Реймънд Фийст, Джани Вурц
Дъщеря на Империята (15)

14.
Прием

Куриерът тръгна.

Мара стисна с ръце ръба на писалището и отчаяно пожела да не го беше пращала. Съобщението, което носеше на Гилдията на носачите, можеше лесно да донесе смъртта й и окончателното унищожение на Акома. Но алтернативата бе да живее без чест, да посрами предците си и да оскверни древния кодекс на фамилията. Така че бе приела поканата на Минванаби.

Накоя се появи намръщена, сигурен знак, че е видяла тръгването на куриера. Въпреки годините умът й бе все така пъргав и тя знаеше, че дървеният цилиндър не съдържа търговски инструкции от Джикан.

— Трябва да се подготвиш сериозно, лейди. — Държането й беше като на безупречен Пръв съветник, но тонът й не можеше да скрие нито дългогодишната им близост, нито страха й. Страх за господарката и за всички в именията на Акома, които се бяха заклели пред натамито. Посещението в имението на Минванаби щеше да е като да дразниш чудовището, докато пристъпяш в устата му. Само най-могъщите оцеляваха, а позициите на Акома в Съвета не бяха възстановени след смъртта на лорд Сезу и наследника му.

Но Мара не даде на съветничката си възможност да сподели притесненията си. Вече не беше неопитното момиче от храма на Лашима и нямаше да се поддаде на заплахите на Минванаби. Паниката й щеше да даде победата на Джингу, а импулсивният му характер даваше възможност за някакво неочаквано предимство.

— Погрижи се за пътуването, Накоя, и нареди прислужниците да приготвят гардероба ми. Папевайо да избере войници за почетната ми стража. Доверени и изпитани мъже, които Кейоке може да отдели от охраната на имението. — Тръгна към една полица със свитъци и спря, за да преброи дните. — Аракаси върна ли се?

Брули и Аракаси бяха заминали преди седмица. Единият да се оправя с гнева на баща си, а другият да поддържа шпионската мрежа на господарката си. Накоя намести една от иглите в косата си.

— Върна се преди по-малко от час, господарке.

— Ще се срещна с него, но първо ми прати Джикан. Трябва да обсъдим доста неща, преди да замина за рождения ден на Военачалника.

— Както пожелаеш. — Накоя се поклони.

Мара погледна към следобедното слънце, което прозираше през хартиената стена на кабинета. Художникът бе нарисувал майсторски ловна сцена с хищна птица, която се спускаше към плячката си. Мара потръпна. Тя самата се чувстваше крехка като птица и се зачуди дали някога ще поръча подобно произведение на изкуството.

Дойде Джикан, натоварен с документи и списък на решенията, които трябваше да се вземат преди заминаването. Мара се опита да се съсредоточи върху търговските въпроси. Най-много я тормозеше възражението на Джикан срещу закупуването на роби от Мидкемия, за да разчистят ново пасище за нийдрите, след като бяха дали старото на чо-джа. Въздъхна и разтърка намръщеното си чело.

Имаше си достатъчно проблеми и реши да остави въпроса с покупката за след като се върне от рождения ден на Военачалника. Ако оцелееше след празненствата в имението на Минванаби, щеше да има достатъчно време да се оправи с колебанията на Джикан. А ако Джингу реализираше кроежите си, въпросът щеше да е без значение. Аяки щеше да получи настойник от Анасати или да загине, а Акома щеше да бъде претопена или унищожена. Посегна раздразнено към следващия списък. За първи път щеше да изпита облекчение, след като приключеше с Джикан.

Следобедът мина в работа с Джикан. Мара беше схваната и нареди да й донесат охладени плодове и питиета. След това разпореди да извикат Аракаси за подробния му доклад за Минванаби — от това колко слуги има в кухнята до имената и характерите на наложниците му.

— Всичко наред ли е? — попита тя, щом шпионинът влезе.

— Господарке, агентите ти са добре. Почти нямам какво да добавя, защото изготвих доклада, преди да се изкъпя. — Мара забеляза, че е уморен и измършавял, и му махна да седне пред подноса с плодове.

Аракаси се настани, а тя му каза за празненството по случай рождения ден на Военачалника в имението на Минванаби.

— Нямаме право на грешка — обясни му, докато той гълташе шепа ягоди.

Аракаси — по-тих от обикновено — въздъхна и каза:

— Дай ми място в почетната стража, господарке.

Мара затаи дъх.

— Това е опасно. — Изгледа го остро: знаеше, че желанието му за мъст не отстъпва на нейното.

— Наистина ще е опасно, господарке. И ще има смърт. — Аракаси стисна един плод с длан и по пръстите му потече червен сок. — И все пак ме вземи.

Мара преодоля колебанията и кимна в знак на съгласие, макар да знаеше, че Аракаси вероятно ще загине при евентуален опит да я защити. Той умееше да се представя за офицер, но нямаше почти никакъв опит с оръжията. Това, че искаше да я придружи, намекваше за изключителното коварство, което можеше да се очаква от лорд Минванаби. А ако тя загинеше, Аракаси сигурно щеше да опита едно последно отмъщение, докато Джингу е в обсега му. Но тя му дължеше поне това, заради чо-джа и всичко, което бе направил за Акома.

