Памела Травърз
Мери Попинз (6)

Шеста глава
Лошият вторник

Скоро след тази случка Майкъл се събуди една сутрин с някакво особено усещане. В мига, в който отвори очи, разбра, че нещо не е в ред, но не знаеше какво точно.

— Какъв ден е днес, Мери Попинз? — попита той, като отметна одеялото.

— Вторник — отвърна Мери Попинз. — Иди да пуснеш крана на ваната. Бързо! — повтори тя, като видя, че той дори не помръдва.

Майкъл се обърна на другата страна, зави се презглава, а странното усещане се усили.

— Казах ли нещо? — попита Мери Попинз със студен и звънлив глас, който винаги беше предупреждение за опасност.

Сега Майкъл знаеше вече какво му е. Разбра, че тоя ден ще бъде лош.

— Не искам! — Гласът му звучеше глухо изпод одеялото.

Мери Попинз издърпа завивката от ръцете му и го погледна отвисоко.

— Не искам!

Майкъл чакаше и се чудеше какво ли ще направи тя. С изненада видя, че Мери Попинз отиде в банята и без да промълви нито дума, пусна крана. Той взе пешкира и зашляпа натам.

За пръв път в живота си се изкъпа съвсем сам. Ясно беше, че е в немилост, а той напук не си изми ушите.

— Да отпуша ли ваната? — измърмори той с възможно най-груб тон.

Никакъв отговор.

— Пфу! Пет пари не давам! — изрече Майкъл, а горещата топка в гърдите му набъбна и нарасна. — Хич не ме е грижа!

Навлече най-хубавите си дрехи, макар и да знаеше, че са само за празник. После слезе по стълбата, като риташе пръчките на парапета, а отлично знаеше, че не бива да го прави, защото ще разбуди цялата къща. Срещна Елън, блъсна се в нея и тя изпусна каната с гореща вода, която носеше.

— Ама че невнимателно хлапе! — възмути се тя и се наведе да избърше водата. — С какво ще се обръсне баща ти?

— Нарочно го направих! — заяви спокойно Майкъл.

Руменото лице на Елън побеля от изненада.

— Нарочно ли? А-а… тогава ти си много лошо момче и ще те обадя на майка ти, тъй да знаеш.

— Обади ме — отвърна Майкъл и заслиза по стълбите.

А това беше само началото. Целия ден нещо му имаше. Парливата топка в гърдите му го караше да върши ужасни бели, а направеше ли ги, чувстваше се безкрайно щастлив и доволен и веднага замисляше нови пакости.

В кухнята мисис Брил, готвачката, печеше кифлички.

— Не, Майкъл — каза тя, — не пипай! Още не са готови!

Тогава Майкъл вдигна крак и с все сила ритна мисис Брил в прасеца. Тя изпусна точилката и изпищя.

— Ударил си мисис Брил, добрата мисис Брил? Срамувам се от тебе! — каза майка му, когато няколко минути по-късно мисис Брил й разправи цялата история. — Веднага се извини! Кажи, че съжаляваш, Майкъл!

— Ами, ще съжалявам! Доволен съм. Краката й са много дебели! — отвърна Майкъл и преди да го хванат, избяга в градината.

Там нарочно се блъсна в Робъртсън Ай, който хъркаше, излегнат върху най-хубавите растения в алпинеума. Робъртсън Ай много се разгневи.

— Ще кажа на баща ти! — закани се той.

— Пък аз ще му кажа, че тази сутрин пак не си изчистил обущата — озъби се Майкъл и сам се учуди на себе си. Те с Джейн обичаха Робъртсън Ай и винаги го защищаваха, защото не искаха да ги напусне.

Но не се чуди дълго, трябваше да измисли някаква друга лудория. И веднага му хрумна нещо.

