Джон Туелв Хокс
Странникът (13)

12.

Лорънс Такава седеше на бюрото си и наблюдаваше доктор Ричардсън на монитора. В апартамента за гости имаше четири наблюдателни камери и те бяха снимали Ричардсън през последните дванайсет часа — как чете за странниците, спи, става и си взима душ.

Служител от охраната току-що беше влязъл в апартамента със закуската. Лорънс мръдна курсора към горната част на екрана, натисна знака „+“ и втора камера увеличи лицето на невролога.

— Кога ще се срещна с представители на фондацията? — попита Ричардсън.

Служителят от охраната беше огромен здравеняк от Еквадор, казваше се Иманюел. Носеше морскосин блейзър, сиви панталони и червена вратовръзка.

— Не знам, сър.

— Тази сутрин ли ще бъде?

— Никой нищо не ми е казал.

С подноса в едната ръка Иманюел отвори вратата към коридора.

— Не заключвай — обади се Ричардсън. — Не е нужно.

— Не ви заключваме, сър. Ние се заключваме. Нямате разрешение да се разхождате из сградата.

Ключалката изщрака и Ричардсън изруга. Скочи и закрачи из стаята. Трябваше човек само да погледне лицето му, за да разбере какво мисли. Две бяха основните чувства, които се сменяха у него: гняв и страх.

Лорънс Такава се беше научил как да прикрива чувствата си още първата година в университета „Дюк“. Беше роден в Япония, но майка му го беше донесла в Америка още на половин годинка. Лорънс мразеше суши и самурайски филми. Веднъж обаче една пътуваща трупа на театър „Но“ пристигна в университета, той изгледа всички дневни представления — и това промени живота му.

Първоначално театърът „Но“ изглеждаше странен и труден за разбиране. Лорънс беше очарован от стилизираните движения на актьорите на сцената, от това, че мъжете играят жени, и от неземното звучене на флейтата нокан и трите барабана. Но истинското прозрение бяха маските на актьорите. Главните герои, женските образи и старците носеха гравирани дървени маски. Призраците, демоните и лудите имаха крещящи маски, които изразяваха едно-единствено силно чувство, но повечето актьори носеха маски с умишлено безизразни изражения. Дори и мъжете на средна възраст, които играеха без маски, се опитваха да не мърдат лицата си. Всеки жест на сцената, всяка реплика и реакция бяха съзнателно подбрани.

Лорънс тъкмо беше приет в студентско братство, което се събираше да пие и имаше сложни ритуали за тормозене. Щом се погледнеше в огледалото, виждаше неувереност и объркване: младеж, който ще бъде отхвърлен. Една жива маска реши проблема. Застанал пред огледалото в банята, той упражняваше маски на щастие, възхищение и ентусиазъм. В края на обучението му го избраха за президент на братството и преподавателите му дадоха отлични препоръки.

 

 

Телефонът на бюрото тихо иззвъня и Лорънс се извърна от екрана на компютъра.

— Как се държи гостът ни? — попита Бун.

— Изглежда ядосан и леко уплашен.

— Нормално — отвърна Бун. — Генерал Наш пристигна току-що. Премести Ричардсън в Изповедалнята.

Лорънс слезе с асансьора до третия етаж. И той като Бун имаше имплантиран под кожата защитен чип. Махна с ръка пред сензорите на вратата, ключалката изщрака и той влезе в апартамента.

Доктор Ричардсън скочи и тръгна към него, размахал заканително показалец.

— Това е възмутително! Господин Бун каза, че ще се срещна с представители на фондацията. Вместо това ме държите тук като затворник.

— Моля да ни извините за забавянето — отвърна Лорънс. — Генерал Наш пристигна току-що и няма търпение да се срещне с вас.

— Имате предвид Кенард Наш? Вашият изпълнителен директор?

— Да. Сигурен съм, че сте го виждали по телевизията.

— От няколко години не съм. — Ричардсън леко се отпусна. — Но си спомням, когато беше президентски съветник.

— Генералът винаги е служил на обществото. Така че за него беше съвсем естествено да се включи във фондация „Евъргрийн“. — Лорънс бръкна в джоба на сакото си и извади ръчен детектор за метал. — Като чисто предохранителна мярка ви молим да оставите всички метални предмети в стаята. Включително ръчен часовник, монети и колан. Такава е стандартната процедура в изследователския център.

