Реймънд Фийст, Джани Вурц
Дъщеря на Империята (16)

15.
Пристигане

Военачалникът се появи.

Дойде посрещнат от фанфари, бялата му обшита със злато роба блестеше на слънцето. В пълен контраст с него бяха двамата облечени в черно магьосници зад гърба му. Щом ги видяха, гостите мигновено млъкнаха. Дори лорд Минванаби се поколеба, преди да поздрави човека, който бе втори по власт след императора. Джингу пристъпи и се поклони сдържано и почтително вместо с обичайното високомерие. Присъствието на облечените в черно Велики често имаше такъв ефект сред хората. Характерите на магьосниците бяха неразгадаеми, могъществото им — неоспоримо. Законите не важаха за тях и единствената им цел бе да служат на Империята. Това, че Алмечо бе довел двама на празненството, засягаше всички гости. Никой заговор не можеше да бъде сигурен, нито един съюз — напълно искрен при наличието на непредсказуемата магия. Някои смятаха, че Алмечо е спечелил неколцина от магьосниците за каузата си, а други, че всъщност цялата му политика се диктува от Великите.

Мара наблюдаваше поздравленията от мястото си в ъгъла. Донякъде беше облекчена да види Великите, защото вниманието на гостите щеше да се отклони от нея поне за малко. Беше й писнало да се оправя със заяжданията на останалите и постоянното повтаряне на лорд Екамчи, че Текума отсъства. Великите щяха да хвърлят дълга сянка върху всичките интриги. Те можеха да прилагат изкуството си и думата им беше закон. Можеха да унищожат Джингу в собствената му къща, ако решаха, че е заплаха за Империята, а Десио само щеше да се поклони и да отвърне заучено: „Ваша воля, Велики“.

Но по традиция магьосниците се разграничаваха от Играта на Съвета. Явно бяха тук по друга работа. Мара се усмихна. Резултатът от пристигането им беше двустранен: враговете й имаха други грижи, но пък Джингу можеше да й навреди по-лесно, докато вниманието на останалите бе отвлечено.

Започна да претегля възможностите, а фамилиите се подредиха по ранг, за да поднесат почитанията си. Мара и Накоя трябваше да напуснат ъгъла скоро, защото Акома бяха веднага след Петте велики фамилии. Въпреки това тя се забави, докато Кеда и Тонмаргу се събираха пред нея. След като мина и лорд Ксакатекас, Мара започна да си пробива път през тълпата.

— Бавно — посъветва я Накоя. Останалите фамилии се движеха на групи, със синове, снахи, братовчеди, всеки със собствена почетна стража. Нейната свита се състоеше само от Първата съветничка и Папевайо. Останалите лордове не забелязваха присъствието й, докато не минеше край тях, защото могъщите рядко се движеха без фанфари. Мара често успяваше да чуе части от разговорите им и да улови тенденциите, преди да я забележат. Повечето клюкарстващи бяха сигурни, че това са двамата Велики, които бяха спечелили подкрепата на Събранието за кампанията на Алмечо на варварския свят. Още неколцина магьосници се движеха често в неговата компания и си бяха спечелили прозвището Пионките на Военачалника. Лицата им бяха закрити от качулки и не беше лесно да се разпознаят. Но ако това бяха Ергоран и брат му Елгахар, не малко кроежи можеше да претърпят неуспех.

Ксакатекас започнаха поклоните, а Мара кимна, на Накоя и пристъпи към подиума. Камацу Шинцаваи и синът му се наредиха зад нея, докато се изкачваше. Ксакатекас приключиха и тя се озова лице в лице с Алмечо и домакина, Джингу от Минванаби.

Великите стояха отстрани, защото уникалният им статус ги отделяше от приветствената церемония. Мара се поклони, метна бързо поглед към единия и разпозна гърбавия нос и тънките устни на Ергоран под качулката. Военачалникът хвана ръката й, докато се изправяше, и отвърна на официалния поздрав със саркастична усмивка. Явно не бе забравил последната им среща, когато тя бе повторила послушно думите на Бунтокапи за обора на нийдрите. Етикетът не му позволяваше да зачекне тази тема, защото самоубийството на Бунтокапи бе измило срама от името на Акома, но това не му пречеше да й причини малко социален дискомфорт.

