Джон Туелв Хокс
Странникът (16)

15.

Здраво стиснала розите, Виктори Син Фрейзър чакаше на летището. Като повечето от членовете на църквата, се беше запознала с Пастира по време на редките му пътувания до Лос Анжелис. Изглеждаше толкова обикновен с любезната си усмивка и стилните си дрехи, че й беше трудно да повярва, че е арлекин. Във фантазиите й арлекините бяха екзотични воини, които можеха да лазят по стени и да хващат куршуми със зъби. Винаги, когато видеше някой да върши жестокост, й се искаше арлекин да скочи с гръм и трясък през прозореца или да се метне от покрива и незабавно да въздаде справедливост.

Видя към нея да се приближава жена. Жена с брезентов сак, черен тубус с презрамка и видеокамера със статив. Носеше тъмни слънчеви очила и имаше къса кестенява коса. Беше стройна, но лицето й беше подпухнало и грозно. Когато се приближи, Вики усети, че у нея има нещо жестоко и опасно, плюс едвам сдържано напрежение.

Жената спря и я погледна изпитателно.

— Мен ли чакаш?

— Аз съм Вики Фрейзър. Чакам човек, който познава един приятел на нашата църква.

— Имаш предвид Пастира, нали?

Вики кимна и каза:

— Помоли ме да се грижа за теб, докато открие безопасно място, на което да се срещнете. В момента го следят.

— Добре. Да се махаме от тук.

Излязоха от терминала и пресякоха тясното шосе до четириетажния паркинг. Жената не позволи на Вики да й помогне за багажа. Непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше някой да я следи. Докато се изкачваха по циментовите стълби, сграбчи ръката на Вики и я изви.

— Къде отиваме?

— П-п-паркирала съм на втория е-е-е-етаж.

— Да слезем надолу.

Върнаха се в приземието. Някакви латиноамериканци, говореха на испански, се провряха между тях и тръгнаха нагоре по стълбите. Арлекинът бързо се извърна и пак се огледа. Нищо.

Качиха се отново горе и Вики тръгна към един шевролет, на чието задно стъкло имаше стикер с надпис: „Научи истината! Айзак Ти Джоунс е умрял за ТЕБ!“

— Къде ми е пистолетът?

— Какъв пистолет?

— Трябваше да ми донесеш оръжия, пари и американски паспорт. Това е стандартната процедура.

— Съжалявам, госпожице Арлекин. Пастира не ми каза такова нещо. Каза ми само да нося нещо, по което има ромбчета, и да те чакам на летището. Майка ми не даваше, но аз дойдох.

— Отвори багажника!

Вики го отвори. Пълен беше с кутии и пластмасови бутилки, които трябваше да предаде за рециклиране.

Младата жена сложи камерата и триножника в багажника. Огледа се. Никой не я гледаше. Рязко отвори тайниците на статива и измъкна два ножа и меч. Изглеждаха съвсем обикновени. Вики си спомни за въображаемите арлекини, които носеха златни мечове и се люлееха на въжета във въздуха. Но този меч беше съвсем обикновен — и изглеждаше много остър. Не знаеше какво да каже, така че каза един пасаж от „Писма на Айзак Ти Джоунс“:

— Когато дойде последният вестител, злите ще пропаднат в най-тъмния свят и мечовете ще се превърнат в светлина.

— Чудесно звучи. — Арлекинът плъзна меча си в тубуса с презрамката. — Но дотогава ще гледам мечът ми да е наточен.

Качиха се в колата и арлекинът нагласи огледалото отдясно така, че да може да вижда дали някой не ги следи.

— Да изчезваме. Трябва да отидем някъде, където няма камери.

Излязоха от паркинга, направиха завой на кръговото при летището и поеха по Сепулведа. Беше ноември, но въздухът беше топъл. Караха през търговски квартал с ниски сгради, модерни офис постройки се издигаха срещу козметични салони и магазини за плодове и зеленчуци. Тротоарите бяха празни: само клошари, старци и някакъв побъркан с плъстена шапка, приличаше на Йоан Кръстител.

— Наблизо има парк — каза Вики. — Без наблюдателни камери.

— Сигурна ли си, или само предполагаш? — Арлекинът не откъсваше поглед от страничното огледало.

— Предполагам. Но предположението е логично.

Отговорът й разсмя младата жена.

— Добре. Да видим дали логиката действа в Америка.

Паркът бе най-обикновена градинка с няколко дървета срещу университета „Лойола“. На паркинга нямаше жива душа и не се виждаха никакви камери за наблюдение. Арлекинът внимателно огледа мястото, после махна слънчевите си очила, цветните контактни лещи и кафявата перука. Истинската й коса беше гъста и черна, а очите й бяха много светли, със съвсем лек син нюанс. Подпухналостта й явно се дължеше на някакво лекарство и вече спадаше. Така изглеждаше много по-сурова и дори агресивна.

Вики се опитваше да не поглежда към ножницата.

— Гладна ли сте, госпожице Арлекин?

Младата жена натъпка перуката в сака си. И за пореден път погледна в страничното огледало.

— Казвам се Мая.

— Моето църковно име е Виктори Син Фрейзър. Но повечето хора ми викат просто Вики.

— Нормално. Нали те познават.

— Гладна ли си, Мая?

Вместо да й отговори, Мая бръкна в ръчната си чанта и извади малко електронно устройство с размерите на кибритена кутийка. Натисна едно копче и по тесния екран проблеснаха цифри. Вики не знаеше какво означават, но арлекинът явно ги използваше, за да вземе решение.

