Реймънд Фийст, Джани Вурц
Дъщеря на Империята (2)

1.
Господарка

Жрецът удари гонга.

Звукът отекна в богато украсените с резба куполи на храма. Самотната нота постепенно заглъхна и остана в спомените като призрачен шум.

Мара коленичи и студените камъни на пода започнаха да изпиват топлината на тялото й. Потръпна, но не от студ, и погледна крадешком наляво. Там бе коленичила друга послушница в същата поза и повтаряше движенията й — повдигаше от главата си белия воал на Ордена на Лашима, Богинята на Вътрешната светлина. В тази неудобна поза — лененият воал висеше от главата й като палатка — Мара нетърпеливо чакаше момента, в който щеше да може да го смъкне и завърже. Току-що го бе повдигнала, а вече сякаш тежеше като камък!

Гонгът отекна отново. Мара си спомни за божественото присъствие и се скастри за непочтителните си мисли. Точно сега не беше време да се разсейва. Помоли се наум за прошката на богинята. Опънати нерви — умора и вълнение, примесени с нетърпение Помоли Господарката да я напътства към вътрешния мир, към който се стремеше така усилно.

Гонгът отекна отново. Третият удар от общо двайсет и два. Двайсет за боговете, един за Небесната светлина и един за несъвършените деца, които щяха да постъпят на служба при Богинята на Мъдростта на Върховните небеса. На седемнайсет години Мара се готвеше да се отрече от земния свят, също като момичето до нея, което след още деветнайсет удара на гонга щеше да й бъде сестра, въпреки че се познаваха само от две седмици.

Мара отново погледна бъдещата си сестра. Ура беше раздразнително момиче от богато, но безкланово семейство от провинция Лаш, докато самата тя бе от древния и могъщ род Акома. Изпращането на Ура в храма беше публична демонстрация на благочестивост от страна на чичо й, самоопределил се като глава на рода, за да ги приемат в който и да било клан. От своя страна, Мара почти се бе скарала с баща си заради желанието си да постъпи в храма. Когато се запознаха с Ура, отначало тя не повярва, а после направо се изуми, че дъщерята на могъщ лорд иска да влезе зад стените на манастира. Произходът на Мара гарантираше кланова позиция, могъщи съюзници и голям избор от богати ухажори, което щеше да й осигури брак със син на друга влиятелна фамилия. Докато саможертвата на Ура, както се изразяваше тя, бе извършена, за да могат бъдещите поколения да получат това, от което Мара се отказваше доброволно. Мара за стотен път се зачуди дали Ура ще е добра сестра в Ордена. И за стотен път се усъмни и в собственото си решение.

Гонгът прозвуча отново, дълбоко и басово. Мара за момент затвори очи и се помоли за напътствия и утеха. Защо продължаваше да се колебае? След още осемнайсет удара щеше да загуби семейство, приятели и всичко познато. Целият й минал живот щеше да бъде загърбен. От детските игри до притесненията относно ролята на фамилията в Играта на Съвета, несекващата политическа борба, която определяше хода на цуранския живот. Ура щеше да й стане сестра, без значение от произхода, защото в ордена никой не се интересуваше коя си и от какъв род си. Важна беше само службата на богинята — чрез целомъдрие и послушание.

Гонгът отекна отново. Пети удар. Мара погледна към олтара на подиума. Пред извитите арки, около статуята на Лашима, разбудена специално за посвещението, бяха коленичили шестима жреци и жрици. От тесните прозорци по високия купол проникваха лъчите на зората и се пресягаха като проблясващи пръсти в полумрака на храма. Докосването на изгрева сякаш галеше богинята и смекчаваше пламъчетата на церемониалните свещи около нея. Мара се замисли колко приятелски изглежда божеството. Господарката на мъдростта се усмихваше с каменните си устни, сякаш всички под закрилата й щяха да бъдат защитени и обичани и да намерят вътрешен мир. Мара се молеше това да е вярно. Единственият жрец, който не беше на колене, удари отново гонга. Металът отрази слънчевата светлина — величествен златен проблясък на фона на тъмната завеса, която закриваше входа към вътрешния храм. След миг смайващото проблясване се стопи и гонгът отекна отново.

Оставаха още петнайсет удара. Мара прехапа устна. Сигурно милостивата богиня щеше да прости моментните й колебания. Мислите й бяха като проблясващи светлинни от разбит кристал. Стрелкаха се насам-натам и не се задържаха на едно място. „Не съм от най-подходящите за Сестринството — призна Мара, загледана в статуята. — Моля те за търпение, Господарке на Вътрешната светлина.“ Отново погледна другото момиче, Ура стоеше неподвижно, затворила очи. Мара се опита да имитира поне външното й поведение, въпреки че не можеше да намери вътрешно спокойствие.

Гонгът прозвуча отново.

Мара потърси скрития център на същността си и се помъчи да успокои съзнанието си. За няколко мига имаше успех. След това звукът от гонга я върна в реалността. Мара помръдна лекичко, за да облекчи изтръпналите си ръце. Пребори се с подтика да въздъхне. Вътрешното спокойствие, на което я бяха обучавали сестрите по време на послушничеството, й убягваше за пореден път, въпреки че бе изкарала шест месеца в манастира, преди да решат, че е достойна за изпитанието във Върховния храм в Свещения град.

Гонгът прозвуча отново, като напористия рог, който призоваваше воините на Акома да се строят. Колко смели изглеждаха със зелените инкрустирани брони и особено офицерите с техните шарени пера, в деня, когато потеглиха с армията на Военачалника. Мара се притесняваше за войната на варварския свят, в която участваха баща й и брат й. Твърде голяма част от семейните сили беше ангажирана там Кланът беше разпилян в лоялността си към Върховния съвет и тъй като нямаше доминиращо семейство, политиката се стоварваше върху плещите на Акома. Фамилиите от клана Хадама бяха свързани само по име и предателството на някои далечни братовчеди, които търсеха приятелство с Минванаби, беше съвсем възможно. Ако Мара имаше глас в съвета на баща си, щеше да настои за отделяне от Военната партия и може би за съюз с партията на Синьото колело, която уж се интересуваше само от търговия, но тайно подкопаваше властта на Военачалника.

Намръщи се. Умът й отново се беше отплеснал към светските тревоги. Извини се на богинята и отхвърли мислите за света, който изоставяше.

