Джон Туелв Хокс
Странникът (3)

2.

Нейтан Бун седеше на втория етаж на склада от другата страна на улицата, срещу магазина за бельо. Наблюдаваше през бинокъла за нощно виждане как Мая излиза от дома на Тръна и тръгва по улицата. Вече беше заснел пристигането й на терминала на летището, но беше доволен, че я вижда пак. По-голяма част от работата му тези дни се свеждаше до взирането в монитора на компютъра, проверяването на телефонни обаждания и кредитни карти, четенето на медицински картони и полицейски бюлетини от десетки страни по света. Наблюдаването на истински арлекин му помагаше да се върне в реалността на това, което вършеше. Врагът все още съществуваше — бяха поне няколко на брой — и негова беше отговорността да ги ликвидира.

Преди две години, след засадата в Пакистан, откри, че Мая живее в Лондон. Поведението й в обществото показваше, че се е отказала от жестокостта на арлекините и е решила да заживее нормално. Братството искаше да я очисти, но Бун им изпрати дълъг имейл, с който изразяваше несъгласието си. Знаеше, че тя може да ги отведе при Тръна, Липата и Блажената майка. И тримата арлекини все още бяха опасни. Трябваше да бъдат проследени и унищожени.

Мая щеше да забележи, ако някой я следи в Лондон, затова Бун изпрати техници в апартамента й и те поставиха проследяващи устройства навсякъде, та Братството да има достъп до телефонните й разговори, имейлите и кредитните й карти. Първият знак дойде, когато Мая изпрати имейл на шефа си и му поиска отпуска, за да видела „болен роднина“. Когато си купи билет за петък за Прага, Бун реши, че това е логичното място, на което би се скрил Тръна. Имаше три дни да иде до Европа и да измисли план за действие.

Тази сутрин един от служителите на Бун беше прочел бележката, оставена в хотелската стая на Мая от руснака, който работеше за Тръна. Сега Бун вече знаеше къде се намира апартаментът му и само след няколко минути щеше да се изправи лице в лице с арлекина.

Чу гласа на Лутка по радиостанцията.

— Сега какво? Да я проследим ли?

— Това е работа на Халвър. Той ще се оправи. Тръна е по-важната цел. С Мая ще се оправим по-късно вечерта.

Лутка и тримата техници седяха в каросерията на паркираната на ъгъла камионетка. Лутка беше лейтенант от чешката полиция и трябваше да се оправя с местните представители на реда. Унгарецът беше огромен мъжага и не знаеше английски. Сръбският му приятел, бивш войник, говореше четири езика и изглеждаше интелигентен, но Бун му нямаше доверие. Беше от хората, които се скатаваха, ако има съпротива.

Беше студено и Бун беше с непромокаемо яке и плетена шапка. Военната му подстрижка и металните рамки на очилата го правеха да изглежда дисциплиниран и в отлична форма — приличаше на учен, който в неделя ходи на маратони.

— Да тръгваме — каза Лутка.

— Не.

— Мая се връща в хотела си. Тръна едва ли ще има повече гости тази вечер.

— Не разбираш тези хора. Аз ги разбирам. Умишлено правят непредсказуеми неща. Тръна може да реши да излезе от къщата, Мая може да реши да се върне. Да изчакаме пет минути и да видим какво ще стане.

Бун свали бинокъла, но не спря да наблюдава улицата. През последните шест години беше работил за Братството, малка групичка мъже от различни страни, обединени от общото си виждане за бъдещето. Братството, или както враговете му го наричаха още — Табулата — се беше посветило на унищожението на арлекините и странниците.

Бун беше свръзката между Братството и неговите наемници. Откри, че му е много лесно да се оправя с хора като лейтенант Лутка и сърбина. Наемниците винаги искаха пари или някаква услуга. Първо се споразумяваш за цената, после решаваш дали ще я платиш.

