Джон Туелв Хокс
Странникът (32)

31.

Държаха Майкъл в апартамент без прозорци на четвъртия етаж. От време на време долавяше приглушени шумове и шуртенето на вода през тръбите, затова предположи, че в сградата има още хора. Имаше баня, спалня, всекидневна и антре, в което двама мълчаливи мъже с тъмносини блейзъри го пазеха да не избяга. Не беше сигурен дали е в Америка, или е в някоя чужда страна.

Единственият човек, който разговаряше с него, беше Лорънс Такава, млад американец от японски произход с неизменна бяла риза и черна вратовръзка. Лорънс седеше до леглото на Майкъл, когато той се събуди след съня, предизвикан от упойващите средства. След няколко минути дойде лекар и набързо го прегледа. Прошепна нещо на Лорънс и повече не се върна.

Още от първия ден Майкъл започна да задава въпроси. Къде съм? Защо ме държите тук? Лорънс се усмихваше любезно и винаги даваше едни и същи отговори. Мястото било безопасно. Ние сме новите ти приятели. В момента търсим Гейбриъл, за да може и той да е в безопасност.

Майкъл знаеше, че е затворник и че те са враговете. Но пък Лорънс и двамата бодигардове правеха всичко възможно да му осигурят удобства. Във всекидневната имаше скъп телевизор и цяла поставка с дивидита. Невидими готвачи дежуреха двайсет и четири часа, за да му приготвят каквото пожелае. Когато стана от леглото, Лорънс го заведе до гардероба и му показа дрехи, които струваха хиляди. Пуловерите бяха от най-фин кашмир. Имаше официални обувки, спортни обувки и мокасини — всички неговия номер.

Поиска тренажори. Във всекидневната се появи пътека за бягане и гладиатор. Ако искаше да прочете конкретна книга или списание, просто трябваше да каже на Лорънс и исканото се появяваше след час. Храната беше превъзходна, можеше да си поръчва дори френски вина. Лорънс Такава го увери, че ще има и жени. Имаше всичко, което пожелае, с изключение на свободата да си тръгне. Лорънс му каза, че краткосрочната им цел е да възстановят силите му след премеждията. Майкъл щял да се срещне с много влиятелен човек и този човек щял да му каже всичко, което искал да знае.

Един късен следобед, след като си взе душ, Майкъл видя, че са му приготвили нови дрехи, обувки и чорапи. Сив вълнен панталон и черен пуловер, пасваха си идеално. Влезе в съседната стая. Лорънс пиеше вино и слушаше джаз.

— Как си, Майкъл? Добре ли спа?

— Да.

— Какво сънува?

Майкъл беше сънувал, че лети над океана, но не виждаше защо трябва да споделя съня си. Не искаше да знаят какво става в ума му.

— Нищо.

— Настъпи дългоочакваният момент. След няколко минути ще се срещнеш с Кенард Наш. Знаеш ли кой е той?

— Не беше ли от правителството?

— Беше бригаден генерал. След като напусна армията, работи за двама президенти. Всички го уважават. В момента е изпълнителен директор на фондация „Евъргрийн“.

— „За всички поколения“ — каза Майкъл: цитира мотото, което фондацията използваше като спонсор в телевизионните програми. Имаше рекламен клип на две деца, момче и момиче, наведени над борова шишарка, и изведнъж всичко се превръщаше в стилизиран символ на дърво.

— Сега е шест следобед. Ти си в административната сграда на националния изследователски център на фондацията. Комплексът се намира в Уестчестър Каунти — на четирийсет и пет минути с кола от Ню Йорк.

— Защо сте ме довели тук?

Лорънс остави чашата и се усмихна. Невъзможно беше да се каже за какво мисли.

— Качваме се горе да се срещнем с генерал Наш. Той с радост ще отговори на въпросите ти.

Излязоха, придружени от охраната, и тръгнаха по дълъг коридор към редица асансьори. Качиха се и Лорънс махна с дясната си ръка пред сензора и натисна съответното копче.

— Слушай внимателно генерал Наш, Майкъл. Той е много умен човек. — После излезе от асансьора и Майкъл се понесе сам нагоре.

Вратата се отвори директно в един кабинет. Обширно помещение, обзаведено така, че да прилича на английски клуб. По стените — дъбови рафтове с книги в кожени подвързии, до тях кресла — масички и малки зелени настолни лампи. Единственото необичайно нещо бяха трите наблюдателни камери на тавана. Въртяха се бавно и наблюдаваха всичко. Гледат мен, помисли Майкъл. Някой винаги гледа.