— Мислех да взема Люджан, но тук ще имат нужда от него. — Кейоке бе признал намусено, че въпреки че се прави на хитрец, Люджан е талантлив офицер. А ако му се наложеше да брани Аяки… Мара реши да не мисли за това. — Върви при Папе. Ако той ти повери офицерско перо, му помогни да избере хора за ескорта.

Аракаси се поклони и излезе, а Мара плесна с ръце на слугините да изнесат подноса с плодовете и пак погледна изрисуваната стена за последно.

Чакането най-сетне бе свършило. Хищникът се спускаше към плячката си. Минванаби беше горд, уверен и могъщ, но тя трябваше да намери начин да го победи на собствената му територия.

 

 

Летните пътища бяха сухи и прашни от керваните и не особено приятни. След кратък преход до Сулан-Ку Мара и петдесетте й войници продължиха към имението на Минванаби с баржа.

Шумотевицата по пристанището не я разсейваше. Гледката на разголените роби не можеше да откъсне вниманието й от вражеските интриги. Мара се настани под навеса заедно с Накоя и установи, че вече не й е странно да управлява фамилията. След напускането на храма на Лашима бе пораснала и се бе променила. Сега беше достатъчно решителна, за да прикрие ужаса си. Капитанът започна да дава команди и робите хванаха веслата.

Пътуването нагоре по реката отне шест дни. Мара изкара повечето време, като съзерцаваше блатата и наводнените ниви тиза. Накоя спеше през деня, а вечер даваше майчински съвети на войниците, които опитваха да избият облаците насекоми. Мара я слушаше, докато ядеше плодове. Знаеше, че старицата не очаква да се върне жива. И наистина, всеки залез беше ценен, с отраженията на блестящите облаци в реката и бавното спускане на мрака.

Имението на Минванаби се намираше до малък приток на реката. Изпотени въпреки ранното утро, робите гребяха здраво, за да изпреварят по-бавните търговски кораби. Заобиколиха едно наколно селище на събирачи на раци, плитчините останаха зад тях и реката стана по-дълбока. Мара гледаше ниските хълмове и изящно подрязаните дървета. След това баржата навлезе във води, в които от векове не бе плавал никой Акома: враждата с Минванаби бе почнала толкова отдавна, че никой не помнеше началото.

Коритото се стесни, течението стана по-силно и баржата запъпли едва-едва. Най-после приближиха издигнатата над реката ярко оцветена молитвена арка, която бележеше границата на земите на Минванаби.

Един войник се поклони на Мара и посочи арката.

— Виждаш ли, господарке? Въпреки украсата арката всъщност е мост.

Мара се сепна, защото гласът беше познат. Огледа мъжа и се усмихна. Аракаси се бе слял толкова перфектно с почетната й стража, че почти бе забравила, че е на борда.

Шпионинът отново насочи вниманието й към арката.

— Ако стане нещо, Минванаби качват горе стрелци с масло и парцали, за да подпалят всеки нападащ кораб. Чудесна защита.

— Като гледам колко бавно се движим, едва ли някой може да проникне в езерото им. — Мара погледна разпененото течение под кърмата. — Но пък поне може да се побегне достатъчно бързо.

Аракаси поклати глава.

— Погледни надолу, господарке.

Мара се наведе през борда и видя гигантското въже, опънато между стълбовете на арката, само на сантиметри под баржата. В случай на нужда механизмът в кулите щеше да го вдигне и да отреже отстъплението на всички кораби.

— Тази защита е смъртоносна за бягащите кораби, също както и за нападащите.

— И ще е разумно да го имам предвид, нали? Приемам предупреждението ти. Но не казвай нищо на Накоя, защото ще се размърмори толкова силно, че ще смути дори покоя на боговете.

— Няма нужда да казвам нищо. Старата майка вижда ножове в леглото си всяка вечер. — Той понижи глас. — Видях я как преобърна възглавницата шест пъти дори след като Папевайо бе направил проверка.

Мара сбърчи вежди, неспособна да оцени шегата. Накоя не беше единствената с кошмари.

Баржата мина под арката и сянката й я накара да потръпне, сякаш бе усетила дъха на Туракаму.

Плясъкът на веслата отекна в каменните колони и свод. След това слънцето се показа отново, заслепяващо и горещо след сянката, и Мара ахна.

Гледката направо спираше дъха. Имението беше разположено в началото на долина, започваща от брега на езерото. Приличаше на някакво вълшебно място от детските приказки. Всяка сграда беше с перфектен дизайн и цвят. Централната постройка беше от камък, древен палат на хълм над езерото. Надолу имаше терасирани градини и други сгради, високи по два-три етажа. Имението си беше направо като село, общност от слуги и войници, лоялни на Джингу. Беше впечатляващо. Мара изпита моментна завист, че кръвният й враг живее в такъв разкош. Ветрецът от езерото осигуряваше прохлада и в най-жежките месеци, а флотилията оранжеви лодки се грижеше лордът винаги да разполага с прясна риба на трапезата си.

