Памела Травърз
Мери Попинз (8)

Осма глава
Мисис Кори

— Два фунта свинска наденица — първо качество — каза Мери Попинз. — И по-бързо, моля! Бързаме.

Месарят беше дебел и добродушен човек, препасан с огромна престилка на сини и бели райета. Освен това беше едър, червендалест и сам приличаше на огромна наденица. Облегнат на дървения тезгях, той с възхищение гледаше Мери Попинз. Сетне приятелски намигна на Джейн и Майкъл.

— Бързате ли? — попита той. — Жалко, много жалко! А аз се надявах, че сте се отбили да побъбрим малко. Ние, месарите, обичаме приятна компания, а не ни се случва често да разговаряме с такава привлекателна млада дама като… — Той млъкна внезапно, защото забеляза изражението на Мери Попинз. То беше ужасно и месарят искрено пожела подът на магазина му да се разтвори и да го погълне. — Добре, добре… — запъна се той и стана още по-червен, — щом бързате, разбира се. Два фунта ли казахте? Първо качество? Заповядайте!

Той свали дълъг низ от надениците, които висяха като гирлянди от тавана, отряза едно парче — най-малко половин метър — нави го на кравай, загъна го първо в бяла, после в кафява хартия и плъзна пакета по тезгяха.

— Нещо друго? — попита той с надежда, все още зачервен.

— Нищо! — отряза Мери Попинз.

Взе наденицата, врътна рязко количката и излезе с такова изражение, че на месаря му стана пределно ясно, че е смъртно обидена. Но тя не пропусна да хвърли бърз поглед във витрината и да се полюбува на новите си обувки от светлокафяво шевро с две копченца — необикновено изящни.

Джейн и Майкъл се влачеха подире й, чудейки се кога ще свърши списъкът с покупките, но не смееха да я попитат — такива страшни погледи мяташе.

Мери Попинз огледа нагоре и надолу улицата, дълбоко замислена, после внезапно взе решение и властно заяви:

— Рибарницата! — и вкара количката в съседния магазин.

— Една писия, фунт и половина камбала^[1], пайнт^[2] скариди и раци. — Тя избърбори всичко това като скоропоговорка и само човек, свикнал на такива поръчки, би могъл да я разбере.

Рибарят, за разлика от месаря беше висок и слаб, толкова слаб, че просто нямаше анфас, само два профила. И гледаше тъжно, сякаш току-що беше плакал или пък се канеше да заплаче.

Според Джейн на младини той е преживял голяма скръб, но Майкъл беше на мнение, че като дете майка му го е хранела само с хляб и вода и той още не може да го забрави.

— Друго? — попита унило рибарят с тон, който показваше, че не очаква нищо добро.

— За днес не.

Рибарят тъжно поклати глава, но никак не се изненада: по начало си знаеше, че повече поръчки няма да има. Подсмърквайки тихичко, загъна пакета и го пусна в детската количка.

— Отвратително време — подхвърли той и потърка очи. — Не ми се вярва въобще да имаме лято, пък и кога ли сме имали. И вие не изглеждате цветущо, но кой ли е добре днес…

Мери Попинз тръсна глава.

— Вие себе си гледайте! — сопна се тя и така стремително тръгна към вратата, че количката едва не се блъсна в един кош със стриди.

— Виж го ти! — промърмори тя, като погледна обувките си и Джейн и Майкъл сякаш отгатнаха мислите й: „Не съм изглеждала цветущо — и то с новите си обувки от шевро с две копченца отстрани! Хайде де!“.

На тротоара тя се спря, прегледа списъка си и зачеркна направените вече покупки.

Майкъл отегчено пристъпваше от крак на крак.

— Мери Попинз, няма ли най-сетне да си вървим у дома? — мусеше се той.

Мери Попинз се обърна и го изгледа недоволно.

— Стига да искаш! — сухо каза тя.

Като видя, че сгъва списъка, Майкъл тайно в себе си съжали, че въобще си е отворил устата.