Ако Лорънс му беше заповядал директно, Ричардсън можеше и да откаже да се подчини. Но сега трябваше да приеме любезното предложение, че да си свалиш часовника, когато се срещаш с важна личност, е нещо съвсем нормално. Остави вещите си на масата и Лорънс прокара детектора по тялото му. После излязоха и тръгнаха към асансьора.

— Прочетохте ли материалите?

— Да.

— Надявам се, че са ви се сторили интересни.

— Невероятно е. Защо не сте публикували последните изследвания? Нищо не съм чел за странниците.

— За момента фондация „Евъргрийн“ предпочита да запази тази информация в тайна.

— Така не се прави наука, господин Такава. Големите открития се правят, защото учените по цял свят имат достъп до една и съща информация.

Слязоха с асансьора до мазето и тръгнаха към една бяла врата, която нямаше нито топка, нито дръжка. Лорънс махна с ръка и вратата се отвори. После Лорънс махна на доктор Ричардсън да влезе и ученият се озова в стая без прозорци, в която имаше само дървена маса и два дървени стола.

— Това е специално обезопасена стая — обясни Лорънс. — Всичко, казано в нея, е секретно.

— Къде е генерал Наш?

— Ще дойде след няколко минути.

 

 

Лорънс махна с дясната си ръка, вратата се затвори и Ричардсън остана заключен в Изповедалнята. През последните шест години фондация „Евъргрийн“ беше финансирала секретно изследване, което имаше за цел да разкрива, когато някой лъже. Не се правеше с анализ на гласа или с полиграф, който записва пулса и кръвното налягане. Страхът можеше да изкриви резултатите от подобни тестове, а добрият актьор можеше да потисне вторичните прояви на лъжата.

Без да се интересуват от външните физични промени, учените от фондация „Евъргрийн“ надничаха директно в мозъка, като използваха магнитнорезонансни изображения. Изповедалнята беше просто голяма магнитнорезонансна камера, в която човек можеше да говори, да яде, да се движи. Нямаше нужда да знае какво става — това позволяваше да се наблюдава широка гама реакции.

Наблюдението на нечий мозък, докато човек отговаря на въпроси, позволяваше да се види как различни дялове реагират на казаното. Учените на фондацията бяха открили, че за мозъка е по-лесно да казва истината. Когато някой лъжеше, лявата половина на челния му дял и мястото, наречено с латинското наименование anterior cingulate gyros, светваха като червени поточета разтопена лава.

 

 

Лорънс продължи към друга врата. Ключалката щракна и той влезе в една тъмна стая. Четири монитора бяха поставени на стената срещу подредените един до друг компютри и дългия пулт за управление. Дебел брадясал мъж седеше на масата и задаваше инструкции чрез клавиатурата. Тъкмо той, Грегъри Винсънт, беше изобретил и инсталирал оборудването, което използваха.

— Разкара ли всички метални предмети от него? — попита Винсънт.

— Да.

— Защо не влезе вътре? Страх те е да не кажеш нещо, докато те наблюдавам ли?

Лорънс избута един офис стол до пулта и седна.

— Просто следвам инструкциите.

— Да бе. — Винсънт се почеса по корема. — Никой не иска да влиза в Изповедалнята.

Лорънс погледна мониторите и видя размазаното изображение на тялото на Ричардсън — състоеше се от различни парчета светлина. Светлината променяше, цвета и яркостта си, докато Ричардсън дишаше, преглъщаше и мислеше за опасното си положение. Обектът беше дигитализиран и можеше да бъде анализиран от компютрите.

— Добре изглежда — каза Винсънт. — Няма да е трудно. — Погледна нагоре към малката охранителна камера, която висеше от тавана. По коридора вървеше плешив мъж. — Точно навреме. Генералът идва.

Лорънс надяна подходящата маска. Усърден. Напрегнат. Втренчи се в мониторите. Кенард Наш тъкмо влизаше в Изповедалнята. Беше на шейсет и няколко, със сплескан нос и изправената стойка на войник. Лорънс се възхищаваше на начина, по който Наш прикриваше жестокостта си — с приятелското поведение на преуспял треньор.

