Джон Туелв Хокс
Странникът (22)

21.

Гейбриъл вървеше в канавката покрай магистралата към Сан Диего. Почти се зазоряваше. Тънка нишка оранжева светлина проблясваше на хоризонта от изток. Коли и камиони се стрелкаха покрай него на юг.

Който и да беше атакувал шивашката фабрика на Господин Балон, вероятно го причакваше да се върне в къщата в Лос Анжелис. Гейбриъл беше оставил хондата си в склада и му трябваше друг мотор. В Ню Йорк или Хонконг — градовете небостъргачи — можеше да се скрие в метрото или да се слее с тълпата. Но в Лос Анжелис пеша вървяха само бездомниците и нелегалните имигранти. Ако беше с мотор, щеше да бъде погълнат от потоците коли, които се изливаха на улиците, за да се влеят анонимно в магистралите.

През две къщи от неговата живееше един старец, Фостър. В задния му двор имаше барака за инструменти с алуминиев покрив. Гейбриъл се покатери на бетонната ограда, която отделяше магистралата от къщите, и скочи върху бараката. Погледна над покривите и видя, че от отсрещната страна е паркирана аварийна кола на енергото. Докато се чудеше какво да направи, в колата проблесна жълто пламъче. Някой вътре беше запалил цигара.

Гейбриъл скочи от бараката и отново излезе на магистралата. Слънцето се издигаше като мръсен балон над наредените един до друг складове. По-добре да го направя сега, помисли си. Ако са ме дебнали цяла нощ, вече са полузаспали.

Прехвърли се в буренясалия си заден двор. Без да губи нито секунда, се втурна към гаража и отвори с ритник страничната врата. Италианският му мотор беше по средата на гаража. Огромният му двигател, черният резервоар и късите състезателни дръжки винаги му напомняха за разярен бик, който чака тореадора.

Гейбриъл стовари юмрук върху копчето, което задвижваше релето на гаражната врата, яхна мотора и запали двигателя. Металната врата застърга и почна да се вдига. В мига, в който пролуката стана метър и половина, Гейбриъл даде пълна газ.

Трима мъже изскочиха от пикапа и се втурнаха към него. Гейбриъл изрева надолу по алеята. Мъж със синьо яке вдигна оръжието си — приличаше на пушка с гранатомет, прикачен към дулото. Гейбриъл мина през тротоара и се понесе по улицата. Мъжът стреля. Гранатата се оказа дебела пластмасова чанта, пълна с нещо тежко. Удари мотора отстрани и машината поднесе.

Не спирай, помисли си Гейбриъл. Не забавяй. Изви кормилото вляво, изправи мотора и се понесе с рев по улицата. Погледна през рамо и видя, че тримата тичат към аварийната кола.

Направи рязък завой на ъгъла, задната гума на гуцито задра по чакъла. Даде газ и бясната скорост го прилепи към седалката. Тялото му сякаш се сля с машината, увеличи мощта й. Здраво стиснал дръжките, той профуча на червено.

 

 

Движеше се по околовръстните шосета на юг от Комптън, после направи обратен завой и се понесе обратно към Лос Анжелис. По обяд мина покрай ъгъла на Уилшир и Бънди, но Майкъл го нямаше. Подкара на север към Санта Барбара и прекара нощта в един долнопробен мотел на няколко километра от брега. Върна се Лос Анжелис на следващия ден. Майкъл пак го нямаше на ъгъла.

Купи си няколко вестника и изчете всички статии. Изобщо не се споменаваше за стрелбата в шивашката фабрика. Знаеше, че вестниците и телевизионните репортери отразяват определено ниво от реалността. Това, което ставаше с него, беше на друго ниво, като паралелна вселена. Навсякъде наоколо различни общества се разрастваха или биваха унищожавани, зараждаха се нови традиции или се нарушаваха правила, а гражданите се преструваха, че лицата, показвани по телевизията, са единствените важни новини.

През останалата част от деня не слезе от мотора; спря само веднъж, за да зареди и да пие вода. Знаеше, че трябва да си намери скривалище, но нервното напрежение го караше да не спира. Когато се умори, Лос Анжелис се разпадна на парчета: отделни образи без връзка между тях. Сухи палмови листа в канавката. Огромно пластмасово пиле. Плакат на изгубено куче. Безброй знаци: „НАМАЛЕНИЕ! ПРИЕМАМЕ ВСЯКО ПРЕДЛОЖЕНИЕ! ЩЕ ГО ДОСТАВИМ!“

Старец чете Библията. Момиче бърбори по телефона. После светофарът светна зелено и той се стрелна нанякъде.

Беше излизал с няколко жени в Лос Анжелис, но връзките му рядко продължаваха повече от един-два месеца. Нямаше да знаят как да му помогнат, ако потърсеше подслон при тях. Имаше няколко познати, които обичаха да се реят в небето, и двама-трима мотоциклетисти, но не му бяха чак приятели. За да избегне Мрежата, не беше близък с никого, освен с брат си.