През пречките на оградата той зърна в съседния двор Андрю на мис Ларк. Кучето душеше тревата и си подбираше най-хубавите стръкчета. Майкъл извади от джоба си бисквита и подло примами Андрю. Докато Андрю дъвчеше бисквитата, той завърза с канап опашката му за оградата. А когато мис Ларк се разкрещя гневно, той побягна и просто щеше да се пръсне от възбуда.

Елън току-що беше избърсала праха от книгите в кабинета на баща му и вратата беше отворена. Майкъл направи нещо абсолютно забранено: влезе, седна пред бащиното си бюро и започна да драска по попивателната с писалката на баща си. Без да иска, бутна с лакът мастилницата, преобърна я и креслото, бюрото, пачето перо и собствените му най-нови дрехи се покриха бързо с огромни мастилени петна. Беше ужасно и за миг се уплаши от това, което го чакаше. Въпреки това пет пари не даваше и не изпитваше капчица съжаление.

— Това дете трябва да е болно — каза мисис Банкс, когато Елън й докладва за последното произшествие: беше се върнала внезапно в кабинета. — Майкъл, трябва да вземеш малко смокинов сироп.

— Не съм болен! По-здрав съм от тебе! — троснато отвърна Майкъл.

— Тогава просто си лош и ще бъдеш наказан!

И след пет минути Майкъл с изцапаните си дрехи стоеше с лице към стената в ъгъла на детската стая.

Джейн се опита да го заговори, когато Мери Попинз не гледаше към тях. Той не отговори и й се изплези. Близначетата пропълзяха по пода и всяко се докопа до обувките му, но брат им грубо ги пропъди. И през цялото време се радваше на лошотията си като на най-скъп приятел и я усещаше скрита дълбоко в гърдите си.

* * *

— Мразя да съм добър! — повтаряше си Майкъл, като се влачеше подир Мери Попинз, Джейн и количката с близнаците по време на следобедната разходка в парка.

— Не се мъкни така! — Мери Попинз се обърна и го изгледа.

Но той продължи да си тътри краката и да стърже носовете на обувките си по паважа, за да издраска кожата им.

Мери Попинз рязко се спря и пак го изгледа, здраво хванала количката.

— Ти — започна тя, — изглежда, тази сутрин си станал накриво — отсече Мери Попинз.

— Не, направо!… — продължаваше да спори Майкъл.

— Ако чуя още една дума — гласът на Мери Попинз беше така заплашителен, че дори Майкъл се стресна малко, — само още една думичка, и…

Тя не се доизказа, но Майкъл тръгна по-бързо.

— Опомни се, Майкъл! — прошепна Джейн.

— Я млъкни! — отвърна й той, но съвсем тихо, за да не го чуе Мери Попинз.

— Сега, малкият, хайде пред мен! Хич не ми се иска да се влачиш подире ми. Ще ти бъда много задължена, ако вървиш напред! — Тя го дръпна и продължи: — Ей там, на алеята, нещо блести. Бъди така любезен да го вдигнеш и да ми го донесеш. Прилича на диадема, някой трябва да я е загубил.

Майкъл неохотно погледна към мястото, накъдето му сочеше. Да, вярно, сред алеята нещо лъщеше. Предметът изглеждаше много интересен отдалеч и блещукаше примамливо. Майкъл затътри крака натам, като се клатеше и си даваше съвсем безразличен вид. Като стигна до мястото, той се спря и вдигна предмета. Беше кръгла кутийка със стъклен капак, върху който имаше стрелка. Когато детето взе кутийката, изпъстреният с букви диск в нея леко се завъртя.

Джейн дотича и надзърна през рамото на брат си.

— Какво е това, Майкъл?

— Няма да ти кажа! — отвърна той, макар сам да не знаеше.

— Мери Попинз, какво е това? — попита Джейн, когато количката се изравни с тях.

Мери Попинз взе кутийката от ръката на Майкъл.

— Тя е моя! — наежи се той.

— Моя е — отговори Мери Попинз. — Аз първа я видях.

