Памела Травърз
Мери Попинз (5)

Пета глава
Танцуващата крава

С глава, увита в пъстрата кърпа на Мери Попинз, Джейн лежеше в леглото. Болеше я ухо.

— Какво усещаш? — искаше да знае Майкъл.

— В главата ми нещо гърми — обясни Джейн.

— Топове ли?

— Не, детски пушки, с тапи.

— Ааа! — удиви се Майкъл и почти му се прииска да го заболи ухо. Изглеждаше толкова интересно.

— Да ти разкажа ли някоя приказка от книжките? — Майкъл отиде до полицата.

— Не. Не мога да изтрая! — изохка Джейн и пак се хвана за ухото.

— Добре, тогава да седна до прозореца и да ти казвам какво става навън.

— Да, моля те — зарадва се Джейн.

И така целия следобед Майкъл седя до прозореца и й разправяше какво става на улицата. Понякога това беше скучно, друг път много забавно.

— Ето адмирал Бум! — каза по едно време той. — Излиза от къщата си и бърза насам. Ето го! Носът му е по-червен от всякога, а на главата си носи цилиндър. Сега минава край Големия дом…

— Казва ли „Триста дяволи!“…?

— Не мога да чуя. Сигурно. В градината е едната прислужница на мис Ларк, а Робъртсън Ай е в нашия двор. Мете листата и час по час гледа към нея през оградата. Сега седна да си почине.

— Има слабо сърце.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Разправи ми, че лекарят му предписал да работи, колкото може по-малко. Татко пък каза, че ако Робъртсън Ай следва препоръките на лекаря, ще го уволни. О, как тупти, просто чука! — Джейн отново се улови за ухото.

— Охо! — извика възбудено Майкъл.

— Какво има? — Джейн се изправи в леглото. — Кажи ми!

— Много необикновено нещо — на улицата има крава! — От вълнение Майкъл заскача върху столчето до прозореца.

— Каква? Истинска ли — посред града? Колко смешно! Мери Попинз, Майкъл казва, че на улицата имало крава.

— Ами да, и наднича над оградите, и се оглежда, сякаш дири нещо.

— Ааах! Защо не мога да я видя и аз — проточи жално Джейн.

— Вижте! Ето я долу. — И Майкъл я посочи на Мери Попинз, която се доближи до прозореца. — Крава. Нали е забавно?

Мери Попинз хвърли бърз поглед към улицата, сепна се изненадано, но се овладя.

— Никак не е забавно. Познавам тая крава, беше голяма приятелка с майка ми. Ще ви бъда задължена, ако говорите за нея с уважение.

Тя оправи престилката си и изгледа много строго двете деца.

— Отдавна ли я познавате? — попита предпазливо Майкъл с надежда, че ако бъде учтив, ще изкопчи нещо повече за кравата.

— Още преди да се срещне с краля — отвърна Мери Попинз.

— А кога беше това? — Гласът на Джейн прозвуча нежно и умилкващо.

Мери Попинз впери поглед в празното пространство, сякаш виждаше невидими за тях неща, а Джейн и Майкъл притаиха дъх в очакване.

— Беше много, много отдавна — подхвана унесено Мери Попинз с леко напевен глас. Помълча за миг, като че ли оттогава бяха минали стотици години, после продължи, загледана замечтано пред себе си.

* * *

Рижата крава — под това име я знаеха всички. Добре поставена и благоденстваща крава беше тя (по думите на майка ми). Живееше в най-хубавата ливада в цялата околност — просторна, осеяна с лютичета, големи колкото чаени чинийки, и с глухарчета, наредени като войници. Изядеше ли главата на някой войник, на негово място веднага израстваше друг, със зелена куртка и жълт хусарски калпак.

Кравата открай време си живееше там, често казваше на майка ми, че не си спомня да е живяла другаде. Границите на нейния свят бяха зеленият плет и небето и тя не познаваше нищо отвъд тях.

Всички дълбоко уважаваха Рижата крава, защото винаги се държеше като изискана дама и знаеше кое как трябва да бъде. За нея нещата бяха или бели, или черни — не ставаше и дума, че могат да бъдат сиви или розови. Хората бяха или добри, или лоши — никакво средно положение. Глухарчетата бяха или сладки, или кисели — не съществуваха умерено вкусни.

Рижата крава водеше много деен живот. Сутрин даваше уроци на Рижото теленце, нейното отроче, а подир обед го учеше как да се държи в обществото, да мучи и други такива неща, които всяко добре възпитано теле трябва да знае. После вечеряха и Рижата крава показваше на Рижото теленце как да различава хубавите от лошите стръкове трева. А вечер, когато малкото заспеше, тя се оттегляше в някой ъгъл на ливадата, преживяше и се отдаваше на своите безобидни мисли.

