Метаданни
Данни
- Серия
- Мери Попинз (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mary Poppins, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Стефанова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Памела Травърз. Мери Попинз
Американска. Второ издание
ИК „Пан“, София, 2003
Редактор: Костадин Костадинов
Илюстрации: Мери Шепард
Корица: Ингрид Магалинска
ISBN: 954-657-077-Х
История
- —Добавяне
Девета глава
Какво се случи с Джон и Барбара
Джейн и Майкъл отидоха на гости, облечени в най-хубавите си дрехи и според думите на Елън изглеждаха „като от витрина“.
Целия следобед къщата беше много тиха и спокойна, сякаш потънала в собствените си мисли или мечти.
В кухнята мисис Брил четеше вестник с кацнали на носа й очила, в градината седеше Робъртсън Ай, страшно зает да не прави нищо, а в хола мисис Банкс се излежаваше върху дивана. Къщата беше притихнала, унесена в своите мечти или може би мисли.
Горе, в детската стая, Мери Попинз сушеше дрешките на близнаците край камината, а слънцето нахлуваше през прозореца, пръскаше отблясъци по стените, танцуваше по креватчетата на бебетата.
— Ей, ти, отмести се малко! Грееш ми право в очите! — каза Джон високо.
— Прости ми, но не зависи от мене — отвърна слънчевият лъч. — Волю-неволю трябва да прекося стаята. Заповедта си е заповед. Дневният ми маршрут е от Изток до Запад, а вашата детска стая ми е на пътя. Така че, прости ми. Затвори очички и няма да ти преча.
Златната слънчева струя се удължи. Навярно се опитваше да мине колкото може по-бързо през стаята, за да угоди на Джон.
— Колко си нежен, колко си гальовен! Обичам те! — Барбара протегна ръце към топлата светлина.
— Добро момиченце! — каза слънчевият лъч и ласкаво я погали по косите и бузките. — Приятно ли ти е, като те милвам? — попита той, защото обичаше да го възхваляват.
— Ху-убаво! — прозина се щастливо Барбара.
— Дрънкат ли, дрънкат! Същинска дрънкалница! В тая стая все се бърбори! — прозвуча нечий остър глас откъм прозореца.
Джон и Барбара погледнаха натам.
Беше скорецът, който живееше на комина.
— Мене пък ми харесва! — рече Мери Попинз, като бързо се обърна. — Ами ти? Цял ден — да, и чак до полунощ си на покривите и телефонните стълбове. Цвъртиш, врякаш и кряскаш. Мелиш като воденица. По-бъбрив си от кой да е врабец. Това е чистата истина.
Кацнал на прозореца, скорецът наклони настрани глава и я погледна отвисоко:
— Ами, да — имам много работа, много съм зает. Консултации, съвещания, преговори, дискусии и прочие. Естествено, налага се, хм… спокойно да се поговори!
— Спокойно ли! — Джон се разсмя от сърце.
— Не говоря с теб, млади момко — каза скорецът и нахално подскочи върху перваза на прозореца. — Ти по-добре изобщо не си отваряй устата. Миналата събота ти се наслушах. Ей, мислех си, че никога няма да млъкнеш — цяла нощ ме държа буден.
— Та аз не съм приказвал. Бях… — Джон замълча — болен бях.
— Хм — отвърна скорецът и скокна върху ръба на креватчето на Барбара. Приближи се до възглавничката и каза нежно, подмилкващо се: — Е, Барбара Банкс, имаш ли нещо за стария си приятел?
Като се улови за една от пръчките, Барбара седна в креватчето си.
— Ето вземи, остана ми половин бисквита — каза тя и протегна пухкавото си юмруче.
Скорецът се наведе, грабна бисквитата, хвръкна обратно на перваза на прозореца и лакомо закълва.
— Благодаря! — многозначително подхвърли Мери Попинз, но той беше премного зает с бисквитата и не разбра намека.
— Казах: „Благодаря!“ — повтори Мери Попинз, този път по-високо.
Скорецът вдигна глава.
— Какво? Я остави тези работи, момиче! Нямам време за превземки и любезности. — И с удвоена енергия се залови за бисквитата.
В стаята настъпи тишина.