След това осъзна още нещо. Долината беше като гърло на шише, лесна за защита и отцепване. Подобно на отровното растение, което примамваше насекоми със сладникава миризма, тази долина не позволяваше никакъв шанс за незабелязано бягство.

Папевайо също забеляза това и нареди на войниците си да се приготвят, защото се приближаваше баржа със стрелци на Минванаби, командвани от Патрулен водач.

— Кой навлиза в земите на Минванаби? — чу се вик.

— Лейди Акома — отвърна Папевайо.

Офицерът ги поздрави.

— Преминете, лейди Акома.

Накоя посочи три подобни баржи и изсумтя:

— Разположили са стрелци из цялото езеро.

Очевидно нямаше път за бягство от дома на Минванаби. Оставаше им победа — или смърт.

Имението на Минванаби се оказа още по-красиво отблизо. Всички сгради бяха боядисани изящно, като преобладаваха пастелните тонове, за разлика от обичайното бяло. От гредите висяха шарени вимпели и пъстри фенери, поклащащи се от ветреца. Из въздуха се носеше лек звън. Чакълените пътечки между сградите бяха оградени с цветни лехи. Мара си помисли, че градините в двора ще са по-хубави от всичко, което е виждала.

Гребците на Акома прибраха веслата и подхвърлиха въжета на работниците по кея, където вече се бе събрала официална група посрещачи. Начело беше Десио, най-големият син на Минванаби; носеше оранжево-черна шапка, показваща ранга му на наследник.

Слуги с ливреи хванаха въжетата и баржата пристана леко. Стражата на Минванаби застана мирно, а Десио тръгна към носилката на Мара, докато робите я сваляха, и кимна в имитация на поклон, който граничеше с обида.

— Лейди Акома, приветствам те от името на баща си на нашите празненства в чест на Военачалника.

Мара пък не отвори докрай завеските на носилката. Огледа Десио и след като не видя много интелект в очите му, отвърна със същото небрежно кимване.

За миг наследникът се стъписа, но бе принуден да признае по-висшия й социален статус и попита:

— Как си, лейди Мара?

— Добре съм, Десио — отвърна тя спокойно. — Акома се радват да почетат лорд Алмечо. Кажи на баща си, че приемам гостоприемството му.

Десио вирна брадичка. Беше твърде горд, за да понесе подигравките на жена, която изглеждаше почти като дете.

— Приветственият пир ще започне един час след пладне. Слугите ще ви покажат покоите.

— Слугите ли пазят честта на Минванаби? — Мара се усмихна многозначително. — Трябва да запомня това, когато дойде време да поздравя лорд баща ти.

Десио почервеня. Един Патрулен водач пристъпи напред, за да сложи край на неловката ситуация.

— Милейди, ако позволите, ще заведа войниците ви до отредената им казарма.

— Не позволявам! — Мара се обърна към Десио. — По традиция ми е позволено да имам петдесет войници, които да се грижат за личната ми безопасност. Ако баща ти има други намерения, ще си тръгна веднага, а той да обяснява отсъствието ми на Военачалника. Предполагам, че при такива условия не само Акома ще си тръгне.

— Твърде много фамилии дойдоха да почетат Военачалника. — Десио се помъчи да прикрие злобната си усмивка, но не успя. — Ако пуснем охраната на всички благородници, имението ще заприлича на военен лагер. А Алмечо обича спокойствието. За да уважим желанието му, всички войници ще останат при главния ни гарнизон в началото на долината. Без изключения. С всички се отнасяме еднакво.

— Значи баща ти залага честта си като гаранция — намеси се без колебание Накоя.

Десио наклони глава.

— Очевидно. — За да склони гостите си на подобен компромис, домакинът трябваше да гарантира безопасността им с личната си чест. Ако нещо сполетеше някой от тях, лорд Джингу можеше да изкупи срама само с цената на собствения си живот. Наследникът на Минванаби се обърна към един слуга. — Покажи стаите, които сме подготвили за лейди Акома, Първата съветничка, две прислужници и личния й телохранител.

После щракна с пръсти към един офицер с оранжево перо и добави:

— Ударен водач Шимицу и хората му ще се погрижат да настанят войниците ви в казармата.

Мара погледна успокоително Аракаси. Беше ядосана, но не и изненадана, че Минванаби я отделят от почетната й стража. Нямаше да наруши правилата на гостоприемството и да протестира, особено след като много от хората й носеха белези от битки под слугинските ливреи. Не, Акома не можеше да триумфира със сила, а само с хитрост, стига да имаше някакъв шанс за оцеляване. Мара се примири и избра за личен телохранител Папевайо. След това тя, Накоя и най-добрият й воин последваха слугата, който трябваше да ги заведе до покоите им.

Централната сграда на Минванаби беше древна, пощадена от пожари и разграбвания през древните войни заради доброто разположение на долината. Разположена беше около правоъгълен вътрешен двор, традиционен за цураните, и бе разширявана, променяна и достроявана през вековете. Новите пристройки се спускаха надолу по склона и имението се бе превърнало в лабиринт от коридори, вътрешни дворчета и свързани къщи. Папевайо й помогна да слезе от носилката и Мара с неудоволствие осъзна, че ще се нуждае от упътванията на слугите, защото не можеше да запомни сложния маршрут от едно преминаване.