— Ти можеш да си вървиш, щом желаеш — продължи тя надменно, — а ние отиваме за курабии с джинджифил.

Лицето на Майкъл посърна. Ех, да беше си мълчал! Но откъде да знае, че курабиите са в края на списъка!

— Ето оттук — посочи му Мери Попинз пътя към улица Черешова. — Гледай да не се изгубиш.

— Не, не, Мери Попинз, моля ви се! Казах го ей тъй, без да мисля… Моля ви се, Мери Попинз! — завика Майкъл.

— О, нека дойде, Мери Попинз — помоли се Джейн. — Аз ще бутам количката, само го вземете с нас.

Мери Попинз изсумтя.

— Ако днес не беше петък — каза тя строго на Майкъл, — щеше да си отидеш вкъщи на минутата! На минутата!

И решително тръгна напред, като тикаше количката с близнаците и покупките. Джейн и Майкъл разбраха, че се е умилостивила, и подтичваха след нея, чудейки се какво е това „на минутата“. Внезапно Джейн забеляза, че вървят в съвсем друга посока.

— Мери Попинз, нали щяхме да отидем за курабии, а това не е пътят за сладкарницата на Грийн, Браун и Джонсън… — подхвана тя и млъкна.

Мери Попинз я погледна.

— Кой пазарува — аз или ти?

— Вие — с тъничък глас отвърна Джейн.

— Ах, така ли? Пък аз мислех точно обратното! — Мери Попинз сви подигравателно устни.

Тя леко бутна количката, която се завъртя и се закова на място. Джейн и Майкъл също рязко спряха и се озоваха пред най-чудноватата сладкарница, която някога бяха виждали. Беше малка и съвсем невзрачна. На прозорците висяха ленти от избеляла цветна хартия, а по полиците бяха наредени разкривени кутии с небетшекер, захарни пръчки и много изсъхнали, съвсем твърди ябълки на клечки. А между прозорците тъмнееше вратичка и именно оттам Мери Попинз прекара количката, а Джейн и Майкъл я следваха по петите.

В сладкарницата цареше полумрак, но децата все пак различиха покрития със стъкло тезгях. В една тава под стъклото се виждаха няколко реда тъмни и сухи джинджифилови курабии. Върху всяка курабия имаше позлатена звезда. Бяха толкова много, че изпълваха с бледо сияние сладкарницата.

Джейн и Майкъл потърсиха с поглед продавача в този странен магазин и много се учудиха, когато Мери Попинз извика:

— Ани, Фани! Къде сте?

Гласът й отекна между опушените стени на сладкарницата. При вика й сякаш изпод земята изникнаха две невероятно големи женски фигури. Две грамадни жени се наведоха през тезгяха, ръкуваха се с Мери Попинз и с децата и казаха „здрасти“ с мощни като самите тях гласове.

— Здравейте, мис… — заекна Майкъл, защото не знаеше коя от дамите гиганти беше Ани, коя Фани.

— Аз съм Фани — рече едната. — Ревматизмът все ме мъчи, благодаря за вниманието.

Говореше жално, сякаш не беше навикнала да бъдат така любезни с нея.

— Чудесно време! — обърна се учтиво Джейн към другата сестра, която задържа ръката й в огромната си лапа цяла минута.

— Аз съм Ани — съобщи тя плачливо. — Рано е още да го хвалим.

Джейн и Майкъл си помислиха, че сестрите се изразяват доста странно, но нямаха време да се чудят, защото мис Ани и мис Фани вече протягаха ръчищата си към количката. Всяка тържествено подаде ръка на едно от близначетата, които така се смаяха, че силно заплакаха.

— Ей сега, ей сега! Какво става, какво става тук?

От дъното на сладкарницата се разнесе висок, тънък и треперлив глас. Щом го чуха, и без това тъжните мис Ани и мис Фани се нажалиха още повече. Придобиха страшно изплашен вид; кой знае защо, на Джейн и Майкъл им се стори, че двете великанки биха предпочели да станат мънички и незабележими.