При следващия удар на гонга вдигна поглед. Каменните черти на богинята изглеждаха леко мъмрещи. Добродетелта започва от индивида. Помощта идва само при тези, които наистина търсят просветление. Мара наведе очи.

Гонгът отекна и отново започна да заглъхва, но се появи някакъв нов шум, напълно нехарактерен за това място. По каменния под на преддверието изскърцаха сандали, чу се тракане на оръжия и брони. Иззад завесата долетя острият шепот на жрец:

— Спри, войнико! Не може да влезеш във вътрешния храм! Забранено е!

Мара се напрегна. През тялото й премина студена тръпка. Видя как жреците на подиума се надигат тревожно и се обръщат да посрещнат натрапника.

Върховният отец тръгна към завесата, извил тревожно вежди. Мара стисна очи. Ако можеше да изключи толкова лесно външния свят, никой нямаше да я намери. Звукът от стъпки замря и се чу гласът на Върховния отец.

— Как смееш да нахълтваш тук, войнико? Нарушаваш свещен ритуал.

— Търсим Господарката на Акома! — каза много добре познат глас.

„Господарката на Акома“. Думите пронизаха душата й като студено острие в корема. Думи, които променяха живота й завинаги. Умът й пищеше и се бунтуваше, но тя си наложи да запази спокойствие. Нямаше да посрами предците си, като прояви публично мъка. Надигна се бавно и каза спокойно:

— Тук съм, Кейоке.

Свещенослужителите се обърнаха към Върховния отец, а той се обърна към Мара. Бродираните символи по официалната му роба проблясваха. Той кимна на една жрица и тя застана до него. Жрецът погледна Мара в очите и разчете скритата в тях болка.

— Дъще, очевидно нашата Господарка на Мъдростта е предначертала друг път за теб. Върви с нейната любов и милост, Господарке на Акома. — И й се поклони.

Мара отвърна на поклона и подаде воала си на жрицата. След това се обърна към приносителя на вестите, които променяха живота й, без да обръща внимание на завистливата въздишка на Ура.

Кейоке, командирът на армията на Акома, стоеше до завесата и гледаше напрегнато господарката си. Беше ветеран, целият в белези, с изправени рамене въпреки четирийсетгодишната служба. Беше готов да застане до нея, да я подкрепи, ако напрежението се окаже твърде голямо.

Горкият верен Кейоке. Със сигурност не му беше лесно да донесе тази вест. Мара обаче нямаше да го разочарова, нямаше да посрами семейството. Въпреки скръбта си тя запази достойнството, полагащо се на господарка на велик дом.

Кейоке се поклони, когато пристъпи към него. Зад рамото му стоеше високият сдържан Папевайо, лицето му, както винаги, беше неразгадаема маска. Той беше най-могъщият воин на Акома, другар и телохранител на Кейоке. Поклони й се и дръпна завесата, та Мара да мине.

Тя повече усети, отколкото чу как двамата застанаха от двете й страни, Папевайо една стъпка по-назад. Тръгнаха мълчешком през градината, която разделяше вътрешния и външния храм. Минаха покрай гигантските варовикови колони, които поддържаха тавана и продължиха по дългия коридор с величествени фрески, изобразяващи делата на богинята Лашима. Мара отчаяно опита да превъзмогне помитащата болка, като си спомняше историята на всяка картина. Как богинята надхитрява Червения бог Туракаму и спасява невинно дете. Как усмирява гнева на император Инчонлонганбула и спасява град Мигран от унищожение. Как учи първия книжник на азбуката. Затвори очи, когато минаха покрай любимата й фреска, изобразяваща Лашима като старица, която помирява един стар селянин и жена му. Помъчи се да загърби тези образи, защото те принадлежаха на живот, който й беше отказан.

Стигнаха до външните порти и за момент Мара спря на горното стъпало на изтърканите мраморни стълби. На двора имаше половин рота стражи в зелените брони на Акома. Някои бяха ранени, с почервенели от кръв превръзки, но всички се изпънаха и я поздравиха с юмрук над сърцето. Мара преглътна уплашено. Щом дори ранени бяха пратени да я ескортират, значи сражението е било изключително кърваво. Колко ли смели воини бяха загинали? От това, че Акома проявяваше такава слабост, бузите й пламнаха от гняв. Тя заслиза по стълбите, благодарна, че храмовата роба скрива треперещите й колене. Долу я чакаше носилка. Робите — дванайсетима — изчакаха мълчаливо Господарката на Акома да се настани. Кейоке и Папевайо застанаха от двете страни на носилката. След това по заповед на командира робите вдигнаха прътите на носилката на потните си рамене. Мара седеше мълчаливо зад леките завеси.

Носилката се люшна — робите тръгнаха към реката, запробиваха си път през тълпата в Свещения град. Движеха се покрай бавни впрягове с шесткраки нийдра и на свой ред бяха задминавани от тичащи пратеници и носачи, които бързаха със своя товар, защото клиентите плащаха допълнително за бърза доставка.

Шумът и глъчката стреснаха Мара. В спокойната обстановка на храма шокът от появата на Кейоке не беше толкова силен.

Сега трябваше да се бори да не намокри със сълзи възглавниците на носилката, докато осъзнаването я обземаше напълно. Не искаше да говори, сякаш тишината можеше да скрие истината. Но беше цуранка. И Акома. Страхът нямаше да промени миналото, нито да забави бъдещето. Пое си дъх. След това отметна завеската, погледна Кейоке и каза очевидното:

— И двамата са мъртви.

Кейоке кимна отсечено.

— Да, баща ти и брат ти бяха изпратени в безсмислен щурм срещу варварска крепост. Беше си убийство. — Лицето му беше безизразно, но в гласа му звучеше горчивина.

Носилката се разклати, докато робите заобикаляха каруца с плодове джомач. Завиха по улицата към реката и Мара погледна стиснатите си ръце. С усилие на волята успя да ги отпусне. След дълго мълчание проговори отново:

— Кажи ми какво стана, Кейоке.