— Добре, да обядваме — каза Мая. — Някъде, където можем да си купим храна и да ядем в колата.

Вики потегли и спряха до една количка с мексиканска храна, „Титос Такос“. Вики слезе и донесе кола и буритос. Мая мълчеше и си боцкаше с малката пластмасова виличка. Тъй като не знаеше какво да прави, Вики наблюдаваше хората, които идваха и си отиваха от паркинга. Възрастна жена с кокалеста фигура и индиански черти на селянка от Гватемала. Съпрузи филипинци на средна възраст. Двама млади азиатци — вероятно корейци — с крещящи дрехи и златни бижута на черни рапъри.

Накрая се обърна към арлекина и попита:

— Ще ми кажеш ли защо си в Лос Анжелис?

— Не.

— Заради странник ли? Пасторът казва, че странници вече няма. Всички до един били изловени и убити.

Мая остави кутийката кола.

— Защо майка ти не искаше да ме посрещаш?

— Пресветата църква на Айзак Ти Джоунс отрича насилието. А всички знаят, че арлекините… — Вики млъкна и я погледна смутено.

— Убиват хора?

— Сигурна съм, че хората, с които се сражаваш, са лоши и жестоки. — Вики натика останалото от буритото си в един плик и погледна Мая в очите. — За разлика от майка ми и приятелите й, аз вярвам, че дългът не е платен. Не бива да забравяме, че Лъва от Храма е бил единственият, събрал достатъчно смелост, за да защити Пророка в нощта на неговото мъченичество. Умрял е заедно с него и е бил изгорен на същата клада.

Мая разклати леда в чашата си.

— Какво правиш, когато не посрещаш непознати по летищата?

— Завърших тази година и сега майка ми иска да се явя на изпит за пощата. Много от последователите ни тук, в Лос Анжелис, са пощальони. Добра работа с много преимущества. Поне така твърдят.

— А ти какво искаш да правиш?

— Щеше да е чудно, ако можех да пътувам по света. Толкова много места съм виждала само по книгите и телевизията.

— Ами пътувай.

— Нямам пари като теб. Никога не съм ходила дори в хубав ресторант или нощен клуб. Арлекините са най-свободните хора на света.

Мая поклати глава.

— Не ти трябва да бъдеш арлекин. Ако бях свободна, щях да живея в този град.

Мобилният в чантичката на Вики засвири „Одата на радостта“ на Бетовен. Вики се поколеба, после вдигна и чу жизнерадостния глас на Пастира:

— Взе ли пратката от летището?

— Да, сър.

— Дай ми да говоря с нея.

Вики подаде телефона на Мая и чу как арлекинът каза три пъти „да“. После изключи телефона и го пусна на седалката на колата.

— Пастира е взел оръжията и паспорта ми. Трябва да идеш на 489 Саут уест, каквото и да означава това.

— Това е код. Каза ми да внимавам, като говоря по телефона.

Вики взе телефонния указател на Лос Анжелис от задната седалка и отвори на страница 489. В левия долен ъгъл откри обява на фирма с името „Авточасти Възкресение“. Намираше са на Марина дел Рей, на няколко километра от океана. Подкара на запад по Уошингтън Булевард. Мая зяпаше през прозореца, сякаш се опитваше да открие някакъв ориентир, който да запомни.

— Къде е центърът на Лос Анжелис?

— Тук няма център, само отделни квартали.

Мая бръкна под ръкава на пуловера си и нагласи единия нож.

— Баща ми често рецитираше Йейтс, докато се разхождахме из Лондон: как соколът не чува соколаря и всичко се разпада…

Минаха през търговски центрове, бензиностанции и жилищни квартали. Някои от районите бяха бедняшки и сбутани, с къщи в испански стил, с плоски покриви, насипани с чакъл. Пред всяка имаше градинка с палми или китайски брястове.

„Авточасти Възкресение“ се намираше на тясна пряка между една фабрика за фланелки и солариум. На фасадата някой беше изрисувал комиксов вариант на божията ръка от Сикстинската капела. Вместо да даде живот на Адам, ръката висеше над един ауспух.

Вики паркира от другата страна на улицата и каза:

— Ще те изчакам тук.

— Няма нужда.

Слязоха от колата и разтовариха багажа. Вики очакваше Мая да се сбогува или да й благодари, но тя вече се беше съсредоточила върху друго. Огледа улицата, после вдигна сака и камерата и тръгна.

— Чакай.

Мая спря и се обърна.

— Какво има?

— Няма ли да се видим пак?

— Разбира се, че не. Ти си свърши работата, Вики. Най-добре ще е да не споменаваш на никого за това.

Мая — носеше целия си багаж в лявата ръка — пресече улицата към „Авточасти Възкресение“. Вики се помъчи да не се засяга, но ядни мисли преминаха през главата й. Когато беше малка, беше слушала какви ли не истории за арлекините — как били смели защитници на праведните. Сега познаваше двама арлекини: Пастира беше обикновен човек, а тази Мая — себична и груба.

Време беше да се прибира и да направи вечерята. В седем в църквата имаше служба. Качи се в колата и се върна на Уошингтън Булевард. Когато спря на светофара, си помисли за Мая, как пресичаше улицата с багажа в лявата си ръка. Така дясната й беше свободна. Да, точно така. Свободна да изтегли меча и да убие някого.