Коридорите се виеха и сучеха и всяко дворче приличаше на предишното. Мара чуваше гласове през притворените стени, някои на познати благородници, но повечето й бяха неизвестни. След това гласовете изчезнаха и в коридора падна тишина, като преди атаката на хищник от джунглата. Когато слугата отвори паравана към покоите й, Мара вече знаеше, че Джингу възнамерява да я убие. Защо иначе щеше да я тика в най-изолирания и отдалечен край на къщата си?

Слугата се поклони с усмивка и спомена, че може да изпрати прислужници, ако лейди Акома и Първата й съветничка имат нужда от помощ с банята и обличането.

— Моята прислуга е достатъчна — отвърна кисело Мара. Точно тук нямаше нужда от непознати около себе си. Изчака носачите да оставят багажа й и побърза да затвори вратата. Папевайо незабавно започна внимателна проверка на помещенията. Накоя гледаше стреснато и Мара си спомни, че с изключение на краткото си пътуване при годежа със сина на Анасати старицата никога не бе напускала имението на Акома.

Папевайо каза, че покоите са безопасни, и Мара го прати да пази вратата. Накоя я изгледа облекчено, после каза тихо:

— Щом Джингу дава гаранции за безопасността на гостите си, значи ще има примирие като за държавно събитие.

Мара поклати глава.

— Мисля, че желанието е замъглило преценката ти, стара майко. Джингу залага живота си срещу насилие от страна на неговите хора и другите гости. Но не и срещу случайни злополуки.

За разлика от главната зала на Анасати, която беше мрачна, задушна и миришеше на лак, залата на Минванаби бе обширна и светла. Мара спря на входа да й се полюбува, преди да се присъедини към гостите, които се бяха струпали като пъстри птици. Помещението беше впечатляващо, построено във вдлъбнатина на самия връх на хълма, с вход и подиум от противоположните страни. Високият таван беше от паравани, които се отваряха към небето. Покрай стените минаваха галерии, от които се излизаше и на балкони навън. В центъра се издигаше огромно дърво, около което имаше каменни колони, а пред подиума имаше малко басейнче, което се пълнеше от ромолящо поточе. Някой от далечните предци на Минванаби беше наел изключително гениален архитект. Талантливите творци обаче явно бяха служили само на предишните поколения, защото двойката на подиума носеше безобразно крещящи облекла, особено съпругата, която бе в оранжево и зелено.

— Боговете са благословили този дом с голямо богатство — измърмори Накоя. — Но не са го благословили с разум. Помисли само колко насекоми влизат през тавана, да не говорим за прахоляка и дъжда.

Мара й се усмихна.

— Нима ще поучаваш дори това змийско гнездо? Сигурна съм, че Минванаби затваря покрива, когато времето е лошо. А и жена му носи твърде много грим, за да си позволи да я мокри дъждът.

Накоя с въздишка призна, че очите й вече не са толкова силни, колкото в младостта й, и Мара я потупа успокоително. След това заслиза надолу. Беше облечена в очарователна рокля с пришити нанизи от перли и със зелени панделки в косата. Папевайо — с парадни доспехи, но бдителен като на бойно поле — последва господарката си и Първата съветничка. В някои отношения социалните събирания на цураните си бяха по-опасни: съюзите в Играта на Съвета се променяха и всеки лорд можеше да се окаже враг. Малцина щяха да се поколебаят да навредят на Акома, ако можеха да извлекат изгода. А тук, на територията на Минванаби, много благородници, които всъщност не враждуваха с Мара, можеше да се повлекат по тенденциите на мнозинството.

Мара не беше поразена от демонстрираното богатство. Скромното й облекло затвърждаваше първоначалното впечатление на благородниците, че е младо и неопитно момиче, запазило фамилията си благодарение на брака с могъщите Анасати. След смъртта на Бунтокапи тя отново се превръщаше в плячка. Мара възнамеряваше да задълбочи заблудата им. Това увеличаваше шанса да дочуе някаква информация, която можеше да се окаже полезна. Докато се приближаваше към подиума, за да поздрави лорд Минванаби, тя се оглеждаше кой с кого клюкарства. Обучението от храма й беше много полезно. Отговаряше учтиво на тези, които я поздравяваха, но не се залъгваше от сладки усмивки и мили думи.

Джингу Минванаби наблюдаваше приближаването й с хищническия интерес на джагуна. Спря да говори със съветниците си, докато тя се изкачваше да благодари за гостоприемството му.

За пръв път се изправяше пред най-древния враг на семейството си.

Лорд Минванаби беше… разплут. Очевидно не бе обличал доспехи от младостта си, но очите му горяха с коварство и злоба. На китките си носеше нанизи с перли, а седефената украса по яката му лъщеше от пот. Поклонът му бе почти презрителен.

— Лейди Акома. — Гласът му бе груб като вида му. — Много сме доволни, че реши да дойдеш на празненството ни в чест на Военачалника.

Мара знаеше, че всички присъстващи са се обърнали да видят как ще се справи, и отвърна на свой ред с минимален поклон.