Всичките й дни бяха досущ еднакви. Рижото теленце порастваше, отиваше си, на негово място се появяваше друго — и пак всичко се повтаряше. Затова, естествено, Рижата крава си мислеше, че животът й винаги така ще си тече, всеки нов ден ще прилича на предишния, докато настъпи последният. Смяташе, че не би могла и да мечтае за нещо по-хубаво на този свят.

Така си мислеше тя, без да подозира — както после сподели с майка ми — че й предстои голямо приключение. То я връхлетя една нощ, когато самите звезди приличаха на лютичета, а луната — на огромна маргарита сред тях.

Тази нощ, доста време след като Рижото теленце заспа, Рижата крава внезапно се надигна от тревата и започна да танцува. Носеше се буйно, грациозно, много ритмично, макар и да нямаше музика, чийто такт да спазва. Първо полка, сетне вихрен шотландски танц, а от време на време и нещо по-специално, плод на собственото й въображение. А след всеки танц правеше реверанси и се кланяше така ниско, че главата й се удряше в глухарчетата.

— Всемилостиви боже! — рече Рижата крава в началото на бърз моряшки танц. — Невероятна история! Винаги съм мислела танцуването за нещо неприлично, но може ли да е така, щом самата аз танцувам. Та нали съм възможно най-образцовата крава!

И си танцуваше, и истински се забавляваше. Накрая се умори, реши да сложи край на танците и да си легне. За своя голяма изненада обаче разбра, че не може да спре. Отиде да си легне при Рижото теленце, но краката не й даваха мира. Все рипаха и скачаха и, разбира се, я повличаха със себе си, накъдето си щат. Тя обикаляше ливадата, въртеше се и дори заставаше на върха на копитата си.

— Ай, ай! — едва смогваше да промълви съвсем благовъзпитано. — Странна работа!

Ала не можеше да спре за нищо на света.

На сутринта кравата все още танцуваше и Рижото теленце трябваше да изяде само закуската си от глухарчета, защото майка му просто не можеше да застане на едно място и да се нахрани.

През целия ден кравата танцува из ливадата нагоре-надолу и в кръг, а Рижото теленце мучеше жално подире й. Когато отново се свечери, а тя все още се въртеше и не можеше да спре, Рижата крава много се разтревожи, а след една седмица танци съвсем пощръкля.

— Ще ида при краля — реши тя, като угрижено поклати глава.

Целуна Рижото теленце, помоли го да бъде послушно, обърна се и танцувайки, напусна ливадата, за да се оплаче на краля.

Тя танцува през цялото време, затова едва смогна да си откъсне по някоя и друга зелена клонка от живия плет край пътя. Който я срещнеше, ахваше от изненада, но най-учудена беше самата Рижа крава.

Накрая стигна до двореца, където живееше кралят. Дръпна връвта на звънеца със зъби, а щом портите се разтвориха, се отправи, танцувайки, към стъпалата пред кралския трон.

На трона седеше кралят и на бърза ръка съставяше нови закони. Секретарят му ги записваше в червена тетрадчица един след друг, както ги измисляше кралят. Наоколо се тълпяха придворните — мъже и жени, облечени в пищни дрехи — и говореха в един глас.

— Колко съставих днес? — попита кралят секретаря си.

Секретарят преброи написаните в червената тетрадчица закони.

— Седемдесет и два, Ваше Величество — отвърна той с дълбок поклон, като внимаваше да не се препъне в пачето си перо, което наистина беше много дълго.

— Хм, не е зле за един час работа — каза кралят, много доволен от себе си. — Достатъчно за днес. — Изправи се, нагласи умело гънките на хермелиновата си мантия и властно се разпореди: — Изпратете за каляската ми. Трябва да отида при бръснаря.

И едва тогава забеляза Рижата крава, която се приближаваше. Седна и отново взе скиптъра си.

— Ехе, що за чудо е това! — кимна той към Рижата крава, която подрипваше в подножието на трона.

— Крава, кралю — смирено отвърна тя.

— Колкото за това, виждам — намръщи се кралят. — Все още имам добро зрение. Но какво желаете? Бъдете кратка, моля, защото имам час при бръснаря си в десет часа. Той няма да ме чака, а трябва да се подстрижа. И, за бога, престанете да подскачате и да се въртите. Свят ми се завива — додаде с възмущение той.

— Завива ни се свят, завивааа — повториха придворните.

