Джон Туелв Хокс
Странникът (61)

60.

Беше шест сутринта. Нейтан Бун погледна небето над изследователския център и видя мъглив слънчев лъч. Целият беше в сажди. Пожарът в тунелите уж беше овладян, но черният дим с остра миризма на химикали продължаваше да излиза от тръбите. Все едно земята гореше.

Пожарни и полицейски коли се бяха струпали около карето. През нощта проблясващите им червени светлини изглеждаха ярки и властни.

Сега, рано сутринта, проблясваха съвсем слабо. Брезентови маркучи се виеха от пожарните коли към вентилационните шахти — някои още вкарваха вода долу. Пожарникари с почернели лица пиеха кафе от термоси.

Преди два часа Бун беше направил генерална преценка. Експлозията в тунелите и предизвиканото от нея прекъсване на захранването бяха нанесли щети на всички сгради. Квантовият компютър беше изключил и част от механизма беше унищожена. Един млад компютърен специалист беше преценил, че ще им трябват от девет месеца до една година, за да тръгне отново всичко. Мазетата бяха наводнени. Всички лаборатории и офиси бяха почернели от сажди. Компютъризираният хладилник в лабораторията за генетични изследвания беше спрял и няколко експеримента със снадки се бяха провалили.

Бун не го беше грижа за разрушенията. Ако питаха него, и всичките сгради да се бяха сринали, пак нямаше значение. Истинската беда беше, че един арлекин и един странник бяха оставени да избягат.

Възможността да започне незабавно търсене беше опропастена от един пазач на минимална заплата — беше се паникьосал и се беше обадил на полицията и пожарната. Братството имаше влияние по целия свят, но Бун не можеше да се наложи над командата местни огнеборци, решени да си свършат работата. Докато пожарникарите пълнеха тунелите с вода, той помогна на генерал Наш и Майкъл Кориган да напуснат центъра, охранявани от конвой. След това се погрижи никой да не открие тялото на Пастира и тримата наемници в административния център.

— Господин Бун? Извинете, господин Бун…

Той се обърна и видя капитана на пожарникарите, някой си Върнън Макгий. Набитият дребен капитан беше в карето от полунощ, но продължаваше да кипи от енергия — беше си направо жизнерадостен. Бун реши, че на провинциалните огнеборци им е писнало да проверяват пожарни кранове и да свалят котки от дърветата.

— Мисля, че сме готови да започнем с инспекцията.

— Какво искате да кажете?

— Пожарът е погасен, но ще минат няколко часа, докато успеем да влезем в тунелите по поддръжката. Сега трябва да вляза във всяка сграда и да проверя структурните поражения.

— Невъзможно. Както вече ви казах, персоналът се занимава със свръх секретни изследвания на правителствено ниво. Влизането в почти всяка стая изисква специално разрешение.

Капитан Макгий се залюля лекичко на токовете на ботушите си.

— Изобщо не ме интересува. Аз съм капитан от пожарната и това е моят район. Имам правото да вляза във всяка от тези сгради в името на обществената безопасност. Можете да ми дадете придружители, ако желаете.

Бун стисна зъби. Макгий тръгна при хората си. Вероятно пожарникарите можеха да инспектират. Защо не? Труповете вече бяха в чували и натоварени в един ван. По-късно щяха да ги откарат в Бруклин, където един услужлив собственик на погребално бюро щеше да ги кремира и да разпръсне пепелта им в морето.

Бун реши да провери административния център, преди Макгий да започне да си вре носа, където не му е работа. На третия етаж трябваше да има двама пазачи, които трябваше да махнат покрития с кръв мокет.

Макар че охранителните камери не работеха, Бун винаги предполагаше, че някой го наблюдава. Мина уверено през карето в средата, сякаш всичко беше под контрол. Мобилният му телефон иззвъня, той го отвори и чу боботещия глас на Кенард Наш.

— Как е положението?

— Пожарникарите ще правят инспекция на безопасността.

Наш изруга, после попита:

— На кого да се обадя? На губернатора? Може ли да ги спре?

— Няма защо да ги спира. Почистихме значимите проблеми.

— Ще открият, че пожарът е умишлен.

— Точно това искам да направят. В момента съм пратил хора в къщата на Лорънс Такава. Ще сложат на кухненската маса недовършено взривно устройство и ще напишат писмо на компютъра му, че е искал да си отмъсти. Когато следователите дойдат, ще им разкажа за нашия служител, който…

— И те ще почнат да търсят човек, който вече е изчезнал. — Наш се засмя. — Браво, господин Бун. Ще ви се обадя довечера.

Генерал Наш затвори, без да каже довиждане, а Бун продължи към входа на административния център. Ако направеше разбор на действията си през последните няколко седмици, трябваше да признае някои грешки. Беше подценил ефективността на Мая и не беше обърнал внимание на собствените си подозрения към Лорънс Такава. Беше се поддал на гнева си на няколко пъти и това беше повлияло на избора му.

От черен пушекът вече ставаше мръсносив. Приличаше на изгорели газове от коли — нормално замърсяване, — излизаше от тръбите, издигаше се във въздуха и изчезваше. Може би Братството беше претърпяло временно поражение, но победата беше неизбежна. Политиците можеха да говорят за свобода, думите им хвърчаха из въздуха като конфети. Не означаваха нищо — традиционната представа за свобода избледняваше. За пръв път тази сутрин Бун натисна копчето на ръчния си часовник и с удоволствие откри, че пулсът му е нормален. Изправи се, изпъна рамене и влезе в сградата.