— Лейди Мара, каква неочаквана радост. Щастлив съм, че си не по-малко смела от баща си, да дойдеш в това гнездо на рели. — Продължаваше да държи ръката й и да я гали покровителствено, докато се обръщаше към Джингу Минванаби. Домакинът потисна гнева си, притеснен от забележката не по-малко от Мара. — Джингу, нали няма да ми разваляш рождения ден с кръвопролития?

Лорд Минванаби се изчерви и започна да отрича, но Алмечо го прекъсна и се обърна към Мара.

— Гледай телохранителят ти да спи леко, лейди. Джингу знае, че ако не те убие както трябва, ще ме ядоса. — Погледна пак домакина. — Да не споменавам, че е дал гаранции и няма да е много умно да те елиминира, ако трябва след това да плати с живота си, нали?

Военачалникът се засмя. Мара осъзна, че Великата игра наистина е само игра за този мъж. Ако Джингу успееше да я убие така, че да може да отрече публично, Военачалникът нямаше да му търси отговорност, а дори щеше да го аплодира за хитростта. Ако пък Джингу се провалеше, Алмечо щеше да се забавлява истински. Мара започна да се поти и затрепери въпреки усилията си да запази самоконтрол. Зад гърба й синът на Шинцаваи прошепна нещо на баща си. Алмечо присви очи. Явно Мара бе започнала да пребледнява, защото той стисна ръката й.

— Не се тревожи, малко пиленце. Джингу може да ни изненада и да се държи прилично. — Усмихна се широко. — Към момента имаш дори малки шансове да си тръгнеш оттук жива.

Не даваше признаци, че ще я пусне, но преди да продължи да я тормози, се чу учтив глас.

— Милорд Алмечо… — Камацу Шинцаваи се намеси в разговора. Бившият Военен водач на клана Канацаваи беше кален в дългогодишните интриги и смени темата с финес, непостижим за мнозина. — Преди малко лейди Мара посочи, че не можах да ви запозная с по-младия си син на сватбата й.

Вниманието на Алмечо бе отвлечено за миг и Мара измъкна пръстите си. Отстъпи леко вляво и Камацу мигновено зае мястото й. Военачалникът нямаше избор и трябваше да обърне внимание на лорда пред себе си. Красивият младеж застана до баща си. Камацу продължи с усмивка:

— Това е вторият ми син, Хокану.

Военачалникът се намръщи, но Камацу продължи, преди да му даде възможност да избухне:

— Вече познаваш по-големия му брат, Касуми. Сигурен съм, че го помниш. Той командва втората армия на клана Канацаваи в кампанията.

Думите му не оставиха избор на Военачалника, освен да измърмори. Двамата Шинцаваи пристъпиха напред и опашката зад тях се размърда. Алмечо хвърли последен поглед на Мара, а Камацу продължи:

— Няма да ти отнемаме повече време, защото още много искат да поднесат почитанията си. Дано боговете се усмихнат благосклонно на това празненство.

Докато военачалникът приемаше поздравленията на следващите гости, Мара успя да повъзвърне самообладанието си и кимна благодарно на лорд Шинцаваи. Камацу вече се отдалечаваше, но отвърна на кимването й. Държането му загатваше за нещо, което не бе виждала, откакто пристигна в имението на Минванаби: симпатия. Лорд Шинцаваи не беше съюзник, но поне бе показал, че не й е враг. Бе рискувал много, като беше прекъснал забавлението на Алмечо, но се бе справил с дръзко майсторство. Синът му също се забави и тъмните му очи я проследиха. Тя му се усмихна, но не посмя да благодари на глас, защото Минванаби можеше да реши, че Акома и Шинцаваи замислят нещо заедно. Накоя я дръпна и я поведе настрани.