— Когато снеговете на варварския свят се стопиха, ни изкараха навън, за да отблъснем възможно нападение. — Бронята изскърца, когато ветеранът размърда рамене, спомнил си умората и загубата, но гласът му остана спокоен. — Войниците от варварските градове Зюн и Ламът се бяха появили по-рано от очакваното. Изпратихме вестоносци до лагера на Военачалника в планините, които наричат Сиви кули. В негово отсъствие заместникът му даде заповед на баща ти да щурмува вражеската позиция. Ние…

Мара го прекъсна:

— Заместникът е от Минванаби, нали?

На лицето на Кейоке за част от мига се изписа одобрение, защото въпреки тъгата бе запазила разсъдъка си.

— Да. Племенникът на лорд Джингу от Минванаби. Тасайо, единственият син на починалия му брат. — Мара присви очи, докато го слушаше. — Превъзхождаха ни сериозно. Баща ти го знаеше, както и всички останали, но запази честта си. Изпълни заповедта без въпроси. Нападнахме. Заместникът обеща, че ще подкрепи десния ни фланг, но бойците му така и не дойдоха. Вместо да се присъединят към нас, войниците на Минванаби останаха на място, сякаш очакваха контраатака. Такава е била заповедта на Тасайо.

— Точно когато ни помитаха, от долината се появи подкрепа — продължи той. — Части на Омечкел и Чимирико. Те не знаеха за предателството и се биха храбро, за да ни измъкнат изпод копитата на варварските коне. В този момент се включиха и силите на Минванаби, сякаш за да отблъснат контраатаката. За всеки, който не бе присъствал отначало, нещата изглеждаха като тъжно недоразумение. Но Акома знае, че Минванаби ни предаде.

Мара присви очи и стисна устни. Изражението на Кейоке за момент издаде притеснението му, че момичето може да посрами паметта на баща си, като заплаче преди повеленото от традицията време. Вместо това тя заговори тихо, със сдържан гняв:

— Значи лордът на Минванаби се е възползвал от удобния момент и е уредил смъртта на баща ми въпреки че сме съюзници във Военната партия?

— Точно така, господарке. Джингу от Минванаби вероятно е наредил на Тасайо да промени инструкциите на Военачалника. Джингу действа дръзко. Тасайо щеше да си навлече гнева на Военачалника, ако войската ни беше загубила тази позиция. Но Алмечо се нуждае от подкрепата на Минванаби и въпреки че е ядосан, си мълчи. Нищо не е загубено. За външния наблюдател това е просто равностойно стълкновение, без победител.

— Но в Играта на Съвета Минванаби триумфира над Акома. — За пръв път в живота си Мара долови в гласа на Кейоке нещо като емоция. Думите му прозвучаха почти горчиво. Ние с Папевайо оцеляхме по заповед на баща ти. Нареди ни да останем с малък отряд и да те защитаваме, ако се случи най-лошото. — Върна си обичайния отривист тон и продължи: — Господарят Сезу знаеше, че вероятно двамата с брат ти няма да оцелеят.

Мара се отпусна на възглавниците. Стомахът й се бе свил на топка; Главата я болеше, гърдите я стягаха. Тя си пое бавно дъх и погледна на другата страна, към Папевайо, който вървеше с характерното си празно изражение.

— А какво ще кажеш ти, храбри Папе? — попита го. — Как да отвърнем на това престъпление срещу дома ни?

Папевайо почеса замислено белега на брадичката си с левия си палец, както правеше, когато беше изнервен.

— Както заповядаш, господарке.

Първия ударен водач на Акома изглеждаше спокоен, но Мара усещаше, че предпочита да държи копие и изваден меч. За един кратък яростен миг обмисли мигновеното отмъщение. Ако заповядаше, Папевайо щеше да нападне лорда на Минванаби в собствените му покои, сред собствената му армия. Потисна този глупав импулс, въпреки че за воина тази смърт щеше да е изпълнена с чест. Нито Папевайо, нито някой от малцината облечени в зелено воини можеше да се добере на по-малко от половин ден път до лорда на Минванаби. Освен това вярност като на Папевайо трябваше да се пази, а не да се пилее.

Сега, далече от жреците, Кейоке я гледаше изпитателно. Тя засече погледа му и не отклони очи. Знаеше, че се е свъсила и е пребледняла, но бе понесла достойно ужасните новини. Кейоке отново се обърна напред, очакваше следващите думи на господарката си.

Вниманието на мъж, пък дори толкова стар семеен служител, накара Мара да се замисли за себе си, без да е твърде критична или ласкава. Беше прилично изглеждаща млада жена.

Не красива, особено когато се намръщеше разтревожено. Но усмивката й беше зашеметяваща, или поне така й бе казало едно момче навремето. Освен това притежаваше ярко изразена жизненост. Беше стройна и грациозна и тялото й бе привлякло погледа на много синове от съседните домове. Сега един от тях щеше да е необходим съюзник, който да заздрави позициите на заплашените от унищожение Акома. Мара притвори кафявите си очи и се замисли за огромната отговорност, с която бе натоварена. С притеснение осъзна, че всички женски оръжия — красота, интуиция, чар, блясък — трябва да бъдат впрегнати в каузата, заедно с природната интелигентност, дарена й от боговете. Потисна страха, че даровете може да са недостатъчни за тази задача, и преди да се усети, пред очите й изплуваха лицата на баща й и брат й. Мъката отново започна да се надига, но тя успя да я изтика навътре. Трябваше да запази тъгата за по-късно.

— Кейоке, трябва да поговорим, но не тук. — Сред гъмжилото на улицата можеше да има врагове, шпиони, убийци, информатори. Мара затвори очи пред ужасите на въображението и реалния свят. — Ще говорим, когато ще ни чуват само верни на Акома уши.

Кейоке изръмжа одобрително и Мара благодари наум на боговете, че са го пощадили. Ветеранът беше като скала и тя имаше нужда от него.

Отпусна се изтощено на възглавниците. Трябваше да пребори мъката. Най-могъщият враг на баща й, лорд Джингу Минванаби, почти бе успял да осъществи съкровената си мечта да унищожи Акома. Кръвната вражда между двете фамилии съществуваше от поколения и въпреки че нито една от страните не бе постигнала победа, от време на време някоя от тях трябваше да се бори за оцеляването си. В момента Акома бяха отслабени, а Минванаби бяха в силна позиция и дори съперничеха на Военачалника. Джингу имаше множество васали, след които и лорд Кехотара, равен по могъщество на баща й. А докато продължаваше да се издига, Минванаби щеше да трупа все повече съюзници.

