Джон Туелв Хокс
Странникът (10)

9.

Неврологът изследовател доктор Филип Ричардсън беше използвал различни техники за изучаване на човешкия мозък. Беше изучавал томографски изображения, рентгенови и магнитнорезонансни изображения, които показваха как мозъкът мисли и реагира на стимули. Беше правил дисекция на мозъци, претеглял ги беше и беше държал сивкаво-кафявата тъкан в ръката си.

Всички тези експерименти му позволяваха да наблюдава дейността на собствения си мозък, докато изнасяше лекции в Йейл. Водеше лекциите си по картончета с бележки, щракаше едно копче и зад гърба му се появяваха различни изображения. Сега се почеса по врата, почеса се по левия крак и докосна гладката повърхност на подиума — направи го, докато преброяваше студентите в аудиторията и ги разпределяше в различни категории. Имаше колеги от медицинския факултет и десетина студенти от Йейл. Беше избрал провокативно заглавие на лекцията си: „Господ в кутия. Най-новите открития в неврологията“ — и с удоволствие забеляза, че присъстват и няколко души извън академичните среди.

— През последното десетилетие изучавах неврологичната основа на духовните преживявания. Събрах представителна извадка от хора, които често медитират или се молят, после ги инжектирах с радиоактивен изотоп винаги, когато усещаха, че са осъществили връзка с Бога и безкрайната вселена. Резултатите са следните…

Натисна копчето и на екрана се показа човешки мозък. Няколко части от него проблясваха в червено, докато други бяха бледо оранжеви.

— Когато човек се моли, челният дял на мозъчната кора се съсредоточава върху думите. През това време главният теменен дял, най-отгоре на мозъка, потъмнява. Лявото полукълбо обработва информацията за положението във времето и пространството. То ни дава представата за конкретно физическо тяло. Когато теменният дял изключи, вече не можем да правим разлика между нас самите и останалия свят. В резултат на това обектът вярва, че е във връзка с вечната и безкрайна мощ на Бога. Усещането е за духовно изживяване, но всъщност е просто неврологична илюзия.

Натисна копчето и показа друг образ на мозъка.

— През последните години също така изследвах мозъка на хора, които вярват, че са имали мистични преживявания. Обърнете внимание на следващите няколко кадъра. Индивиди, които получават религиозни видения, реагират на импулси на неврологична стимулация в слепоочния дял, където се намира зоната на езика и концептуалното мислене. За да повторя преживяването, залепих електромагнити на черепа на доброволците, подложили се на експеримента, и създадох слабо магнитно поле. Всички субекти разказаха, че имат усещане за излизане от тялото и чувството, че са в пряк контакт с божествена сила. Експерименти като този ни карат да поставим под въпрос традиционните представи по отношение на човешката душа. В миналото тези въпроси са се разглеждали от философи и теолози. За Платон и Тома Аквински би било немислимо в дебатите да се включи лекар. Но ние навлязохме в ново хилядолетие. Докато свещениците продължават да се молят, а философите — да спекулират, невролозите са хората най-близо до отговора на фундаментални въпроси на човечеството. Моето научно виждане, потвърдено от експериментите, е, че Господ живее в нещото, скрито в тази кутия.

Ричардсън беше висок и тромав мъж, но цялата му непохватност сякаш изчезна, когато се приближи до картонената кутия на съседния подиум. Аудиторията го беше зяпнала. Всички искаха да видят. Той бръкна в кутията, поколеба се за миг и след това извади един пластмасов буркан, в който имаше мозък.

— Човешкият мозък. Парче плът, потопено във формалдехид. Доказах с експериментите си, че така нареченото духовно съзнание е просто когнитивна реакция на неврологична промяна. Усещането ни за божественото, вярата ни, че сме заобиколени от духовна сила, се създава от мозъка. Направете една последна крачка, преценете изводите от данните и ще стигнете до заключението, че Господ също е творение на нервната система. Развили сме съзнание, което може само да се боготвори. И това е истинското чудо.

Мозъкът на мъртвеца беше осигурил драматичния финал на лекцията, но сега Ричардсън трябваше да го отнесе у дома. Внимателно постави буркана в кутията и заслиза по стълбите на подиума. Няколко приятели от медицинския факултет се скупчиха около него, за да го поздравят, а един млад хирург го придружи до паркинга.

— Чий е този мозък? — попита младежът. — На някой известен човек ли?

— Не. На трийсетинагодишен мъж. Пациентът е подписал декларация, че предоставя органите си за научни изследвания.

Доктор Ричардсън постави мозъка в багажника на волвото си и подкара на север от университета. След като жена му подписа документите за развод и отиде да живее във Флорида с инструктора си по бални танци, Ричардсън обмисляше дали да не продаде викторианската си къща на Проспект Авеню. Разумът му осъзнаваше, че къщата е прекалено голяма за сам човек, но той съзнателно се поддаде на чувствата си и реши да я задържи. Всяка стая в къщата беше като дял от мозъка. Имаше библиотека и спалня, на горния етаж, пълна със снимки от детските му години. Ако искаше да промени емоционалното си състояние, просто сядаше в различна стая.