Сънен от слънчевите лъчи, Джон напъха дясното си краче в устата и затърка венците си там, където започваха да никнат зъбите.
— Защо се мъчиш с този фокус? Никой не те гледа! — весело попита Барбара.
— Зная — каза Джон, като продължи да свири на въображаема хармоника с крачето си. — Просто тренирам, за да се поддържам във форма. Възрастните толкова се забавляват. Видя ли вчера леля Флоси? Щеше да полудее от възторг, когато й го демонстрирах! „Злато! Умничкият ми! Дете чудо! Рожбичката ми!“ Помниш ли как нареждаше?
И Джон пусна крачето си и избухна в смях, като си представи леля Флоси.
— Тя обича и моя номер — подметна самодоволно Барбара. — Събух си двете терлички едновременно и тя каза, че просто й се искало да ме изяде, толкова съм била сладка! Що за глупост! Когато кажа: „Искам да изям това“, действително ще го изям! Бисквити, сухар, топките на креватите и разни други неща. А възрастните сякаш не съзнават какво говорят. Не е възможно наистина да е искала да ме изяде, нали?
— Разбира се, че не. Това е само идиотският им начин на говорене — отвърна Джон. — Не вярвам въобще някога да разбера възрастните. Всички са някак глупави. Дори Джейн и Майкъл понякога оглупяват.
— Гу-гу — съгласи се Барбара, като замислено изуваше и обуваше пантофките си.
— Ето на — продължи Джон, — те не разбират нищо от говора ни. И по-лошото е, че не само нас не разбират. В понеделник Джейн каза, че би искала да знае езика на вятъра.
— Да, да, помня — каза Барбара. — Удивителна история! А не си ли чувал Майкъл? Той твърди, че скорецът само цвъртял: „Чик-чирик!“. А съвсем не е така, скорецът говори също като нас. Как може Майкъл да не знае? Не ще и дума, от мама и татко не може да се очаква толкова много — те абсолютно нищо не разбират, макар да са така мили — но си мислех, че поне Джейн и Майкъл…
— Доскоро и те са разбирали — подхвърли Мери Попинз, като сгъваше нощницата на Джейн.
— Какво? — извикаха Джон и Барбара в един глас, силно изненадани. — Вярно ли? Искате да кажете, че са знаели езика на скореца и на вятъра, и…
— И на дърветата, на слънчевия лъч, на звездите — да, да, точно така. Доскоро — каза Мери Попинз.
— Но… но как така са забравили всичко? — смая се Джон и в усилието си да разбере, сбърчи челце.
— А-а. — Скорецът вдигна глава от бисквитените трохи. — Иска ли ви се да знаете?
— Защото пораснаха — обясни Мери Попинз. — Барбара, моля те, веднага се обуй!
— Хайде де! — сърдито я изгледа Джон.
— И все пак така е — отвърна Мери Попинз и завърза здраво терличките на Барбара.
— Е, добре, Джейн и Майкъл са глупави — продължи Джон. — Но аз никога няма да забравя, когато порасна.
— А още по-малко аз — каза Барбара и доволно засмука палец.
— О, без друго ще забравите — отсече Мери Попинз.
Близнаците се стъписаха и я загледаха.
— Хи-хи! — надсмя им се скорецът. — Виж ги ти! Смятат се за деца чудо! Мънички феномени! Но аз не съм на това мнение. Всичко ще забравите, гълъбчета, също както Джейн и Майкъл.
— Няма! — Близнаците му метнаха убийствен поглед.
Скорецът насмешливо си свирукаше.
— Бъдете спокойни, всичко ще забравите! — повтори той. — И не по ваша вина — добави малко по-любезно. — Нищо не може да се направи. Никое човешко същество не помни тези неща, помни ги най-много докато навърши годинка. С изключение на нея, разбира се. — Той посочи с човка Мери Попинз.
— А защо тя да помни, а ние не? — упорстваше Джон.
— Ааа! Тя не е като всички. Тя е голямото изключение. Не можете да се сравнявате с нея!
Джон и Барбара се умълчаха.