Мара затвори очи и се отпусна на възглавниците. Ситуацията беше болезнено ясна. Единственото, което стоеше между лорд Джингу и целта му, беше тя. Младо момиче, което бе на десет удара от гонг от това да стане сестра на Лашима. В устата й имаше вкус на пепел. За да оцелее достатъчно дълго и да възвърне семейната чест, тя трябваше да обмисли всички възможности, да планира внимателно и да се впусне в Играта на Съвета. Трябваше някак си да спечели благоразположението на един от лордовете на Петте велики фамилии в империята Цурануани.

Примигна и отпъди съня. Беше започнала да задрямва, докато носилката си пробиваше път по улиците на Кентосани, Свещения град. Съзнанието й търсеше облекчение от стреса. Носилката се поклащаше леко, докато се спускаше към доковете.

Погледна през завесите. Бе твърде уморена, за да се зарадва на човешкото гъмжило на пристана. При първото й посещение в Свещения град беше смаяна от шарената тълпа. Тук имаше хора от всички краища на империята. Самата гледка на корабите от градове нагоре и надолу по река Гагаджин я бе изпълнила с радост. Те се поклащаха на пристана, окичени с флагове като пъстри птици, десетки лодки и баржи се въртяха около тях. Всичко — гледките, звуците и миризмите — се различаваше от бащините й имения. Вече нейните. Тази мисъл я напрегна и тя почти не обърна внимание на мръсните полуголи роби, които се потяха под слънцето, докато товареха и разтоварваха корабите. Не се изчерви като първия път, когато бе минала оттук, придружавана от сестрите на Лашима. Не че мъжката голота я притесняваше: от дете бе играла край войнишките казарми и бе виждала как мъжете се къпят. Освен това с брат й и разни приятели често плуваха в езерото над поляната на нийдрите. Но гледката на голи мъже, след като се бе отрекла от плътския свят, бе някак различна. Нарежданията на сестрите да извръща поглед само я караха да надзърта още повече. Него ден трябваше да се сдържа, за да не зяпа здравите мускулести тела.

Но сега телата не я впечатляваха, нито виковете на просяците, които благославяха всеки, който им даваше милостиня. Не обърна внимание и на моряците, които ходеха с поклащаща се походка, характерна за хората, които живееха на кораби. Те презираха сухоземните жители и в гласовете им звучеше присмехулство. Всичко й изглеждаше по-безцветно, по-безжизнено и не толкова пленително, сякаш вече нищо не можеше да я впечатли. Сега всяка огряна фасада хвърляше сянка. А в сенките дебнеха врагове.

Слезе от носилката. Въпреки бялата послушническа роба на Лашима се движеше с достойнството на Господарка на Акома. Вървеше и гледаше право напред към баржата, която щеше да я откара надолу по реката към Сулан-Ку. Папевайо разчистваше пътя — избутваше хамалите настрани. Наоколо имаше и други войници, разноцветни телохранители, които придружаваха господарите си. Кейоке ги наблюдаваше внимателно, докато вървеше зад Мара.

Мара искаше да седне някъде на сянка и на спокойствие, за да се отдаде на тъгата си. Но щом стъпи на палубата, капитанът притича да я посрещне. Късата му червено-лилава роба беше стряскащо ярка след убитите цветове на дрехите на жреците в храма. Нефритените му гривни изтракаха, когато се поклони и предложи на почитаемата си гостенка най-добрите покои на скромния си кораб — възглавници под централния навес, оградени с тънки завеси. Мара прие предложението благосклонно — в противен случай щеше да обиди човека незаслужено. След това замълча, с което уведоми собственика, че присъствието му не е необходимо, и той спусна завеските, давайки й най-сетне малко уединение. Кейоке и Папевайо стояха срещу нея, останалите телохранители бяха заобиколили навеса и гледаха с обичайното мрачно напрежение.

Мара насочи поглед към водата и попита:

— Кейоке, къде е татковата… моята баржа? И прислужниците ми?

— Баржата на Акома е на пристан в Сулан-Ку, господарке — отвърна старият воин. — Реших, че е по-малко вероятно да бъдем нападнати през нощта от Минванаби и съюзниците им, ако ползваме обществен транспорт. Възможността да оставят свидетели може да обезкуражи враговете да ни нападнат, маскирани като бандити. Освен това се притеснявах, че ако ни сполетят неприятности, прислужниците може да са ни в тежест. — Докато говореше, очите му оглеждаха доковете. — Този съд се събира нощем с други, така че няма да сме сами.

Мара кимна и за един дълъг момент затвори очи.

— Добре. — Желаеше уединение, което не можеше да получи на обществената баржа, но притесненията на Кейоке бяха съвсем разумни.

Лорд Джингу можеше да жертва цяла рота, за да докопа последната наследница на Акома, и щеше лесно да се справи с телохранителите й. Но щеше да го направи само ако е сигурен в успеха и възможността за отричане пред останалите лордове от Съвета. Всеки, който играеше Играта, щеше да знае кой го е извършил, но формалностите трябваше да се спазят. Един избягал пътник, един разпознат войник на Минванаби, една дума, дочута от гребец в реката, можеше да значи край за Джингу. Ако подобно коварство се разкриеше публично, щеше да му донесе голям позор и да сигнализира на някой от „верните“ васали, че е започнал да губи контрол. След това щеше да му се наложи да се пази от приятелите не по-малко, отколкото от враговете. Такава бе същността на Играта на Съвета. Изборът на Кейоке за обществен транспорт можеше да се окаже по-сигурен от сто допълнителни стражи.

Чу се гласът на собственика, който нареждаше на робите да освободят въжетата. Последва издумкване и баржата се раздвижи, понесена от течението. Мара се отпусна, решила, че вече е приемливо да си почине. Робите гребяха, потъмнелите им тела се движеха в синхрон, координирани от простичка песен.

— Дръжте я в средата! — изпя кормчията.

— Недей се блъска в брега — отвърнаха гребците.

Пеенето премина в ритъм и кормчията започна да добавя строфи.

Познавам грозна жена!

Недей се блъска в брега!

Езикът й реже кат нож!

Недей се блъска в брега!

Напих се вечер една!

Недей се блъска в брега!

И взех я за своя жена!

