Джон Туелв Хокс
Странникът (30)

29.

— Всичките ми ранни спомени са свързани с пътуване с кола или камион.

Непрекъснато си опаковахме багажа и тръгвахме нанякъде. Предполагам, че тъкмо затова с Майкъл толкова много искаме да си имаме дом… Ако се задържахме на едно място повече от месец-два, се преструвахме, че ще останем завинаги. И тогава някоя кола минаваше покрай мотела повече от два пъти или човекът на бензиностанцията задаваше на баща ми необичаен въпрос. Родителите ни започваха да си шушукат, будеха ни посред нощ и трябваше да се обличаме в тъмното. Преди слънцето да се е показало, отново бяхме на път и пътувахме незнайно накъде.

— Родителите ви даваха ли ви някакво обяснение? — попита Мая.

— Не. Затова беше толкова страшно. Казваха само „Тук е опасно“ или „Лоши хора ни търсят“. Събирахме багажа и тръгвахме.

— Не се ли оплаквахте?

— Не и пред баща ми. Винаги ходеше с опърпани дрехи и работни обувки, но в него имаше нещо — погледът може би, — което го правеше да изглежда много силен и мъдър. Непознати вечно си споделяха тайните с баща ми, сякаш той можеше да им помогне.

— А майка ти каква беше?

Гейбриъл замълча за миг.

— Не мога да спра да мисля за последния път, когато се видяхме — когато умря. Не мога да си го избия от главата. Когато бяхме малки, беше положително настроена за всичко. Ако колата се счупеше на някой черен път, ни водеше из полето да берем цветя и да си търсим четирилистни детелини.

— А ти? Добро дете ли беше?

— Бях доста свит, таях всичко в себе си.

— Ами Майкъл?

— Той беше самоувереният по-голям брат. Ако имахме нужда от нещо, татко и мама пращаха него да се разправя с управителя на хотела. Да си на път не е лошо понякога. Имахме достатъчно пари, въпреки че татко не работеше. Майка ми мразеше телевизията, затова вечно ни разказваше приказки или ни четеше книги. Харесваше Марк Твен и Чарлз Дикенс, много се вълнувахме, когато ни четеше „Лунният камък“ на Уилки Колинс. Татко ни научи как се регулира двигател, как се разчита карта и как да не се загубим в непознат град. Вместо да учим от учебници, спирахме при всяка историческа забележителност по пътя. Когато бях на осем, а Майкъл на дванайсет, мама и татко ни казаха, че сме щели да си купим ферма. Спирахме из малките градчета, четяхме вестниците и отивахме с колата до фермите, пред които имаше табела „Продава се“. На мен всичките ми изглеждаха чудесни, но татко се връщаше в колата, клатеше глава и казваше на мама: „Условията не са добри“. След известно време започнах да си мисля, че условията са заядливи бабички, които обичат да казват „не“. Минахме през Минесота и продължихме на запад към Южна Дакота. При Сиукския водопад татко научи за ферма за продан в Юнитивил. Живописен район с полегати хълмове, езера и ливади с люцерна. Фермата беше на половин километър от пътя, скрита в горичка смърчове. Имаше голям тухлен обор, бараки за инструменти и разнебитена двуетажна къща. След дълги пазарлъци татко я купи — собственикът искаше парите в брой, и след две седмици се нанесохме. Всичко изглеждаше нормално до края на месеца, когато електричеството спря. Отначало с Майкъл помислихме, че нещо се е развалило, но нашите ни извикаха в кухнята и ни казаха, че електричеството и телефонът ни свързват с останалия свят.

— Баща ти е знаел, че ви преследват, и е искал да живеете извън Голямата машина.

— Никога не е споменавал подобно нещо. Каза само, че ще се наречем Милър и всеки трябва да си избере ново име. Майкъл искаше да му викаме Робин Момчето чудо, но татко не се съгласи. След доста приказки Майкъл реши да е Дейвид, аз си избрах Джим, като Джим Хокинс от „Островът на съкровищата“. Същата вечер татко извади всички оръжия и ни показа кое къде ще седи. Нефритеният меч беше в спалнята на родителите ни и ни беше забранено да го пипаме.

Мая се усмихна.