— Трябва да се махнем оттук, Мара-ани — заговори Първата съветничка, щом останаха сами. Папевайо вече бе застанал между тях и останалите гости. — Военачалникът се подиграва с Акома, а ти нямаш съюзници тук. Ако останеш, ще загубиш живота си и Кейоке ще трябва да воюва в защита на Аяки. По-добре срамът от бягството, отколкото да рискуваме да загубим натамито.

Мара седна на една възглавница и отърси умората, която сковаваше раменете и гърба й.

— Не можем да си тръгнем.

— Трябва! — Старицата бе на косъм от това да покаже страха си публично. — Заложено е оцеляването на Акома.

Мара нежно я потупа по ръката.

— Майко на сърцето ми, не можем да избягаме от тази битка. Позициите ни в Играта ще се сринат толкова; че напълно ще заслужаваме подигравките на Алмечо. Освен това се съмнявам, че може да избягаме живи. Ако някак успеем да напуснем имението, ще бъдем открити за атаки от „разбойници“, при това без риск за Джингу. Тук поне имаме някакъв шанс да останем живи, заради гаранциите, които е дал.

— Не разчитай на това, господарке — отвърна кисело Накоя. — Джингу Минванаби нямаше да покани дъщерята на Сезу, ако мислеше да я остави да си тръгне. Това място е като храсталак от отровни тръни, пълно е със стотици смъртоносни капани. Не можеш да избегнеш всичките, дори боговете да са благосклонни.

Мара започна да се ядосва.

— Все още мислиш, че съм момиче, стара майко. Това е грешка. Заплахите на Джингу и подигравките на Военачалника няма да ме накарат да посрамя предците си. Чрез коварство или политика, но ще избегнем този капан и ще триумфираме.

Беше уплашена също като Накоя, разбира се, но го каза убедено и старицата се поуспокои.

От другия край на помещението Хокану Шинцаваи наблюдаваше гордото държане на лейди Акома. Тя имаше възхитителен кураж за толкова млада жена. Ако Минванаби искаше да я убие, трябваше да измисли гениален план, защото момичето бе истинска дъщеря на баща си.

Следобедът се точеше тягостно. Джингу Минванаби беше уредил музиканти, акробати и пиеска в стил сегуми. Но въпреки присъствието на двамата Велики цуранската любов към изкуството не можеше да се измъкне напълно от клопката на политиката. Някои лордове се бяха надявали да се възползват, от факта, че Алмечо е отслабил позицията си покрай войната на варварския свят, но след като двама от магьосниците, които контролираха портала между Мидкемия и Келеуан, бяха тук, дори най-дръзките не смееха да потърсят подкрепа за кроежите си. Мара дочу много оплаквания, че Алмечо демонстрира връзките си с Великите.

След финалните поклони на актьорите на издигнатата дървена сцена се качи Десио Минванаби. Стъпките му изкънтяха по дъските. Той застана в центъра и вдигна ръце за внимание.

Тихите разговори престанаха и всички се обърнаха към него.

— На реката е възникнала неприятност — каза високо Десио. — Пирати са слезли от север и са изгорили две баржи близо до имението. — В залата се надигна мърморене, но наследникът на Минванаби не беше свършил. — Лорд Джингу чу желанието на Военачалника да не разваляме рождения му ден с кръвопролития. Затова въжето на молитвената порта е вдигнато и достъпът до езерото е отрязан. Всеки съд, който се опита да проникне, ще бъде запален, а ако някой от гостите иска да си тръгне по-рано, трябва да ни уведоми, за да предупредим войниците.

Поклони се и прати злобна усмивка на лейди Акома. Слезе от сцената, акробатите заеха мястото му и празненството продължи.

Мара успя да не покаже отвращението си от поредния заговор на Минванаби. Сега всеки опит за заминаване щеше да е публична проява на страх, а така той си даваше извинение, ако гостите му бъдеха убити, след като напуснат имението. Дори не можеше да прати вест до имението си, без да извести Джингу. Погледна Папевайо и видя в уморените му очи, че и той разбира. Не можеха да предупредят Кейоке. Залозите бяха по-високи, отколкото предполагаха съветниците й. Ако умреше, атаката срещу Аяки вероятно щеше да последва преди имението на Акома да бъде известено за гибелта й.