Мина през стаята, като се стараеше да не докосва нищо. В ъгъла малки лампички осветяваха макет върху дървен пиедестал. Миниатюрната сграда се състоеше от две части: централна кула, заобиколена от кръгла постройка, разделена на малки еднакви помещения, всяко с прозорец с решетки на външната стена и още един прозорец върху горната част на вратата.

Майкъл мина от другата страна и видя, че кулата е в разрез. Представляваше лабиринт от коридори и стълби. Парченца балсово дърво покриваха прозорците като венециански щори.

Чу скърцане на врата, обърна се и видя Кенард Наш. Плешив. Широки рамене. Когато се усмихна, Майкъл си спомни, че е виждал тази усмивка безброй пъти по телевизията.

— Добър вечер, Майкъл! Аз съм Кенард Наш.

Генерал Наш бодро прекоси стаята и се здрависа с него. Една от камерите леко се завъртя, сякаш за да не пропусне сцената.

— Виждам, че си открил Паноптикона. — Наш се приближи до макета.

— Какво е това? Болница ли?

— Според мен може да е болница или дори офис сграда, но всъщност е затвор, проектиран от Джереми Бентам, философ от осемнайсети век. Въпреки че разпратил скиците си до всички членове на британското правителство, затворът така и не бил построен. Макетът е направен по скиците на Бентам.

Наш се приближи до сградата и внимателно я заразглежда.

— Всяко помещение е килия с достатъчно дебели стени, така че да пречат на затворниците да общуват помежду си. Светлината идва отвън, така че затворникът винаги е осветен и се вижда.

— А пазачите са в кулата?

— Бентам я наричал наблюдателница.

— Прилича на лабиринт.

— Това е гениалното на Паноптикона. Проектиран е така, че никога не можеш да видиш лицето на пазача си или да го чуеш как се движи. Помисли си какво означава това, Майкъл. Може да има двайсет пазачи в кулата или един, или пък нито един. Няма никакво значение. Затворникът трябва да свикне с мисълта, че е наблюдаван непрекъснато. След известно време тази мисъл става част от съзнанието му. Когато системата работи перфектно, пазачите могат да напуснат кулата за обяд — или за да си починат в петък, събота и неделя. Няма никакво значение. Затворниците са приели положението си.

Генерал Наш отиде до библиотеката, отвори един рафт с фалшиви книги и се видя бар с чаши, кофа за лед и бутилки.

— Шест и половина е. Обикновено пия чаша скоч по това време. Имаме бърбън, уиски, водка и вино. Мога да ти поръчам и нещо по-завързано.

— Едно малцово уиски с малко вода.

— Чудесно. Отличен избор. — Наш започна да отваря бутилките. — Сега по същество. Принадлежа към група, наречена Братството. Съществуваме от много време и от стотици години просто реагираме на събитията, като се опитваме да ограничим хаоса. Паноптиконът бил истинско откровение за членовете на Братството. Променил начина ни на мислене. Дори и най-посредственият студент по психология си дава сметка, че човешките същества са алчни, импулсивни и жестоки. Но затворът на Бентам ни показва, че налагането на обществен контрол е възможно с използването на правилната технология. Няма нужда от полицай на всеки ъгъл. Трябва ни само виртуален паноптикон, който да наблюдава населението. Никой не иска да го дебнеш през цялото време, но масите трябва да приемат вероятността и неизбежността на наказанието. Имаш нужда от структурата, от системата, от скритата заплаха, която съществува реално. Когато хората се откажат от вижданията си за лична свобода, ще дадат възможност за съществуването на едно мирно общество.

Генералът занесе чашите до едно канапе с няколко стола и малка дървена маса. Постави питието на Майкъл на масата и двамата седнаха, един срещу друг.

— Да пием за Паноптикона. — Наш вдигна чашата си към макета на пиедестала. — Нереализирано изобретение, но велико прозрение.

Майкъл отпи глътка от уискито. Не усети вкус на приспивателни, но нямаше как да е сигурен.

— Можете да продължите с лекцията по психология, ако държите — каза той, — въпреки че мен не ме интересува особено. Знам само, че съм затворник.