— Бойната пушка беше зад дивана в хола, а ловната в кухнята. Татко си носеше трийсет и осемкалибровия пистолет под сакото, докато работеше. Не ни правеше впечатление. Оръжията бяха поредният факт, с който трябваше да се примирим. Каза, че баща ми бил странник. Е, никога не съм го виждал да изчезва някъде.

— Тялото остава в този свят — каза Мая. — Вътрешната светлина прекосява преградите.

— Два пъти годишно татко взимаше пикапа и отиваше някъде за две-три седмици. Казваше ни, че отива на риба, но никога не носеше риба. Когато си беше вкъщи, правеше мебели или плевеше градината. Обикновено спираше да работи към четири следобед. Водеше ни в обора и ни учеше на джудо, карате и кендо с бамбукови мечове. Майкъл мразеше тренировките. Смяташе, че са губене на време.

— Казвал ли го е някога на баща ти?

— Не смеехме да му се противопоставяме. Понякога на татко му беше нужен само един поглед, за да разбере какво мислиш. С Майкъл вярвахме, че вижда какво става в главите ни.

— Какво мислеха съседите за него?

— Не познавахме много хора. Над нас живееше семейство Стивънсън, не бяха много дружелюбни. От другата страна на рекичката живееше една възрастна двойка, Дон и Ирен Тедфорд, отбиха се един следобед с два ябълкови пая. Останаха изненадани, че нямаме електричество, но явно не ги впечатли особено. Дон даже каза, че телевизията била пилеене на време. С Майкъл започнахме всеки следобед да ходим до семейство Тедфорд за домашни понички — продължи той. — Татко винаги си седеше вкъщи. Но мама понякога взимаше прането, за да го изпере в тяхната перална машина. Синът на Дон и Ирен, Джери, беше убит на война и снимките му бяха из цялата къща. Говореха за него, сякаш все още е жив. И значи, всичко беше наред, докато шериф Рандолф не дойде с патрулната кола. Беше едър, с униформа и имаше пистолет. Уплаших се. Помислих, че е от Мрежата и че татко ще трябва да го убие…

Мая го прекъсна.

— Веднъж се возих заедно с един арлекин, Везните, и ни спряха за превишена скорост. Мислех, че Везните ще пререже гърлото на полицая.

— И аз се чувствах така — каза Гейбриъл. — С Майкъл не знаехме какво ще стане. Мама наля на шериф Рандолф студен чай и всички седнахме на верандата. Рандолф започна да ни хвали как сме стегнали фермата, а после мина на местния данък за собственост. Понеже сме си били изключили електричеството, мислел, че може да откажем да си плащаме данъка по политически причини. Татко първо не каза нищо, само гледаше Рандолф, направо се беше вторачил в него. После каза, че данъците трябва да се плащат, и всички си отдъхнахме. Само Майкъл беше недоволен и каза на шерифа, че искал да ходи на училище с другите деца.

— След като шерифът си тръгна, татко ни събра в кухнята да си поговорим. — Гейбриъл въздъхна. — Каза на Майкъл, че училището е опасно, защото е част от Мрежата. Майкъл отвърна, че трябвало да учим математика, естествознание и история. И че не можем да се защитаваме от враговете си, ако не сме образовани.

— И какво стана?

— До края на лятото повече не стана дума за това. После татко каза, добре, можели сме да ходим на училище, но трябвало да внимаваме. Не бивало да казваме на другите деца истинските си имена и не трябвало да споменаваме за оръжията. Притеснявах се от другите деца, но Майкъл се радваше. Когато дойде първият учебен ден, стана два часа по-рано, за да си избере какво да облече. Каза, че всички момчета в града носели джинси и вълнени ризи. И ние трябвало да се облечем така. За да сме като всички останали. Мама ни закара до Юнитивил и се записахме в училище под фалшиви имена. Два часа ни изпитваха в кабинета на заместник-директорката госпожа Бейтнор. И двамата четяхме много добре, но аз бях слаб по математика. Когато ме заведоха в класа, всички ученици ме зяпнаха. За пръв път си дадох сметка колко различно е семейството ни и как изглеждаме в очите на хората. Всички деца започнаха да си шушукат. В междучасието намерих Майкъл на двора. Стояхме отстрани и гледахме как другите момчета играят футбол. Точно както беше казал, всичките бяха с дънки. Четири по-големи момчета дойдоха при нас. Никога няма да забравя изражението на брат ми. Беше развълнуван. Щастлив. Реши, че момчетата ще ни поканят да играем с тях и ще станем приятели… Обаче едно от тях, най-високото, каза: „Вие сте Милър. Родителите ви купиха фермата на Хейл Робинсън“. Майкъл му подаде ръка, но момчето продължи: „Вашите са луди“. Брат ми продължи да се усмихва, сякаш не можеше да повярва, че го е казало. Толкова години по пътищата си беше мечтал за училище, приятели и нормален живот. Каза ми да се дръпна и след това цапардоса високото момче право в устата. Всички скочиха, но нямаха никакъв шанс. Майкъл използваше ритници и, удари от каратето върху малките фермерчета. Натръшка ги и щеше да продължи да ги бие, ако не го бях спрял.

