Реймънд Фийст, Джани Вурц
Дъщеря на Империята (11)

10.
Военачалник

Слугите бързаха.

Накоя бързаше към господарката си по претъпканите коридори, изнервена като останалите слуги от предстоящото посещение. Художници прибираха четките си след преукрасяването на стените, слуги влизаха и излизаха от кухнята — носеха специално закупени храни, които да задоволят височайшите гости. Накоя се провираше през гъмжилото и мърмореше. Костите й бяха твърде стари, за да понесе подобна бързина. Заобиколи един носач, помъкнал огромен куп възглавници, и след малко откри господарката в личната й градина. Мара стоеше под едно дърво джо, а синът й спеше в кошница до нея. Ръцете й държаха одеялце, което уж трябваше да бродира за Аяки. Накоя го погледна и прецени, че господарката й не е пипвала иглата почти цял следобед. За пореден път се учуди какво е намислило момичето. Но след последното идване на Бунтокапи бе решила да си мълчи, така че само се поклони.

— Носиш ли вест за гостите? — попита тихо Мара.

— Да, господарке. — Накоя погледна внимателно, но не видя нервност у младата жена. Бляскавата й черна коса беше сресана и пристегната с украшения. Роклята беше богата, но не претенциозна, а очите й бяха неразгадаеми като тъмен обсидиан.

Старата дойка продължи рязко:

— Свитата на Анасати вече е навлязла в нашите земи. Куриерът докладва за четири носилки, две дузини слуги и две пълни роти. Една със знамената на Анасати и една с Имперското бяло. Има шестима офицери, достатъчно издигнати, че да ги настаним в отделни покои.

Мара сгъна недовършеното одеялце с престорена грижливост и го остави настрани.

— Вярвам, че Джикан се е погрижил за всичко?

— Да. Той е отличен хадонра, господарке. Обича работата си и няма нужда от надзираване. Нещо, което нашият лорд би трябвало да оцени, след като прекарва толкова много време в града.

Мара не отвърна на забележката и я отпрати. След това повика слугините и нареди да отнесат Аяки при гледачката му. Една слугиня й донесе украсената връхна роба, която беше подходяща за посрещане на гости от Висшия съвет. Мара стоеше неподвижно, докато я приготвяха, лицето й беше като застинала маска. Когато беше готова да посрещне Военачалника лорд Алмечо и лорд Текума Анасати, изглеждаше като момиче в дрехите на Велика лейди, но погледът й беше твърд като камък.

Кейоке, Джикан и Накоя застанаха до нея, за да посрещнат височайшите гости. Кейоке носеше церемониална броня, украсена с навити свитъци, изключително красива, но абсолютно неподходяща за битка. Шлемът му бе богато украсен с пера, а ножницата на меча му — с пискюли. Неговият адютант, Папевайо, носеше също толкова натруфена броня. Всички мъже от гарнизона, които не патрулираха, бяха строени на парадния плац, зелените им доспехи лъщяха на следобедното слънце. И всички гледаха гордо как първите имперски гвардейци се приближават покрай прясно боядисаните огради и през украсените градини.

Мара стоеше до служителите си. Беше присъствала на подобни държавни визити още като дете, но дланите й бяха толкова потни за пръв път.

Дворът се огласи от тропота на крака и първата рота се появи. Бойците носеха имперското бяло на Военачалника, тъй като той беше с по-висш ранг. Кейоке пристъпи напред и се поклони на командващия офицер. След това, с позволението на Мара, насочи гостите към офицерските квартири. Само елитната група телохранители остана да чака господаря си. Мара забеляза с пресъхнала уста, че лорд Алмечо е задържал шестима — максимално позволените от ранга му. Това показваше без думи, че посещението му не е чест за Акома, а услуга към съюзника му, лорд Текума Анасати. Мара махна леко с ръка на Папевайо да остане. Присъствието му в церемониалната броня щеше да покаже, че тя не признава слабост пред по-висшия ранг. Акома нямаше да търпи обиди.

— Господарке — прошепна Накоя съвсем тихо. — Внимавай, в името на боговете. Дързостта е опасен избор за една лейди при отсъствието на Управляващия лорд.

— Знам — прошепна Мара, но с нищо не показа, че е чула предупреждението.

Появиха се и носилките, по които сияеше скъпоценен метал. Носачите на Военачалника и слугите му носеха украсени ливреи и бяха еднакво подбрани по ръст и цвят на кожата. След това идваха алено-жълтите знамена на Анасати и почетната стража на Текума. Неговите слуги също бяха богато облечени, защото и той, подобно на много цурани, се опитваше да надскочи по-висшестоящите, като показва разточително богатство.

Мара огледа металните орнаменти, които потракваха по паланкина на Анасати. Ако робите се подхлъзнеха и го изтървяха в реката, кичозната украса щеше да потопи свекър й като камък, помисли си с мрачен хумор. Но лицето й остана безизразно, докато гостите влизаха в двора, където сянката помрачаваше скъпоценните украси и шарената боя.

Носачите спуснаха носилките и отстъпиха встрани, а слугите се втурнаха да помагат на господарите си. Мара стоеше между служителите си и чакаше вежливо, за да им даде възможност да се нагласят достойно, преди да ги посрещне.

