Джон Туелв Хокс
Странникът (9)

8.

Мая взе само видеокамерата и статива — куфара и дрехите остави в хотела. Във влака за Германия внимателно претърси видео оборудването си, но не откри проследяващи устройства. Ясно беше, че спокойният й живот е свършил. Щом Табулата откриеше мъртвия таксиметров шофьор, щяха да я преследват и да я убият при първа възможност. Знаеше, че ще й е трудно да се скрие. Табулата й беше направила хиляди снимки през годините, прекарани в Лондон. Сигурно имаха пръстовите й отпечатъци, гласовата характеристика и ДНК проба от кърпичките, които хвърляше в служебното кошче.

В Мюнхен спря една пакистанка на гарата и взе адреса на магазин за ислямски дрехи. Изкушаваше се да се покрие цялата със синя бурка, каквито носеха афганистанките, но чувалестата дреха щеше да й пречи да си служи с оръжия. Накрая си купи черен чадор, за да скрие западните си дрехи, и тъмни очила. На гарата унищожи английските си документи за самоличност и извади резервния си паспорт, с който се превърна в Гретхен Вос, студентка по медицина с баща немец и майка иранка.

Пътуването със самолет беше опасно, затова взе влак до Париж, отиде до спирка Галиени Метро и взе дневното разписание на автобусите до Англия. Автобусът беше пълен с имигранти от Сенегал и Северна Африка, влачеха чанти със стари дрехи. Когато автобусът стигна до Ламанша, всички слязоха да се разходят из огромния ферибот. Британските туристи си купуваха безмитен алкохол и тъпчеха монети в игралните автомати. Мая се загледа в някаква комедия по телевизията. Животът беше нормален — почти скучен — когато си гражданин. Изглежда, тези хора не осъзнаваха, или пък не си даваха сметка, че Голямата машина ги наблюдава.

Във Великобритания имаше четири милиона наблюдателни камери — по една на всеки петнайсет души. Тръна й беше казал, че всеки средностатистически гражданин, който работи в Лондон, се заснема от триста различни камери всеки ден. Когато въведе камерите, правителството разлепи плакати, които разгласяваха на всички, че са В БЕЗОПАСНОСТ ПОД ЗОРКОТО ОКО, под закрилата на новите антитерористични закони. Другите индустриални страни последваха примера на Великобритания.

Мая се чудеше дали гражданите умишлено се правят, че не виждат намесата в личния им живот. Повечето май наистина вярваха, че камерите ги пазят от престъпници и терористи. Смятаха, че все още са анонимни, когато си вървят по улицата. Малцина разбираха силата на новите програми за сканиране на лица — че в мига, в който лицето ти бива заснето от наблюдателна камера, може да бъде превърнато в снимка, по-голяма, по-ярка и по-контрастна от снимката в паспорта ти.

Сканиращите програми идентифицираха конкретни лица, но правителството можеше да използва камерите и за да засича необичайно поведение. Тези така наречени „програми — сенки“ вече се използваха в Лас Вегас и Чикаго. Компютър анализираше на секундата образите, заснети от камерите, и вдигаше тревога в полицията, ако някой остави пакет пред обществена сграда или паркира в аварийното платно на магистралата. Сянката забелязваше всеки, който се разхожда из града и разглежда света, вместо да търчи с наведена глава към службата. Французите си имаха име за тези любопитни хора — flaneura, — но що се отнася до Голямата машина, всеки минувач, който висеше по ъглите или се опираше да зяпа строежите, мигновено ставаше подозрителен. За секунди цветните снимки на тези хора се изпращат на полицията.

За разлика от британското правителство, Табулата не беше спъвана от ограничения или държавни служители. Организацията беше сравнително малка и добре финансирана. Компютърният й център в Лондон можеше да хакне всяка наблюдателна система и да прерови образите с мощна сканираща програма. За щастие в Северна Америка и Европа имаше толкова много наблюдателни камери, че Табулата беше затрупана с информация. Дори и да получеха пълно съвпадение на някой от образите в базата си данни, не можеха да реагират достатъчно бързо и да пристигнат на дадена гара или във фоайето на хотел. Никога не спирай, това й повтаряше Тръна. Не могат да те хванат, ако се движиш непрекъснато.

Опасността идваше от някакво повтарящо се действие, което показва как арлекинът поема ежедневно по предсказуем маршрут до определено място. Скенерът, който обработваше лицата, в крайна сметка щеше да открие модела, след което Табулата щеше да организира засада. Тръна винаги бягаше от ситуации, които наричаше „канали“ или „задънени каньони“. Канал беше, когато трябва да минеш по определен маршрут и властите те наблюдават. Задънен каньон бяха канали, които водят до място без изход — като самолет или стая за разпити на имиграционните служби. Табулата ги превъзхождаше с пари и технология. Арлекините бяха оцелели благодарение на смелостта и способността си да развиват случайността.