— Какво чувам? — Необикновеният писклив гласец прозвуча още по-наблизо.

И ето че зад стъклената витрина се показа и притежателката му. Мъничка, крехка като гласа си и много стара — най-старата жена, която бяха виждали, с оредяла коса, тънки като пръчки крака и сухо, сбръчкано лице. Но въпреки възрастта си тя се спусна чевръсто и весело към тях като младо момиче.

— Ей сега, сегичка! Да вярвам ли на очите си! Та това е Мери Попинз с Джон и Барбара Банкс. Охо, Джейн и Майкъл също са тук. Наистина чудесна изненада. Уверявам ви, че не съм имала такава изненада от времето, когато Христофор Колумб откри Америка. Честна дума!

И сияеща, тя се здрависа с тях. Пристъпваше ситно-ситно, сякаш танцуваше с малките си крачета в старомодни ботинки. Изтича до количката, заклати я лекичко и започна да залъгва с тънките си, изкривени от старост пръсти, Джон и Барбара. Скоро те престанаха да плачат и се развеселиха.

— Така е по-добре — закудкудяка радостно тя, а след туй направи нещо много необикновено: отчупи два от пръстите си и даде по един на Джон и Барбара. Най-странното беше, че на мястото на отчупените пръсти веднага пораснаха нови. Джейн и Майкъл видяха това с очите си.

Старата дама се обърна към Мери Попинз:

— Малко небетшекер няма да им навреди, нали?

— Каквото и да им дадете вие, мисис Кори, може да им бъде само от полза — отвърна Мери Попинз необичайно любезно.

— Колко жалко, че не са ментови — не можа да се стърпи Майкъл.

— Ха, понякога се случват и ментови — отговори жизнерадостната мисис Кори. — И колко са вкусни само! Често ги смуча нощем, когато не мога да заспя. Улесняват храносмилането.

— А какви ще бъдат следващия път? — заинтересува се Джейн, загледана в пръстите на мисис Кори.

— Ех — отвърна мисис Кори, — там е работата, че никога не знам предварително в какво ще се превърнат! Просто си опитвам късмета, това съм го чула от Вилхелм Завоевателя: така той отвърна на майка си, която го съветваше да не тръгва с войските си към Англия.

— Трябва да сте много, много стара! — въздъхна Джейн със завист, питайки се дали някога тя ще помни толкова много неща, колкото мисис Кори.

Мисис Кори отметна назад рядката си коса и цяла се затресе от смях:

— Стара ли? Та аз съм младо момиче в сравнение с баба си. Виж, тя е стара, ако искате да знаете. Но все пак доста отдавна помня. Помня сътворението на света — тогава бях прехвърлила двадесетте. Голяма работа падна тогава, честна дума!

Тя млъкна внезапно и се вторачи в децата.

— Ой, ой, разбъбрих се, а още не съм ви обслужила. Предполагам, мила — обърна се старицата към Мери Попинз като към стара познайница, — предполагам, че сте дошли за курабии с джинджифил.

— Права сте, мисис Кори — отвърна любезно Мери Попинз.

— Добре. Ани и Фани предложиха ли ви нещо? — попита тя Джейн и Майкъл.

Джейн поклати глава. Откъм тезгяха долетя уплашен шепот.

— Не, мамо — хрисимо промълви мис Фани.

— Тъкмо се канехме… — смънка мис Ани.

Мисис Кори внезапно се изопна като струна, погледна гневно дъщерите си великанки и изрече тихо със свиреп и смразяващ глас:

— Канехте се, така ли? Много интересно. А кой, ако мога да запитам, Ани, ти е разрешил да раздаваш моите курабии с джинджифил?

— Никой, мамо. Нищо не съм дала, само мислех…

— Тя само мислела! Колко мило! Но ще ти бъда благодарна, ако престанеш да мислиш. Моя грижа е да мисля за всички в тая къща! — И пак се изкикоти злобно: — Погледнете я! Вижте я само! Страхопъзла! Ревла! — викаше пискливо тя и сочеше дъщеря си с изкривения си пръст.