Военачалникът беше набит мъж, а постът му изискваше сложни одежди с множество бойни украси, така че слугите му се забавиха доста. Мара зърна, че лорд Анасати се оглежда. Отсъствието на Бунтокапи беше посрещнато с видимо намръщване, преди протоколът да вземе връх над емоциите му. Текума започна да си вее трескаво с ветрило, което явно ползваше, за да може да шепти гневно на съветника си Чумака. Тревогата на Мара се засили.

— Господарке, внимавай! — изсъска Накоя, без да мърда устни.

Мара отклони поглед от стария враг на баща си и видя, че Калеска, Първият съветник на Военачалника, се покланя пред нея.

Тя му отвърна също с поклон.

— Добре дошли в дома на Акома.

Военачалникът пристъпи зад Калеска, заобиколен от слуги и телохранители, и Мара зарецитира механично традиционните поздрави. Пожела наслада и удобство на гостите си, но усети учудването на лорд Алмечо, който също бе забелязал отсъствието на лорд Акома. Военачалникът и лорд Анасати се спогледаха, а Чумака подръпна нервно дрехата си.

Мара се поклони отново и отстъпи назад, за да им направи път да влязат в сградата. Стоеше почтително, докато минаваха покрай нея, с изключение на момента, в който лорд Текума попита шепнешком къде е Бунтокапи — тогава вдигна ръка уж да намести брошката, с която бе закопчана робата й. Нефритените й гривни изтракаха и все едно заглушиха въпроса. Военачалникът поиска от слугите студени напитки и лордът нямаше как да пита отново, без да привлече внимание. Раздразнен, Текума последва спътника си в главната зала, където ги очакваха музиканти, а слугите вече поднасяха нарязани плодове за освежаване.

Накоя подхвана разговор с Чумака и Калеска за лошото състояние на някои имперски пътища — основно тези, които създаваха трудност за търговията на Акома. Мара се постара показно да накара слугите да се погрижат за всички удобства на Военачалника, а след това майсторски подкачи суетата му, като го накара да обясни за произхода на всички украси по пояса му.

Това отне много време, тъй като много от тях бяха спечелени от дедите му, докато последните бяха отнети от варварски лорд по време на нападение през разлома.

През хартиените стени започна да навлиза червеникава светлина. Текума беше изпил първия си бокал вино и се цупеше мълчаливо. Отсъствието на сина му очевидно го излагаше. Целта на посещението беше да се запознае с внука си, което по традиция не можеше да стане без лорда на къщата.

Текума и Мара знаеха, че разговорът с Военачалника е просто учтив начин да се спечели време, преди да се коментира отсъствието на Бунтокапи, с което се избягваше засрамването на важен съюзник. Алмечо имаше нужда от подкрепата на Имперската партия за Военния съюз и трябваше да избягва всеки политически конфликт между себе си и Анасати. Всяка изминала минута засилваше дълга на Текума към него, нещо, което Чумака осъзнаваше много добре. Той прикриваше раздразнението си, като ядеше, без да обръща внимание, че плодовете са напоени с ликьор, а слугите вече носеха трета чиния в рамките на час.

Хвалбите на Военачалника продължиха до залез. Мара усмихнато потупа ръцете му и занарежда комплименти, от които би се изчервила и риба. После плесна с ръце и слугите отвориха параваните, за да се види величественият полет на шатрите по залез. Писъците на птиците прекратиха временно разговора, а щом ятото кацна, слугите поведоха гостите към тържествена вечеря. По това време вече беше очевидно, че вежливото гостоприемство на Мара е отчаян опит да се замажат нещата.

— Къде е синът ми? — настоя Текума през стиснати зъби. Устните му замръзнаха в усмивка, щом Военачалникът погледна в негова посока.

Мара му намигна заговорнически.

— Основното ястие е любимо на Бунтокапи, но се разваля, ако престои. Готвачите се трудят от сутринта за вас и месата са полети със специални сосове. Най-красивата ми слугиня, Мерали, ще ви покаже къде да седнете. Ще ви донесе вода, ако желаете да се измиете.

Лорд Анасати се остави да бъде заведен до масата, потен и ядосан от женските приказки. Присви очи и забеляза, че Военачалникът показва белези на безпокойство. Беше доволен обаче, че Мара си е направила труда да доведе жреци, които да благословят трапезата, и че музикантите свирят доста добре, макар и малко високо.

Текума почти не опита похваленото като любимо на Бунтокапи ястие. Чумака го попита докога ще позволи да го разиграват с подобен маскарад и той почти се задави с месото. Мара остави ножа си и даде сигнал на Накоя, която кимна към слугата на прага. Музикантите започнаха бърза игрива мелодия и се появиха танцьорки, облечени предимно във воали и мъниста.

Представлението им беше чудесно, но не скриваше факта, че Бунтокапи Акома не присъства, докато баща му и най-издигнатият член на Висшия съвет седят на масата му.

Лорд Текума се възползва от финала на танцьорките, стана, като почти застъпи дрехата си, и повиши глас:

— Милейди Мара, къде е твоят съпруг и мой син Бунтокапи?

Музикантите спряха, освен една виола, която нададе последен звук, преди свирачът да отпусне лъка. Настъпи мълчание и всички очи се впериха в Мара. Тя се взираше във вкусните блюда, които почти не беше опитала. Не отвърна нищо и Военачалникът остави прибора си с изтракване.

Мара погледна свекъра си в очите, което беше на косъм от обидата.

— Милорд, простете ни. Ще обясня всичко, но по-добре първо слугите да донесат вино.