Глуповатата песен отпусна Мара и тя се унесе. Баща й бе възразявал дълго и разгорещено срещу идеята й да изрече клетвите. Сега, когато не можеше да му се извини, Мара горчиво съжаляваше за това колко близо се бе озовала до неподчинението. Баща й бе отстъпил само защото любовта към единствената му дъщеря бе по-голяма от желанието за изгоден политически брак. Раздялата им беше тежка. В битка лорд Сезу от Акома беше като харулт — най-страховития, едър хищник, но не можеше да откаже на дъщеря си, колкото и необмислени да бяха желанията й. Въпреки че се разбираше по-добре с брат й, той изпълняваше всичките й прищевки и само старата дойка Накоя бе успяла да удържи юздите на възпитанието й.

Мара затвори очи. Баржата предоставяше относителна сигурност и сега можеше да се скрие в убежището на съня. Онези извън закрития павилион щяха да решат, че просто бяга от скуката на продължителното речно пътуване. Но почивката бягаше, изместена от спомени за брата, когото обичаше повече от всичко на света. Ланокота с искрящите тъмни очи, винаги готов да се усмихне на малката си сестричка. Лано, който бягаше по-бързо от воините на баща й и бе спечелил три пъти поред летните игри в Сулан-Ку. Все още ненадминато постижение. Лано винаги намираше време за сестра си и дори я бе научил как да се бори, с което си навлече гнева на Накоя, че я занимава с толкова несвойствени за момиче неща. Лано винаги имаше готова глупава шега, обикновено мръсна, с която да я разсмее и да я накара да се изчерви. Мара знаеше, че ако не беше избрала манастира, щеше да измерва и съпоставя с брат си всеки ухажор. Лано, чийто смях нямаше да отеква повече на вечеря. Дори обичайно строгият им баща се усмихваше понякога, защото не можеше да устои на заразителния хумор на сина си. Мара уважаваше баща си и му се възхищаваше, но любовта й бе насочена към брат й и сега мъката буквално се стовари върху нея.

Потисна емоциите си. Тук не му беше мястото. Още не биваше да тъжи. Тя се насочи към по-практичното и се обърна към Кейоке.

— Успяхте ли да спасите телата на баща ми и брат ми?

— Не, господарке — отвърна горчиво ветеранът.

Мара прехапа устна. Нямаше да има пепел, която да разпилее в свещената градинка. Вместо това трябваше да избере по една от любимите им вещи, която да зарови до свещеното натам и камъка, който съдържаше душата на фамилията Акома, за да може духовете им да намерят път към дома и покой при предците им, докато Колелото на живота не се завърти наново. Мара затвори очи, наполовина от умора, наполовина за да не заплаче. Спомените я заливаха и тя неуспешно се опитваше да задреме. След няколко часа започна да свиква с клатенето на баржата и припева на кормчията и гребците. Тялото и духът й се унесоха в ритъма и тя се отпусна. Жегата и спокойствието на реката я подмамиха в прегръдките на съня.

 

 

Баржата стигна в Сулан-Ку под топазената светлина на зората. От реката се надигаше мъгла, магазините и сергиите на пристанището се приготвяха за отваряне. Кейоке побърза да разтовари носилката, преди улиците да се изпълнят с хора. Скоро по тях щяха да плъзнат каруци и носачи, търговци и просяци.

Мара се качи уморено в носилката. Все още бе облечена в намачканата от шестдневна употреба роба на сестринството на Лашима. Облегна се на възглавниците с избродиран семеен герб, изобразяващ птицата шатра, и осъзна колко много се бои от завръщането вкъщи. Не можеше да си представи обширната къща без смеха на Лано или разпилените свитъци в кабинета — баща й вечно четеше какви ли не доклади. Усмихна се, като си спомни неприязънта на баща си към търговията, въпреки че беше доста добър в нея. Той предпочиташе военното дело, игрите и политиката, но казваше, че всичко иска пари и че търговията не бива да се пренебрегва.

Позволи си почти доловима въздишка, когато носилката потегли. Искаше й се завесите да осигуряват по-голямо уединение, защото усещаше погледите на подранилите селяни и работници. Беше уморена от постоянното спазване на благоприличие, но издържа пътуването по бързо пълнещите се улици. Бе в мрачно настроение и не обръщаше внимание на както винаги интересните гледки.

Над нея започнаха да се отварят капаци на галерии, където търговците излагаха стоката си. Когато свършваха с пазаренето, те издърпваха парите и спускаха стоката с кошница. Лицензираните проститутки още спяха, така че всяка пета-шеста галерия оставаше затворена.

Мара се усмихна, като си спомни първата си среща с дамите от Тръстиковия живот. Проститутките се показваха от галериите с провокативно разтворени роби и си вееха с ветрила. Всички бяха красиви, с гримирани лица и царствени прически. Ефирните им роби бяха изкусно изтъкани и великолепно бродирани. Шестгодишната Мара се бе възхитила на глас. Беше обявила на всеослушание, че като порасне, ще стане като дамите в галериите. Това бе единственият път в живота й, когато баща й си бе глътнал езика. Лано я закачаше за този момент, докато не тръгна към манастира. Сега веселите му шеги нямаше да я дразнят повече.

Усети, че ще се разплаче, пропъди спомена и потърси успокоение извън носилката, където продавачите предлагаха стоки от колички, просяците досаждаха на минувачите с тъжни истории, а търговците предлагаха красиви коприни. Всичко това обаче не можеше да защити ума й от болката.

Пазарът остана назад и скоро излязоха от града. Зад стените на Сулан-Ку се простираха обработваеми земи, чак до синкавите планини на хоризонта. Веригата Киамака не беше толкова назъбена и висока като Високата стена на север, но долините й бяха достатъчно диви и предоставяха убежище на бандити и разбойници.

Пътят към имението минаваше през блато, което упорито отказваше всякакви опити за пресушаване. Носачите започнаха да се оплакват от насекоми, но Кейоке Ги спря с едно изръмжаване.

След това пътят продължи през горичка нгаги. Ниските им клони предоставяха синкаво-зеленикав сенчест навес. Теренът стана по-хълмист, минаваха по ярко боядисани мостове над многобройните потоци, захранващи блатото. Минаха през молитвена порта, ярко боядисана арка, издигната от някой богаташ за благодарност към боговете. При преминаването през такава порта всеки пътник изричаше наум благодарствена молитва и получаваше благословия. Мара си помисли, че през следващите дни ще й е нужна всяка милост от боговете, ако иска Акома да оцелее.

