Джон Туелв Хокс
Странникът (34)

33.

Когато влязоха в Невада, стана горещо и Гейбриъл свали шлема си и го хвърли във вана. Сложи си слънчеви очила и подкара с рев пред Мая. Тя гледаше как вятърът развява фланелката му. Завиха на югоизток и се насочиха към река Колорадо и брода през Дейвис Дам. Червени скали. Кактуси. Вълни горещ въздух, трептящи върху черния асфалт. Близо до град Сърчлайт Мая видя поредица написани на ръка табели край пътя.

„ПАРАДАЙЗ ДИНЪР. ПЕТ МИЛИ. ЖИВИ КОЙОТИ! ПОКАЖЕТЕ ГИ НА ДЕЦАТА! ТРИ МИЛИ. ПАРАДАЙЗ ДИНЪР. ЯЖТЕ!“

Гейбриъл махна с ръка — да закусим! — и когато се появи „Парадайз Динър“, сви към прашния паркинг. Закусвалнята беше с плосък покрив, приличаше на товарен вагон с прозорци. На покрива имаше монтиран огромен климатик. Мая метна ножницата през рамо, слезе от вана и внимателно огледа сградата, преди да реши дали да влезе. Преден вход. Заден вход. Очукан червен пикап беше паркиран отпред, имаше и още един — с каравана — отстрани.

Гейбриъл разкърши рамене, махна към меча и каза:

— Едва ли ще ни потрябва. Ще хапнем нещо за закуска, Мая. Това не ти е Третата световна война.

Тя се видя през очите на Гейбриъл. Арлекинска лудост. Вечна параноя.

— Баща ми ме е учил винаги да нося оръжие.

— Отпусни се де. Всичко ще е наред. — И тя видя по нов начин лицето му, очите му и кестенявата му коса.

Извърна се, пое дълбоко дъх и остави меча във вана. Не се тревожи, каза си. Нищо няма да се случи. Но все пак провери двата ножа под ръкавите си.

Койотът беше в клетка до входа на ресторанта. Лежеше на осеяния с изпражнения бетон и се задъхваше от жегата. Мая за пръв път виждаше койот. Приличаше на помияр с вълча глава и зъби. Само тъмнокафявите му очи бяха диви и ги гледаха напрегнато.

— Мразя зоологическите градини — каза Мая. — Те са затвори.

— Хората обичат да гледат животни.

— Обичат да убиват дивите същества или да ги затварят в клетки. Това им помага да забравят, че и те са затворници.

Ресторантът бе дълъг и тесен, със сепарета до прозорците, бар с високи столчета и малка кухня. До предната врата имаше три игрални автомата, изрисувани с крещящи цветове. Циркът на джакпота. Големият победител. Щастлив шемет. Двама мексиканци с каубойски ботуши и прашни работни дрехи седяха на бара и ядяха бъркани яйца и царевични питки. Млада сервитьорка с изрусена коса и престилка изсипваше една бутилка кетчуп в друга. Възрастен мъж с уморени очи и рядка брада надникна през прозорчето към кухнята. Готвачът.

— Сядайте, където искате — каза сервитьорката и Мая си избра най-добре защитеното място — последното сепаре, обърнато към входа. Седна, втренчи се в приборите на пластмасовата маса и се опита да си представи помещението. Добро място за спирка. Двамата мексиканци изглеждаха безвредни. Можеше да види всяка кола, която се приближеше по пътя.

Сервитьорката им донесе две чаши леденостудена вода и изчурулика с тънкото си гласче:

— Искате ли кафе?

— Портокалов сок — каза Гейбриъл.

Мая се изправи.

— Къде е тоалетната?

— Трябва да излезете отвън и да заобиколите. Обаче е заключена. Елате, ще ви заведа.

Сервитьорката — на табелката на гърдите й пишеше „Кати“ — я заведе зад ресторанта до небоядисана врата, заключена с катинар на синджир. Не спираше да дърдори, докато търсеше ключа из джобовете си.