Старият приятел на баща й Патаки Сида се приближи и се поклони учтиво. След това заговори така, че да го чуват само Мара и Накоя.

— Ще е разумно да изпратиш телохранителя си да си почине.

— Мъдър съвет, милорд. — Тя се усмихна мило. — Предложих му, но Папевайо каза, че не бил уморен.

— Ясно. Пази се, дъще на Сезу. Алмечо не обича особено Джингу. Би искал да притъпи амбициите на Минванаби, но има нужда от подкрепата им за войната си на варварския свят. Ако Джингу успее да те убие без срам, Алмечо няма да му стори нищо. — Лорд Сида погледна за момент към подиума, където вечеряха височайшите гости, и добави тихо: — Но ако Джингу наруши гаранциите за безопасност на гостите, Алмечо с радост ще го види как се самоубива ритуално. — Усмихна се, все едно си разменяха любезности. — Мнозина имат интерес към Акома. Но освен Минванаби никой няма да тръгне срещу теб. Поне знаеш кой ти е враг.

Мара кимна с уважение. Изпита внезапна топлота.

— Мисля, че знам и кои са ми приятели, лорд Патаки.

Старецът се разсмя, все едно беше казала нещо остроумно.

— Сида и Акома са се държали честно едни към други от много поколения. — Погледна към масата, където го чакаха двамата му внука. — С баща ти дори говорехме за възможен съюз. — Старите му очи се притвориха. — Искам да мисля, че някой ден двамата с теб може да говорим за същото. Сега трябва да се върна при семейството си. Дано боговете те закрилят.

— Дано боговете закрилят и Сида — отвърна Мара.

Накоя се наведе към нея и прошепна:

— Поне един тук е истински мъж, като баща ти.

Мара кимна.

— Да. Но дори той няма да ни помогне, когато Джингу нападне. — Слабите умираха публично, без помощ от никого, стига правилата да се спазваха. Минванаби щеше да удари. Въпросът бе кога.

Вече се спускаше сумрак и езерото заблестя като сребро. В небето запотрепваха звезди и робите донесоха масло и фитили, за да запалят лампите. Скоро щеше да падне пълен мрак и опасността щеше да нарасне. Мара тръгна с другите гости към трапезарията, като се опитваше да подражава на веселото им държане. Но в сърцето си мечтаеше да е воин и да се сражава с меч и броня с враговете, очи в очи. Имаше чувството, че да се разхожда така, обзета от страх, из усмихнатата тълпа, скоро ще я докара до лудост.

Вечерята в чест на Военачалника бе приготвена от най-добрите готвачи на Империята. Но Мара ядеше, без да усеща вкуса от украсените с редки метали чинии. Хранеше се бавно, за да успокои Накоя, но усещаше, че Папевайо се бори да не задреме на поста си. Знаеше, че е стоял буден цялата нощ, и въпреки че беше здрав и упорит, едва ли можеше да издържи още дълго, така че Мара се оттегли от празненството при първата удобна възможност.

Лицата на Великите не се виждаха под качулките, но двамата я проследиха с очи. Застаналият до тях Алмечо се усмихна широко и сръга лорд Минванаби в ребрата. Презрителни погледи от цялата зала се впериха в лейди Акома, която помагаше на възрастната си съветничка.

— Желая ви приятни сънища — промърмори Десио, докато минаваха покрай него.

Мара беше твърде напрегната, за да отвърне. След миг лорд Екамчи я пресрещна на вратата за коридора за една последна подигравка и Папевайо видя как раменете й се стегнаха. Мисълта, че господарката му трябва да понесе нова обида от този дребен дебелак, разпали гнева на воина и Папевайо сграбчи лорд Екамчи и го избута през вратата, преди господарката му да може да реагира.

Лорд Екамчи възкликна изненадано и дебелите му бузи се зачервиха от раздразнение.