— Значи никога не сте имали истински приятели?

— Никога. Учителите харесваха Майкъл, защото той знаеше как да разговаря с възрастни. Цялото си свободно време прекарвахме във фермата. Нямаше проблем. Винаги си измисляхме нещо, строяхме си къща на дървото или дресирахме Минерва.

— Кучето ви ли?

— Не. Сова. Нашата охранителна система. — Гейбриъл се усмихна. — Няколко месеца след като тръгнахме на училище я намерих до потока, който минаваше през фермата на господин Тедфорд. Никъде не видях гнездо, така че я увих в тениската си и я занесох вкъщи. Докато беше малка, я държахме в една картонена кутия и я хранехме с котешка храна. Реших да я кръстим Минерва, защото бях чел една книга, в която пишеше, че богинята си имала сова за помощник. Когато порасна, татко издълба дупка в стената на кухнята и сложи первази от двете страни и вратичка с пружина. Научихме Минерва как да бута вратичката и да влиза в кухнята. Татко сложи клетката на Минерва в смърчовете в края на алеята. Клетката имаше завързана тежест, с която се отваряше вратичката, другият край беше завързан на рибарска корда, опъната през алеята. Ако към нас завиеше кола, щеше да мине през кордата и да отвори клетката. Минерва щеше да долети до къщата и щяхме да разберем, че някой идва.

— Хитро!

— Вероятно, но тогава не мислех така. Докато живеехме по мотелите, бях гледал по телевизията много шпионски филми и си спомнях разните супер техничарски джаджи. Щом като ни търсеха лоши хора, значи една сова не беше достатъчно добра охрана. Та аз значи дръпнах кордата, вратата на клетката се отвори и Минерва излетя. Когато с татко стигнахме до кухнята, совата вече се беше провряла през вратичката и ядеше котешката храна. Отнесохме я обратно и изпробвахме клетката втори път. Тя пак долетя в къщата… Попитах татко защо има хора, които искат да ни убият. Каза ми, че щял да ми обясни всичко, когато станем малко по-големи. Попитах го не можем ли да отидем на Северния полюс или на някое друго далечно място, където никога няма да ни намерят. А той каза тъжно: „Аз мога да отида на такова място, но вие с майка ти и Майкъл не можете да дойдете с мен. Няма да избягам и да ви изоставя сами“.

— Каза ли ти, че е странник.

— Не. Нищо подобно. Минаха две години и всичко изглеждаше наред. Майкъл престана да се бие в училище, но другите го смятаха за голям лъжец. Беше им казал за нефритения меч и карабината на баща ни, но освен това беше разправял, че имаме плувен басейн в мазето и тигър в обора. Разправяше толкова много истории, че на никого и през ум не му минаваше, че някои от тях са верни. Една сутрин, докато чакахме училищния автобус да ни върне у дома, едно момче каза, че под бетонния мост, който минаваше над магистралата, имало тръба и преди няколко години някой си Анди минал по нея. „Лесна работа — каза Майкъл. — Брат ми може да го направи и с вързани очи“. След двайсет минути бяхме под моста. Скочих, хванах се за тръбата и тръгнах да пресичам междущатската магистрала пред погледите на Майкъл и останалите момчета. И досега си мисля, че щях да се справя, но на половината път тръбата се счупи и паднах на магистралата. Ударих си главата и си счупих левия крак на две места. Спомням си как се надигнах и видях един огромен камион да се носи право към мен. Загубих съзнание. Когато се свестих, бях в болницата с гипсиран крак. Сигурен съм, че чух Майкъл да казва на сестрата, че името ми е Гейбриъл Кориган. Не знам защо го направи. Сигурно си е мислел, че ще умра, ако не каже истинското ми име.