— Всъщност знаеш много повече от това. Семейството ти е живяло под фалшиво име години наред, докато отряд въоръжени мъже не нападнали дома ви в Южна Дакота. Ние го направихме, Майкъл. Тези мъже бяха наши хора, следваха някогашната ни стратегия за действие.

— Вие сте убили баща ми.

— Дали? — Кенард Наш повдигна вежди. — Екипът ни от специалисти претърси развалините, но така и не успяхме да открием тялото му.

Безразличието, с което говореше Наш, го вбеси. Как можеше да седи толкова спокойно и дори да му се усмихва? Искаше да скочи и да сграбчи Наш за гушата. Най-сетне щеше да отмъсти за унищоженото си семейство.

Генерал Наш явно не осъзнаваше, че всеки миг може да го нападнат. Мобилният му телефон звънна и той спокойно остави питието си и го извади от джоба на сакото си.

— Ало? Нали наредих да не ме безпокоят. Аха. Така ли? Много интересно. Добре, сега ще го попитам.

И се намръщи на Майкъл. Приличаше на банков чиновник, който току-що се е натъкнал на малък проблем при отпускането на заем.

— Лорънс Такава се обади. Твърди, че или ще ме нападнеш, или ще се опиташ да избягаш.

За секунда Майкъл спря да диша, ръцете му здраво стиснаха облегалките на стола.

— Това са глупости!

— Моля те, Майкъл, не ми губи времето с лъжи. В момента те наблюдават на инфрачервен скенер. Лорънс казва, че пулсът ти се е ускорил, имаш повишена кожно-галванична реакция и топлинни сигнали около очите. Което ме връща на първоначалния въпрос: ще ме нападнеш ли, или ще избягаш?

— Защо искахте да убиете баща ми?

Наш се вгледа изпитателно в лицето му и каза по телефона:

— Не се тревожи. Мисля, че отбелязваме напредък. — Затвори и пусна телефона в джоба си.

— Баща ми престъпник ли беше? — попита Майкъл. — Откраднал ли е нещо?

— Да се върнем на Паноптикона. Моделът работи перфектно, ако никой не напуска сградата. Спира да работи, ако някой може да отвори вратата и да излезе от системата.

— Баща ми можел ли е да направи подобно нещо?

— Да. Такива като него ние наричаме „странници“. Баща ти е бил в състояние да насочи нервната си енергия извън тялото си и да пътува в различни реалности. Нашият свят е Четвъртият свят. Има прегради, които човек трябва да премине, за да влезе в другите светове. Не знаем дали баща ти ги е изследвал всичките. — Наш погледна Майкъл право в очите. — Способността да напускаш този свят явно се предава генетично. Вероятно и ти го можеш, Майкъл. Двамата с Гейбриъл може би владеете силата.

— Вие сте Табулата?

— Това име използват враговете ни. Както ти казах, ние се наричаме Братството. Фондация „Евъргрийн“ е обществена институция.

Майкъл се вгледа в питието си, опитваше се да си изработи стратегия. Още беше жив, защото искаха нещо. Вероятно и ти го можеш, Майкъл. Да. Това беше. Баща му беше изчезнал и на тях им трябваше странник.

— Всичко, което знам за фондацията ви, е от рекламите по обществените телевизии.

Наш стана и отиде до прозореца.

— Членовете на Братството са безкористни идеалисти. Искаме най-доброто за всички: мир и благоденствие. Единственият начин да постигнем тази цел е да установим обществена и политическа стабилност.

— Значи ще поставите всички в гигантски затвор?

— Нима не разбираш, Майкъл? В днешно време хората се страхуват от света, който ги заобикаля, и този страх лесно се разпалва и поддържа. Хората искат да бъдат в нашия виртуален паноптикон. Ще ги пазим като добри пастири. Ще бъдат наблюдавани, контролирани, защитавани от неизвестното. Освен това изобщо няма да усетят, че са в затвор. Винаги има нещо, което да им отвлече вниманието. Война в Близкия изток. Скандал със знаменитости. Световната купа или Суперкупата. Наркотици, нелегални и с лекарско предписание. Реклами. Нови хитове, смяна на модата. Страхът може да накара хората да влязат в нашия паноптикон, но ние добре ще ги забавляваме вътре.

— И ще убивате странници.

— Както вече казах, това е остаряла стратегия. В миналото реагирахме, както тялото реагира на различни вируси. Всички основни закони са написани на различни езици. Правилата са ясни. Човечеството просто трябва да се научи как да се подчинява. Но винаги, когато дадено общество се доближи до някаква степен на стабилност, се появява странник с нови идеи и желание да промени всичко. Докато богатите и мъдрите се опитват да издигнат огромна катедрала, странниците постоянно подкопават основите — предизвикват проблеми.