— Негоднико, нима си мислиш, че може да ме блъскаш безнаказано?

Ударният водач на Акома отвърна абсолютно равнодушно:

— Ако пак се заяждаш с господарката ми, изобщо няма да те блъскам. Ще те заколя на място!

Екамчи зяпна. Стражите му не смееха да посегнат към оръжията си от страх, че Папевайо може да убие господаря им, преди да реагират.

— Мръдни се — заяви Мара на лорда, който й пречеше да мине. — Дори ти няма да посмееш да оскверниш празненството на Военачалника с кръвопролитие, Течачи Екамчи.

Дебелият лорд почервеня още повече.

— Ако някой слуга посегне на благородник, наказанието е смърт.

— Знам — отвърна Мара.

Папевайо вдигна шлема си, показа срамната черна лента на челото си и се ухили хищно.

Лорд Екамчи пребледня. Не можеше да иска екзекуцията на вече обречен човек. Ако наредеше на телохранителите си да нападнат Папевайо, само щеше да му гарантира почетна смърт от меч. Това увеличи омразата му към Мара, но нямаше избор, освен да се върне на пиршеството.

— Побързай, стара майко — прошепна Мара на Накоя. — Коридорите не са безопасни.

— Мислиш ли, че покоите ни са по-малък капан? — отвърна старицата, но все пак ускори крачка.

Когато се прибраха, нервите на Накоя се поуспокоиха и след като се преоблече в по-удобни дрехи, тя започна да поучава господарката си как да се опазят в тази враждебна обстановка.

— Трябва да сложим лампи отвън, от двете страни. Така всеки убиец, който се появи, ще хвърля сянка върху стената и ще го забележим. Освен това трябва да има светлина между теб и прозорците, така че твоята сянка да не се вижда от дебнещите отвън.

Мара кимна и й позволи да продължи да мърмори. Беше научила номера с лампите от Лано и вече бе накарала една от прислужниците си да ги подреди както трябва.

След като нямаше какво повече да направи, Мара започна да усеща тежестта на собствените си притеснения. Реши да ги сподели с Първата съветничка.

— Накоя, ами петдесетте войници в казармите? Гаранциите на Минванаби сигурно не се отнасят до тях. Притеснявам се за живота им.

— Не се притеснявай. — Увереността на старицата беше неочаквана след нервността й през целия ден.

— Но убийството им може да бъде лесно уредено. Една фалшива лятна треска например. При всяко съмнение за болест телата ще бъдат изгорени. Никой няма да може да докаже как са умрели.

— Напразно се притесняваш, Мара-ани. Минванаби няма да се занимава с войниците. Просто трябва да премахне теб и Аяки и тогава всеки мъж, носещ зеленото на Акома, ще се превърне в сив воин, без господар и прокълнат от боговете. Мисля, че това би допаднало повече на Джингу.

Млъкна, погледна господарката си и видя, че очите й са затворени.

— Мара, чуй ме. Тук има други опасности, като рели в тъмното. Трябва да се пазиш от Теани. — Накоя се изпъчи, сякаш въобще не бе уморена. — Гледам я цял ден. Дебне те.

Но Мара беше твърде уморена, за да остане нащрек. Легна и започна да се унася. Накоя я изгледа и разбра, че момичето е достигнало предела на издръжливостта си. Не можеше обаче да си позволи да спи, защото ако ги нападнеха, трябваше да загаси лампата и да се претърколи в ъгъла, уговорен с Папевайо, за да не би той да я закачи по погрешка.

— Чу ли ме? — попита остро Накоя.

— Да, майко на сърцето ми. — Но след като самият Военачалник се подиграваше на Акома, Теани беше най-малката й грижа. Или поне така си мислеше, докато гледаше как лампите хвърлят злокобни сенки по сандъците, в които бяха дрехите и бижутата й. Как ли щяха да се справят с честта на Акома Лано или баща й? Мара се намръщи. Какъв ли съвет щяха да й дадат мъжете, загинали от предателството на Минванаби? Никой не й отговори. В крайна сметка разполагаше само със собствения си ум.