— Значи така ви е открила Табулата.

— Може би. Минаха още две години, без да се случи нищо. Бях на дванайсет, а Майкъл на шестнайсет, седяхме една вечер в кухнята и учехме. Беше януари, страхотен студ. Минерва долетя пред вратата и започна да примигва на светлината. Беше се случвало и преди, когато кучето на семейство Стивънсън настъпваше кордата. Обух си ботушите и излязох да го намеря. Завих зад къщата, погледнах надолу и видях от горичката да излизат четирима мъже. Бяха облечени в черно и носеха пушки. Разделиха се и започнаха да се качват по склона.

— Наемници на Табулата — каза Мая.

— Не знаех кои са. Няколко секунди не можех да помръдна, после изтичах вътре да предупредя всички. Татко се качи в спалнята и донесе една брезентова торба и нефритения меч. Меча даде на мен, торбата на майка ми. После даде пушката на Майкъл и ни каза да излезем през задната врата и да се скрием в мазето. „Ами ти?“, попитахме. „Вървете в мазето и не излизайте, докато не ви извикам“. Зареди карабината, а ние излязохме от задната страна. Каза ни да вървим покрай оградата, за да не оставяме следи в снега. Исках да остана и да му помогна, но мама каза, че трябва да вървим. Когато стигнахме до градината, чух изстрел и вик. Не беше гласът на баща ми. Сигурен съм. В мазето държахме стари инструменти. Вратата беше толкова ръждясала, че Майкъл не можа да я затвори хубаво. Седнахме в мрака на бетонния под. Известно време чувахме изстрели, после всичко утихна. Заспал съм. Когато се събудих, слънцето проникваше през пролуката на вратата.

— Излязохме. — Гейбриъл потрепери. — Къщата и оборът бяха изгорели. Минерва летеше над главите ни, сякаш търсеше нещо. Четири трупа лежаха на различни места — на десетина-двайсет метра един от друг, — кръвта им беше разтопила снега около тях. Майка седна на земята и се разплака. Ние с Майкъл огледахме всичко, но не открихме и следа от татко. Казах на Майкъл, че щом четиримата са мъртви, значи не са го убили. Че е избягал. Майкъл каза: „Мълчи. Трябва да се махаме от тук. Ще ида до семейство Тедфорд и ще ги помоля да ни дадат колата си“. Отиде в мазето и донесе нефритения меч и брезентовата торба. Погледнахме какво има вътре и видяхме, че е пълна с пачки стодоларови банкноти. Майка продължаваше да седи в снега, плачеше и си шепнеше нещо като обезумяла. Нарамихме оръжията и торбата и я поведохме към фермата на Тедфорд. Майкъл потропа на вратата и Дон и Ирен слязоха. Чувал бях стотици пъти Майкъл да лъже в училище, но никой не вярваше на историите му. Този път говореше така, сякаш сам си вярва. Каза, че баща ни бил войник и дезертирал от армията. И че нощес правителствените агенти изгорили къщата и го убили. Прозвуча ми съвсем налудничаво, но после си спомних, че синът на Дон и Ирен е убит на война.

— Хитра лъжа — каза Мая.

— Да. Свърши работа. Дон Тедфорд ни даде комбито си. Майкъл караше вече от няколко години из фермата. Качихме оръжията и торбата и тръгнахме. Мама лежеше на задната седалка. Завих я с едно одеяло и тя заспа. Когато погледнах през страничното стъкло, видях Минерва да се вие над пушеците…

Гейбриъл млъкна. Мая гледаше в тавана. По магистралата мина камион и фаровете му пронизаха щорите. Отново мрак. Тишина. Сенките около тях сякаш добиха тежест и плътност. Мая имаше чувството, че лежат заедно на дъното на дълбок кладенец.

— Какво стана след това? — попита тя.

— Няколко години карахме из страната, после си извадихме фалшиви актове за раждане и живяхме в Остин, Тексас. Когато станах на седемнайсет, Майкъл реши, че трябва да се преместим в Лос Анжелис и да започнем нов живот.

— После Табулата ви откри и ето те тук.

— Да — въздъхна Гейбриъл. — Ето ме тук.