— Е, и какво се е променило? — попита Майкъл. — Защо не ме убихте?

— Учените ни започнаха работа по нещо, наречено „квантов компютър“, и стигнаха до неочаквани резултати. Няма да ти разкрия всички подробности тази вечер, Майкъл. Трябва да знаеш само, че странникът може да ни помогне да постигнем невероятен прелом в технологията. Ако проектът „Преминаване“ се окаже успешен, историята ще бъде променена завинаги.

— И искате от мен да стана странник?

— Да.

Майкъл стана и се приближи към генерал Наш. Беше успял да се съвземе от стъписването, породено от инфрачервения скенер. Вероятно тези хора можеха да отчетат пулса му и телесната температура, но това нямаше да промени нищо.

— Преди няколко минути казахте, че вашата организация е нападнала семейството ми.

— Нямам нищо общо с това, Майкъл. Можем само да съжаляваме за инцидента.

— Дори да се съглася да забравя за миналото и да ви помогна, това не означава, че е възможно. Не знам как да „странствам“ където и да било. Татко ни научи само как да се бием с мечове от бамбукови пръчки.

— Да, знам. Виж обаче изследователския ни център. — Наш махна с ръка и Майкъл погледна през прозореца. Прожектори осветяваха добре охраняваните сгради. Кабинетът на Наш се намираше на последния етаж на модерна офис сграда, свързана с три други постройки чрез покрити коридори. По средата на правоъгълника имаше пета сграда, която приличаше на бял куб. — Ако имаш заложбите на странник, ние разполагаме с хората и нужната техника, за да се сдобиеш със силата. В миналото странниците били обучавани от жреци еретици, проповедници разколници и равини от гетата. Цялото обучение било изпълнено с религиозна вяра и мистицизъм. Понякога не давало резултати. Както виждаш, в нашата операция не сме оставили нищо на случайността.

— Добре. Ясно, че имате големи сгради и купища пари. Но това все още не означава, че аз съм странник.

— Ако успееш, ще ни помогнеш да променим историята. Дори и да се провалиш обаче, ще се погрижим да ти осигурим всички удобства. Повече никога няма да ти се налага да работиш.

— Ами ако откажа да ви сътруднича?

— Не мисля, че ще стигнем дотам. Не забравяй, че знам всичко за теб, Майкъл. Хората ни те проучват от доста време. За разлика от брат си, ти си наистина амбициозен.

— Не замесвайте Гейбриъл в това — рязко го прекъсна Майкъл. — Оставете го на мира.

— Не ни трябва Гейбриъл. Имаме теб. И ти предлагам страхотна възможност. Ти си бъдещето, Майкъл. Ти ще си странникът, който ще донесе на света истински мир.

— Хората ще продължат да воюват.

— Помниш ли какво ти казах? Трябва само страх и отвличане на вниманието. Страхът ще вкара хората във виртуалния ни паноптикон, а след това ние ще им осигурим щастие. Хората ще са свободни да взимат антидепресанти, да задлъжняват и да зяпат телевизия. Обществото може да изглежда дезорганизирано, но ще е много стабилно. На всеки пет години ще избираме различен манекен, който да произнася речи от Розовата градина на Белия дом.

— Кой всъщност държи властта?

— Братството, разбира се. И ти ще си част от нашето семейство, ще ни поведеш напред.

Наш постави ръка върху рамото му. Приятелски жест, сякаш Майкъл му беше любим племенник.

Ще ни поведеш напред, помисли Майкъл. Част от нашето семейство. Загледа се през прозореца към бялата сграда.

Генерал Наш тръгна към бара.

— Да ти налея още едно? Ще си поръчаме вечеря — говеждо филе или суши, каквото кажеш. И ще си поговорим. Повечето хора изживяват живота си, без изобщо да разберат истината зад значимите събития на епохата. Гледат фарса, който се разиграва на авансцената, докато истинската драма се вихри зад завесата. Тази вечер ще вдигна завесата и ще минем зад кулисите, за да видиш как работят професионалистите, какво се крие зад декорите и как актьорите се държат в гримьорните. Половината от нещата, които си научил в училище, са само удобни измислици. Историята е куклен театър за детски умове.