След това заключение заспа. Приличаше на уморено до смърт дете. Накоя я бе отгледала от малка и сърце не й даваше да я тормози повече, така че стана и започна да рови в сандъка с дрехите.

Извади няколко копринени шала и ги сложи до лампата до рогозката. Последна защитна мярка, преди самата тя да се поддаде на изтощението. Каквото ще става — да става. Две жени, две прислужници и един изтощен воин не можеха да се противопоставят на силата на Минванаби. Накоя се надяваше, че евентуалната атака ще дойде рано, докато Папевайо още е достатъчно нащрек, че да реагира.

Но нощта мина без инциденти. Накоя заспа, а воинът на пост се мъчеше да се отърси от налягащата го дрямка. Изтормозените му нерви го караха да вижда в градината странни сенки и дебнещи заплахи. Той мигаше и мигаше, и сенките се превръщаха в дървета, храсталаци или просто облаци, закриващи луната. Папевайо се унасяше, но се стряскаше и при най-малкия намек за шум. Въпреки това, когато нападателят нахлу, бе задрямал.

Мара се събуди потна и объркана. Не знаеше къде се намира.

— Кала? — промърмори тя името на обичайната си прислужница.

Звукът на раздрана хартия и чупещо се дърво я разсъни мигновено. Две тела тупнаха до нея и някой изръмжа от болка.

Мара се претърколи, блъсна Накоя — старицата се събуди с писък — и запълзя към безопасния ъгъл, уговорен с Папевайо. Накоя сграбчи шаловете и ги хвърли върху лампата. Огънят разцъфна като цвете и прогони тъмнината.

От мрака зад раздраната стена долиташе хрипливо пъшкане.

Мара примигна, заплака и се замоли на Лашима. Видя как Накоя грабва една възглавница и избутва с нея запалените шалове към разкъсаната стена.

Пламъците подскочиха и хвърлиха златиста светлина върху разкривените черти на някакъв човек, който се боричкаше на прага с Папевайо. Първият ударен водач на Акома го беше затиснал и го душеше. Противниците изглеждаха равностойни по сила, но малцина можеха да се мерят с бойната ярост на Папевайо. Двамата опитваха да се удушат. Мара се сепна, като видя камата, която стърчеше от рамото на Папевайо.

Но макар и ранен, Папевайо стисна главата на нападателя с две ръце и дръпна. Чу се шумно изпукване, ръцете на нападателя увиснаха и тялото му потръпна. Папевайо го пусна и трупът падна на пода с неестествено извит врат.

В двора се раздвижиха смътни сенки, а Накоя се разкрещя:

— Пожар! Пожар! Бягайте!

В лятната суша цуранските къщи горяха като слама. Пламъците, запалени от Накоя, вече облизваха гредите на тавана.

Папевайо посегна за меча си, погледна през рамо и понечи да се мръдне настрани. Звукът, който последва, смрази Мара. Острие, пронизващо плът, и стон. Телохранителят й се олюля и падна. Над него се люшнаха оранжевите пера на офицер на Минванаби.

Ударен водач Шимицу се обърна към Мара с окървавен меч в ръка. В очите му се четеше намерение за убийство.

Но Мара не побягна. Огледа се, видя, че отвсякъде към тях тичат събудени от виковете на Накоя хора, и каза високо:

— Ще ме убиеш пред очите на гостите и ще обречеш господаря си на смърт, така ли?

Шимицу също бе видял тичащите към тях хора. Пламъците вече бяха обхванали покрива и към писъците на Накоя се присъединяваха други.

Бяха изтървали шанса да я убият. Шимицу обичаше Теани, но воинският кодекс не можеше да постави една куртизанка над честта. Той се поклони и прибра окървавения си меч.

— Лейди, помогнах на телохранителя ти да се справи с един крадец. Уви, боговете повелиха и той да загине. Сега трябва да се измъкнем от пожара!

— Крадец ли? — ахна Мара. Папевайо лежеше в краката й с кама с черна дръжка в рамото. Това не можеше да го убие, за разлика от пробождането в сърцето.