— Татко се тревожи, да не би да му откраднат тоалетната хартия. Той върти всичко тук — готви, мие чиниите и така нататък.

Отключи и светна лампата. Вътре беше пълно с кашони с консерви и други провизии. Кати се огледа, провери дали има хартия и избърса мивката. После каза:

— Гаджето ти е много готино. И на мен ми се иска да обикалям по пътищата с такъв готин пич, обаче съм закотвена в „Парадайз“, докато татко не го продаде.

— Доста сте изолирани тук.

— Само ние двамата сме, плюс оная мърша отвън. Най-много да мине някой с кола от Вегас. Била ли си във Вегас?

— Не.

— Аз съм ходила шест пъти.

Когато Кати най-после излезе, Мая сложи резето на вратата и седна на един кашон. Тревожеше се, че може да изпита някакво привличане към Гейбриъл. Арлекините нямаха право да се сприятеляват със странниците, които пазеха. Правилното отношение беше да усещат известно превъзходство над тях, сякаш са малки деца, които не съзнават какви вълци дебнат в гората. Баща й винаги казваше, че си има практична причина за емоционалната дистанция — нали и хирурзите рядко оперират членове на семейството си. Същите правила важаха и за арлекините.

Мая стана и се втренчи в напуканото огледало над мивката. Погледни се, каза си. Сплъстена коса. Зачервени очи. Мръсни раздърпани дрехи. Тръна я беше превърнал в безчувствена убийца, в човек, лишен от желанието на зомбитата за удобство и на гражданите — за сигурност. Странниците може да бяха слаби и объркани, но можеха да избягат от затвора на този свят. Арлекините бяха заклещени в Четвъртия свят до смъртта си.

Върна се в ресторанта. Двамата мексиканци се бяха наяли и бяха отпрашили. Двамата с Гейбриъл си поръчаха, после той се облегна и я погледна внимателно.

— Да предположим, че хората наистина могат да минават в други светове. Как е там? Опасно ли е?

— Не знам много по този въпрос. Именно затова ти трябва помощта на някой пътевиждащ. Татко ми е разказвал за две потенциални опасности. Когато преминаваш, черупката — тялото ти — трябва да остане тук.

— А каква е втората опасност?

— Светлината ти, духът ти, както искаш го наречи, може да бъде убит или ранен в друг свят. Ако това стане, оставаш там завинаги.

Гласове. Смях. Мая погледна към вратата и видя четирима млади мъже. На паркинга пустинното слънце блестеше върху тъмносиния им джип. Тя ги прецени веднага и им даде прякори. Големите ръце, Бръснатата глава и Дебелака бяха облечени в различни комбинации на спортни фланелки и работни панталони. Изглеждаха така, сякаш са избягали от пожар в някой фитнес клуб и са награбили каквото им падне от различни шкафчета. Водачът им — най-дребният, но с най-високия глас — носеше каубойски ботуши, за да изглежда по-висок. Как да го наречем? Мустака? Не. Сребърната тока. Заради натруфения каубойски колан.

— Седнете, където искате — каза Кати.

— Естествено — отвърна Сребърната тока.

Високите им гласове и желанието им да бъдат забелязани изнервиха Мая и тя приключи със закуската, докато Гейбриъл още мажеше ягодовия конфитюр върху препечената си филия. Четиримата младежи взеха ключа от тоалетната от Кати и си поръчаха закуска, после смениха поръчката и поискаха двойни порции бекон. Казаха на Кати, че се връщат в Аризона, след като гледали боксов мач в Лас Вегас. Били загубили доста от облозите, плюс още пари на масата за блекджек. Кати взе поръчките им и отиде зад бара. Дебелака развали една двайсетдоларова банкнота на монети и започна да играе на автоматите.

— Свърши ли с яденето? — попита Мая.

— След минутка.