— Не! — Алмечо опря яките си ръце на масата. — Лейди, това се проточи достатъчно! Вечерята ти е майсторски приготвена и танцьорките са талантливи, но не се отнасяй с гостите си като с глупаци. Извикай лорда си и го остави да обясни сам.

Мара не промени изражението си, но пребледня драматично. Накоя изглеждаше потресена и лорд Анасати усети как започва да се поти.

— Е, момиче? Извикай сина ми, за да може да видя внук си!

Мара отвърна абсолютно почтително.

— Татко на съпруга ми, прости ми, но не мога да го сторя. Нека слугите донесат вино и след време съпругът ми ще обясни всичко.

Военачалникът я изгледа мрачно. Отначало бе приел отсъствието на Бунтокапи на шега, и то заради стария си съюзник. Но жегата и продължителното чакане бяха изчерпали търпението му окончателно. Сега Текума Анасати не можеше да приеме предложението на Мара, без да си навлече срам, защото усилията й показваха, че нещо очевидно не е наред. Ако преглътнеше извиненията й, щеше да покаже слабост пред най-изтъкнатия член на Имперския съвет. Дори Бунтокапи да беше мъртвопиян, щеше да си навлече по-малко срам, отколкото ако обидеше гостите, като се криеше зад жена си.

— Чакаме — каза Текума с абсолютно хладнокръвен тон.

— Да, татко на съпруга ми, така е — отвърна Мара искрено, с добре изиграна нервност.

Настъпи тежка тишина.

Музикантите оставиха инструментите, а танцьорките се изнизаха от залата. Стана болезнено ясно, че лейди Акома няма да обясни, и лорд Анасати трябваше да се намеси за пореден път.

Текума сякаш трябваше да се ухапе, за да не се разкрещи.

— Кое е така?

Мара се изчерви и отвърна, без да среща очите на свекъра си.

— Милорд, съпругът ми желае да го чакате.

Военачалникът остави десерта си и я погледна объркано.

— Бунтокапи иска да го чакаме? Значи е знаел, че ще закъснее и няма да може да ни посрещне? — Алмечо въздъхна, сякаш бяха свалили огромна тежест от гърба му. — Предупредил те е, че ще закъснее, и затова ни забавляваш, докато пристигне, така ли?

— Не точно, милорд — отвърна Мара и се изчерви още повече.

Текума се наведе напред.

— А какво точно каза, Мара?

Тя се разтрепери като газен пред влечуго.

— Точните му думи ли, татко на съпруга ми?

Текума удари с ръка по масата и чиниите подскочиха.

— Точните!

Чумака се притесни от напрежението на господаря си и започна да примигва като нощна птица на ярка светлина. Беше леко пиян, но усещаше, че нещо не е наред. Инстинктите му се задействаха и той се наведе напред, за да дръпне ръкава на господаря си. Маневрата го накара да залитне и той едва се удържа да не падне.

— Милорд…

Текума продължаваше да се взира в снаха си.

Мара запазваше невинно нервно изражение.

— Милорд съпругът ми каза: „Дори да дойде Военачалникът, ще чака, докато не кажа“.

Чумака зарови юмрука си във възглавниците, замръзнал в опита да дръпне ръкава на Текума. Вече не можеше да се намеси и гледаше как лицето на лорда бавно пребледнява. Погледна над па̀рата от деликатните ястия и проследи реакцията на Алмечо.

Военачалникът на Цурануани седеше неподвижно, а лицето му ставаше все по-червено. Всички следи от толерантност изчезнаха, очите му станаха като горящи въглени от неудържимия гняв, а гласът му режеше като остър кремък.

— И какво друго каза за мен лорд Акома?

Мара махна безпомощно и погледна отчаяно към Накоя.

— Милорди, аз… не смея да отвърна. Моля ви да изчакате съпруга ми и той да ви обясни сам. — Мара изглеждаше дребна и крехка в официалните дрехи, направо изгубена сред купчината възглавници. Целият й образ подтикваше към съжаление, само дето в Играта на Съвета нямаше място за съжаление. Една слугиня се появи с леген и парцал да попие челото й, а Военачалникът се обърна към Текума Анасати.

— Попитай я къде е синът ти, защото искам да пратя куриер и да го призова незабавно. Ако иска да ме обиди, нека ми го каже в лицето.

Мара освободи прислужницата и прие изражението на цурански воин, отиващ на смърт.

— Милорд, Бунтокапи е в градската къща в Сулан-Ку, но изрично нареди да не изпращам куриери. Закле се да убие следващия слуга, който го обезпокои.

Военачалникът скочи на крака.

— Лорд Акома е в Сулан-Ку? Докато го чакаме тук? И какво според него да правим, докато дойде? Говори, лейди, и не спестявай нищо!

Текума също подскочи, като змия, готова да ухапе.

— Що за глупости? Едва ли синът ми… дори Бунтокапи не може да е толкова груб.

Военачалникът го смълча с жест.

— Нека лейди Акома отговори от името на съпруга си.

Мара се поклони. Очите й изглеждаха твърде ярки, деликатният грим ги подчертаваше. Тя направи вдървен жест, триъгълник с палци и показалци, знак, че трябва да направи компромис с честта по заповед на по-висш. Всички в помещението знаеха, че думите й ще донесат срам. Жреците, които бяха благословили трапезата, мълчаливо излязоха. Слугите и музикантите ги последваха. Останаха само гостите, съветниците и почетната стража на Военачалника. Папевайо стоеше неподвижен като храмова статуя зад господарката си, а Накоя — встрани от нея.