— А кой я вдигна от земята? — Майкъл се опита да издърпа кутийката, но Мери Попинз го изгледа и ръката му увисна във въздуха.

Мери Попинз разклати съвсем леко напред-назад малкия предмет и дискът и буквите по него запрепускаха лудо в кутийката.

— За какво служи? — полюбопитства Джейн.

— Да се пътува по света — отвърна Мери Попинз.

— Как ли не! — рече Майкъл. — По света се пътува с параход или самолет, много добре зная. Тая нищо и никаква кутийка не може да те отведе никъде.

— Не можела, така ли мислиш? — Върху лицето на Мери Попинз се появи изразът, който означаваше „да не би да знаеш повече от мен“. — Погледни само! — С компаса в ръка тя се обърна към изхода на парка и промълви: — Север.

Буквичките весело заиграха около стрелката, внезапно стана студено и задуха толкова леден вятър, че Джейн и Майкъл чак замижаха. Когато отново отвориха очи, паркът беше изчезнал — ни дърво, ни зелена пейка, ни асфалтирана алея. Вместо всичко това наоколо имаше огромни блокове синкав лед, а земята под краката им беше покрита с дебел пласт замръзнал сняг.

— Ох, ох! — развика се Джейн, потръпвайки от студ и изненада, и се втурна да завива с одеялото близнаците в количката. — Какво се случи с нас?

Мери Попинз метна многозначително поглед към Майкъл, но не успя да отговори, защото в този миг от някакъв отвор сред ледените блокове се показа ескимос. Кръглото му тъмно лице беше оградено от бяла кожена шапка, а раменете му бяха загърнати с бяла кожена дреха.

— Добре дошли на Северния полюс, Мери Попинз и вие, приятели — поздрави ги ескимосът с широка усмивка.

Приближи се и вместо да се ръкува, потърка нос в носа на всеки от тях. Сега от отвора излезе и ескимоска с бебе ескимосче, увито в пелена от тюленова кожа.

— О, Мери, това се казва приятна изненада! — зарадва се тя и също потърка нос с всички подред. — Трябва да сте премръзнали! — Тя учудено погледна леките им дрехи. — Ще ви дам от нашите кожи. Току-що одрахме няколко полярни мечки. Да ви сипя ли супа от китов черен дроб, мили мои?

— Боя се, че не можем да останем — побърза да обясни Мери Попинз. — Правим околосветско пътешествие и се отбихме при вас само за миг. Все пак благодаря за поканата. Ще остане за друг път.

Тя врътна лекичко компаса в ръката си и каза:

— Юг!

На Джейн и Майкъл им се стори, че заедно с компаса се завъртя и целият свят, а самите те останаха в средата, сякаш собственикът на огромна въртележка ги беше пуснал при механизма в знак на особено благоволение.

Докато светът се въртеше около тях, ставаше им все по-топло, а когато закръжи по-бавно и накрая спря, те се озоваха край палмова горичка. Слънцето ги обгръщаше с топлия си плащ, а докъдето поглед стигаше, се простираха златисти и сребристи пясъци, които пареха като жарава под краката им.

Под палмите седяха мъж и жена, целите черни и лъскави. Бяха полуголи, но за сметка на това пък носеха колкото щеш мъниста: едни висяха по челата им под перести диадеми, други по ушите им, дори в носовете им имаше едно-две. На вратовете им пъстрееха нанизи от мъниста, а около кръста — колани, изплетени от мъниста. На коляното на негърката седеше черно бебе, голо-голеничко. То се смееше и гледаше децата, докато майка му нареждаше:

— Отдавна те чакаме, Мери Попинз. Нека дечицата да влязат в колибата да си хапнат диня. Ай, ай, колко са белички! Трябва им малко черна боя за обуща. Хайде, влезте. Много, ама много ви се радваме.

Тя се засмя високо и щастливо, изправи се и се запъти към колибата от палмови стъбла.