Джейн и Майкъл се обърнаха: по широкото унило лице на мис Ани се стичаше голяма сълза. Не им се щеше да вземат нейната страна, защото, колкото и дребна, мисис Кори им внушаваше страх и почит. Но щом тя отмести очи, Джейн подаде на мис Ани носната си кърпичка. Тя цяла се измокри от огромната сълза и мис Ани, като поблагодари на Джейн с поглед, я изстиска, преди да я върне.

— А ти, Фани, и ти ли мислеше, бих искала да знам?

— Не, мамо — отвърна мис Фани разтреперана.

— Хм, толкова по-добре за тебе! Отвори онази витрина.

С плахи, несигурни пръсти мис Фани повдигна стъкления капак.

— Ето, миличките ми! — Гласът на мисис Кори сега звучеше съвсем различно и тя се усмихваше така ласкаво на Джейн и Майкъл, че те се засрамиха, задето се бяха уплашили преди малко, и решиха, че въпреки всичко тя може би не е лоша.

— Сами ли ще си изберете, пиленцата ми? Днес са приготвени по специална рецепта — научих я от Алфред Велики. Много добър сладкар беше, помня, макар и веднъж да изгори курабиите. Колко да ви дам?

Джейн и Майкъл погледнаха Мери Попинз като по команда.

— По четири на всеки. Общо дванадесет — една дузина.

— Ще я направя дяволска дузина — тринадесет — подметна весело мисис Кори.

И тъй, Джейн и Майкъл избраха тринадесет джинджифилови курабии, всяка с позлатена звездичка отгоре. Майкъл не издържа и отхапа едно крайче.

— Вкусно ли е? — попита мисис Кори и когато той кимна, прихвана с две ръце поли и затанцува от удоволствие. — Ура, отлично, ура! — записука тя. После спря и изведнъж стана сериозна. — Да сме наясно. Не ги давам даром. Искам парички, парички! По три пенса от всекиго.

Мери Попинз извади от портмонето си три монети от три пенса и даде по една на Джейн и Майкъл.

— А сега прилепете ги към палтото ми — каза мисис Кори. — Там им е мястото.

Като се вгледаха по-отблизо в дългото й черно палто, децата видяха налепени по него много монети от три пенса.

— По-смело, по-смело! Лепете! — повтори мисис Кори и потри ръце в приятно очакване. — Ще видите, няма да паднат.

Мери Попинз пристъпи и притисна трипенсовата си монета към яката на палтото.

За изненада на Джейн и Майкъл монетата прилепна. След туй и те залепиха своите — Джейн на дясното рамо, Майкъл — точно отпред. И техните монети се задържаха.

— Истинско чудо! — каза Джейн.

— Нищо особено, мила — изкикоти се мисис Кори, — или поне не чак толкова. Колко други неща бих могла да ви кажа… — И тя намигна многозначително на Мери Попинз.

— Съжалявам, но е време да си ходим, мисис Кори — каза Мери Попинз. — За обед ще имаме крем карамел и трябва да се прибера, за да го приготвя. Нашата мисис Брил…

— Лошо ли готви? — прекъсна я мисис Кори.

— „Лошо“! — процеди презрително Мери Попинз. — Малко е да се каже — лошо!

— Аха! — Мисис Кори дълбокомислено потърка носа си. Сетне каза: — Е, скъпа мис Попинз, много ми беше приятно, че ме посетихте. Уверена съм, че и моите момичета ви се зарадваха. — Тя кимна към огромните си тъжни „момичета“. — Ще дойдете пак с Джейн и Майкъл, и бебетата, нали? А вие сигурни ли сте, че ще можете да отнесете курабиите? — обърна се тя към Джейн и Майкъл.

Децата кимнаха. Мисис Кори се доближи към тях с много важен и тайнствен вид.

— Питам се само — поде тя замечтано, — какво ли ще направите с книжните звезди?

— Ние ги събираме. Всичките! — каза Джейн.

— Аха! Събирате ги. А къде ги държите?