— Езикът ми няма да наруши честта на тази къща — каза тихо Мара. — Съветничката ми присъстваше, когато Бунтокапи издаде заповедта. Тя ще отговори за него и за мен. — И махна немощно към Накоя.

Старицата стана и се поклони с максимално уважение. Слугините й бяха помогнали да се облече и за първи път, откакто Мара се помнеше, виждаше иглите в косата й да не са накривени. Горчивият хумор на гледката изчезна, щом старата дойка проговори.

— Милорди, кълна се в честта си, че това, което каза лейди, е вярно. Лорд Акома произнесе тези думи, както тя ги повтори.

Военачалникът насочи раздразнението си към Накоя, ядосан от учтивите отлагания.

— Пак повтарям: какво още каза лорд Акома?

Накоя погледна право напред и заговори равнодушно:

— Ако той — имаше предвид вас, лорд Алмечо — не иска да ме чака тук, да върви в обора. И ако не се върна същия ден, да спи в лайната на нийдра, на мен не ми пука.

Военачалникът застина като статуя, сякаш силата на гнева му го бе оставила без воля. След една напрегната минута заговори на Текума:

— Синът ти избра бързо унищожение. — Светлината трептеше по бижутата на яката му, гласът му бумтеше заплашително. Гневът взе връх и той направо закрещя. Обърна се към бащата на този, който го бе обидил, като ален сокол, който се издига високо, преди да се спусне върху жертвата си.

— Твоят младеж ще си изпроси наследство от пепел. Ще призова клановата чест. Оаксатукан ще се надигне и ще смачка костите на Акома в земята. След това ще насолим почвата, така че нищо да не поникне на владенията на Акома, докато всички спомени за тях не изтлеят!

Текума гледаше сковано деликатесите. Шатрите, изобразени по чиниите, сякаш му се подиграваха. Лично той беше накарал снаха си да повтори грубите думи на Бунтокапи, които помитаха политиката, защото вече бе намесена честта — най-опасното нещо от неписания кодекс на цуранската цивилизация.

Ако Алмечо призовеше Оаксатукан на битка за честта, всички фамилии от клана Омечан бяха длъжни да се присъединят. По същия начин членовете на клана Хадама бяха обвързани да помогнат на Акома. Точно тези обвързаности бяха причината да няма много войни. Повечето конфликти се решаваха в рамките на Играта на Съвета. Всяка открита война щеше да предизвика хаос в империята, а стабилността й беше първият дълг на Великите домове.

Ако започнеше кланова война, това щеше да предизвика гнева на Събранието на магьосниците. Текума затвори очи. Прилошаваше му от миризмата на меса и сосове. Напразно се опита да измисли отговор. До него Чумака се потеше безпомощно. И двамата знаеха, че положението е безнадеждно. Алмечо беше един от малкото лордове с могъществото и гневния характер, способен да предизвика кланова война. Според традициите Текума и останалите фамилии от клана Хосподар трябваше да стоят безучастно при тази кървава разпра. Синът му и внук му щяха да бъдат убити, а той не можеше да помогне.

С оглед на кръвопролитието, което можеше да връхлети Акома, винените сосове на ястията придобиха символичен смисъл. Трябваше да предотврати войната заради живота на сина си и внука си. Текума потисна желанието да закрещи и заговори спокойно.

— Милорд Алмечо, помисли за Съюза. Откритата кланова война ще означава край на нашествието на варварския свят. — Направи пауза, за да може думите му да се осмислят, и зачекна другата възможна тема, която можеше да отклони гнева на Военачалника. Заместникът, който командваше войските на варварския свят, беше племенник на лорд Минванаби. Ако се наложеше избор на нов Военачалник, Джингу щеше да е в много силна позиция, защото и без това вече контролираше армията. — Минванаби ще са особено доволни да видят някой друг на златно-белия трон.

Лицето на Алмечо остана червено, но очите му вече не бяха толкова налудничави.

— Минванаби! Бих понесъл много неща, за да държа този говноядец на мястото му. Но синът ти трябва да моли за прошка, Текума. Ще го накарам да лази по корем през лайна от нийдра и да се гърчи в краката ми за милост.

Текума затвори очи, сякаш го болеше главата. Бунтокапи си беше навлякъл тези неприятности от малоумие, а не поради някакво нарочно желание да унищожи фамилията си. Съсипан от срам и напрежение, той се обърна към Мара, която не бе помръднала, откакто Военачалникът бе започнал да заплашва.

— Мара, не ме интересуват заповедите на Бунтокапи. Прати носилката и предай на съпруга си, че баща му настоява да дойде.

Отвън се спускаше мрак, но слугите не смееха да влязат да запалят лампите. Мара потръпна в сумрака, погледна умолително свекър си в очите и след това кимна на Накоя, обзета сякаш от огромно отчаяние.

— Милорд Текума, господарят Бунтокапи даде нареждания и за такава ситуация — каза старицата.

Сърцето на Текума се сви.

— Какви нареждания?

Накоя отговори, без да преиграва.

— Лорд Акома каза, ако дойдете да го търсите, да ви пратим да пикаете в реката. Но надолу по течението от земите ни, за да не тровите рибата.

Настъпи пълна тишина. На лицето на Текума се изписа шок, смайване и гняв. След това се разнесе гръмовният смях на Военачалника.

