Памела Травърз
Мери Попинз (7)

Седма глава
Жената с птиците

— Може да я няма — тревожеше се Майкъл.

— А, не, там ще бъде, винаги е там, винаги! — казваше Джейн.

Вървяха по Лудгейт Хил — отиваха в Сити при мистър Банкс, защото сутринта той беше предложил на мисис Банкс:

— Ако не вали, Джейн и Майкъл биха могли да дойдат в банката, разбира се, стига да нямаш нещо против, скъпа. Приятно би ми било да ме заведат на чаша чай и сандвичи, а не се случва често да ме черпят.

Мисис Банкс беше отговорила, че ще си помисли.

Но според Майкъл и Джейн, които зорко я следяха през целия ден, тя изобщо не се замисли за това. Ако съдеха по думите й, мислеше за сметката от пералнята, за новото палто на Майкъл, ядосваше се, че не може да намери адреса на леля Флоси и задето оная противна мисис Джаксън я поканила на чай другия четвъртък, макар да знаела, че точно този ден мисис Банкс има час при зъболекаря.

А ето че ненадейно, тъкмо когато бяха абсолютно сигурни, че майка им въобще няма да се сети за предложението на баща им, тя извика:

— Хайде, деца, какво чакате? Обличайте се! Нали щяхте да пиете чай с баща си в Сити, забравихте ли?

Сякаш можеха да забравят! Та тях не ги привличаше толкова чаят — там беше Жената с птиците, далеч по-интересна от всякакво угощение.

Затова вървяха така възбудено по Лудгейт Хил.

Мери Попинз пристъпваше между двамата с нова шапка и беше много елегантна. Час по час се оглеждаше във витрините само за да се увери, че шапката е все още на главата й и розите по нея не са се превърнали в най-обикновени цветя, например невени.

Спреше ли се, Джейн и Майкъл въздишаха, но не смееха да протестират от страх, че нарочно ще почне да се бави още повече и да заема разни пози пред витрините, за да види как е най-хубава.

Но ето че най-сетне се озоваха пред катедралата „Сент Пол“, строена много отдавна от човек с птиче име: казвал се Рен^[1] и навярно затова толкова много птици живеят близо до катедралата на сър Кристофър Рен. Затова и Жената с птиците живее тук.

— Ето я! — провикна се внезапно Майкъл и от възбуда заподскача на пръсти.

— Не сочи с ръка! — смъмри го Мери Попинз, като погледна за последен път червените рози върху шапката си във витрината на магазина за килими.

— Пак казва същото! Пак казва същото! — викаше Джейн и й се струваше, че ще се пръсне от възторг.

Жената с птиците беше там и наистина мълвеше:

— Нахранете птиците! Два пенса плика! Нахранете птиците! Два пенса плика! — и отново, и отново все същият припев, високо и монотонно. С тези думи тя подаваше на минувачите кесийки с трохички хляб.

Навсякъде около нея летяха птици — кръжаха и пърхаха, спускаха се и се вдигаха. Мери Попинз ги наричаше „врабци“, защото за нея всички птици бяха еднакви, ала Джейн и Майкъл знаеха, че не бяха врабци, а гълъби и гугутки. Имаше гугутки, шумни и бъбриви като баби, кафяви гълъби, пресипнали като чичковци, и други, зелени, досущ като татковци, мърморещи „нямам пари днес“. А глупавичките, плахи, светлосини гълъбици приличаха на майки. Поне така си мислеха Джейн и Майкъл.

Докато децата се приближаваха, птиците кръжаха над главата на Жената с птиците, а след миг, сякаш за да я подразнят, отлетяха и кацнаха на покрива на „Сент Пол“, като се подсмиваха и извръщаха глави, правейки се, че не я познават.

Беше ред на Майкъл да купи пликчето. Джейн беше купила миналия път. Той се приближи до Жената с птиците и й подаде четири монети по половин пенс.

— Нахранете птиците! Два пенса плика! — каза Жената с птиците, пъхна кесийката в ръката му и мушна парите някъде в диплите на широката си черна пола.