В Лондон Мая взе метрото до спирката на Хайбъри и Арлингтън, но не се върна в апартамента си, а продължи по улицата до ресторант „Хъри Къри“. Даде на момчето, което разнасяше храната, ключа от външната врата и го помоли да изчака два часа и после да занесе пиле и да го остави в коридора. Когато започна да се стъмва, се покатери на покрива на „Хайбъри Бари“, кръчмата от другата страна на апартамента й. Скри се зад вентилационните тръби и започна да наблюдава хората, които спираха да си купят вино без бандерол от магазина в сутерена на сградата й. Бяла камионетка за доставки беше паркирана близо до входа, но на предната седалка нямаше никого.

Индийчето от „Хъри Къри“ се появи точно в седем и половина. В мига, в който отключи вратата, която водеше към апартамента й, двама мъже изскочиха от камионетката и го натъпкаха във входа. Вероятно щяха да го убият, а можеше и само да му зададат няколко въпроса и да го пуснат. На Мая не й пукаше особено. Връщаше се към арлекинския начин на мислене: никакво състрадание, никаква привързаност, никаква милост.

Прекара нощта в един апартамент в Източен Лондон — баща й го беше купил преди много години. Майка й беше живяла там, скрита сред източноазиатската общност, докато не почина от сърдечен удар, тогава Мая беше на четиринайсет. Тристайният апартамент се намираше на последния етаж на една запусната сграда в една пресечка на Брик Лейн. На партера имаше бенгалска туристическа агенция и някои от мъжете, които работеха в нея, издаваха разрешителни и лични карти срещу определена сума.

Източен Лондон винаги се беше намирал извън стените на града, удобно място да направиш или купиш нещо незаконно. От векове той беше един от най-гадните бордеи на света, ловното поле на Джак Изкормвача. Сега гидове развеждаха тълпи американски туристи посред нощ по стъпките му, старата пивоварна на Труман се беше превърнала в кръчма на открито, а стъклените кули на бизнес парка „Бишопс Гейт“ бяха забити в сърцето на стария квартал.

Това, което някога беше лабиринт от тъмни безистени, сега беше осеяно с галерии и модни ресторанти, но ако знаеш къде да търсиш, все още можеше да намериш богат асортимент неща, които да ти помогнат да избягаш от зоркия поглед на Голямата машина. Всяка неделя на Брик Лейн, близо до Чешир Стрийт, идваха амбулантни търговци. Продаваха стилети, боксове, пиратски филми и сим карти за мобилни телефони. За няколко лири отгоре можеха да активират сим картата с кредитна карта, вързана към измислена компания. Въпреки че властите имаха технология, която им позволяваше да подслушват разговорите, не можеха да ги проследят до собственика на мобилния телефон. Голямата машина можеше лесно да следи гражданите с постоянен адрес и банкови сметки. Арлекините, които бяха извън Мрежата, имаха неизчерпаеми запаси от телефони за еднократна употреба и лични карти. Почти всичко, освен мечовете им, можеше да се използва няколко пъти и да се хвърли като хартийка от бонбон.

Мая се обади на шефа си в дизайнерското бюро и обясни, че баща й има рак и трябва да напусне работа, за да се грижи за него. Нед Кларк, един от фотографите, които работеха за студиото, й даде името на някакъв доктор, който лекувал с хомеопатия, и после попита дали има проблеми с данъчните.

— Не. Защо?

— Един мъж от данъчното идва в офиса да разпитва за теб. Говори със счетоводството и поиска информация за данъците ти, телефонните номера и адреса.

— Казаха ли му ги?

— Да, разбира се. Нали е данъчен. — Кларк сниши гласа си. — Ако имаш местенце в Швейцария, веднага идвам с теб. Майната им на тия гадняри. Никой не иска да плаща данъци!

Мая не знаеше дали данъчният наистина е бил държавен служител, или наемник на Табулата с фалшива карта. И в двата случая я обаче търсеха. Върна се в апартамента и взе ключа от помещението в един склад в Брикстън. Беше ходила там като малка, преди доста години, но много добре помнеше къде е. Наблюдава го известно време, после влезе, показа ключа си на служителя и взе асансьора до третия етаж. Помещението представляваше малка стая без прозорец. В склада държаха вино и климатици, поддържаха температурата доста ниска. Мая светна, заключи вратата и започна да рови из кутиите.

Още докато беше малка, баща й я снабди с четиринайсет паспорта от няколко различни страни. Арлекините се сдобиваха с актове за раждане на хора, загинали в автомобилни катастрофи, после ги използваха, за да си извадят документи по законния ред. За съжаление, повечето от тези документи бяха станали неизползваеми сега, когато правителството събираше биометрична информация — скенер на лице, ирисов отпечатък и отпечатъци от пръсти — после качваше информацията на цифров чип и го закачаше на паспорта или личната карта на гражданина. Когато скенерът четеше чипа, данните се сравняваха с информацията от архива на Британския национален личен регистър. За международните полети до Америка данните от паспорта трябваше да съвпаднат с отпечатъците от ирисите и пръстите, сканирани на летището.