Понесе се на изток по Сънсет Булевард и се сети за Маги Резник. Маги беше адвокат и той й имаше доверие. Тя щеше да знае какво да направи. Зави и тръгна по криволичещия път, който водеше през Колдуотър Кениън.

Къщата на Маги беше на склона на един стръмен хълм. Гаражната врата беше в основата, после имаше три етажа от метал и стъкло, вейки по-малък от предишния, като пластове на сватбена торта. Наближаваше полунощ, но вътре още светеше. Гейбриъл натисна звънеца и Маги отвори вратата. Беше с червен хавлиен халат и рошави чехли.

— Надявам се не си дошъл да ме возиш на мотор. Студено е, тъмно е и съм уморена. Трябва да прочета още три показания.

— Трябва да говоря с теб.

— Какво е станало? Загазил ли си?

Гейбриъл кимна.

Маги се дръпна от вратата.

— Влизай тогава. Добродетелността буди възхищение, но е скучна. Вероятно точно затова се занимавам с наказателно право.

Въпреки че мразеше да готви, Маги беше казала на архитекта да проектира огромна кухня. Медни тигани висяха от куките на тавана. На дървената полица имаше кристални чаши. В огромния хладилник имаше четири бутилки шампанско и кутия с китайска храна. Докато Маги правеше чай, Гейбриъл седна на барплота. Самото му присъствие можеше да е опасно за нея, но той отчаяно се нуждаеше да каже на някого какво се беше случило. Спомени от детството започнаха да си пробиват път в мислите му.

Маги си наля чай, седна от другата страна на барплота и запали цигара.

— Добре. В момента съм твой адвокат. Това означава, че всичко, което ми кажеш, ще си остане поверително, освен ако не планираш ново престъпление.

— Нищо лошо не съм направил.

Тя махна с ръка и във въздуха се понесе ивица цигарен дим.

— Разбира се, че си, Гейбриъл. Всички правим престъпления. Първият въпрос е търси ли те полицията?

Гейбриъл й описа набързо смъртта на майка си и мъжете, които бяха нападнали Майкъл на магистралата, срещата с Господин Балон и инцидента в шивашката фабрика. Маги го слушаше, само от време на време го питаше откъде е сигурен в някой факт.

— Майкъл сам си е виновен — каза накрая. — Хората, които крият парите си от правителството, обикновено са замесени в криминални дейности. Така че щом Майкъл спре да им плаща, няма да се обърнат към властите. Просто наемат биячи.

— Може и да е нещо друго — каза Гейбриъл. — Когато бяхме малки, в Южна Дакота, някакви хора дойдоха да търсят баща ми. Изгориха къщата ни и татко изчезна, но така и не научихме защо се случи това. Майка ми ни разказа една адски налудничава история, преди да умре.

Гейбриъл не беше разказвал на никого за семейството си, но сега не можеше да се спре. Разказа някои подробности от живота им в Южна Дакота и сподели онова, което майка му беше изрекла на смъртния си одър. Маги беше прекарала по-голяма част от живота си да слуша как клиентите й обясняват престъпленията си и беше свикнала да не показва нито следа от скептицизъм преди края на разказа.

— Това ли е всичко, Гейбриъл? Някакви други подробности?

— Само толкова си спомням.

— Искаш ли коняк?

— Не.

Маги извади бутилка френски коняк и си наля.

— Няма да опровергавам казаното от майка ти, но то не се връзва с това, което знам аз. Обикновено хората си навличат неприятности заради секс, гордост или пари. Понякога и заради трите едновременно. Този гангстер, за който ти е разказал Майкъл, Винсънт Торели, е бил убит в Атлантик Сити. От това, което ми каза за Майкъл, смятам, че се е поддал на изкушението да приеме незаконно финансиране и после се е помъчил да намери начин да не връща парите.

— Мислиш ли, че е добре?

— Вероятно. Трябва им жив, ако искат да си запазят инвестицията.

— Как мога да му помогна?

— С нищо не можеш да му помогнеш — отвърна Маги. — Въпросът е дали аз ще се забъркам във всичко това. Нямаш пари, нали?

Гейбриъл поклати глава.

— Харесвам те, Гейбриъл. Никога не си ме лъгал, а това е голямо удоволствие за мен. Повечето време прекарвам в компанията на професионални лъжци. След известно време на човек му писва.

— Искам само съвет, Маги. Не искам да се замесваш в нещо, което може да се окаже опасно.

— Животът е опасен. Това го прави интересен. — Тя си допи коняка и каза решително. — Добре. Ще ти помогна. Може би, за да демонстрирам неизползваните си майчински инстинкти. — Отвори бюфета и извади няколко опаковки хапчета. — Зарадвай ме и вземи малко витамини.