Ескортът отби от главния път и се насочи към крайната си цел. Птиците шатра обикаляха из полето и ядяха насекоми и червеи, приведени като стари хора. Смяташе се, че тези глупаво изглеждащи същества носят късмет, защото спомагаха за по-добра реколта. По тази причина Акома ги бяха избрали за свой символ. Мара обаче не се зарадва на познатите птици с кокилести крака и вечно мърдащи остри уши, а изпита неспокойство, защото гледката им показваше, че е стигнала у дома.

Носачите ускориха крачка. Колко й се искаше да забавят темпо или направо да обърнат и да я отнесат някъде другаде. Но пристигането й бе забелязано от работниците, които събираха дърва в гората между нивите и поляната пред главната къща. Някои подвикваха и махаха, докато вървяха приведени под тежкия си товар, закрепен с каиш през челото. В поздравите им имаше топлина и въпреки че причината за завръщането й бе тъжна, те не заслужаваха пренебрежение от новата си господарка.

Мара се надигна и започна да се усмихва и да кима. Наоколо се простираха нейните земи, земите, които смяташе, че няма да види никога вече. Плетовете, изораните ниви и спретнатите къщички, в които живееха работниците, бяха непроменени. Все пак бе отсъствала по-малко от година.

Носилката подмина ливадите за нийдра. Въздухът беше изпълнен с мучене и с подвикването на пастирите, които размахваха пръчки, за да вкарат добитъка в кошарите, където го преглеждаха за паразити. Слънцето караше кожата на животните да изглежда светлокафява; Някои вдигнаха тъпи муцуни, когато младите бичета имитираха заплаха, след което подтичваха на тромавите си шест крака, за да се скрият зад майките. Сякаш се чудеха кога ще се върне Лано, за да продължи с откачените си номера с раздразнителните разплодни бикове.

С приближаването към дома болката от загубата се увеличаваше. Мара успя да докара храбро изражение, когато носачите завиха по оградената с дървета алея, водеща към самото имение.

Голямата централна сграда бе построена от дърво и хартиени прегради, които се дърпаха, за да пропуснат лекия ветрец в дневната жега. Мара затаи дъх. Между цветята акаси нямаше кучета с изплезени езици и махащи опашки, да чакат Господарят на Акома да се завърне. В негово отсъствие винаги ги държаха затворени. Но домът, въпреки че изглеждаше пуст и тъжен без любимите хора, даваше уединение. Скоро Мара щеше да може да се усамоти в свещената градинка и да се отдаде на мъката, която бе сдържала цели седем изтощителни дни.

Носилката и ескортът подминаха казармите и войниците от домашния гарнизон се строиха покрай алеята. Бронята им бе излъскана, оръжията и екипировката безупречно поддържани, но освен Кейоке и Папевайо се виждаше само още един офицер с шлем с пера. Мара усети хладно пробождане в сърцето и се обърна към ветерана.

— Защо има толкова малко войници, командире? Къде са другите?

Кейоке продължи да гледа напред, без да обръща внимание на праха, полепващ по бронята му, и потта, стичаща се под шлема.

— Тези, които успяха, се върнаха, господарке — отвърна той вдървено.

Мара притвори очи, неспособна да прикрие шока. Простият отговор на Кейоке означаваше, че почти две хиляди войници са умрели с баща й и брат й. Повечето бяха ветерани с дългогодишна служба и ги помнеше още от люлката. Мнозина бяха тръгнали по пътя на бащите и дядовците си в служба на Акома.

Вцепенена и безмълвна, Мара започна да брои строените войници и ги прибави към ескорта си. Бяха само трийсет и седем, нищожна частица от стария гарнизон на баща й. От две хиляди и петстотинте мъже в зеленото на Акома петстотин пазеха различните владения в отдалечените градове и провинции. Други триста бяха загубени във войната на варварския свят преди последната кампания. Тук, в сърцето на имението, където преди имаше две хиляди, бяха останали по-малко от петдесет. Мара тъжно поклати глава. Много жени оплакваха загубите отвъд разлома. Сърцето й се изпълни с отчаяние, защото осъзна, че гарнизонът й е твърде малък, за да отблъсне каквато и да било атака. Дори на някоя по-смела планинска банда. Но Мара знаеше защо Кейоке е изложил имението на риск и е взел двайсет и четирима от трийсет и седемте оцелели за ескорт. Шпионите на Минванаби не биваше да открият колко слаба в действителност е Акома. Безнадеждността я обви като задушаваща завивка.

— Защо не ми каза по-рано, Кейоке?

Отвърна й тишина. Мара разбираше. Верният стар командир се бе страхувал, че всичко поднесено накуп ще я пречупи.

А това не можеше да се позволи. Твърде много войници бяха загинали и не можеше просто да се отдаде на отчаянието. В противен случай тяхната саможертва в името на честта на Акома щеше да е напразна. Мара се гмурваше с главата надолу в Играта на Съвета и щеше да й е нужен целият й интелект, за да избегне капаните, които очакваха неопитните й крака. Предателството срещу дома й нямаше да свърши, докато не успееше да победи лорда на Минванаби и неговите слуги.

Робите спряха на двора. Мара си пое рязко дъх. Вдигна глава, слезе от носилката и пристъпи през арката, очертаваща периметъра на къщата. Изчака Кейоке да освободи носилката и да даде заповеди на ескорта и след като войниците отдадоха, чест, се обърна и посрещна поклона на хадонрата, управителя на имението. Мъжът беше нов на поста, намръщеното му лице й бе непознато. До него стоеше дребната Накоя, дойката й, която я бе отгледала. Зад тях се бяха подредили останалите слуги.

Промяната отново се стовари върху момичето. За първи път не можеше да потъне в успокояващите обятия на старицата. Като Господарка на Акома, трябваше да кимне формално и да продължи, а Накоя и хадонрата да я последват по дървените стъпала към сенчестата къща. Трябваше да се стегне и да се престори, че не вижда тъгата си, отразена в очите на Накоя. Понечи да прехапе устна, но се спря. Този й нервен навик винаги беше предизвиквал мръщенето на дойката в миналото. Пое дъх и пристъпи в дома на баща си. Липсващото ехо на стъпките му по дървения под я изпълни със самота.