— Защо нямате кесийки по едно пени? — попита Майкъл. — Тогава можех да купя две.

— Нахранете птиците, два пенса плика! — унесено повтори Жената с птиците и Майкъл разбра, че е безсмислено да я пита.

Двамата с Джейн често се опитваха да изтръгнат някакъв отговор от нея, но единственото, което казваше и което можеше да каже, си оставаше „Нахранете птиците, два пенса плика!“, както кукувицата повтаря вечното си „ку-ку“, независимо какви въпроси й задавате.

Джейн, Майкъл и Мери Попинз изсипаха трохите в кръг около себе си и след малко една по една, а после по няколко наведнъж птиците долетяха от покрива на „Сент Пол“.

— Намерил, та премерил! — промърмори Мери Попинз, когато един гълъб клъвна троха, но бързо я изтърси от човката си.

Другите птици обаче се скупчиха около храната, бутаха се, блъскаха се и кряскаха. Когато изядоха и последната трохичка — добре възпитаните гълъби и гугутки не оставят нищо в чинията — те се вдигнаха внезапно със силен плясък на крилете и пак се завъртяха над главата на Жената с птиците. Подражаваха й и на птичия си език повтаряха напевните слова. Един гълъб дори кацна на шапката й и се запери, сякаш беше украшение на корона. Друг сметна новата шапка на Мери Попинз за градина с рози и откъсна едно цвете.

— Ей ти, нахален врабец! — извика Мери Попинз и размаха чадъра си.

Много обиден, гълъбът литна към Жената с птиците и си отмъсти като затъкна розата в панделката на шапката й.

— Заслужаваш да попаднеш в някоя тенджера, само там ти е мястото! — стрелна го гневно Мери Попинз. Сетне се обърна към Джейн и Майкъл: — Време е да вървим!

Преди да си тръгнат, тя хвърли още един сърдит поглед към гълъба, но той само се ухили, врътна опашка и й обърна гръб.

— Довиждане — каза Майкъл на Жената с птиците.

— Нахранете птиците — отвърна тя усмихнато.

— Довиждане — сбогува се с нея и Джейн.

— Два пенса пликчето — отговори Жената и махна с ръка.

Децата си тръгнаха, вървейки от двете страни на Мери Попинз.

Майкъл се обърна към Джейн:

— А какво става, когато всички си отидат, както ние сега?

Той много добре знаеше какво става, но в реда на нещата беше да запита Джейн, защото тя беше измислила приказката. Както винаги, сестра му започна да разказва, а той допълваше, когато тя пропуснеше нещо.

— Вечер, когато всички се разотидат… — захвана Джейн.

— И звездите изгреят — допълни Майкъл.

— Е, да, но дори и когато няма звезди, всички птици слизат от покрива на „Сент Пол“ и много внимателно прелитат съвсем ниско над площада, за да проверят дали някоя троха не е останала и да го очистят добре за сутринта. А свършат ли тази работа…

— Забрави къпането!

— О, да, те се изкъпват, сресват перата си с клюновете, сетне описват три кръга над главата на Жената с птиците, преди да кацнат.

— По раменете й ли?

— Да, и по шапката.

— А в кошницата с пликчетата?

— И в нея, а някои и по коленете й. Тя приглажда перата по главичката на всяка една подред и им казва да бъдат послушни.

— На птичи език, нали?

— Ами да! А щом им се доспи и не искат повече да стоят будни, тя раздипля полата си, както квачката разперва криле, а птиците пропълзяват и се мушват под нея. Влезе ли и последната, Жената се нагласява над тях и започва тихичко да им пее. Така те си спят чак до сутринта.

Майкъл въздъхна щастливо. Много обичаше тази приказка и можеше да я слуша безкрайно.

— И всичко става точно така, нали? — попита той, както винаги.

— Не — каза Мери Попинз, която на всичко казваше „не“.

— Да — отвърна Джейн многознайницата…