Макар че получаваше щедро възнаграждение от Братството, Бун никога не се беше чувствал като наемник. Преди две години му дадоха да прочете поредица книги, наречени „Познанието“, и тези книги му разкриха до голяма степен целите и философията на Братството. „Познанието“ разкри пред Бун, че е част от историческата битка срещу силите на хаоса. Братството и неговите съмишленици бяха на крачка от установяването на идеално контролирано общество, но новата система нямаше да изтрае дълго, ако странниците можеха да я напускат и после да се връщат и да въстават срещу общоприетите разбирания. Мирът и благоденствието бяха възможни само ако хората престанат да задават нови въпроси и приемат наличните отговори.

Странниците внасяха в света хаос, но Бун не ги мразеше, Странникът се раждаше със способността да преминава — какво можеха да направят, като това им се предаваше по наследство? Арлекините бяха друго нещо. Макар че имаше и цели семейства арлекини, всеки — било то мъж или жена — можеше да избере да защитава странниците. Умишленият им произвол противоречеше на правилата, които управляваха живота на Бун.

Преди няколко години Бун беше отишъл до Хонконг да убие един арлекин — Гарвана. Докато го претърсваше, сред обичайните оръжия и фалшиви паспорти откри и едно електронно устройство, наречено „генератор на случайни числа“. Представляваше миниатюрен компютър, който с едно натискане на копчето генерираше произволни числа. Понякога арлекините използваха генератора, за да вземат решения. Чифт означава „да“. Тек означава „не“. Натисни копчето и генераторът ще ти каже през коя врата да влезеш.

Бун си спомни как седеше в хотелската стая и разучаваше генератора. Как можеше човек да живее така? Ако зависеше от него, всеки, който се ръководеше в живота си от случайни числа, трябваше да бъде преследван и унищожен. Ред и дисциплина, това бяха ценностите, които помагаха на западната цивилизация да не се разпадне. Трябва само да погледнеш дъното на обществото, за да видиш какво ще стане, ако хората оставят жизненоважните решения на случайността.

Минаха две минути. Той натисна едно копче на часовника си и погледна показанието за температурата си. Ситуацията беше напрегната и Бун остана много доволен, като видя, че пулсът му е само с шест удара по-висок от обичайното. Знаеше какъв е пулсът му в покой и при физическо натоварване, както знаеше и процента на мазнините в организма си, нивото на холестерола и калориите за деня.

Чу драсване на кибритена клечка и само след секунди усети мириса на тютюнев дим. Извърна се и видя, че сърбинът е запалил цигара.

— Загаси я.

— Защо?

— Не обичам да дишам отровни вещества.

Сърбинът се ухили.

— Какви вещества бе! Това е пушек.

Бун се изправи. Лицето му остана безизразно, докато оценяваше противника. Беше ли опасен? Трябваше ли да бъде сплашен заради успеха на операцията? Колко бързи бяха реакциите му?

Бръкна в един от горните странични джобове на якето си, напипа бръснач и го стисна между палеца и показалеца си.

— Веднага загаси цигарата.

— Като я изпуша, ще я загася.

Бун замахна и сряза цигарата буквално пред устните му. Преди сърбинът да може да реагира, го сграбчи за яката и почти опря бръснача под дясното му око.

— Ако ти резна окото, лицето ми ще е последното, което ще видиш. Ще ме помниш до края на живота си. Образът ми ще се жигоса в мозъка ти.

— Чакай бе — изпелтечи сърбинът. — Недей…

Бун го пусна и прибра бръснача. Погледна унгареца. Здравенякът изглеждаше впечатлен.

Чу по радиото гласа на лейтенант Лутка.

— Какво става? Какво чакаме?

— Нищо не чакаме вече — отвърна Бун. — Кажи на Скип и Джейми, че е време да си заслужат парите.