— Господарке?

Мара спря, свитите й ръце бяха скрити в гънките на бялата роба.

— Какво има?

Хадонрата заговори отново:

— Добре дошла, господарке. Аз съм Джикан, господарке.

— Какво стана със Сотаму? — попита тихо Мара.

Джикан сведе поглед.

— Почина от мъка, господарке. Последва господаря в смъртта.

Мара успя да кимне сдържано и продължи навътре. Не беше изненадана, че старият хадонра е спрял да яде и да пие след смъртта на лорд Сезу. Сотаму беше възрастен и вероятно бе починал само след няколко дни. Зачуди се кой ли е назначил Джикан на негово място. Обърна се да тръгне по коридора, който заобикаляше централната градина, но Накоя се обади:

— Господарке, покоите ти са от другата страна.

Мара едва успя да кимне отново. Вещите й вече бяха пренесени в покоите на баща й, най-обширните в имението.

Тръгна вдървено през квадратната градина, която се намираше в центъра на всяка благородническа къща. Резбованият парапет, който ограждаше дървените проходи между цветята и фонтана, й изглеждаше едновременно познат и странен след каменната архитектура на Храмовете.

Стигна входа към стаите на баща си. Параванът беше изрисуван с бойна сцена между Акома и отдавна забравен победен враг. Джикан плъзна вратата настрани.

Мара за момент спря. Тръпката от нейните вещи в покоите на баща й почти помете самоконтрола й. Сякаш самата стая я бе предала по някакъв начин. Стряскането доведе със себе си спомена: за последен път бе влязла в тази стая в нощта, когато се скара с баща си. Въпреки че обикновено беше спокойна и послушна, онази вечер гневът й бе равностоен на неговия.

Продължи вдървено напред. Пристъпи на леко повдигнатия под, отпусна се на възглавниците и освободи прислужниците, които очакваха желанията й. Кейоке, Накоя и Джикан влязоха след нея и се поклониха официално. Папевайо остана пред вратата да охранява входа към градината.

— Искам да си почина — каза прегракнало Мара. — Пътуването беше уморително. Оставете ме. — Прислужничките се оттеглиха, но тримата й най-верни служители се поколебаха. — Какво има?

— Има много работа — отвърна Накоя. — Работа, която не може да чака, Мара-ани.

Употребата на умалително име беше учтивост, но се превърна в символ на всичко, което бе загубила. Тя прехапа устни, а хадонрата продължи:

— Господарке, много неща са запуснати… след смъртта на баща ти. Трябва да се вземат спешни решения.

Кейоке кимна.

— Господарке, образованието ти е недостатъчно за управляване на велик дом. Трябва да научиш нещата, които знаеше Ланокота.

Мара беше нещастна от спомена за гнева, с който се бе разделила с баща си, а сега се ядоса от напомнянето, че брат й вече не е наследник.

— Не сега. Не още — каза тя почти умолително.

— Дете, не бива да проваляш фамилното име — отвърна Накоя. — Ти…

Гласът на Мара потрепери от емоциите, които удържаше от твърде дълго време.

— Казах — не още! Не съм приключила с траура! Ще ви изслушам, след като посетя свещената градина. — Последното изречение беше със затихващ гняв, сякаш малката искра бе всичко, което бе успяла да събере. — Моля ви — добави тя тихо.

Джикан отстъпи назад, готов да се оттегли, и приглади смутено ливреята си. Кейоке и Накоя обаче не помръднаха.

— Господарке, послушай ни — започна командирът. — Нашите врагове ще ударят скоро. Лордовете на Минванаби и Анасати смятат дома Акома за победен. Може би още не са узнали, че не си изрекла клетвите в храма, но няма как да сме сигурни. Шпионите вече може да са ги известили за завръщането ти. В такъв случай враговете сигурно планират да довършат фамилията завинаги. Не може да загърбиш отговорностите. Трябва да свършим много работа за съвсем кратко време, ако искаме Акома да оцелее. Името и честта на фамилията сега са в твои ръце.

Мара кривна брадичка, както правеше още от дете, и прошепна:

— Оставете ме на мира.

Накоя пристъпи към подиума.

— Дете, послушай Кейоке. Враговете са станали по-дръзки от загубата ни и нямаш време за самосъжаление. Обучението, което получи, за да станеш съпруга на лорд, не е достатъчно, за да управляваш дома.

Мара повиши глас, кръвта забуча в ушите й.

— Не съм искала да ставам Господарка! — Сълзите напираха, но тя реши да използва гнева, за да не се пречупи. — Допреди седмица щях да ставам сестра на Лашима, единственото нещо, което исках! Ако честта на Акома разчита на мен за отмъщение срещу Минванаби и ако имам нужда от съвет и обучение, ще трябва да почакат да посетя Свещената градина и да почета загиналите!

Кейоке погледна Накоя и тя кимна. Младата Господарка на Акома беше пред срив, но опитната дойка бе готова за това.

— Всичко в градината е готово. Позволих си да избера церемониалния меч на баща ти, за прибиране на духа, както и мъжката роба на Ланокота.

Кейоке кимна към меча и робата, които лежаха на бродирана възглавница.

Да види меча, който баща й носеше на церемонии, и робата, която брат й бе получил на церемонията по встъпването си в мъжество, бе твърде много за изтощеното тъгуващо момиче.

— Оставете ме! — извика тя с напиращи сълзи.

Тримата се поколебаха, въпреки че неизпълнението на заповед можеше да доведе до наказание, включително смърт. Хадонрата първи се обърна и излезе от покоите на господарката си. Кейоке го последва. Накоя също тръгна, но се обърна и повтори:

— Дете, всичко в градината е готово. — След тези думи излезе и затвори плъзгащата се врата.

Останала най-накрая сама, Мара позволи на сълзите да се стекат по бузите й. Все пак удържа риданието, докато се надигаше и вземаше възглавницата с меча и робата.

Траурната церемония беше лична и в градината се допускаха само членове на семейството. Все пак при по-нормални обстоятелства процесия от слуги щеше да придружава оцелелите членове на фамилията поне до плетовете на входа. Мара тръгна сама. Носеше възглавницата внимателно, омачканата й бяла роба се влачеше по земята.