— Да не трови рибата! Ха! Това ми хареса. — Алмечо погледна сурово лорд Анасати. — Текума, синът ти те обиди лично. Мисля, че ще получа удовлетворение за обидата. Има само едно възможно изкупление за Бунтокапи.

Текума кимна сковано, благодарен, че сумракът скрива тъгата му. С това, че бе обидил баща си публично, Бунтокапи се бе лишил завинаги от честта.

Бунто трябваше да изкупи срама, като сам отнеме живота си, или Текума щеше да се отрече от него и да унищожи цялото му семейство, заедно със служителите. Политическата борба между Анасати и Акома беше приключила със смъртта на лорд Сезу, но сега можеше да прерасне в тотална кръвна вражда, като тази между Минванаби и Акома. За да отдели честта на бащата от нарушенията на честта, Текума трябваше да убие не само Бунто, но и внука си, когото още не бе видял.

Алмечо осъзнаваше дилемата на Текума и заговори тихо в бързо спускащия се мрак.

— При всички случаи ще загубиш сина си. По-добре да избере достойния път и да умре от собствената си ръка. Ако го направи, ще опростя обидите и няма да търся отмъщение срещу внука ти. Не искам да поставям съюза ни на повече изпитания, Текума.

Нямаше какво повече да се каже. Военачалникът обърна гръб на Мара, Накоя и лорд Анасати и махна на почетната си стража. Шестимата облечени в бяло воини се строиха и изпроводиха господаря си от трапезарията.

Стъписаният Текума седеше неподвижно и гледаше невиждащо полуизяденото си ястие. Чумака пое инициативата и нареди да подготвят воините за поход. Робите отидоха за носилката на Анасати и фенерите на двора започнаха да хвърлят светлина през стените.

Най-накрая Текума се раздвижи. Стисна зъби и погледна Мара.

— Отивам в Сулан-Ку, снахо. Дано боговете дарят Бунтокапи с кураж, равен на глупостта му, заради бъдещето на внука, който още не съм видял.

И тръгна с болезнена гордост. Веселието на Мара се смени с дълбок страх, докато свекър й изчезваше по сенчестия коридор. Беше заложила хитър капан и сега той щракваше по волята на боговете. Потръпна и нареди на слугите да донесат светлина; мислеше за полупияния Бунто, който по това време вероятно тръгваше към игралните домове с Теани.

На светло лицето на Накоя изглеждаше още по-старо.

— Играеш Играта на Съвета с високи залози, господарке. — Този път не я сгълча за поемането на рискове, защото Бунто не беше любимец на никого от прислугата. Дойката беше достатъчно цуранка, за да се зарадва на страданието на врага, въпреки че това можеше да й донесе унищожение.

Мара не изпитваше триумф. Напротив, трепереше от продължителните манипулации и се подпря на Папевайо, за да стане.

— Слугите да разчистят — каза тя, сякаш церемониалните ястия бяха обикновена вечеря. След това, обхваната от някакъв първичен инстинкт, изтича към спалнята на Аяки, за да се увери, че детето е в безопасност. Седна в сумрака до бебето и видя в лицето му чертите на баща му. Въпреки всички поводи за омраза, които имаше към Бунтокапи, не можеше да не изпита дълбока тъга.

 

 

Мара не можеше да заспи. Чакаше в покоите на Бунтокапи, които преди принадлежаха на лорд Сезу. Помещението отразяваше вкуса на човека, който го бе наследил чрез женитба. Оцеляването на Акома зависеше от честта му. Ако Бунтокапи запазеше клетвата си пред натамито, щеше да предпочете да се самоубие, за да предпази фамилията от отмъщение. Но ако лоялността му останеше при Анасати, или пък беше твърде голям страхливец, за да постъпи достойно, можеше да избере войната и да повлече Мара и невръстния си син. Ако натамито попаднеше в ръцете на Алмечо, името на Акома щеше да бъде заличено със срам.

През стените проникваше сивкава светлина — зората не бе далеч. Мара се надигна и облече дневната си роба, без да чака помощта на слугините. Вдигна Аяки от люлката и излезе в коридора.

В краката й се размърда огромна сянка и Мара отстъпи стреснато назад, но след миг видя, че е Папевайо. Бе изкарал цялата нощ пред покоите й.

— Защо не си в казармите с Кейоке?

Папевайо се поклони.

— Кейоке каза да остана пред вратата ти, господарке. Гневът на могъщите не бива да се приема леко.

Мара понечи да го скастри, но си спомни за убиеца и спря. Замисли се и осъзна, че Кейоке и Папевайо се опитват да я предупредят, без да нарушават лоялността си. Бяха усетили, че е вероятно Бунтокапи да се завърне разгневен през нощта и да й посегне. Срамно действие, но не съвсем неочаквано от гневен мъж, свикнал ежедневно да се бори и да тренира с оръжие.

Ако при подобен случай някой воин застанеше между господарката си и лорда, щеше да загуби живота и цялата си чест, мигновено. Но Папе беше умел мечоносец и помнеше събитията в младоженските покои. Бунтокапи щеше да умре при най-малкото движение срещу Мара. Дори безчестието нямаше да накара верния Папе да се откаже.

Мара се усмихна уморено.

— Папе, ти вече си заслужи черната лента. Но ако искаш да изкушиш боговете отново, мисля да изкарам деня в личната си градина. Изпрати лорда при мен, когато пристигне, ако не вдигне гарнизона за война.

Папевайо се поклони, доволен, че господарката му е приела да я охранява. Застана на пост до арката на градината за медитация и остана там, докато изгревът не започна да осветява богатите земи на Акома.