— Да тръгваме.

На Гейбриъл, изглежда, му беше забавно.

— Не ти ли харесват момчетата?

Тя разклати леда в чашата си и излъга:

— Не обръщам внимание на граждани, освен ако не ми се изпречат на пътя.

— Мислех, че харесваш Вики Фрейзър. Държахте се като приятелки…

— Този мами, дявол да го вземе! — Дебелака удари с юмрук по автомата. — Пуснах двайсет кинта, а не получих ни един!

Сребърната тока — седеше срещу Бръснатата глава — поглади мустака си и се ухили.

— Споко, Дейви. Настроен е така, че да не плаща никога. Не изкарват достатъчно от скапаното си кафе, така че искат да изръсят с по някой долар тъпаците, които играят на автоматите.

Кати се обади:

— Плаща понякога. Един шофьор на камион удари джакпота преди две седмици.

— Не лъжи, малката. Върни двайсетака на приятеля ми. Не може да няма закон или нещо подобно, че трябва да изплащат процент.

— Не мога. Тези автомати дори не са наши. Взехме ги на лизинг от господин Съливан.

Големите ръце се беше върнал от тоалетната и сега стоеше до автоматите и слушаше разговора.

— Не ни пука — каза той. — Целият щат Невада е едно голямо набутване. Или върни двайсетака, или ще ядем без пари.

— Да — обади се Бръснатата глава. — Аз съм за яденето без пари.

— Храната няма нищо общо с игралните автомати — отвърна Кати. — Ако си поръчате нещо, значи трябва да…

Дебелака направи три крачки към бара и я сграбчи за ръката.

— По дяволите, предпочитам нещо друго без пари.

Тримата му приятели изреваха в знак на одобрение.

— Сигурен ли си? — попита Големите ръце. — Мислиш ли, че струва двайсет долара?

— Ако ни оправи и четиримата, става по пет долара на парче.

Вратата на кухнята се отвори и бащата на Кати се появи с бейзболна бухалка.

— Пусни я! Веднага!

Сребърната тока явно се забавляваше.

— Ти ли ме ще заплашваш, старче?

— Да, аз! Събирайте си партакешите и да ви няма!

Сребърната тока взе от масата тежката захарница, изправи се и я метна с всичка сила. Бащата на Кати се наведе, но захарницата го улучи по лявата буза и се отвори. Захар се посипа навсякъде, старият човек залитна.

Бръснатата глава изскочи от сепарето. Грабна бейзболната бухалка, изтръгна я от ръцете на стареца и го стисна за гърлото. После започна да го налага с бухалката.

— Излез през кухнята — каза Мая на Гейбриъл.

— Не.

— Това не ни засяга.

Гейбриъл я погледна с презрение и Мая се почувства така, сякаш са я проболи с нож. Не помръдна — не можеше, — когато Гейбриъл се изправи и тръгна към мъжете.

— Махайте се!

— Кой пък си ти бе? — Сребърната тока се измъкна от сепарето. Сега и четиримата грубияни бяха пред бара. — Кво се мешаш?

Бръснатата глава изрита бащата на Кати в ребрата.

— Първо ще заключим този дъртак навън, при койота…

Кати се опита да се измъкне, но Дебелака я държеше здраво.

— … после ще инспектираме стоката.

Гейбриъл излъчваше несигурността на човек, който се е бил само в школа по бойни изкуства. Стоеше и чакаше да го нападнат.

— Чухте ли какво ви казах?

— Да, чухме. — Бръснатата глава размаха бейзболната бухалка. — Имаш пет секунди да се разкараш.

Мая се измъкна от сепарето. Беше абсолютно спокойна. „Начинът, по който се бием, е като гмуркане в океана, беше й казвал Тръна. Падаме, но грациозно. Привлечени от гравитацията, но се контролираме.“

— Да не си го пипнал — каза Мая.