— Затуй и дойдох при вас, Ваше Величество. Не мога да спра! — измуча жално Рижата крава.

— Не можете да спрете? Глупости! — разгневи се кралят. — Спрете веднага! Аз, кралят, заповядвам!

— Спрете веднага! Кралят заповядва! — развикаха се придворните.

Рижата крава направи неимоверно усилие. Така се напрегна, че всеки мускул, всяко ребро се очертаха като планински вериги по тялото й. Уви! Безрезултатно. Тя танцуваше ли танцуваше в подножието на трона.

— Ето на, опитах се. Не мога. Седем дни вече танцувам. Не съм мигнала и почти нищо не съм хапнала, освен едно-две клончета глог. И нищо друго. Затуй дойдох — да искам съвет.

— Хм, много интересно! — рече кралят, бутна леко короната си и се почеса зад ухото.

— Много интересно! — зачудиха се придворните и също почесаха глави.

— Какво усещате? — попита кралят.

— Някакво странно… — подхвана кравата, и спря, сякаш търсеше думи, — но в същото време и доста приятно чувство. Като лек гъдел по цялото тяло.

— Невероятно! — Кралят подпря брада върху ръката си, озадачено се вгледа в кравата, като умуваше какво е най-добре да се направи. Внезапно скочи на крака и се провикна: — Ха!

— Какво има? — спуснаха се придворните.

— Не виждате ли? — Във възбудата си владетелят изтърва скиптъра си. — Какъв идиот съм бил да не забележа по-рано! И какви идиоти сте всички вие! — обърна се гневно той към приближените си. — Не виждате ли, че на рога й се е закачила една падаща звезда?

— Ах, да, да-а! — запригласяха придворните, защото едва сега видяха звездата. И колкото повече я гледаха, толкова по-ярка им се струваше.

— Тя е причината за всичко! — отсече кралят. — А сега, придворни, най-добре ще е да я измъкнете, за да може тази, хм… дама да престане да танцува и да закуси. Звездата, уважаема, ви кара да подскачате — поясни той на Рижата крава. — Хайде, елате!

Кралят кимна на най-първия измежду придворните, който галантно се представи на Рижата крава и задърпа звездата. Но не успя да я изтегли. Към него се присъединиха един по един и останалите, докато образуваха, заловени през кръста, дълга верига. Между тях и звездата започна решителна схватка.

— Внимавайте да не ми откъснете главата! — молеше Рижата крава.

— Дърпайте, по-силно! — крещеше кралят.

Придворните задърпаха още по-ожесточено. Теглиха, теглиха, докато лицата им станаха тъмночервени. Накрая в изнемога изпопадаха един връз друг, ала звездата тъй си и остана, прикована към рога на Рижата крава.

— Брей, чудна работа! — смая се кралят. — Секретарю, отвори енциклопедията и виж какво пише там за крави със звезди по рогата.

Секретарят коленичи и запълзя под трона. Най-сетне се изправи с голяма зелена книга, която винаги стоеше там, в случай че кралят пожелае да научи нещо. Той прелисти страниците.

— Нищо не пише, кралю, освен историята, която ви е известна, за оная крава, която прескочила луната.

Владетелят потърка брадата си: това му помагаше да мисли. Въздъхна раздразнено и изгледа Рижата крава.

— Мога да кажа само, че няма да е зле и вие да опитате.

— Какво да опитам? — попита Рижата крава.

— Да прескочите луната. Може да има резултат. Във всеки случай струва си да опитате.

— Аз? — Рижата крава се втрещи от изненада.

— Та вие, кой друг? — отговори нетърпеливо кралят. Бързаше вече да отиде при бръснаря си.

— Господарю — започна с достойнство кравата, — моля ви да не забравяте, че съм почтено и уважавано животно. От дете са ме учили, че една дама не бива да скача.

Кралят се изправи и размаха скиптъра си.

— Вие дойдохте за съвет при мен и аз ви го дадох. Искате ли вечно да танцувате? Искате ли вечно да гладувате? Ще ли ви се никога вече да не мигнете?

Рижата крава си спомни за сочните сладки глухарчета. Спомни си за тревата на своята ливада — така мека, когато се излегнеш в нея. Сети се за уморените си скачащи крака и колко хубаво би било да си починат. И си рече: „Може би един-единствен опит няма да е от значение, пък и никой, освен краля няма да знае“.

— Колко високо предполагате, че е разположена тя? — измуча кравата посред танца си.

Кралят вдигна очи към луната:

— Според мен, най-малко на километър и половина.

