетата. Те ги уловиха във въздуха и силните им челюсти щракнаха.

— Аяки е дете. Ще направи каквото му кажат дядо му и чичовците му. Като Господар на Акома, може да освободи всекиго от вярност към дома, включително и себе си! Ако се поклони на натамито на Анасати, родословието на Акома ще престане да съществува. И Червеният бог би трябвало да е удовлетворен.

— Дръзко предположение — намеси се Инкомо и погледна накриво господаря си. — Може би дори твърде дръзко.

— Но приятно като възможност все пак. — Десио се надигна от възглавниците. — Този разговор несъмнено беше полезен. Е, Джиро, ако боговете погледнат благосклонно на кончината на Мара и нейния дом… ще се надяваме заради приятелството събитията да се развият както предполагаш.

— Заради приятелството — съгласи се Джиро и също стана, готов да си тръгне. — Защото би било лоша преценка за който и да е дом, колкото и да е могъщ, да си помисли, че може да се оцапа с кръвта на Акома и да излезе от това достатъчно силен, за да устои на гнева на баща ми.

Лицето на Десио помръкна толкова бързо, че Инкомо едва успя да се надигне навреме и да докосне господаря си по ръкава. Прошепна му:

— Това, което не трябва да забравяш, милорд, е, че без подкрепата на Текума Акома е просто поредният малък дом. Прецени и друго: Господарят на Анасати застарява, а Джиро пое риска да те уведоми, че брат му, наследникът, може и да не споделя чувствата на баща им към племенник, роден от Мара.

Десио се обърна към Джиро и се усмихна.

— Ще приема предложението ти да видим как ловуват кучетата ти, още сега. — И слезе от подиума.

Синът на Анасати му се поклони, докато Десио го подминаваше.

— Както желаеш, лорд Десио. Ще ни трябва полето ви за упражнения и чучело, облечено в мъжки дрехи.

Интересът на Десио се изостри.

— Кучетата ти гонят хора?

— Ще видиш, милорд. — Джиро щракна с пръсти и слугата с окаишените кучета нервно им заповяда да го последват, след като Десио ги поведе извън голямата зала. — От породата на пастирските кучета в Янкора са. Но тези ги наричам човекоубийци.

Щом надушиха свежия въздух, кучетата заръмжаха и залаяха. Изпънаха каишките си и жълтите им очи бързо зашариха по всеки минаващ. Роби и слуги се заотдръпваха уплашено, а почетната гвардия на Минванаби тръгна плътно след господаря си, за да не би да се разиграва някаква измама.

Само Десио и Джиро като че ли не се притесняваха от свирепото поведение на кучетата.

Щом стигнаха до широкия полигон, където Ириланди упражняваше войниците си, пратиха двама роби отвъд малкия овраг да смъкнат една мишена за стрелба и да натъпчат със слама робския халат, за да направят чучело. Десио гледаше с блеснали очи, докато гостът му обясняваше как се командват опасните зверове.

— Виждаш ли ръкавиците и свирката, милорд? — Джиро посочи слугата, който държеше здраво каишките на кучетата: мускулите им потръпваха от нетърпение под пъстрата им козина.

Десио кимна, а Джиро продължи:

— Кожата им е кисната в урина на женска и тези две кучета са обучени да разпознават миризмата като миризмата на господаря си. Тренирани са за подарък, тъй че отговарят само на свирката. Щом минат в ръцете на собственика си, ще започнат да опознават миризмата му, докато миризмата на ръкавиците се изпарява, и след време ще слушат само неговия глас. А със свирката се командват.

— Възхитителна система — отбеляза със завист Десио.

В гласа му се прокрадна желание, което не убягна на Джиро, и гостът махна на слугата си и попита:

— Желаеш ли лично да пуснеш кучетата?

Лицето на Десио светна.

— За мен ще е голяма чест, Джиро. И ще съм благодарен.

Слугата Анасати смъкна ръкавиците и Десио си ги сложи и сграбчи каишките. Великолепните кучета го загледаха с очакване. Той се засмя, обзет от въодушевление, и безразсъдно погали едното по жълто-кафявата глава.

Кучето му хвърли нетърпелив поглед и продължи да наблюдава хората, слуги и войници, застанали боязливо извън полигона.

— След мъничко, хубавци мои — успокои ги Десио, погледна над оврага, където слугите още се бавеха с обличането на чучелото, и потръпна също като кучетата.

Инкомо се стъписа. Точно така изглеждаше предишният Господар, лорд Джингу, когато го обземеха нечестиви желания. Джиро също го видя и външното лустро на вежливост едва прикри отвращението му.

Десио опипа с пръсти костената свирка и подвикна на двамата роби:

— Вие там! Стига сте се туткали! Бягайте натам! — И посочи над учебния полигон.

Робите се поколебаха и на лицата им се изписа ужас. След това, уплашени повече от обесването, с което щяха да ги накажат за неподчинение на заповед, пуснаха наполовина пълния със слама халат и хукнаха.

Бягаха все едно са ги подгонили всички демони на ада.

Хищна усмивка изкриви устните на Десио.

С безукорна учтивост Джиро довърши указанията си:

— Милорд, едно дълго изсвирване на свирката ще заповяда на кучетата да подгонят. Две къси изсвирвания ще ги върнат.

Сладостно предчувствие изпълни Десио до дъното на душата му. Усещаше напора на кучетата, докато изпъваха каишките и скимтяха да ги пусне. Подразни ги още за миг, след това вдигна свирката, наду я и откачи каишките от нашийниците.

Кучетата се втурнаха като тъмни сенки по огряната от слънцето трева.