Очите на мисис Кори бяха полупритворени, ала погледът й беше още по-изпитателен от обикновено.

— Моите — започна Джейн — са в горното ляво чекмедже под носните ми кърпички, а…

— А аз — в кутията за обувки на долната полица на гардероба — каза Майкъл.

— Горното ляво чекмедже и кутията за обувки — повтори унесено мисис Кори, сякаш искаше да запомни. Сетне изгледа продължително Мери Попинз и кимна с глава. И Мери Попинз кимна в отговор. Като че ли тайно се договориха за нещо.

— Да — оживи се мисис Кори, — това е много, много интересно! Не можете да си представите колко се радвам, че пазите звездичките си. Няма да забравя. Виждате ли, помня всичко, дори какво обядваше Гай Фокс два пъти месечно. А сега довиждане. Елате пак! И то по-скоро! Скорооо!…

Гласът на мисис Кори стана далечен, затихна и изведнъж, без да разберат какво става, децата се намериха на тротоара. Крачеха забързано след Мери Попинз, която отново преглеждаше списъка с покупките.

Извърнаха се назад.

— Джейн! — възкликна удивено Майкъл. — Няма я!

— Вярно! — отговори Джейн, като също се озърна.

Така беше: сладкарницата я нямаше, беше изчезнала.

— Странно! — каза Джейн.

— И още как! — съгласи се Майкъл. — Но курабиите са много вкусни.

И на децата така се усладиха курабиите с различна форма — човече, цвете, чайка, че скоро забравиха странното приключение.

* * *

Припомниха си го още същата нощ, когато лампите бяха загасени и се предполагаше, че децата отдавна сладко спят.

— Джейн, Джейн! — прошепна Майкъл. — Някой се качва на пръсти по стълбата. Слушай!

— Тссс! — прошепна Джейн от леглото си, защото и тя беше чула стъпките.

Вратата се отвори с леко скърцане и някой влезе в стаята. Беше Мери Попинз с палто и шапка, готова за излизане. Тя прекоси безшумно стаята с бързи тайнствени движения.

Джейн и Майкъл я наблюдаваха през полуотворените си клепачи, без да смеят да помръднат.

Тя отиде първо до шкафа, издърпа някакво чекмедже и почти веднага го затвори.

След това на пръсти се приближи до гардероба, отвори го, наведе се и сложи нещо там или може би взе (децата не успяха да разберат).

Щрак! Вратата на гардероба се затвори и Мери Попинз излезе тичешком от стаята.

Майкъл седна в леглото.

— Какво ли правеше? — високо прошепна той.

— Не зная. Може би си беше забравила ръкавиците или обувките, или… — Джейн внезапно млъкна. — Майкъл, слушай!

Той се ослуша. Долу — изглежда в градината — се чуваха гласове. Там като че ли спореха за нещо, оживено и развълнувано.

Джейн излетя като куршум от леглото и повика Майкъл. Децата изтичаха боси към прозореца и погледнаха в градината.

На улицата, точно пред къщата им, се очертаваха три фигури — една мъничка и две грамадни.

— Мисис Кори, Фани и Ани! — промълви Джейн.

Странна гледка беше това! Дребничката мисис Кори подскачаше, като се опитваше да надникне през оградата; на мощното си рамо мис Фани крепеше две дълги стълби, а мис Ани носеше в едната си ръка кофа с нещо като лепило, а в другата — огромна бояджийска четка.

Скрити зад пердето, децата ясно различаваха гласовете им.

— Тя закъснява! — полусърдито-полузагрижено каза мисис Кори.

— Навярно… — плахо се обади мис Фани, като нагласи стълбата на рамото си — навярно някое от децата е болно и тя не може…

— Да излезе навреме — завърши тревожно мис Ани думите на сестра си.

— Млък! — изсъска свирепо мисис Кори и Джейн и Майкъл ясно чуха, че промърмори нещо за „големи несръчни жирафи“. Явно имаше предвид злощастните си дъщери.

— Шшт! — внезапно каза мисис Кори. Наклонила глава на една страна като птичка, тя се ослушваше.