Ричардсън се изправи и Наш се здрависа с него.

— Доктор Ричардсън! Радвам се да се запознаем. Аз съм Кенард Наш, изпълнителен директор на фондация „Евъргрийн“.

— За мен е чест, генерал Наш. Спомням си, когато бяхте в правителството.

— Да, беше истинско предизвикателство, но трябваше да продължа напред. Много вълнуващо е да управляваш „Евъргрийн“.

Седнаха от двете страни на масата. Винсънт зададе команди на компютъра и на екраните се появиха различни изображения на мозъка на Ричардсън.

— Разбрах, че сте прочели това, което ние наричаме „Зелената книга“. В нея е обобщено всичко, което знаем за странниците.

— Информацията е невероятна — каза Ричардсън. — Вярна ли е?

— Да. Някои хора имат способността да излъчват нервната си енергия извън телата си. Това е генетична аномалия, която се предава от родител на дете.

— И къде отива тази енергия?

Кенард Наш размърда пръсти под масата. Втренчи се в Ричардсън. Няколко секунди погледът му леко се местеше, проучваше лицето на доктора.

— Както е отбелязано и в докладите ни, те отиват в друго измерение и после се връщат.

— Това е невъзможно.

На генерала явно му стана забавно.

— О, за другите измерения знаем от години. Те са в основата на модерната квантова теория. Винаги сме имали математическото доказателство, но не и средство да осъществим пътуването. С изненада открихме, че тези хора го правят от векове.

— Трябва да разпространите тази информация. Учени по цял свят ще започнат да експериментират, за да докажат това откритие.

— Точно това не искаме да правим. Страната е под заплахата на терористични и подривни действия. Фондацията и приятелите ни по цял свят са разтревожени, че определена група хора може да използва силата на странниците, за да унищожи икономическата ни система. Странниците обикновено са с противообществени настроения.

— Трябва ви още информация за теза хора.

— Именно затова подготвяме нов изследователски проект тук, в центъра. В момента подготвяме оборудването и търсим странник, който да иска да ни сътрудничи. Вероятно ще се сдобием с двама братя. Нуждаем се от невролог с вашия опит, който да им имплантира сензори в мозъка. Тогава с помощта на квантовия си компютър ще можем да проследим къде отива енергията.

— В другите измерения?

— Да. Как стига там и как се връща. Квантовият компютър ще ни позволи да проследим точно какво се случва. Няма нужда да знаете как работи компютърът, докторе. Трябва само да поставите сензорите и да изпратите нашите странници по пътя им. — Генерал Наш вдигна ръце, сякаш призоваваше Господ. — На ръба на велико откритие сме, откритие, което ще промени цивилизацията ни. Няма нужда да ви казвам колко вълнуващо е всичко това. За мен ще е чест, ако се присъедините към екипа ни.

— И всичко ще бъде секретно?

— Първоначално. С оглед на сигурността ще се преместите в изследователския ни център и ще използвате нашия персонал. Ако успеем, ще ви позволим да публикувате резултатите от изследването. Доказването на съществуването на различни светове автоматично означава Нобелова награда, но и сам виждате, че това е нещо много повече. Ще бъде откритие равно на откритието на Айнщайн.

— А ако не успеем? — попита Ричардсън.

— Мерките ни за сигурност ще ни пазят от любопитството на медиите. Ако експериментът се окаже неуспешен, няма нужда никой да научава за него. Странниците могат пак да си останат само легенда без научно потвърждение.

Мозъкът на Ричардсън стана целият червен — той анализираше възможностите.

— Мисля, че ще ми е много по-удобно да работя в Йейл.

— Знам как се процедира в повечето университетски лаборатории — каза Наш. — Принудени сте да докладвате на надзорните комитети и да затъвате в бумащина. Ако ви дотрябва някакво оборудване, то ще бъде доставено в лабораторията ви до четирийсет и осем часа. Не се тревожете за разходите. Ние поемаме всичко, плюс това желаем да ви изплатим значителен хонорар за вашия личен принос.

— В университета трябва да попълвам по три формуляра за кутия с епруветки.