Обедната жега дойде и премина лениво, както обикновено. Свещеното езерце отразяваше безоблачното небе и близките храсти. Аяки спеше в кошницата си под дървото до натамито на Акома, без да знае за заплахата над младия му живот. Мара не можеше да е безгрижна като него и редуваше медитация с нервни разходки. Дори храмовата дисциплина не можеше да я откъсне от мислите за Бунтокапи, в чиито ръце се намираше съдбата на Акома. Нямаше как да знае докъде се простира лоялността му, защото бе заклет да пази честта на дом, който враждуваше с фамилията на баща му. Самата тя го бе отблъснала и чувствата му бяха насочени към Теани. Кейоке, Накоя и Джикан изпитваха неприязън към неприятния му характер. Имението беше негова собственост, но истинският му дом беше в градската резиденция. Прехапа устни и спря пред натамито, където преди почти две години се бе заклела да управлява владението на баща си. Още тогава бе замислила сложния план, който залагаше на цуранската концепция за чест. Доста крехка основа, защото въпреки всичките си недостатъци Бунтокапи не беше глупак.

Сенките се издължиха и птиците ли започнаха да пеят. Мара стоеше до свещеното езерце и си играеше с цвете, откъснато от близкия храст. Венчелистчетата бяха бледи и деликатни като нея. Можеха да бъдат смачкани с едно стисване с пръсти. Слугите сигурно си мислеха, че се е оттеглила тук, за да моли боговете да я спасят от срама на съпруга й. Но всъщност тя просто искаше да се скрие от страха в очите им. Ако лорд Акома избереше войната, съдбите им щяха висят на косъм. Късметлиите щяха да умрат в бой. Други щяха да загубят честта си от обесване, да станат роби или да избягат в хълмовете като сиви войни. Ако натамито попаднеше в плен, всички щяха да знаят, че боговете са им обърнали гръб.

Сенките се издължиха още повече, цветето повехна от нервната й пот. Аяки се събуди. Отначало се забавляваше, като махаше към насекомите, хранещи се в цветовете над главата му, но после се отегчи. Времето за хранене бе отминало отдавна. Мара хвърли цветето, откъсна един узрял джомач и започна да го бели. Момчето се укроти, щом започна да дъвче сладките парчета.

В този момент Мара чу стъпките зад себе си.

Не се обърна. Папевайо стоеше на пост на входа, така че това не можеше да е убиец. Жреците на Чочокан не идваха непоканени, градинарят не работеше, когато някой от господарите беше вътре, а всеки друг щеше да си навлече смъртна присъда. Единственият, който можеше да върви невъзмутимо по пътеката, бе лорд Акома. Фактът, че се бе върнал от Сулан-Ку без фанфари, говореше за едно: явно бе видял баща си и знаеше каква обида е нанесъл на Военачалника и на родната си фамилия.

Мара тикна последното парче джомач в лакомата уста на Аяки. Ръцете й трепереха и затова нарочно ги обърса бавно, докато Бунтокапи се приближаваше.

Мъжът й спря на ръба на езерцето и няколко камъчета паднаха във водата. В езерцето се разбягаха вълнички, птиците в клоните млъкнаха.

— Жено, ти си като змията пуск от джунглата, която има красива окраска и се слива с цветята. Но атаката й е бърза и смъртоносна.

Мара се надигна бавно, обърна се също така бавно и вдигна поглед от почервенелите си от сок пръсти към лицето на Бунто.

Беше дошъл пеш и явно беше бързал — едрото му тяло беше потно и покрито с прах. Носеше проста дневна роба, най-вероятно същата, с която баща му го бе изкарал от леглото. Прахолякът от пътя скриваше петната от вино върху бродерията на единия ръкав. Мара погледна възлите на колана, износената кожа на ножницата и мускулестия врат, който се подаваше от отвора на яката. Видя следите от любовните ласки на Теани по ключицата му и присвитите устни. Накрая го погледна в очите и откри смес от потиснат гняв, детинско объркване и копнеж.

Поклони се, без да осъзнава, че в очите на съпруга си е красива — и по някакъв странен начин недосегаема. Единствените думи, за които се сещаше, бяха нелепи, така че не каза нищо.

Бунтокапи я гледаше с болезнено напрежение.

— И твоята отрова спира сърцето, също като тази на змията. Играеш Играта на Съвета с майсторска прецизност. Откъде знаеше кое лице ще нося? На Анасати, чиято кръв е моя, или на Акома, чиято чест се заклех да браня?

Мара се отпусна, но гласът й потрепери.

— Честта на Акома е от древни времена. Никой Акома не е живял посрамен.

Бунтокапи пристъпи напред, извиси се над крехката си съпруга и хвана китките й.

— Мога да променя това, горда жено. Мога да разпилея честта на дедите ти като прах по вятъра само с един удар.

Мара беше принудена да гледа в гневните очи и да изпитва силата на мъжа, когото не обичаше, и й трябваше цялата й воля, за да не трепне. Измина една тежка, напрегната минута.

След това бръмченето на насекомите в цветята накара Аяки да се засмее. Бунтокапи погледна надолу, видя синините от стискането по ръцете на Мара, примигна засрамено, пусна я и жизнената му сила сякаш се изпари. Но след миг той се изпъчи и я изгледа с поглед, какъвто не бе виждала досега.