Скорецът продължи да обяснява:
— Виждате ли, тя е единствена по рода си. Не по външен вид, естествено. Кое да е от новоизлюпените ми птичета е по-хубаво, отколкото Мери Попинз е била, е и…
— Ще те науча аз тебе, нахалнико! — разсърди се Мери Попинз, мигом се обърна и замахна да го перне с престилката си. Но скорецът отскочи настрана, подхвръкна на перваза и почувствал се в безопасност, безочливо си засвирука.
— Реши, че тоз път ме хвана, а? — хихикаше той и пърхаше с криле пред лицето й.
Мери Попинз само изсумтя.
Слънчевият лъч бавно обхождаше стаята, влачейки като шлейф дългия си златен сноп. Навън задуха ветрец и зашепна нежно на черешовите клони по улицата.
— О, слушайте, слушайте, вятърът говори! — възкликна Джон и наведе главичка на една страна. — Вярно ли, че няма да го чуваме, когато пораснем, Мери Попинз.
— Ще го чувате, но няма да разбирате езика му — отвърна Мери Попинз.
Барбара се разхълца. В очите на Джон също блеснаха сълзи.
— Какво да се прави, такъв е животът — каза поучително Мери Попинз.
— Олеле, какъв позор! — присмиваше се скорецът. — Плачат, та се късат. Един дори неизлюпен скорец има повече ум в главата си. Не ви ли е срам!
И действително, сега вече Джон и Барбара жално хлипаха в креватчетата си — задавяха се от плач, дълбоко нещастни.
Внезапно вратата се разтвори и в детската стая влезе мисис Банкс.
— Стори ми се, че бебетата плачат — каза тя и се спусна към близнаците. — Какво има, миличките ми? О, съкровищата ми, сладките ми, златните ми пиленца! Защо така плачат, Мери Попинз? Целия ден бяха толкова спокойни. Какво им стана?
— Да, госпожо. Не, госпожо. Предполагам, че им никнат зъби — обърка се Мери Попинз, като нарочно не гледаше към скореца присмехулник.
— Ах, да, разбира се! Това трябва да е — оживи се мисис Банкс.
— Не искам никакви зъби, ако заради тях трябва да забравя всичко! Всичко, което обичам на света! — скимтеше Джон и се мяташе в креватчето.
— И аз не искам! — хълцаше Барбара, заровила личице във възглавницата.
— Бедничките ми, галените на мама, всичко ще се оправи! Веднъж зъбките да поникнат! — нежно мълвеше мисис Банкс, като се навеждаше ту над едното креватче, ту над другото.
— Не разбираш! — ревна Джон. — Не ми трябват никакви зъби!
— Нищо няма да се оправи, само ще се обърка — плачеше Барбара във възглавницата си.
— Е, хайде, хайде! Мама знае, мама всичко разбира! Всичко ще се оправи, щом зъбките поникнат — успокояваше ги мисис Банкс.
Откъм прозореца долетя лек шум. Там се спотайваше с тих кикот скорецът. Мери Попинз го изгледа по своя си начин. Той мигом се овладя и стана сериозен.
А мисис Банкс галеше своите близначета, ту едното, ту другото, и шепнеше всевъзможни думички с надежда да ги успокои.
И ето че Джон престана да плаче. Беше добре възпитано бебе, обичаше майка си и съзнаваше синовния си дълг. „Та нали тя не е виновна, бедната, че винаги казва обратното на това, което трябва. Чисто и просто нищо не разбира!“ — размишляваше той. За да докаже, че й прощава, той се превъртя на гръб и макар натъжен и едва сдържащ сълзите си, улови дясното си краче с две ръце и напъха пръстчетата в устата.
— Ах, ти, умничкият ми, ах, ти, умникът на мама! — възхищаваше се мисис Банкс.
Джон повтори номера си и майка му много се зарадва.
Тогава Барбара, за да не остане по-назад от него, отлепи от възглавницата мокрото си личице, седна в креватчето и изу и двете си пантофки.
— Чудо, а не момиченце! — каза очаровано мисис Банкс и я целуна. — Е, виждате ли, Мери Попинз, пак са съвсем, съвсем добрички. Винаги зная как да ги успокоя — повтаряше мисис Банкс, сякаш пееше приспивна песен. — И зъбките скоро ще поникнат.
— Да, госпожо — спокойно отговаряше Мери Попинз.