— Благодаря за така любезната покана.

Джингу се подразни от отговора й и махна на някого да се приближи до подиума.

— Мисля, че се познавате. — Устните му се извиха в подла, нетърпелива усмивка.

Лейди Акома изобщо не погледна жената, която се приближи. Аракаси я бе предупредил, че Теани е в имението, а и отдавна знаеше, че конкубинката е агент на Минванаби. Но фактът, че бившата любовница на Бунтокапи бе проникнала толкова дълбоко сред приближените на Джингу, я стресна. Теани бе по-умна, отколкото бяха предполагали. Явно беше фаворитка, ако се съдеше по коприната, бижутата и верижката от редки метали на врата й. Красотата и бижутата обаче не можеха да прикрият злия й характер. Погледът й беше смразяваш и изпълнен с омраза.

Ако обърнеше внимание на подобна жена, щеше да е ненужна учтивост и можеше да се приеме като слабост, така че Мара заговори, вперила очи в лорд Минванаби.

— Със съветничката ми току-що пристигнахме след дълго и уморително пътуване. Милорд ще ни покаже ли местата ни, за да може да се подкрепим, преди да започнат празненствата?

Джингу намести гънките на дрехата си с дебелите си пръсти, поръча си студено питие и докато го донесат, започна да гали ръката на Теани, жест, който жена му игнорира. И чак след като с това забавяне даде да се разбере, че ще изпълни желанията на гостите от Акома, когато пожелае, кимна на един слуга и нареди:

— Заведи лейди Мара до третата маса в края, до входа на кухнята, за да може да я обслужват бързо. — И се разсмя доволно на просташката си обида.

Но това не бе достатъчно за Теани и тя, ядосана, че Мара се прави, че не я забелязва, заяви високо, та да я чуят всички:

— Трябва да пратиш тази жена при робите, милорд. Всички знаят, че величието на Акома зависи от благоразположението на Анасати, а лорд Текума почти оттегли протекцията си след смъртта на сина си.

Обидата беше твърде тежка, за да не й се обърне внимание, и Мара отговори все така без да поглежда Теани:

— Милорд Минванаби, всички знаят, че си прочут с… щедростта си, но дори ти едва ли би се задоволил с остатъците от други мъже.

Джингу прегърна Теани през кръста и я придърпа към себе си.

— Грешиш, лейди Мара. Тази жена не е изгонена, а просто е надживяла господаря си. Ще го кажа само веднъж: Теани е ценен и уважаван член на моето домакинство.

— О, ясно. — Мара направи небрежен поклон. — Доколкото познавам вкусовете ти, ще ти служи добре. Покойният ми съпруг нямаше оплаквания. — Най-после погледна Теани и добави презрително: — Но пък апетитите на Бунто бяха доста простички.

В очите на Теани блеснаха искри. Това, че Мара не се засягаше от обидите й, я вбесяваше.

Лорд Минванаби се намръщи. Това дребно момиче от храма на Лашима май не се притесняваше от заплахите и обидите. Даже се държеше съвсем на ниво при този първи сблъсък. Слугата вече чакаше зад нея, за да я настани, и Джингу нямаше какво да направи, освен да му нареди да я заведе на определената за нея маса.

Пиршеството се точеше бавно. Храната, музикантите и танцьорките бяха на ниво, но масата до кухнята беше задушна, шумна и слугите непрекъснато минаваха покрай нея. Жегата и миризмата караха Накоя да се чувства зле, а Папевайо изглеждаше изтощен още преди да поднесат първото ястие. Непрекъснатото движение на непознати около кухнята го държеше нащрек, защото във всеки поднос имаше неща, които в опитни ръце можеше да се окажат оръжия. Беше чул думите на Мара за „злополуките“. Не беше много вероятно Джингу да нагласи убийство при такава публична проява, но отровният поглед на Теани не се откъсваше от Мара. Така че ударният водач на Акома беше нащрек и щом разчистиха подносите от десерта, докосна рамото на господарката си и каза:

— Предлагам да се приберем в покоите, преди да се стъмни. Тук може и да не стане нищо, но коридорите са опасни.

— Трябва да намерим начин да се свържем с Аракаси, за да знае къде да доставя съобщения в случай на нужда — отвърна Мара.

— Не можем, защото рискуваме да ни разкрият — каза Папевайо. — Довери се на Аракаси, господарке. Агентите му ще се свържат с него лесно, а той ще ни открие, ако се наложи.

Мара кимна, потупа Накоя по ръката и се изправи. Тъй като Военачалникът щеше да се появи чак утре, оттеглянето й нямаше да обиди никого. А и тя искаше да засили впечатлението, че е млада, неопитна и й липсва такт. Ранното й оттегляне щеше да остави точно такива впечатления у гостите и може би щеше да й даде шанс да измисли защита. Минванаби пък щеше да има затруднения при кроежите си, защото всеки враг го дебнеше за слабост, от която да се възползва.

Мара изпрати слугата, който разчистваше масата, да съобщи на лорда, че се оттегля. Когато информацията стигна подиума, столовете на Акома вече бяха празни. Доволен от дребната си победа, Джингу не забеляза, че и Теани е изчезнала.