Скип и Джейми Тод бяха двама братя от Чикаго, специалисти по електронно наблюдение. И двамата бяха ниски и дебели и носеха еднакви кафяви гащеризони. Бун загледа през бинокъла как двамата измъкнаха една алуминиева стълба от камионетката и я понесоха по тротоара към магазина за бельо. Приличаха на електротехници, дошли да оправят проблем с жиците.

Скип разтвори стълбата и Джейми се качи до рекламата, която висеше над витрината на магазина за бельо. През деня бяха закачили на нея миниатюрна камера с радио контролер. Камерата беше записала как Мая стои на паважа.

Тръна беше инсталирал камера за наблюдение в козирката, която пазеше входната му врата. Сега Джейми махна камерата и я замени с миниатюрен. DVD плейър. Щом свършиха, братята сгънаха стълбата и я отнесоха в камионетката. За три минути работа бяха спечелили 10 000 долара и безплатно посещение до бардака на Коруни Стрийт.

— Пригответе се — каза Бун на лейтенант Лутка. — Слизаме.

— Ами Харкнес?

— Да стои в колата. Ще го извикаме, когато стане безопасно.

Пъхна бинокъла в джоба си и махна на местните наемници.

— Почваме.

Сърбинът преведе на унгареца и двамата станаха.

— Внимавайте — предупреди ги Бун. — Арлекините са много опасни. Ако ги нападнат, отвръщат на удара веднага.

Сърбинът беше възвърнал известна част от самообладанието си.

— За теб може да са опасни. Ние двамата с моя приятел можем да се справим с всеки проблем.

— Арлекините не са нормални. Цялото им детство е посветено на това да се научат как да убиват.

Тримата слязоха на улицата и се срещнаха с Лутка. Дори на жълтеникавата светлина на уличната лампа полицейският лейтенант изглеждаше пребледнял.

— Ами ако не стане? — попита.

— Ако те е страх, можеш да останеш в колата с Харкнес, но няма да ти платя. Не се тревожи. Когато аз организирам операция, всичко става както трябва.

Бун поведе мъжете към вратата на Тръна и извади пистолета си с лазерно насочване. В лявата си ръка държеше дистанционно. Натисна жълтото копче и DVD-то пусна образа на Мая, както стоеше пред входа преди един час. Поглед наляво. Поглед надясно. Всички бяха готови. Той натисна звънеца и зачака. Горе младият руснак — едва ли беше Тръна — се приближи до монитора, погледна екрана и видя Мая. Ключалката щракна. Влязоха.

Тръгнаха по стълбите. На първата площадка Лутка извади гласовата записвачка.

— Гласова проверка, моля — каза електронният глас.

Лутка натисна копчето и пусна записа, който беше направил в таксито. „Отвори я тая проклета врата“ — каза Мая.

Електронната ключалка изщрака и Бун влезе пръв. Татуираният руснак държеше кърпа за чинии и изглеждаше много изненадан. Бун вдигна пистолета си и го простреля. Деветмилиметровият куршум блъсна гърдите на руснака като гигантски юмрук и той отхвръкна назад.

Явно, с цел да изкара нещо отгоре за следващото убийство, унгарецът се втурна зад плота, който разделяше стаята, и след миг изкрещя. Лутка и сърбинът го последваха. Унгарецът лежеше върху Тръна, краката му бяха на пода, а раменете му се бяха заклещили между дръжките на инвалидната количка. Тръна се мъчеше да го избута и да грабне меча.

— Хванете му ръцете — викна Бун. — Бързо!

Сърбинът и Лутка сграбчиха Тръна за ръцете. По инвалидната количка течеше кръв. Бун дръпна унгареца и видя щръкнала от гърлото му дръжка на кинжал.

— Преместете го там — нареди Бун. — Внимателно, да не си изцапате обувките с кръв. — Извади пластмасови белезници и закопча ръцете и краката на Тръна. После отстъпи и погледна обездвижения арлекин. Тръна беше победен, но изглеждаше горд и арогантен както винаги.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Нейтан Бун. За малко те изтървах преди две години в Пакистан. Много бързо се стъмни, нали?