Майката се усмихна още веднъж на близнаците и излезе от стаята.
Едва затвори вратата след себе си и скорецът най-нахално прихна да се смее.
— Простете, че не се сдържах — викаше той, — но, честна дума, не мога! Ой, каква сцена! Ой, каква сцена!
Джон не му обърна никакво внимание. Провря лице между пръчките на леглото си и извика тихо, но решително на Барбара!
— Няма да бъда като другите! Няма да бъда, казвам ти! Нека те — той посочи с глава скореца и Мери Попинз — си говорят, каквото щат! Никога няма да забравя, никога!
Мери Попинз се усмихна с тайнствената си, всезнаеща усмивка.
— И аз няма да забравя — каза Барбара. — Никога!
— Кълна се в опашката си! Чуйте ги! — изписка скорецът, подпря криле на хълбоците си и се заля в смях. — Като че ли от тях зависи ще забравят ли, или не! Ами че само след месец-два, най-много три, те дори няма да знаят как се казвам, глупави кукувичета! Глупави, проскубани кукувичета! Ха-ха-ха!
И с нов изблик на смях скорецът разпери пъстрите си крилца и отлетя.
* * *
Мина известно време.
След немалко страдания зъбките, както винаги става, поникнаха и близнаците отпразнуваха първия си рожден ден.
И ето че точно на другия ден след празненството скорецът, който беше заминал на курорт в Борнмът (град край морето), се завърна на улица Черешова номер седемнайсет.
— Здравейте, здравейте! Ето ни и нас! — изцвърча весело той, като се приземи върху перваза и заподскача. — Е, как е момичето? — безсрамно попита той Мери Попинз, кривнал глава на една страна и вперил в нея светналите си, присмехулни, мигащи очи.
— Няма да стане по-добре от въпроса ти! — тръсна глава Мери Попинз.
Скорецът се разсмя.
— Все същата Мери П.! — каза той. — Не си се изменила! А как са другите? Имам предвид кукувичетата — поясни той и погледна към креватчето на Барбара. — Ей, Барбарина — захвана той тихо и ласкаво, — имаш ли нещо за стария си приятел днес?
— Бъ-ра, бъ-ра, бъ-ра! — занарежда Барбара и продължи да дъвче бисквитата си.
Скорецът се сепна изненадан и подскокна по-близо до нея.
— Питах — повтори той съвсем отчетливо, — дали днес имаш нещо за стария си приятел, мила Барби?
— Бъ-ра, бъ-ра, бъ-ра! — бъбреше си Барбара с очи към тавана и погълна последната сладка троха.
Скорецът втренчено я изгледа.
— Ха! — каза той най-сетне и се обърна въпросително към Мери Попинз.
Тя спокойно срещна погледа му. Известно време те се гледаха, сетне скорецът литна към леглото на Джон и кацна на ръба. Джон стискаше в ръцете си голямо плюшено агънце.
— Как се казвам? Как ми е името? Как се казвам? — изписука тревожно скорецът.
— Та-та-та! — каза Джон и напъха в устата си крака на агънцето.
Скорецът поклати глава и се извърна.
— Значи това се случи — каза тихо той на Мери Попинз.
Тя кимна.
За миг скорецът тъжно се взря в близнаците, после сви пъстрите си рамене.
— Е, няма що! Знаех си, че тоя ден ще дойде. Винаги им казвах, но не им се вярваше.
Помълча малко, загледан в децата, сетне енергично отърси пера.
— Е, хайде! Време е да си вървя. Коминът ми се нуждае от основно чистене, уверен съм в това.
Той хвръкна на перваза на прозореца, спря се там и погледна през рамо.
— Както и да е, ще ми бъде криво. Обичах да си приказвам с тях, много обичах. Ще ми липсват.
Той бързо прекара крило през очите си.
— Нима плачеш? — подхвърли подигравателно Мери Попинз.
Скорецът се овладя.
— Да плача? Нищо подобно! Аз… ммм… малко се простудих при пътуването. Това е всичко. Да, лека простуда. Нищо страшно.
Той се стрелна към малкото горно прозорче и изглади с човка перата на гушата си.
— Останете си със здраве! — извика безгрижно, разпери криле и изчезна…