Синият копринен шал, който покриваше косата на Теани, падна зад нея, докато бързаше по коридора. Тя не спря да го вдигне, не вдигна и косата си, която се бе разпиляла по раменете й. Покоите на Ударен водач Шимицу бяха след следващия двор, а вече нямаше нужда да се крие. Единственият, който можеше да я види, бе робът, който палеше лампите. Но тази вечер робът щеше да мине късно, защото бе затрупан с работа покрай нуждите на гостите на Джингу.

Теани спря, разтвори робата си, така че гърдите й да се виждат, и се усмихна. Ако се постараеше тази вечер, кльощавата кучка от Акома щеше да умре. Колко щеше да е сладко да чуе писъците й.

Вратата към покоите на Шимицу в другия край на двора беше открехната. Светлината на лампата очертаваше силует на мъж, който държеше манерка. Пак беше почнал да пие. Само защото Теани се бе забавила в залата в напразен опит да убеди Джингу да ускори убийството на Мара. Теани обаче искаше това удоволствие за себе си.

Вмъкна се през открехнатата врата толкова тихо, че тъмнокосият мъж не я усети. Теани се възползва от момента, за да го огледа.

Шимицу, Първи ударен водач на Минванаби, беше прочут с верността и прямотата си. Бързите му рефлекси и безпогрешните преценки на бойното поле му бяха донесли ранно повишение. Единствената му слабост бе, че се палеше бързо и бе склонен към избухвания. Настроението му бе трудно за разгадаване, освен когато бе пиян. Теани видя в издадената му долна устна раздразнение, характерно за мъже, ядосани на любовниците си, и се поздрави за добре изиграната роля. Знаеше, че Шимицу е глупав и отчаяно копнее за тялото й, като бърка плътското желание с любовта. Виждаше потните му гърди и знаеше, че е неин — неин перфектно подготвен инструмент, както много мъже и жени преди него.

Освен Мара. Лейди Акома й се беше изплъзнала. Теани докара най-съблазнителната си усмивка и докосна потното му рамо.

Той се сепна рязко и посегна към меча до коляното си. Острието излезе със съсък от ножницата и се устреми напред. В последния миг Шимицу позна любовницата си и върхът закачи меката коприна и спря миг преди да пусне кръв.

— Жено! — Лицето на Шимицу пребледня, след което се зачерви от гняв, че не беше усетил идването на Теани. Той обаче бързо възвърна самообладанието си и забеляза странния блясък в очите й. Устните й бяха леко разтворени, сякаш мечът беше като любовник, чакащ прегръдка. Зърната й се втвърдиха и тя задиша дълбоко, възбудена от допира на острието до плътта й. Извратените й страсти развалиха радостта му от появата й и Шимицу прибра меча с отвращение.

— Ти си луда, жено! Можеше да те пронижа!

Но гневът и отвращението се стопиха бързо. Теани се протегна, гърдите й се притиснаха към туниката му и той сведе глава, прегладнял за целувката й, която бе разгорещена от близкия досег със смъртта. Беше го разгадала напълно. Всяко докосване сякаш го разтапяше до мозъка на костите. Шимицу не можеше повече да сдържа желанието си и посегна към връзките на дрехата й.

— Можеш ли да останеш, любов моя? Кажи ми, че Джингу е зает с гостите си и че няма нужда да се връщаш в леглото му тази нощ.

Теани близна ухото му, дъхът й пареше врата му.

— Джингу не ме очаква — излъга тя. Изчака пръстите му да се вкопчат по-решително в дрехите й и го отблъсна. — Но не мога да остана тази нощ.

Шимицу се намръщи и очите му внезапно се втвърдиха.

— Защо? Да не би да имаш чувства към друг?

Теани се засмя и го остави да почака малко, преди да смъкне робата по раменете си и да покаже красивите си гърди.

— Не обичам никой друг, могъщи воине. — Вложи в тона си достатъчно сарказъм, за да го притесни. — Тази нощ не мога да остана поради политически ангажименти. Сега, ще си губим времето или… — Изстена и захапа леко устните му.

Грубите ръце зашариха по нежната й кожа.

— Тогава защо се забави толкова?

Теани отметна златистата си коса със заучено движение.

— Колко си недоверчив. Боиш се, че мечът ти е не достатъчно голям, за да задоволи жена ли? — Тя се дръпна, едновременно за да го подразни и за да му даде възможност да огледа полуголото й тяло.

Шимицу се намръщи я хвана за раменете. Този път Теани се разтопи като масло. Пръстите й се вмъкнаха игриво под робата му и погалиха вътрешната страна на бедрото, което го накара да настръхне от удоволствие.

— Толкова могъщ меч — измърмори тя и сведе поглед с нацупена усмивка. — Лорд Минванаби ме задържа да ми даде нареждания. Явно иска кучката от Акома да умре и аз съм натоварена с тази мръсна задача.

Ръцете й откриха точното място и го погалиха, както обичаше, но Шимицу се дръпна. Теани усети, че е прибързала или е сгрешила с представянето на нещата. Наведе се и го подразни с език, косата й се спусна по бедрата му.