— Може би не бях прав в деня на сватбата ни — каза Бунтокапи. — Може би съм наистина толкова глупав, колкото смятахте с баща ми и братята ми. Но заради благополучието на сина ми ще умра храбро, като Акома.

Мара наведе глава. Трябваше да се пребори с напиращите сълзи. За един кратък миг зърна какъв човек би могъл да стане съпругът й, ако бе отгледан с любов и внимание като по-големите си братя. Лорд Анасати беше загърбил потенциала на третия си син, а тя бе манипулирала слабостите му, за да не постигне онова, към което се стремеше. Сърцето й се късаше. Вместо триумф изпитваше тъга. Краткият потенциал за величие на Бунтокапи бе проблеснал като слънчев лъч през облаците и сега щеше да бъде погубен завинаги.

Този момент трая само секунда. Бунто я хвана за ръката и я дръпна грубо.

— Ела, жено. Вземи и сина ни. Преди слънцето да залезе, и двамата ще видите как умира един истински лорд на Акома.

Мара опита да възрази:

— Не детето! Милорд, той е твърде малък, за да разбере.

— Млъкни! — Бунтокапи я блъсна и Аяки се стресна и заплака. — Умирам за честта на сина си. Редно е той да го запомни. И ти. — Направи пауза и изви злобно устни. — За да разбереш какво направи. Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред.

Бунтокапи тръгна, а Мара вдигна Аяки. Потисна желанието да заплаче. Беше решила, че разбира залозите на позицията си, когато оплакваше баща си и брат си. Но сега Бунтокапи й бе показал колко е невежа. Почувства се унизена и мръсна. Но трябваше да се подчини на заповедта. Все някак щеше да събере твърдост и да преглътне горчивите плодове на победата си. Защото Минванаби продължаваха да кроят планове да я унищожат, много по-коварни от нейната хитрост, която бе довела до сгромолясването на Бунтокапи.

Войниците на Акома бяха строени, перата на офицерите се поклащаха от слабия привечерен ветрец.

В карето стояха Кейоке, Папевайо и един воин от Анасати, който трябваше да е свидетел. Между тях стоеше Бунтокапи с червена ритуална роба и зелен пояс на Акома. Държеше червен меч, остър като бръснач.

Мара беше встрани, на едно възвишение, откъдето виждаше всичко като на длан. Премести Аяки в другата си ръка. Искаше й се церемонията да е свършила.

Детето дърпаше косата и дрехата й и надаваше радостни възклицания към ярките доспехи на воините.

Като всичко в Цурануани, дори смъртта имаше церемониален елемент. Бунтокапи стоеше в центъра на карето и стискаше меча, а Кейоке изреждаше славните му дела като лорд на Акома. Списъкът не беше дълъг: една битка и десетина победи в двубой. Мара преглътна сухо, като осъзна колко млад е съпругът й всъщност. Беше забравила, че Бунто е на двайсет, само с две години по-голям от нея.

Той стоеше неподвижно и не излъчваше слабост, а в очите му си личеше отчаяната решителност, нужна, за да се преодолее подобен момент. Мара преглътна отново и свали внимателно пръстчетата на Аяки от ухото си. Той изписка игриво и посегна пак.

— Шшшт — скара му се тя.

Кейоке привърши речта си и се поклони дълбоко.

— Отиди си с чест, лорд Акома. Нека всички запомнят името ти без срам.

Воините свалиха едновременно шлемовете си. Вятърът разроши мокрите им от пот коси. Безизразните им очи гледаха как Бунтокапи вдига меча над главата си.

Мара пак преглътна и очите й се напълниха със солени сълзи. Опита да мисли за Лано, проснат окървавен под копитата на варварските коне, но гледката на Бунтокапи, вдигнал меч в последен поздрав към боговете на живота, беше твърде истинска. С изключение на грубостта в леглото и сприхавия си нрав той не беше лош съпруг. Ако Мара бе използвала подобна манипулация да го развие, а не да го унищожи… Не, не можеше да има съжаление. Призова дисциплината, на която се бе научила в храма на Лашима, и прогони тези мисли от главата си. Загледа безизразно как Бунтокапи обръща меча и насочва върха към корема си.

Не каза прощални думи. Но в очите му се четеше мрачна ирония, възхищение и триумф, защото знаеше, че Мара ще трябва да живее с този спомен до края на дните си.

„Преди слънцето да залезе, ще видите как умира един истински лорд на Акома“. Мара стисна инстинктивно Аяки, щом Бунтокапи сведе глава. Грубите ръце, непохватни да докосват съпруга, но годни за борба и война, стиснаха червената кожена дръжка на меча. Залязващото слънце освети потта по китките му. Кокалчетата побеляха. Бунтокапи направи няколко бързи крачки и скочи по лице. Дръжката се удари в земята и острието прониза тялото. Ръцете и предпазителят се удариха в гърдите му и Бунто се сгърчи и заръмжа в агония.

Но не извика. Докато животът му изтичаше, от устните му се откъсна само въздишка. Спазмите на мускулите се забавиха и почти спряха и той обърна глава. Оцапаните с кръв и прах устни пророниха дума, която никой не чу, а очите му се втренчиха в жена му и детето му на хълмчето.

Аяки запищя. Мара отпусна ръцете си, които го бяха стиснали твърде силно, и усети, че е спряла да диша. Пое си болезнено дъх. Вече можеше да затвори очи. Но образът на проснатия й на земята съпруг беше жигосан от вътрешната страна на клепачите й. Не чу как Кейоке провъзгласява, че лордът е умрял с чест. Вместо това в ушите й бумтяха думите на Бунтокапи. „Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред“.