— Подобни глупости са чиста загуба на интелект и творчески потенциал. Ние ще ви осигурим всичко, от което имате нужда, за да направите важно откритие.

Ричардсън се отпусна. По челния му лоб се появиха малки розови петънца.

— Всичко това е много изкусително…

— Подложени сме на натиск, докторе. Боя се, че трябва да решите още сега. Ако се колебаете, ще потърсим друг учен. Мисля, че колегата ви Марк Бийчър фигурираше в списъка.

— Бийчър няма клиничен опит — отвърна Ричардсън. — Трябва ви невролог, който има опит и на неврохирург. Кой друг имате предвид?

— Дейвид Шапиро от Харвард. Изглежда, прави важни експерименти с мозъчната кора.

— Да, но с животни. — Ричардсън демонстрираше неохота, но мозъкът му беше много активен. — Предполагам, че аз съм най-подходящият за този проект.

— Чудесно! Знаех, че можем да разчитаме на вас. Върнете се в Ню Хейвън и си уредете няколко месеца отпуска от университета. Ще откриете, че фондация „Евъргрийн“ има контакти на високо ниво в университета, така че отсъствието ви няма да е проблем. Лорънс Такава е вашата свръзка. — Генерал Наш се изправи и стисна ръката на Ричардсън. — Ще променим света завинаги, докторе. И вие лично ще допринесете за това.

 

 

Лорънс наблюдаваше как светещото тяло на генерал Наш напуска стаята. Единият монитор продължаваше да следи доктор Ричардсън, който се въртеше на стола си. Другите екрани показваха цифрови записи на части от разговора. Върху черепа на невролога имаше рамка от зелени линии, която анализираше реакцията на мозъка му при различните му изявления.

— Не виждам нищо заблуждаващо в никоя от репликите му — каза Винсънт.

— Точно това очаквах.

— Ако някой лъже, то това е генерал Наш. Виж…

Винсънт вкара някаква команда и един от мониторите показа цифров запис на мозъка на генерала. Увеличеното изображение на мозъчната кора показваше, че генералът крие нещо по време на целия разговор.

— По технически причини винаги заснемам и двамата в Изповедалнята — каза Винсънт. — За да видя дали няма някакви промени със сензорите.

— Това е забранено. Изтрий всички изображения на генерал Наш от системата.

— Разбира се, няма проблем. — Винсънт вкара нова програма и измамническият мозък на Наш изчезна от екрана.

 

 

Един служител от охраната изведе доктор Ричардсън в двора. След пет минути неврологът седеше на задната седалка на една лимузина, която се носеше към Ню Хейвън. Лорънс се върна в кабинета си и изпрати имейл на един член на Братството, който имаше контакти в медицинския факултет на Йейл. Създаде файл на Ричардсън и вкара вътре личните му данни.

Братството поставяше всичките си служители на едно от десетте нива на достъп. Кенард Наш беше първо ниво и знаеше всичко за всички операции. На доктор Ричардсън му беше дадено ниво пет: той знаеше за странниците, но никога нямаше да научи за арлекините. Лорънс беше доверен служител трето ниво. Имаше достъп до огромно количество информация, но нямаше как да разбере цялостната стратегия на Братството.

 

 

Наблюдателните камери следваха Лорънс, докато напускаше кабинета си, минаваше по коридора и взимаше асансьора до подземния паркинг под административния център. Дори когато излезе от него с колата си, действията му продължаваха да се следят от сателит и информацията се изпращаше на компютрите в „Евъргрийн“.

Докато беше в Белия дом, генерал Наш предложи всеки американец да носи защитен чип. Главните акценти на правителствената програма „Свобода от страха“ обхващаха националната сигурност и практическите аспекти на програмата. Кодиран по определен начин, защитният чип можеше да служи като универсална кредитна и дебитна карта. Даваше достъп до всички медицински данни на индивида в случай на злополука. Ако всички верни и спазващи закона американци носеха защитен чип, уличните престъпления щяха да изчезнат за няколко години. В една реклама в списание двама родители с имплантирани защитни чипове завиваха спящата си дъщеря, а плюшеното мече до нея държеше защитния й чип. Посланието беше просто, но въздействащо: „Борете се срещу тероризма, докато спите!“

Защитни чипове с радиочестота вече бяха имплантирани под кожата на хиляди американци — най-вече възрастни хора и хора със сериозни здравословни проблеми. Подобни електронни лични карти следяха служителите в големите компании. Повечето американци се отнасяха благосклонно към чипа, който щеше да ги пази от незнайни злини и да плаща сметките им в касите на супермаркетите. Но защитният чип беше атакуван с неочаквано единство от ляво ориентирани групи, които се бореха за граждански права, и десни либералисти. След като загуби подкрепата на Белия дом, генерал Наш беше принуден да си подаде оставката.