Шимицу се вцепени за миг, след това ръцете му се стегнаха около гърба й, а гласът му стана замечтан.

— Странно, че милорд ти е дал такива нареждания, любима.

Интересът на Теани нарасна. Тя се надигна и започна да развързва сандалите му.

— Богове, винаги ли трябва да носиш бойните си сандали в къщата?

Твърдото й зърно се търкаше в коляното му и го възбуждаше толкова много, че отговори на следващия й въпрос, без да се замисли.

— Защо? Милорд ми каза вчера, че момичето от Акома трябва да умре, но че първо иска да прекърши духа й. Да я ужаси, като убие първо служителите й, така че като удари накрая, тя да бъде съвсем сама. — Спря, защото се усети, че е казал твърде много. Зарови пръсти в златисточервената коса на Теани, дръпна главата й към себе си. — Мисля, че лъжеш, жено. Няма да ходиш да убиваш Мара, а ще спиш с друг.

Очите на Теани проблеснаха, донякъде от възбуда, защото насилието й харесваше, и донякъде защото мъжете бяха безкрайно предсказуеми. Но не отрече, а продължи да го провокира.

— Защо мислиш, че лъжа?

Шимицу хвана китките й и изви тялото й към себе си.

— Защото заповедите ми за утре са да наглася фалшиво нападение от крадец и да се убедя, че Папевайо ще загине пред прага на Мара. Защо тогава лорд Минванаби ще ти казва да пратиш момичето при Туракаму, без да отмени моите заповеди?

Теани вдигна брадичка предизвикателно, разгорещена от любовната игра и от учудващата лекота, с която го бе подвела да издаде всички тайни.

— Откъде да знам какво мислят благородниците? — Погледна го в очите, за да се увери, че апетитът му е разпален. — Любими, ти си необяснимо ревнив, без причина. Искаш ли да се спазарим? Аз ще остана при теб тази нощ и утре ще кажа, че не съм успяла да се добера до Мара от Акома. В замяна утре ще възстановиш честта ми, като убиеш момичето заедно с Папевайо.

Шимицу не отговори, но я прегърна по-силно. Нетърпеливите му пръсти смъкнаха робата й. Тя не носеше дрехи отдолу и като гледаше колко трескаво се съблича той, знаеше, че го е спипала. Действията му бяха достатъчен отговор. Щеше да изпълни желанието й на сутринта. Шимицу смяташе потръпванията й от удоволствие за страст. Докато се съвкупяваха, той мислеше само за любов, а красивата куртизанка действаше с хладнокръвен професионализъм. Единствената й цел бе да се увери, че лейди Мара ще умре с нож в сърцето.

 

 

Мара се събуди неотпочинала след тягостната нощ. Прислужниците усетиха напрежението й и й помогнаха да се облече и сплетоха косата й с копринени панделки, без да говорят. Накоя обаче мърмореше, както обикновено сутрин.

Мара беше твърде неспокойна да чака официалната закуска и накара Папевайо да се разходят край езерото. Това накара Първата съветничка да потъне в кисело мълчание.

Но Мара искаше да избягва рутинните порядки, докато не прецени опасността. Нямаше как да прецени колко могъщ е станал лорд Минванаби, преди да успее да пообщува с гостите и да види кои са силните и слабите съюзи.

Въздухът беше свеж и слънчевите лъчи блестяха по водата. Ветрецът вдигаше вълнички и рибарските лодки се поклащаха, докато чакаха гребците. Спокойната гледка обаче не оправи настроението на Мара и тя скоро реши да се приберат.

— Това е мъдро, господарке. — Тонът на Накоя подсказваше, че въобще не е трябвало да излизат, защото росата и пясъка можеха да увредят копринените връзки на сандалите й. Но гълченето на старицата беше без ентусиазъм. Очите й бяха тъжни, а сърцето празно, защото бяха далече от земите на Акома.

Празненството за пристигането на Военачалника Алмечо започна в средата на утрото, макар че самият рожденик едва ли щеше да се появи преди следобеда. Повечето благородници се бяха събрали, с пера, бижута и хищни амбиции. Играта на Съвета доминираше във всички аспекти на цуранския живот, но най-вече при подобни официални събирания. Гостите се разхождаха между навесите, хапваха вкусни ястия, споделяха клюки и героични истории от миналото, плюс по някой и друг облог или търговска сделка. Но всеки лорд наблюдаваше зорко останалите. Кой с кого говори, какви услуги иска, кой от кого страни и кой отсъства. Мара гледаше лицата и цветовете на фамилиите и знаеше, че оглеждат и нея. Лорд Течталт и синът му я поздравиха едва-едва, което показваше, че мнозина не искат да бъдат виждани с нея, преди позициите на Акома да се стабилизират.

Мара отведе Накоя до една маса и поръча на слугата да им донесе освежителни напитки. Постара се да поиска само ястия, които бе видяла при другите гости, и когато храната пристигна, двете хапнаха добре, сякаш въобще не бяха изнервени. Папевайо щеше да се усмихне, ако това не бе в разрез с протокола за телохранители. Мара се справяше чудесно дори с най-дребните неща. Пропускането на закуската бе единственият начин да накара изнервената Накоя да яде при такова напрежение. Ефектът беше видим за гостите, които я наблюдаваха. Неколцина кимнаха с възхищение, а останалите зашушукаха. Мнозина въобще не обръщаха внимание на Накоя, защото бяха заети със собствените си кроежи.