Мъжете се изсмяха и тя направи няколко крачки напред и влезе в зоната за убиване.

— Ти откъде си ма? — попита Сребърната тока. — Да не си англичанка? По нашите места жените оставят мъжете си сами да се бият.

— Остави я да се намеси — каза Големите ръце. — Има чудно телце.

Мая усети как арлекинската студенина обгръща сърцето й. Очите й инстинктивно премериха разстоянията и траекториите между нея и четиримата грубияни. Лицето й беше безизразно. Помъчи се думите й да прозвучат колкото се може по-ясно и отчетливо.

— Ако го докоснете, ще ви унищожа.

— О, умирам от страх.

Бръснатата глава погледна приятелите си и се ухили.

— Здравата си го загазил, Ръс! Малката госпойца е побесняла! Пази се!

Гейбриъл се извърна към Мая. И за пръв път като че ли той пое водещата роля във взаимоотношенията им: като странник, който командва арлекина си:

— Не, Мая! Чуваш ли ме? Заповядвам ти да не…

Беше се извърнал наполовина към нея, без да обръща внимание на опасността, и Бръснатата глава замахна с бухалката. Мая скочи на един висок стол, от там на бара. С две широки крачки притича през шишетата с кетчуп и горчица, засили се с десния крак напред и ритна Бръснатата глава в гърлото. Той изхърка, но не изпусна бухалката. Мая я хвана, изтръгна я от ръцете му с едно движение, а със следващото я натресе в главата му. Черепът му изпращя и той падна.

С периферното си зрение видя Гейбриъл да се бие със Сребърната тока. Затича се към Кати, стиснала бухалката с дясната си ръка, и изтегли стилета с лявата. Дебелака беше ужасен. Вдигна ръце като войник, който се предава, а тя заби острието в дланта му и прикова ръката му за ламперията. Той изкрещя, но без да му обърне внимание, тя продължи към Големите ръце. Замахна уж към главата му, но се извъртя и го ритна в дясното коляно. То изпука и се счупи. Тя го цапардоса по главата и той падна. Сребърната тока вече лежеше в безсъзнание на пода — Гейбриъл го беше довършил. Дебелака цивреше. Тя пристъпи към него.

— Не — викна той. — Моля те, недей!

Един замах с бухалката го повали, ножът се изтръгна от стената.

Мая пусна бухалката, наведе се, издърпа стилета и избърса кръвта във фланелката на Дебелака. Изправи се. Изключителната яснота на битката вече започваше да избледнява. На пода лежаха петима души. Беше защитила Гейбриъл — и никой не беше умрял.

Кати се беше втренчила в нея, сякаш гледаше призрак.

— Махайте се — успя да каже тя. — Просто си вървете. Защото след минутка ще звънна на шерифа. Не се тревожете. Ако тръгнете на юг, ще кажа, че сте тръгнали на север. Ще излъжа за колата и за всичко останало.

Гейбриъл излезе пръв, Мая го последва. Докато минаваше покрай койота, вдигна резето и отвори вратата на клетката. Животното не помръдна, сякаш беше загубило спомена за свободата. Мая продължи, после погледна през рамо. Койотът все още беше в затвора си.

— Давай! — извика тя. — Това е единственият ти шанс!

Докато Мая палеше вана, койотът внимателно се измъкна от клетката и заоглежда мръсния паркинг. Силният рев на мотора на Гейбриъл го стресна, той подскочи и побягна покрай ресторанта.

Без да поглежда към Мая, Гейбриъл подкара напред. Нямаше повече усмивки и ръкомахания, нямаше грациозни завои под формата на буквата „S“ по напукания асфалт. Тя беше защитила Гейбриъл — беше го спасила, — но някак си действията й явно ги бяха отблъснали един от друг. И в този миг тя разбра с абсолютна сигурност, че никой никога няма да я обича или да излекува болката й. Също като баща си щеше да умре, заобиколена от врагове. Да умре сама.