— Гонете! — промърмори Десио. — Гонете без милост.

След секунди кучетата достигнаха пълната си бързина. Опашките им се вееха на вятъра, а свирепият им лай отекваше от околните хълмове. Гълтаха разстоянието, което ги разделяше от бягащата им плячка, на дълги плавни скокове. Робите мятаха ужасени погледи през рамо… и изведнъж кучетата ги догониха.

Вятърът донесе човешки крясък, щом предното куче скочи с изпънати крака на гърба на изостаналия мъж. Той залитна напред, замаха отчаяно с ръце, но челюстите се стегнаха под тила му. Виковете секнаха само след миг. Другото куче настигна другия роб, разкъса сухожилието на десния му крак и робът падна с писък. Хор от вой и ръмжене отекна над полигона. Десио облиза устни. Наблюдаваше мятащата се жертва с широко отворени очи и се смееше на вялите усилия на роба да се измъкне. Кучетата бяха умни и бързи. Втурваха се напред и кръжаха, късаха плът и след това бързо се отдръпваха.

— Дори въоръжен мъж няма да им се измъкне лесно — отбеляза Джиро. — Обучени са да убиват, но и да се пазят.

— Великолепно, наистина великолепно! — Десио се наслаждаваше на всеки миг от кървавото убийство. Накрая робът замря, а кучетата заръфаха тялото му. Едното разпра гърлото му и последният му писък заглъхна. В неловката тишина Десио промълви: — Като легендарните бойни кучета от старите легенди.

Джиро сви рамене.

— Може би. Може би бойните кучета от легендите са били от същата порода. — Сякаш отегчен от темата, гостът се поклони на Десио. — Щом ти харесват, задръж ги като подарък, лорд Минванаби. Ловувай с тях и докато убиват, мисли с добро чувство за разговора ни този следобед.

Зачервен от радост, Десио отвърна на поклона му.

— Твоята щедрост ме обогатява, Джиро. — И добави тихо: — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Джиро не можа да отвърне подобаващо на радостта на домакина си. Но Господарят на Минванаби не го забеляза, понеже беше погълнат от кръвожадната ярост на кучетата.

— Позволи ми да предложа на теб и на хората ти да се настаните — заяви той. — Ще пируваме и ще се погрижа всяка твоя нужда да бъде задоволена.

— Съжалявам, че се налага да отклоня щедрата ти покана — отвърна Джиро. — Но надолу по реката ме очаква вечеря с един търговски пълномощник на баща ми.

— Друг път тогава. — Десио изсвири два пъти и кучетата спряха да ръфат труповете и обърнаха кървавите си муцуни към новия си господар. Десио изсвири пронизително още два пъти и когато кучетата затичаха послушно към него, помисли за Мара и за дълги бели зъби, разкъсващи омразната й плът. Изсмя се високо и без да се притеснява, че ще оцапа халата си, потупа кучетата по главите, преди да сложи каишките. — Чудесно — подхвърли той на смълчаните редици на почетната си гвардия и на вцепенения си Първи съветник. — Достоен дар за особа от моята кръв. — Стисна едното куче за муцуната и рече: — Теб ще те нарека Убиеца. — Погали другото куче по окървавения нос и добави: — А ти ще си Касапина.

Кучетата изскимтяха и кротко се отпуснаха в краката му. Десио вдигна сините си очи към госта, когото почти бе забравил.

— Твоята щедрост е несравнима, Джиро. Трябва да се погрижа гостуването ти при нас да донесе добри плодове.

След малко Джиро замина, а Десио смъкна вмирисаните ръкавици, махна на Инкомо да го придружи до покоите му и каза:

— Първо ще се изкъпя.

Първият съветник едва се сдържа да не изкриви устни. Господарят му вонеше на урината, просмукана в ръкавиците, а сандалите му бяха зацапани от псетата. Плувнал в пот и възбуден, Десио сияеше, обзет сякаш от похотлива страст. Инкомо осъзна, че не е виждал господаря толкова възбуден, откакто Джингу бе заповядал да бият с камшици млади робини за забавление.

— Тези кучета са… необикновени — подхвърли колебливо Първият съветник.

— Много повече — поправи го Десио. — Те са отражение на самия мен. Неумолими, безмилостни в нанасянето на болка на враговете. Те са кучета Минванаби.

Инкомо едва прикри ужаса си, докато следваше господаря си към къщата. Щом влязоха, Десио плесна с ръце да повика слугите за банята и добави:

— Знам, че Джиро си има лични причини да ме изкушава да наруша клетвата си пред Туракаму, но каквито и да са те, спечели благоволението ми с Убиеца и Касапина.

— Сигурен съм, че господарят ще е внимателен с неразумни… ъъъ, молби.

Доловил скритото му неодобрение, Десио се намръщи.

— Махай се. Ела в голямата зала, когато сервират вечерята.

Инкомо се поклони и си тръгна. Чехлите му зашепнаха тихо по коридора и той се замисли за изпадналия в немилост Тасайо. Добре познаваше крайностите в рода на Минванаби и вгорченият му стомах подсказваше, че днешното кръвопролитие е дръпнало отзивчива струна у Десио. С всеки ден господарят все повече се държеше като пълновластен владетел. Но ако бъдещите му избори следваха пристрастието му към кучетата убийци, дома Минванаби не го чакаха щастливи дни. С въздишка заради изпитанията, налагани на смъртните от прищевките на боговете и капризите на господарите, Първият съветник на лорд Десио се прибра в покоите си. Полегна да подремне, но в ушите му ехтеше кръвожадният лай на кучетата.