— Не разговарям с наемници на Табулата — спокойно отвърна Тръна. Бун беше чувал гласа на арлекина на записите на подслушаните телефонни разговори. Истинският глас беше по-дълбок и по-заплашителен.

Бун огледа стаята.

— Харесва ми апартаментът ти, Трън. Сериозно. Чист и спретнат. Цветовете са подбрани с вкус. Вместо да го натъпчеш с боклуци си се придържал към минимализма.

— Ако ще ме убиваш, върши си работата. Не ми губи времето с празни приказки.

Бун махна към Лутка и сърбина. Двамата извлякоха тялото на унгареца от всекидневната.

— Дългата война свърши. Странниците изчезнаха, а арлекините са сразени. Мога да те убия веднага, но се нуждая от помощта ти, за да си свърша работата.

— Никого няма да предам.

— Ако ни сътрудничиш, ще оставим Мая да живее нормално. Ако откажеш, чака я много неприятна смърт. Наемниците ми два дни изнасилваха китайката арлекин, която заловихме в Пакистан. Много им хареса, че се бореше и отбраняваше. Явно местните жени се предават веднага.

Тръна мълчеше и Бун се зачуди дали обмисля предложението. Дали обичаше дъщеря си? Способни ли бяха арлекините на подобни чувства? Мускулите на ръцете на Тръна се изопнаха — опитваше се да разкъса белезниците. Отказа се и се отпусна тежко в инвалидната количка.

Бун включи слушалката си и каза по микрофона.

— Господин Харкнес, моля, качете се. Теренът е обезопасен.

Сърбинът и Лутка извлякоха Тръна от количката, помъкнаха го към спалнята и го проснаха на земята. Харкнес се появи след минута, запъхтян от тежестта на клетката. Беше възрастен англичанин и рядко говореше. На Бун му беше много трудно да седи до него в ресторанта. Имаше нещо в жълтите му зъби и бледата кожа, нещо, което напомняше за смърт и разлагане.

— Знам за какво мечтаете арлекините. За достойна смърт. Нали така? Мога да ти я уредя — благородна смърт, достойно посрещане на сетния миг. Но ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Кажи ми как да открия двамата ти приятели Липата и Блажената майка. Ако откажеш, има по-унизителна възможност…

Харкнес постави клетката до вратата на спалнята. Отгоре имаше дупки, за да влиза въздух, самата клетка беше от дебела телена мрежа. Нокти драскаха по металния под на клетката и Бун чу раздразнено ръмжене.

Извади бръснача от джоба си.

— Докато вие, арлекините, стояхте в капана на средновековните си мечти, Братството се сдоби с нов източник на познание. И преодоля предизвикателствата на генното инженерство.

Сряза кожата под очите на арлекина. Създанието в клетката вече можеше да подуши кръвта на Тръна. Нададе странен хихикащ звук, после удари по страничната стена и раздра телената мрежа с ноктите си.

— Това животно е генетично създадено да бъде агресивно и безстрашно. Напада, без да мисли за собственото си оцеляване. Това няма да е достойна смърт. Ще бъдеш изяден жив.

Лейтенант Лутка отиде във всекидневната. Сърбинът изглеждаше заинтригуван и уплашен. Стоеше няколко крачки зад Харкнес в тъмното.

— Последен шанс. Кажи поне нещо. Признай победата ни.

Тръна се претърколи и смени позицията си, без да изпуска от поглед клетката. Бун осъзна, че арлекинът ще се бие, когато създанието го нападне, и ще се опита да го смаже с тялото си.

— Мисли каквото искаш — бавно промълви Тръна. — Но това е достойна смърт.

Бун отстъпи към вратата и извади пистолета си. Трябваше да убие звяра, след като той довършеше Тръна. Хихикането престана и създанието притихна, явно готово да скочи върху жертвата си. Бун кимна на Харкнес и старецът прекрачи клетката и бавно вдигна решетката.