Щатите и Австралия издаваха паспорти с радиочестотни лични чипове, втъкнати в кориците. Тези нови паспорти бяха много удобни за имиграционните служители, но осигуряваха и на Табулата мощно средство за преследване на врага. Една машина, наречена „смукач“, можеше да чете данни от паспорти във вътрешен джоб или чанта. Смукачите се инсталираха по асансьори и автобусни; спирки, навсякъде, където хората се спираха за известно време. Докато гражданинът си мислеше за обяд, смукачът сваляше огромно количество лични данни. Можеше да търси имена, които предполагат съответна раса, религия или народност. Намираше възрастта на гражданина, адреса и отпечатъците от пръстите — както и дали е пътувал през последните години.

Новите технологии принудиха Мая да разчита на „трилицеви“ паспорти, които отговаряха на три различни варианта на биометричните й показатели. Голямата машина все още можеше да бъде надхитрена, но трябваше да си умен и изобретателен.

Първо трябваше да промени външния си вид. Разпознавателните системи се фокусираха върху ключовите точки на всяко човешко лице. Компютърът ги анализираше и ги трансформираше в числова поредица, за да създаде отпечатък на лицето. Цветните контактни лещи и различните перуки можеха да променят външно, но само специални медикаменти можеха да заблудят скенерите. Мая трябваше да използва стероиди, за да подпухне, и други медикаменти, за да се успокои кожата и да я направи да изглежда по-стара.

Медикаментите трябваше да се инжектират в бузите и челото, преди да пристигне на летище със скенери. Всеки от трите й паспорта използваше снимки с различни дози от медикаментите и различна последователност на инжекции.

Беше гледала в една холивудска фантастика как героят минава през ирисов скенер, като показва окото на мъртвец. В реалността нямаше такъв вариант. Ирисовите скенери пускаха лъч червена светлина към човешкото око и зеницата на мъртвеца нямаше да се свие. Правителствените служби се хвалеха, че ирисовите скенери са абсолютно надеждни средства за разпознаване. Уникалните гънки, дупчици и петънца пигмент в ириса започваха да се развиват още в утробата. Въпреки че скенерът можеше да бъде заблуден от изкуствени мигли или сълзи, ирисът си оставаше един и същ през целия живот.

Тръна и останалите арлекини, които живееха в нелегалност, бяха намерили отговор на ирисовия скенер няколко години преди да бъде внедрен от имиграционните власти. Платиха хиляди долари на оптици в Сингапур и те изработиха специални контактни лещи. Шарката на нечий чужд ирис беше гравирана върху повърхността на гъвкави лещи. Когато зеницата се свиеше от червената светлина на скенера, лещата се свиваше като истинска.

Последното биометрично препятствие беше скенерът за пръстови отпечатъци. Макар че киселина или пластична операция можеха да променят пръстовите отпечатъци, резултатът беше постоянен и оставяше белези. По време на едно пътуване в Япония Тръна откри, че учени от университета в Йокохама са копирали отпечатъци, оставени върху стъклена чаша, и са ги превърнали в желатинови люспи, които могат да покрият отпечатъците на човек. Тези „напръстници“ бяха много тънки и се слагаха трудно, но един от паспортите на Мая имаше различни отпечатъци за съответната фалшива самоличност.

Докато преравяше кашоните в склада, Мая намери кожена тоалетна чантичка, в която имаше две подкожни спринцовки и различни медикаменти за промяна на външния вид. Паспорти. Напръстници. Контактни лещи. Да, имаше всичко. Прерови и останалите кутии и откри ножове, пистолети и пачки валута от различни страни. Имаше нерегистриран сателитен телефон, лаптоп и генератор на случайни числа с размерите на кутийка кибрит. Генераторът беше арлекински артефакт, важен колкото и мечът. Някога рицарите, които бранели пилигримите, носели зарове от кокал или слонова кост и ги хвърляли на земята преди битка. Сега просто трябваше да натисне копчето и по екрана започваха да проблясват случайни числа.

На сателитния телефон имаше залепен запечатан плик. Мая го отвори. Беше писмо от баща й.

„В интернет дебне Хищника. Винаги се преструвай на гражданка и използвай завоалиран език. Бъди нащрек, но не се бой. Още от съвсем малка винаги си била силна и изобретателна. Сега, когато остарявам, се гордея с едно-единствено нещо в живота си — че си моя дъщеря.“

В Прага Мая не плака за баща си. По време на пътуването към Лондон се беше съсредоточила върху собственото си оцеляване. Но сега, сама в склада, седна на земята и се разрида. Все още имаше няколко оцелели арлекини, но на практика беше сама. Една грешка да направеше, дори съвсем малка, Табулата щеше да я унищожи.