Джейн и Майкъл понечиха да я последват, но Мери Попинз ги спря:

— За жалост нямаме време. Просто наминахме, колкото да ви видим. Правим околосветско пътешествие — поясни тя.

Двамата чернокожи разпериха учудено ръце.

— Доста дълго пътешествие, Мери Попинз, няма що — усмихна се мъжът и потърка буза в горния край на големия си кривак, без да сваля от нея светналите си черни очи.

— Около света! Ще си изтъркате подметките! — извика жена му и пак се разсмя, сякаш всичко в живота беше огромна шега.

Тя все още се смееше, когато Мери Попинз раздвижи компаса и произнесе високо и решително:

— Изток.

Светът отново вихрено се завъртя и само след няколко мига — както се стори на изумените деца — палмите изчезнаха, въртенето престана и те се намериха в уличка, от двете страни на която се редяха чудновати и много малки къщички. Сякаш бяха направени от хартия, а по извитите им покриви висяха камбанки и нежно звънтяха при полъха на вятъра. Над къщите простираха клони бадемови и сливови дървета, натежали от цвят, а по уличката безшумно се движеха обитателите й, облечени в странни дрехи на цветя.

— Май сме в Китай — прошепна Джейн на Майкъл. — Да, сигурна съм.

В същия миг вратата на една от хартиените къщички се отвори и от нея излезе старец. Беше облечен много чудновато, в кимоно от златен брокат и копринени панталони, прихванати със златни халки около глезените. Носовете на обувките му бяха вирнати много елегантно. Косите му бяха сплетени на сива плитка, стигаща почти до коленете, а мустаците му бяха провиснали чак до кръста.

Като забеляза групичката — Мери Попинз и децата — старецът се поклони толкова ниско, че докосна с глава земята. Джейн и Майкъл, изненадани, видяха, че и Мери Попинз се поклони по същия начин и маргаритите по шапката й пометоха земята.

— Къде останаха добрите ви обноски? — изсъска Мери Попинз и ги погледна изотдолу, без да променя необикновената си поза. Думите й прозвучаха толкова сърдито, че те също побързаха да се поклонят. Дори близначетата сведоха челца към ръба на количката.

Старецът се изправи тържествено и заговори:

— Благородна Мери от рода Попинз. Благоволи да огрееш със светлината на непорочното си лице моя недостоен дом. Умолявам те, поведи към скромното ми огнище и уважаемите си спътници.

Той пак се поклони и посочи с ръка къщичката си. Джейн и Майкъл никога не бяха чували толкова странна и изящна реч и бяха много учудени. Но още повече се изумиха, когато самата Мери Попинз отвърна на поканата му по същия церемониален начин:

— Милостиви господине — поде тя, — с дълбоко съжаление ние, най-скромните измежду познатите ви, трябва да отклоним щедрата ви, едва ли не царска покана. Агнето не изоставя овцата, нито птичето гнездото си толкова неохотно, колкото ние ще се разделим с ваша светлост. Но, благородни и десеторно превъзходни господине, ние обикаляме света и посещението ни във вашия достопочтен град, уви, може да бъде съвсем краткотрайно. Позволете на нас, недостойните, да се оттеглим без повече церемонии.

Мандаринът — защото старецът наистина беше такъв — склони глава и се накани да повтори изискания си поклон, но Мери Попинз бързо завъртя компаса.

— Запад! — твърдо изрече тя.

Светът отново полетя и главите на Джейн и Майкъл се замаяха. А когато всичко наоколо застана в покой, те откриха, че бързат след Мери Попинз през гъста борова гора към просека, където край буен огън се издигаха няколко шатри. Около огъня сновяха тъмни фигури с пера по главите, широки туники и панталони от еленова кожа с ресни. Най-високата фигура се отдели от другите и тръгна към Мери Попинз и децата.

— Зорница Мери! — възкликна той. — Привет!

Наведе се и докосна с челото си нейното. После се обърна към четирите деца и ги поздрави по същия начин.