Мара чу как лорд Ксакатекас се смее гърлено. Беше казал нещо, от което третият син на Линг пребледня и се намръщи. Хлапетата и братовчедите на Ксосай бяха навсякъде, а северняшката жена на Касчатекас флиртуваше безсрамно с Първия съветник на Чилапанинго. Служителят беше скован като лошо ощавена кожа на нийдра и сигурно бе ужасен от вниманието й, но тя говореше бързо и стискаше здраво ръкава му, така че той не можеше да се измъкне.

Мара огледа тълпата, като си отбелязваше различните моди и фамилни цветове. Делеше гостите на две: съюзници или твърде слаби да я предизвикат и такива, които представляваха заплаха, или с които Акома има някаква вражда. Минванаби бяха една от Петте велики фамилии в империята и всеки могъщ род бе изпратил представители. Мара забеляза Кеда, Тоймаргу и Оаксатукан, всеки заобиколен от собствените си подмазвачи. По-дребните лордове спазваха дистанция или опитваха да изпросят услуги. Лилавата шапка на лорд Екамчи бе наведена към съветника му, а червените роби на Иродака бяха заобиколени от слуги с цветове, които Мара не познаваше. Тя огледа присъстващите гости и се смрази. Никъде не виждаше алено-жълти туники.

Накоя сякаш усети стреса й и избута пилешките кости, които бяха останали от обяда й.

— Не виждам лорд Анасати — отбеляза тя. — Освен ако боговете не са го забавили, дъще, ти и синът ти сте в огромна опасност.

Не задълба в очевидното. Отсъствието на могъщата фамилия беше от политическа значимост. Клетвата на Текума да защитава Акома заради Аяки нямаше да се изпълни, освен ако не присъстваше той или наследникът му. Без протекцията на Анасати Мара разполагаше само с петдесет воини, които бяха разквартирувани извън обсега й. Студенината на Течталт доби ново значение. Може би обидата на Бунтокапи срещу Военачалника бе навредила на Анасати повече отколкото Мара очакваше. Опасността се увеличаваше пропорционално. Лорд Минванаби можеше да реши, че е достатъчно силен да унищожи Акома и да спечели войната с Текума, който щеше да прати армия да защити титлата на Аяки.

— Не трябваше да приемаш поканата — прошепна Накоя.

Мара махна отривисто. Фактът, че двете фамилии бяха в опасност, не можеше да намали решимостта й. Щеше да оцелее и да обърне загубата в победа, ако съдбата й дадеше шанс. Но отсъствието на съюзник, на когото разчиташе, я притесни достатъчно и тя не забеляза късната поява на Теани, която гледаше самодоволно към нея. Лейди Акома не можа да стане от масата достатъчно бързо, за да избегне лорд Екамчи, който се надвеси над нея.

— Добър ден, лейди Акома. Изненадан съм, че не си довела новите си воини чо-джа да се грижат за безопасността ти.

Мара се поклони сковано, но отвърна спокойно на дързостта на дебелия мъж.

— Здравето ми е отлично, лорд Екамчи. И нямам нужда от защита, когато Папевайо е до мен.

Лорд Екамчи се намръщи, защото добре си спомняше куража и дързостта на Първия ударен водач на Акома. Въпреки това не се махна, което подсказа на Мара, че знае за някаква промяна в съюзите, която не й бе известна. Реши да действа като баща си и зачекна дръзко темата, преди да й бъде поднесена в по-неприятен момент.

— Не сте ли говорили скоро с Текума от Анасати?

— А! — Лорд Екамчи се сепна, но очите му просветнаха триумфално. — Трябва да ви кажа със съжаление, че нашият домакин, лорд Минванаби, не е поканил Текума Анасати. Не иска да припомня на Военачалника за неприятната обида, нанесена от сина, който се ожени за Акома.

— Бунтокапи умря с чест — отвърна горчиво Мара. — Вие се унижавате, като говорите лошо за мъртвите. — Думите й бяха предупреждение и предизвикателство за честта на Екамчи.

Лордът, който я бе обидил, се оттегли, но не пропусна една последна нападка.

— Знам, че Текума нямаше да дойде дори да бе поканен. Чух, че е зает. Най-богатия му търговски керван бил нападнат и избит до крак. Загубил е стоката и двеста войници. — Лорд Екамчи се усмихна, защото й двамата знаеха, че подобно клане не може да бъде дело на разбойници. Някой могъщ дом бе нападнал дръзко Анасати. От всичките само един имаше кръвна вражда с Акома, които бяха привлекли Текума в колеблив съюз.

— Моли боговете за здравето на сина си — присмя й се лорд Екамчи.

И се махна, а Мара изтърва шанса си да му отвърне. Фактът, че толкова дребен лорд си бе позволил да я обиди, бе ужасен. Това означаваше, че дори най-жалките й врагове вече я смятат за мъртва.