Вкара колата в гаража. Реши да остави мозъка в багажника. На сутринта щеше да го върне във факултета и да го сложи зад стъклената витрина.

Излезе от гаража и дръпна вратата надолу. Беше пет следобед. Небето лилавееше. Ричардсън подушваше мириса на дърва от комина на съседа. Нощта щеше да е студена. След вечеря можеше да запали камината във всекидневната. Да седне в голямото зелено кресло и да прегледа набързо дипломната работа на един студент.

Някакъв непознат слезе от паркирания от другата страна на улицата джип. Беше около четирийсетте, късо подстриган, с очила с метални рамки. Имаше нещо напрегнато и целенасочено в начина, по който се движеше. Ричардсън реши, че е събирач на дългове, пратен от бившата му жена. Умишлено беше пропуснал плащането миналия месец, след като тя му изпрати заверено писмо, с което искаше още пари.

— Съжалявам, че пропуснах лекцията ви — каза мъжът. — „Бог в кутия“ звучи интересно. Имаше ли много хора?

— Извинете — отвърна Ричардсън. — Познавам ли ви?

— Аз съм Нейтан Бун. Работя за фондация „Евъргрийн“. Отпуснали сме ви изследователска субсидия. Нали така?

От половин година фондация „Евъргрийн“ беше спонсорирала неврологичните изследвания на Ричардсън. Много трудно беше да се намерят пари. Не можеше да кандидатстваш пред фондацията — те се свързваха с теб. Но минеш ли първоначалната бариера, ежегодното подновяване беше автоматично. Фондацията никога не се обаждаше по телефона, не пращаха и хора в лабораторията да оценят изследването ти. Приятелите на Ричардсън се шегуваха, че „Евъргрийн“ била най-близкото нещо в науката до свободни пари.

— Да. Подкрепяте работата ми от известно време — отвърна Ричардсън. — Какво има?

Нейтан Бун бръкна в канадката си и извади един бял плик.

— Това е копие от договора ви. Наредено ми беше да ви обърна внимание на клауза 18-С. Знаете ли какво пише в нея, докторе?

Разбира се, че знаеше. Беше предпазна мярка на фондация „Евъргрийн“, включена в договорите за субсидия, за да избегнат пропиляване на средства и измами.

Бун извади договора от плика и зачете:

— Параграф 18-С. Получателят на субсидията — това сте вие, докторе — дава съгласието си да се срещне с представител на фондацията по всяко време, за да опише изследването, което провежда, и да се отчете относно изразходваните средства. Времето на срещата се определя от фондацията. Ще бъде осигурен транспорт. При отказ да се уважи настоящото искане субсидията се анулира. Получателят се задължава да върне всички изразходвани до момента средства на фондацията.

Бун прелисти договора и стигна до последната страница.

— Подписали сте го, нали, доктор Ричардсън? Това е вашият нотариално заверен подпис?

— Разбира се. Но защо искат да говорят с мен точно сега?

— Сигурен съм, че е нещо дребно, което трябва да се изясни. Вземете си бельо и четката за зъби. Ще ви откарам до нашия изследователски център в Пърчейз, Ню Йорк. Искат да прегледате някакви данни довечера, за да можете да се срещнете с управителния съвет утре сутринта.

— Дума да не става — възрази Ричардсън. — Имам лекции. Не мога да напусна Ню Хейвън.

Бун го сграбчи за дясната ръка. Стисна го здраво, така че докторът да не може да избяга. Не извади пистолет, нито отправи някакви заплахи, но в него имаше нещо много сплашващо. За разлика от повечето хора, той не показваше нито съмнение, нито колебание.

— Знам програмата ви, доктор Ричардсън. Проверих я, преди да дойда. Утре нямате часове.

— Пуснете ме, ако обичате.

Бун го пусна.

— Няма да ви принуждавам да се качите в колата и да дойдете в Ню Йорк. Изобщо нямам такова намерение. Но ако решите да се държите неразумно, трябва да се подготвите за някакви негативни последствия. А аз вечно ще съжалявам, че толкова умен човек е направил погрешен избор.

Като боец, който е доставил съобщение, Бун бързо се извърна и тръгна към джипа. Доктор Ричардсън се почувства така, сякаш го бяха ударили в корема. За какво говореше този човек? Негативни последствия!

— Момент, господин Бун. Моля ви…

Бун спря до бордюра. Вече беше тъмно и Ричардсън не виждаше лицето му.

— Ако отида в изследователския център, къде ще отседна?

— Имаме много удобни служебни апартаменти.

— И ще се прибера до утре следобед?

— Естествено, че ще се приберете. — В гласа на Бун като че ли прозвуча насмешка.