— Моята шатра ви очаква — продължи той. Лицето му беше сериозно, а гласът — приятелски. — Тъкмо сега печем еленово месо за вечеря.

— Главатарю Палещо слънце — отвърна Мери Попинз, — ние се отбихме само за миг. Едва-що дошли, ще трябва да се сбогуваме. Обикаляме света и това е последната ни спирка.

— А, така ли? — заинтересува се индианският вожд. — Често съм искал да направя и аз такова пътешествие. Но нали ще поостанете, поне колкото този младеж — той кимна към Майкъл — да премери силите си с моя прапраправнук Бърз като вятъра.

Вождът плесна с ръце.

— Хай-хо-хи-и! — извика той и от шатрата дотича малко индианче.

То се стрелна към Майкъл, докосна го леко по рамото и извика:

— Ти гониш! — и побягна като заек.

Майкъл не можа да устои на изкушението. С един скок той се понесе след него, а Джейн хукна подире им. Тримата се гонеха около дърветата, обиколиха няколко пъти един огромен бор, а Бърз като вятъра все се смееше и не се оставяше да го настигнат. Джейн се умори и се отказа, ала Майкъл се ядоса, стисна зъби и полетя с вик след Бърз като вятъра, твърдо решен да надбяга индианчето.

— Ще те хвана! — провикна се той и затича още по-бързо.

— Какво правиш? — попита остро Мери Попинз.

Майкъл се обърна към нея и се закова на място.

После понечи да продължи гоненицата с Бърз като вятъра, но за негова изненада от индианчето нямаше и следа. Нито от индианския вожд или пък шатрите и огъня. Не се виждаше дори един бор. Нищо, освен пейка в парка, а до нея Джейн, близнаците и Мери Попинз.

— Тичаш около пейката като щур. Като че не беше достатъчно немирен целия ден. Хайде, ела!

Майкъл се нацупи.

— Около света и пак у дома за един миг! — бъбреше оживено Джейн.

— Дай си ми компаса! — сопна се Майкъл.

— Моят компас, да си имаме уважението! — и Мери Попинз пъхна кутийката в джоба си.

Майкъл й хвърли убийствен поглед и наистина в този миг му се искаше да я убие. Но сви рамене и важно се заклати пред тях, без да продума никому.

— Мога да надбягам онуй момче, когато си поискам — утешаваше се той, като хлътна в двора на номер седемнайсет и заизкачва стъпалата.

* * *

Парещата топка все още тежеше в гърдите му. След приключението с компаса тя сякаш нарасна и Майкъл ставаше все по-лош. Ощипа близнаците, без Мери Попинз да види, а щом ревнаха, попита с престорено мил глас:

— Ой, миличките ми, защо плачете?

Мери Попинз, естествено, не се остави да бъде измамена.

— Ще ти се случи нещо, пази се! — предупреди го тя, но горещата буца го караше да бъде непокорен.

Безгрижно повдигна рамене и дръпна Джейн за косата. Сетне се приближи до масата, сложена за вечеря, и тозчас преобърна млякото.

— Е, това вече е връх на всичко! — заяви Мери Попинз. — Никога не съм виждала такава лошотия! Да съзнаваш, че си лош, и пак да вършиш бели! Честна дума, през целия си живот не съм срещала подобно нещо. Махай се! Веднага в леглото и ни дума повече!

Макар никога да не я беше виждал така разядосана, Майкъл пет пари не даваше.

Отиде в спалнята и започна да се съблича. „Голяма работа, само вдига пара“, мислеше си той. Беше лош и ако не внимаваха, щеше да стане още по-лош. Хич не го беше грижа. Мразеше всички и всекиго. Ако го разсърдеха, щеше да избяга с някой цирк. Едно копче от пижамата се скъса. Толкова по-добре, утре сутринта ще трябва да закопчава едно по-малко. Хоп — още едно. Отлично. Нищо на света не можеше да го накара да се почувства виновен. На всяка цена щеше да си легне, без да се среши или да мие зъбите си.