Някой тихо отвори и затвори входната врата на номер седемнайсет и пясъкът по пътеката заскърца. Мисис Кори радостно замаха с ръка. По пътеката вървеше Мери Попинз с кошница за пазар, от която струеше бледа, тайнствена светлина.

— По-бързо, по-бързо! Нямаме много време — каза мисис Кори и хвана Мери Попинз подръка. — Малко по-живо, ей вие, дунди!

Тръгна напред, следвана от мис Ани и мис Фани, които безспорно се стараеха да изглеждат по-весели, но без особен успех. Те крачеха след майка си и Мери Попинз, тромави, приведени под тежкия си товар.

Четирите вървяха към Черешовия хълм. Когато стигнаха на върха на хълма, където нямаше къщи, а само трева и храсти, те спряха.

— Какво ли ще правят? — чудеше се Майкъл.

Но не се наложи Джейн да му отговаря, защото още начаса получи нагледен отговор на въпроса си.

Щом мис Фани и мис Ани нагласиха стълбите така, сякаш единият им край се опираше на земята, а другият на небето, мисис Кори запретна пола, взе в една ръка кофата, в другата — четката, и се заизкачва по стълбата. Мери Попинз с кошницата си се качи по другата.

И тогава Джейн и Майкъл видяха нещо съвсем поразително. Като стигна до върха на стълбата, мисис Кори потопи четката в кофата и започна да маже с лепило небето. Щом тя свърши, Мери Попинз извади от кошницата нещо блестящо и го нагласи върху намазаното място.

Когато отдръпна ръката си, децата видяха, че тя лепи по небето звездите от курабиите!

Веднъж закрепена, всяка звезда започваше с все сила да трепка и да сипе на всички страни ярки златисти лъчи!

— Това са нашите! — Майкъл се задъха от вълнение. — Нашите звезди! Мислеше, че спим, и влезе да ги вземе!

Джейн мълчеше. Беше прекалено погълната от зрелището. Мисис Кори пляскаше лепило по небето, Мери Попинз лепеше звездите, а мис Фани и мис Ани отместваха стълбите, щом част от небето се покриеше със звезди.

Най-сетне свършиха.

Мери Попинз обърна кошницата с дъното нагоре, за да покаже на мисис Кори, че е празна.

Двете слязоха долу и процесията тръгна надолу по хълма; мис Фани — със стълбите на рамо, мис Ани — като дрънчеше с празната кофа.

На ъгъла спряха и поприказваха малко: Мери Попинз се ръкува с всички и забърза по улицата; мисис Кори изискано прихвана полите си и с леки, танцуващи стъпки пое в обратна посока.

Скоро крехката й фигурка и грамадните фигури на дъщерите й, пристъпващи тежко след нея, се стопиха в мрака.

Градинската врата хлопна. По алеята проскърцаха стъпки. Входната врата се отвори, ключалката щракна. Мери Попинз тихо се изкачи по стълбата, мина на пръсти покрай детската стая и влезе в спалнята на Джон и Барбара.

Когато шумът от стъпките й затихна, Джейн и Майкъл се спогледаха. Мълчаливо станаха и отидоха до шкафа. Отвориха горното ляво чекмедже и надникнаха в него. Там нямаше нищо друго, освен носните кърпички на Джейн.

— Какво ти казах! — прошепна Майкъл.

Децата провериха и в гардероба. Кутията за обувки също беше празна.

— Но как така? Защо? — недоумяваше Майкъл. Той седна на ръба на леглото и впери поглед в Джейн.

Джейн не отвърна нищо. Просто седна до него, обгърна с ръце коленете си и дълбоко-дълбоко се замисли. Накрая отметна назад коси, протегна се и стана.

— Искам само да знам дали звездите са от позлатена хартия или позлатената хартия е от звезди?

Въпросът й остана без отговор, пък и тя не очакваше да й се отговори. Знаеше, че само някой, който е много, много по-умен от Майкъл, би могъл да го стори…