Щеше да намери пътя дори да беше сляпа и глуха. Краката й познаваха пътечката до последното камъче, забито в корените на дървото до церемониалния двор. Гъстият плет скриваше градинката от поглед. Тук можеха да влизат само членове на Акома, градинарят и жрец на Чочокан, в случай на нужда от освещаване. Срещу портата също имаше плет, така че никой отвън да не може да наднича.

Мара влезе и тръгна към центъра. Сред подрязаните разцъфтели плодни дръвчета течеше малък поток и се вливаше в свещеното езерце. Леко набръчканата вода отразяваше синьо-зеленото небе над надвисналите клони. В земята до брега бе побит голям камък, огладен от вековете дотолкова, че и издълбаната птица шатра вече бе едва различима. Това беше семейното натами, свещеният камък, който носеше духа на Акома. Ако някой ден се наложеше фамилията да напусне това място, камъкът щеше да бъде отнесен и всички щяха да дадат живота си, за да го защитят. Защото ако натамито попаднеше в чужди ръце, родът щеше да изчезне. Мара погледна към другия край на плета. Там имаше три натамита, извоювани от предците й и обърнати, така че символите им никога вече да не виждат слънчева светлина. Дедите й бяха унищожили три фамилии в Играта на Съвета. Сега нейната собствена беше под заплахата да се присъедини към тях.

До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе натрупана отстрани. Мара сложи възглавницата с меча на баща си и робата на брат си в нея, след това започна да я запълва с ръце.

Щом свърши, я обзе внезапното желание да се разсмее. Усети странно замайване и се притесни. Въпреки че точно тук бе подходящото място, сдържаната болка и сълзи не искаха да излязат.

Пое си дъх и потисна смеха. Пред очите й пробягаха картини и тя усети гореща вълна през гърдите, гърлото и бузите си. Въпреки странните й чувства церемонията трябваше да продължи.

До езерцето имаше малка стъкленица, димящ мангал, кинжал и чиста бяла роба. Мара вдигна стъкленицата и махна запушалката. Изсипа ароматното масло във водата и капките мигновено отразиха светлината по повърхността.

— Почивай, татко — тихо каза тя. — Почивай, братко. Приберете се в нашата земя и почивайте с предците.

Остави стъкленицата и рязко разпра робата си. Въпреки жегата по малките й гърди пробяга тръпка, когато ветрецът погали влажната кожа. Тя дръпна пак и разпра робата още повече, както повеляваха традициите. Едновременно с това изпищя неуверено, не повече от изхленчване. Обичаите изискваха да покаже мъката от загубата пред предците си.

Отново дръпна робата и я отпра от лявото рамо до кръста. Следващият й вик съдържаше повече гняв от загубата, отколкото мъка. Посегна с лявата ръка и отпра робата от дясното рамо. Този път писъкът й беше с цяло гърло — болката се надигна някъде от дъното на корема й.

Традициите, чийто произход се губеше във времето, най-сетне задействаха реакция. Мъката, която бе сдържала, се надигна от слабините й, мина през корема, през гърдите и излезе от устата като писък. Над градината се разнесе вик като на ранено животно — вик на гняв, отвращение, скръб и болка.

Заслепена от сълзите, Мара бръкна в мангала, без да обръща внимание на парещите въглени, загреба пепел и я размаза по гърдите и корема си. Това символизираше, че сърцето й е станало на пепел. Тялото й се разтресе от ридание, докато умът се освобождаваше от ужаса от убийството на баща й, брат й и стотици верни воини. Лявата й ръка загреба шепа от пръстта до натамито и тя я размаза по косата си и се удари по главата с юмрук. Беше едно със земята на Акома и щеше да се върне в нея, както и духовете на загиналите.

Удари се с юмрук по бедрото и занарежда траурните думи, почти неразличими от хлипането. Залюля се напред-назад и изпищя отчаяно.

След това хвана металния кинжал, безценна семейна реликва, която от векове се ползваше само за тези церемонии. Извади острието от калъфа и поряза лявата си ръка. Острата болка беше като контрапункт на неприятното стягане в гърдите й.

Протегна ръка над езерцето и остави няколко капки кръв да се смесят с водата, както повеляваше традицията. Отново, дръпна робата си, доразпра я и остана само по набедрена превръзка. Захвърли парцалите с приглушен вик. Дръпна косата си, за да заглуши мъката с болка, и изрече древните думи, с които призоваваше предците да засвидетелстват загубата й. След това легна върху заринатата дупка и положи глава на семейното натами.

Мъката й потече като водата от езерцето, отнасяйки кръвта и сълзите към реката и оттам — в далечното море. Траурът щеше да облекчи болката й. Церемонията щеше да я пречисти, но сега беше моментът, когато сълзите не носеха срам. Мара се гмурна в мъката, която се изливаше от дъното на душата й вълна след вълна.

Долови някакъв звук, шумолене на листа, сякаш нещо мърдаше в клоните над нея, но погълната от мъка, не му обърна внимание.

Тъмна фигура скочи до нея и здрави пръсти я сграбчиха за косата и дръпнаха главата й назад.

Обзета от ужас, Мара се задърпа. Успя да види, че я държи облечен в черно мъж. Силен удар в лицето я замая. Мъжът пусна косата й и преметна през гърлото й здрав шнур. Мара го сграбчи инстинктивно. Пръстите й се оплетоха в примката, която щеше да я убие за секунди. Мъжът дръпна по-силно, но дланта й попречи на възела в средата да премаже трахеята й.

Въпреки това Мара почти не можеше да диша. Опитът й да извика за помощ беше заглушен. Опита да се претърколи, но нападателят задържа здраво гаротата и й попречи. Боен ритник, научен от брат й, й донесе полусмях, полуизръмжаване. Въпреки уменията си Мара не беше равностойна на убиеца.

Шнурът се затегна, вряза се болезнено в дланта и в гърлото й. Мара се бореше за въздух, но дробовете й вече горяха. Усети, че мъжът я повдига, и се замята като риба на въдица. Единствено ръката й в примката предпазваше врата й от счупване. Ушите й запищяха от нахлулата в главата кръв. Тя замахна безпомощно с другата си ръка. Пръстите й се заплетоха в плат. Дръпна се, но бе твърде слаба, за да помръдне мъжа. Чуваше тежкото му като прибой дишане, докато я вдигаше от земята. След това, победен от липсата на въздух, духът й потъна в мрака.