Вече си лягаше — едното му краче беше на леглото — когато съзря компаса върху шкафа. Много бавно се смъкна от леглото и на пръсти прекоси стаята. Сега вече му беше ясно какво ще прави: щеше да вземе компаса, да го завърти и да тръгне по света. И те никога нямаше да го намерят. Така им се падаше!

Без да вдига абсолютно никакъв шум, Майкъл премести стола до шкафа, покатери се върху него и сграбчи компаса.

Разклати го силно.

— Север, юг, изток, запад! — издума той на един дъх от страх някой да не влезе, преди да е потеглил.

Нещо изшумоля зад стола, Майкъл се стресна и се обърна виновно, очаквайки да види Мери Попинз. Вместо нея към него се носеха четирима великани: ескимосът с копие в ръка, негърката с дългия кривак на мъжа си, мандаринът с голям ятаган и червенокожият с томахавката. Те връхлитаха върху му от четирите ъгъла на стаята и съвсем не бяха мили и дружелюбни, както преди; напротив, сега изглеждаха заканителни и жадни за мъст. Още миг и щяха да се нахвърлят върху него — страшните им гневни лица се приближаваха; той усещаше огнения им дъх и виждаше размаханите оръжия.

Майкъл изпусна компаса и изпищя:

— Мери Попинз, Мери Попинз! Помощ!

И стисна здраво очи.

Усети, че нещо меко и топло го обгръща. Олеле, какво ли беше? Кожухът на ескимоса, наметалото на мандарина, туниката от еленова кожа на индианеца или перата на черната жена? Кой го беше сграбчил? Ах, защо не беше послушен, защо?…

— Мери Попинз! — изстена той, щом нечии ръце го понесоха във въздуха и го поставиха върху нещо още по-меко. — О, скъпа Мери Попинз!

— Добре де, добре! Слава богу, още не съм глуха. Няма защо да крещиш! — прозвуча невъзмутимият й глас.

Майкъл отвори едното си око. Ни следа от четирите огромни фигури от компаса. Отвори и другото за по-сигурно. Не, ни помен от тях. Седна в леглото и се огледа. Нищо!

Чак сега откри, че пухкавото нещо, което го загръщаше, е собственото му одеяло, а меката постеля — собственото му легло. И — о, да! Тежката пареща буца, заседнала в гърдите му през целия ден, се беше стопила и изчезнала. Чувстваше се спокоен и щастлив, готов да раздава подаръци на всичките си познати като за рожден ден.

— Какво, какво стана? — заекна Майкъл.

— Не ти ли казах, че компасът е мой? Бъди любезен да не пипаш вещите ми!

Мери Попинз не каза ни дума повече, наведе се и сложи компаса в джоба си. Сетне започна да прибира дрехите, които той беше разхвърлил по пода.

— Да ги сгъна ли сам? — предложи момченцето.

— Не, покорно благодаря.

Тя мина в другата стая, после се върна и му подаде нещо топло — чаша мляко.

Майкъл нарочно отпиваше съвсем малки глътки и преглъщаше колкото може по-бавно, само и само Мери Попинз да остане по-дълго при него.

Тя стоеше мълчаливо и наблюдаваше как млякото постепенно намалява. Майкъл вдъхваше аромата на колосаната й, скърцаща от белота престилка и тънката миризма на препечен хляб, която винаги се носеше така приятно около нея. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да пие млякото вечно и скоро с въздишка на съжаление той й подаде празната чаша и се пъхна под завивката.

„Никога не съм предполагал, че е толкова удобно“, помисли си той. Помисли си също, че му е много топличко, приятно и че е голямо щастие да се живее.

— Не е ли забавно, Мери Попинз — каза сънено той, — бях толкова лош, а сега се чувствам толкова добричък.

— Хм — промърмори Мери Попинз, зави го по-добре и отиде да измие съдовете.