Когато пое фондация „Евъргрийн“, Наш незабавно въведе защитните чипове. Служителите можеха да държат личните си електронни карти в джоба на ризата или на връзка около врата, но всички висши служители трябваше да си имплантират чипа под кожата. Белегът на дясната им китка показваше висшестоящото им положение във фондацията. Веднъж месечно Лорънс трябваше да поставя на ръката си зарядно устройство. Усещаше нещо топло да го гъделичка — чипът се зареждаше с енергия, за да продължи да предава.

На Лорънс му се искаше да беше разбрал как работи защитният чип още в началото на програмата. Сателит следеше движенията на всеки и компютърът съставяше рамка на често посещаваните от всеки служител места. Като повечето хора, Лорънс прекарваше деветдесет процента от живота си, без да излиза от рамката. Отбиваше се в определени магазини, тренираше в една и съща зала и пътуваше между къщата си в града и фондацията. Ако знаеше за рамката, щеше да направи няколко необичайни неща още през първите месеци.

Щом се отклонеше от рамката, на компютъра му веднага се появяваше цял списък с въпроси. Защо ходи в Манхатън в сряда в девет вечерта? Защо отиде на Таймс Скуеър? Защо е минал по 42-ра улица до Гранд Сентрал? Въпросите бяха компютърно генерирани, но трябваше да отговориш на всеки. Лорънс се чудеше дали отговорите му отиват директно във файл, който никой не чете, или се проучват и оценяват от друга програма. Да работиш за Братството означаваше, че никога не знаеш кога те следят — затова се налага да приемеш, че е непрекъснато.

Щом се прибра, Лорънс изрита обувките си, махна вратовръзката и хвърли куфарчето на масичката за кафе. Беше купил цялото си обзавеждане с помощта на декоратор, нает от фондацията. Жената заяви, че Лорънс бил като „поток“, затова мебелите и картините по стените бяха съчетани в пастелни синьо-зелени цветове.

Винаги когато най-сетне се озовеше сам, Лорънс изпълняваше един и същ ритуал — надаваше вик. После отиваше до огледалото и се усмихваше, мръщеше се и крещеше като обезумял. След като отпуснеше напрежението, взимаше душ и си обличаше халата.

Преди година си беше построил тайник в килера на домашния си кабинет. Трябваха му месеци, за да прокара жиците и да ги скрие зад библиотеката, която беше на скрити колела. Беше влизал в тайника преди два дни и беше време пак да го посети. Бутна библиотеката, промуши се вътре и светна лампата. Върху малък будистки олтар беше сложил две снимки на родителите си. На едната двамата се усмихваха и се държаха за ръце. На втората, баща му беше сам и гледаше тъжно към планините. На масата пред него имаше два древни японски меча: единият с нефритена дръжка, а другият с дръжка, направена от злато.

Лорънс отвори една кутия от абаносово дърво и извади сателитен телефон и лаптоп. След минута беше в мрежата и бързо откри френския арлекин Липата в чат, посветен на транс музиката.

„Синът на Врабеца е тук“ — написа той.

„Безопасно ли е?“

„Мисля, че да“.

„Новини?“

„Открихме лекар, който се съгласи да имплантира сензори в мозъка на обекта. Експериментът ще започне скоро“.

„Нещо друго?“

„Мисля, че компютърджиите са направили нов пробив. Изглеждаха много щастливи днес в трапезарията. Все още нямам достъп до изследването им“.

„Откриха ли двата най-важни елемента от експеримента?“

Лорънс се втренчи в екрана, после бързо написа:

„Търсят ги в момента. Времето изтича. Трябва да откриеш братята“.