Кравата кимна. И на нея така й се струваше. Помълча за миг, после се реши.

— Не съм мислила, че и това ще ми дойде до главата! Да прескачам, и то луната. Но… ще опитам! — Тя грациозно се поклони.

— Добре — отвърна любезно кралят, защото явно щеше да стигне навреме при бръснаря. — Вървете след мен.

Той се запъти към градината, а Рижата крава и придворните го последваха.

— А сега — каза кралят, когато стигнаха до открита морава, — свирна ли, скачайте!

Той извади от джоба на жилетката си голяма златна свирка и подсвирна леко, за да я продуха.

Рижата крава си танцуваше, но беше цялата само слух.

— Внимание! Едно! Две! Триии!

Кралят наду свирката. Кравата пое дълбоко въздух, направи исполински скок и земята пропадна някъде далеч под нея. Фигурите на краля и придворните се смаляваха все повече, докато накрая се стопиха в безкрая. Самата тя летеше нагоре в небето като стрела, а звездите се въртяха около нея като огромни златни подноси. И не след дълго сред ослепителна светлина тя почувства студените лъчи на луната. Докато прелиташе над нея, затвори очи и когато лъчистото сияние остана зад гърба й, отново погледна към земята и усети, че звездата се плъзва по рога й: откъсна се рязко и изчезна в небето. На Рижата крава й се стори, че преди да се изгуби в мрака, от нея се раздадоха някакви силни звуци, които дълго ехтяха.

След миг Рижата крава се приземи. Остана дълбоко изумена, че се озова не в кралските градини, а в собствената си ливада с глухарчета.

И вече не танцуваше! Краката й бяха стабилни като издялани от камък и тя пристъпваше невъзмутимо, както подобава на достопочтена крава. Мирно и тихо Рижата крава се приближаваше през ливадата към Рижото теленце и пътьом обезглавяваше златните си войничета.

— Така се радвам, че се върна! — възкликна очаровано Теленцето. — Бях толкова самотно.

Рижата крава го целуна и захрупа тучната трева. Това беше първото й свястно ядене от седмица насам. И когато утоли глада си, беше изяла няколко полка глухарчета. Скоро заживя, както преди.

Отначало Рижата крава се наслаждаваше на старите си порядъчни навици. Беше доволна, че може да закуси, без да танцува, да се излежава в тревата, да спи нощем, вместо да се кланя до зори на луната.

Но след известно време тя започна да изпитва някакво неспокойство и недоволство. Ливадата с глухарчета и Рижото теленце бяха чудесни, ала тя жадуваше за нещо друго, а какво точно — не знаеше. Най-сетне откри, че тъгува по звездата. Толкова беше свикнала с танцуването и с чувството за щастие, което й беше дала звездата, че закопня за бурния моряшки танц и за звездата на рога си.

Посърна, изгуби апетит, изпадна в мрачно настроение. Често ревеше без причина. Накрая дойде при майка ми, разправи й цялата си история и я помоли за съвет.

— Бедната! — промълви майка ми. — Да не мислиш, че само една звезда пада нощем от небето? Всяка нощ падат милиарди, зная това. Но, разбира се, падат на различни места. Не трябва да очакваш, че през твоя живот на една и съща ливада ще паднат две звезди.

— А мислите ли, че… ако сменя ливадата… — подхвана Рижата крава и очите й светнаха от радост и надежда.

— Ако бях на твое място — каза майка ми, — щях да тръгна да я търся.

— Ще тръгна — зарадва се Рижата крава. — Точно така ще направя.

* * *

Мери Попинз замълча.

— И може би заради това беше дошла чак тук, на улица Черешово дърво — подсказа Джейн с нежно гласче.

— Да — прошепна Майкъл, — търси звездата си.

Мери Попинз рязко се изправи. Унесеният израз изчезна от лицето й ведно със странната й неподвижност.

— Веднага слизай от перваза, немирнико! — каза ядосано тя. — Изгасвам светлината! — И забърза към площадката, където беше електрическият ключ.

— Майкъл — зашепна Джейн, — виж, моля ти се, дали кравата е още там!

Майкъл се взря в сгъстяващия се мрак.

— Бързо! — шепнеше Джейн. — Мери Попинз ще се върне всеки миг. Виждаш ли я?

— Неее! — Майкъл напрягаше взор. — Няма и следа от нея. Отишла си е.

— Дано я намери! — Джейн мислеше за Рижата крава, която се скиташе из света с надеждата, че някоя звезда ще се закачи на рога й.

— Дано! — рече Майкъл и при шума от стъпките на Мери Попинз бързо дръпна щорите.