Не забеляза как мъжете нахлупиха шлемовете си и се поклониха на загиналия. Сякаш времето бе застинало, докато Накоя не я подхвана за лакътя и не я поведе към имението. За щастие старата дойка не говореше — но пък за сметка на това Аяки пищеше.

Мара сложи траурни дрехи, но не се оттегли в покоите си, както настояваше Накоя, а в стария кабинет на баща си. Оттам изгледа полета на шатрите по залез-слънце. Но червеното на залеза само й напомняше за робата на Бунто и окървавения меч, който бе отнел живота му.

Щом падна сумрак, робите запалиха стъклените лампи и затвориха стените. Мара огледа едновремешното сърце на финансовата империя на баща си. Помещението бе променено. Писалището беше заринато с документи за залаганията на Бунтокапи. Повечето щяха да са дългове, ако съдеше по тъжното изражение на Джикан през последните седмици. На стените имаше нови картини, предпочитани от загиналия лорд, за разлика от ловните сцени на прадядо й. На новите имаше борба и битки, една беше на жена с червеникава коса.

Мара се намръщи. Беше възнамерявала да върне старата украса от времето на баща й и Лано. Но сега, след самоубийството на Бунтокапи, реши друго. Детството й беше свършило. Ако искаше името на Акома да оцелее, трябваше да се промени, защото в Играта на Съвета просперираха силните, а слабите пропадаха в забвение.

На вратата се чу настойчиво чукане.

— Влез — каза Мара.

Джикан се вмъкна в кабинета. За първи път от седмици не носеше документи и списъци. Поклони се притеснено, челото му докосна пода в краката на лейди Акома.

— Хадонра, изправи се — нареди Мара. — Въобще не съм разочарована от това как изпълняваше задълженията си към покойния ми съпруг.

Но Джикан се смъкна още по-ниско, почти легна на плочките на пода.

— Господарке, моля за прошка.

— За какво? Джикан, стани и кажи какво е станало.

Хадонрата вдигна глава, но остана на колене. Опитваше да е сдържан, но излъчваше истинско разкаяние.

— Господарке, донесох срам на Акома. Колкото и да опитвам, не мога… — Преглътна мъчително. — Лейди, прости ми, но не изпитвам мъка от смъртта на великия лорд. Той загина с храброст и чест и заслужава траур. Но, честно, аз изпитвам единствено облекчение.

Мара сведе очи. Какво можеше да му каже? Тъжно призна пред себе си, че и тя не изпитва истинска мъка за Бунтокапи. Шокът от реалността и залозите на манипулациите й я бяха потресли и объркали. Да, съвестта я гризеше, но тя нямаше нищо общо с дълбоката лоялност, която изпитваше хадонрата. Замисли се нормална ли е все пак.

Хадонрата се размърда и Мара разбра, че трябва да го утеши с някакви думи, дори да не вярва в тях.

— Джикан, всички знаем, че съпругът ми ти създаваше сериозни неприятности. Той не оценяваше таланта ти и не се вслушваше в съветите ти. Ти му служеше с абсолютна лоялност, докато той беше жив. Сега, след като не е жив, трябва да носиш червените ленти на траура. Направи го, защото традициите трябва да се спазват, но слушай сърцето си. Ако не можеш да тъжиш, поне почитай паметта на Бунтокапи.

Джикан се поклони пак и като че ли се поуспокои. Някоя по-сурова господарка можеше да го накара да си отнеме живота. С времето бе започнал да цени Мара, която интерпретираше културните норми по-свободно. Дори най-големите й противници би трябвало да се възхитят на дръзката маневра, с която бе премахнала заплахата от Анасати.

Хадонрата си тръгна и Мара остана сама. Нейните чувства бяха доста по-противоречиви от тези на служителя й. Гледаше как лампите догарят и по някое време задряма. Сънуваше Ланокота в червено и баща си, пронизан от варварски оръжия.

Понякога тялото му се променяше в това на Бунтокапи, а друг път Лано лежеше в прахта и Кейоке обявяваше, че е загинал с чест. От време на време сънуваше, че писъците на Аяки продължават безкрайно. Призори се събуди потна и студена.

Остана да лежи неподвижно и анализираше единствения важен факт. Жал й беше за Бунтокапи, но не съжаляваше за избора си. Службата в храма на Лашима би могла да предпази чистия й детски дух, но след като бе вкусила властта и тръпката от Играта на Съвета, знаеше, че никога няма да се откаже от тях.

Ветрецът раздвижи храстите и смеси сладникавия им аромат с миризмата на мастило и пергамент. Мара лежеше на възглавниците с притворени очи. Трябваше да отдаде последна почит на съпруга си, защото се бе държал наистина достойно. Баща му беше пропилял потенциала на сина си, а тя бе използвала недостатъците му за лична изгода. Това не можеше да се промени. Но бъдещето беше като празен пергамент. Мара бе сигурна, че Аяки ще израсне различно и че силата и куражът му няма да прераснат в твърдоглавие. Преди се бе заклела да изкорени всички черти на Бунто и да засили тези на Акома. Сега знаеше, че Аяки е наследил от баща си неща, които ще е глупаво да пропилее. С любов, грижа и възможност да развива талантите на детето, тя щеше да отгледа син на Акома, с който дори Анасати щеше да се гордее.

В това поне можеше да се закълне.