— Хайде, дете. — Накоя хвана господарката си за ръка и я повлече надалеч от пожара.

Очите на Мара бяха пълни със сълзи — и от пушека, и от мъка. Тя се отскубна от ръката на Накоя и махна на слугите на Минванаби, които бяха дошли да помогнат. Накоя изруга, което се случваше изключително рядко, но господарката й отказа да помръдне.

Шимицу също се обърна към Мара.

— Ела, лейди. Стените ще паднат.

Жегата ставаше непоносима.

Десетки хора с ведра вече гасяха пожара. Водата засъска по пламтящите греди, но от другата страна на помещението спрямо трупа на мъртвия крадец. Дрехите му вече горяха и всички доказателства щяха да бъдат заличени.

— Няма да тръгна, докато не изнесете тялото на Ударния водач.

Шимицу кимна, наведе се и нарами трупа на воина, когото бе убил преди малко. Мара го последва, като кашляше от пушека.

И тъкмо да заплаче заради смъртта на верния си служител и приятел, се появи Джингу Минванаби. Изглеждаше доволен и дори като че ли се усмихваше.

Шимицу остави тялото на Папевайо на тревата и каза:

— Господарю, един от слугите ти се оказа крадец. Открих го мъртъв, убит от телохранителя на лейди Акома, но храбрият воин също загина. Намерих у престъпника това.

И Шимицу показа една не особено красива огърлица от ценен метал.

Джингу кимна.

— Това е на жена ми. Престъпникът явно е слуга, който е преровил покоите ни, докато пирувахме. — Обърна се към Мара със зла усмивка. — Жалко, че толкова прочут воин се е жертвал за една дрънкулка.

Нямаше доказателства или очевидци, които да оборят тази очевидна лъжа. Разсъдъкът на Мара обаче се върна, като студен порив на вятъра, и тя се поклони официално на Джингу Минванаби.

— Милорд, вярно е, че Ударен водач Папевайо загина храбро, защитавайки богатствата на жена ти.

Лорд Минванаби прие потвърждението й за капитулация пред превъзходството му в Играта и отвърна утешително:

— Лейди, храбростта на твоя Ударен водач в защита на фамилията ми няма да бъде забравена. Нека всички тук знаят, че той се е справил с изключителна чест.

А Мара продължи високо:

— Тогава духът на Папевайо трябва да бъде почетен, както заслужава. С церемониално погребение, съответстващо на саможертвата му.

Джингу се поколеба. Не можеше да откаже молбата й. В този миг забеляза, че Военачалникът му се усмихва от една врата в другия край на двора.

Алмечо знаеше, че Папевайо е убит по поръчка, но извиненията не противоречаха на протокола и това го забавляваше. Мара не бе поискала милост, нито бе потръпнала от бруталността на Великата игра, така че заслужаваше компенсация от врага си.

— Джингу, бижуто на жена ти е много по-скъпо от тази церемония — подвикна Алмечо. — Погребете човека както трябва. Смъртта му те оставя в дълг на честта. И понеже загина на моя рожден ден, двайсет от имперските ми стражи ще стоят на пост около кладата му.

Джингу се поклони почтително, но очите му бяха студени.

— Слава на Папевайо — каза той сухо. — Утре ще почетем духа му с подобаващо погребение.

Мара се поклони и се върна при Накоя. Загледа как Шимицу вдига безжизненото тяло на Папевайо и го подава на хората, които щяха да го подготвят за церемонията. Сълзите напираха в очите й. Без Папе нямаше изгледи да оцелее. Безжизнените ръце, които сега се влачеха по влажната трева, я бяха пазили още от люлката; бяха подкрепяли първите й стъпки; бяха я спасили от убиеца в градината. Това, че лорд Минванаби трябваше да плати за погребалната церемония и да почете воина на врага си, не беше никаква победа. Ярката червена риза с бродерия и пискюли вече нямаше да дразни хората по пиршествата и тази загуба за нея беше по-тежка и важна от всяка победа в Играта на Съвета.