Памела Травърз
Мери Попинз (2)

Втора глава
Свободният ден

— Всеки трети четвъртък — каза мисис Банкс. — От два до пет.

Мери Попинз я изгледа студено.

— Хората от доброто общество — рече тя — дават свободен ден всеки втори четвъртък, и то от един до шест. Така бих приела, иначе… — Мери Попинз не продължи, но мисис Банкс разбра какво значи тази пауза: ако не постигнеше своето, Мери Попинз щеше да си отиде.

— Добре, добре — побърза да се съгласи мисис Банкс, макар че й се искаше Мери Попинз да не знае толкова много за хората от доброто общество, повече от самата нея дори.

И така, Мери Попинз сложи белите си ръкавици и пъхна чадъра под мишница — не валеше, но той имаше толкова красива дръжка, че просто не можеше да го остави вкъщи. Та кой ли би оставил чадъра си вкъщи, ако дръжката му представлява глава на папагал? При това Мери Попинз беше много суетна и обичаше да е тип-топ. Всъщност тя беше дълбоко убедена, че винаги изглежда така.

От прозореца на детската стая Джейн й махна с ръчичка и извика:

— Къде отивате?

— Бъди така любезна да затвориш прозореца — отвърна Мери Попинз и главицата на Джейн тозчас изчезна в детската стая.

Мери Попинз прекоси градината и отвори вратата. Веднъж на улицата, тя забърза, сякаш се боеше, че следобедът й ще избяга, ако не върви в крак с него. На ъгъла сви надясно, сетне наляво, кимна високомерно на полицая, който каза, че денят е хубав, и едва тогава почувства, че свободният й ден започва.

Спря край една кола, за да се огледа в предното стъкло и да оправи шапката си, приглади полата си и стисна по-здраво чадъра под мишница, но така, че дръжката, или по-скоро папагалът, да се вижда от всички. След тия приготовления се запъти към Кибритопродавача.

Кибритопродавача пък имаше две професии: продаваше кибрит като всеки обикновен кибритопродавач, но и рисуваше картини по тротоара. Вършеше или едното, или другото в зависимост от времето. Ако валеше, продаваше кибрит, защото дъждът щеше да измие картините му. Ако беше слънчево, по цял ден стоеше на колене и рисуваше с цветни тебешири по плочите; ръката му се движеше с невероятна бързина и често, преди да свиете зад ъгъла, той вече беше изрисувал и двете страни на улицата.

В този ден — ясен, но студен, Кибритопродавача рисуваше. Тъкмо прибавяше нова картина — два банана, ябълка и образа на кралица Елизабет — към многото други, когато Мери Попинз се доближи на пръсти, за да го изненада.

— Ей! — извика тихичко тя.

Той продължаваше да изписва кафяви жилки по банана и кафяви къдрици по главата на кралица Елизабет.

— Ей! — повтори Мери Попинз и изискано се покашля.

Кибритопродавача стреснато се обърна и я видя.

— Мери! — възкликна той и по тона му стана ясно, че Мери Попинз е много важна личност в живота му.

Мери Попинз се загледа в краката си и потърка два-три пъти върха на обувката си в паважа. После се усмихна, без да вдига поглед, но нямаше съмнение за кого е предназначена усмивката й.

— Днес е моят ден, Бърт, забрави ли?

Бърт беше името на Кибритопродавача — Хърбърт Алфред за по-официални случаи.

— Как ще забравя, Мери, но… — заекна той и погледна тъжно в шапката си. Тя лежеше на земята до последната рисунка и в нея се мъдреха два пенса. Кибритопродавача я вдигна и подхвърли монетата във въздуха.

— Само толкова ли имаш, Бърт? — попита Мери Попинз лъчезарно, без сянка от разочарование.

— Това е всичко. Не ми провървя днес. А човек би помислил, че всеки с удоволствие ще даде поне едно пени, за да види ей това на, нали? — Той кимна към кралица Елизабет. — Е, такова е положението, Мери — въздъхна Бърт. — Боя се, че не ще мога да те заведа да пием чай.

Мери Попинз си представи пастите с малиново желе, които винаги си поръчваха в свободния й ден, и едва не въздъхна разочаровано, но видя лицето на Кибритопродавача и тактично превърна въздишката в усмивка — истинска, мила усмивка.

— Не се тревожи, Бърт. Няма значение. Предпочитам да не пием чай. Толкова безвкусно нещо! Честна дума!

А като имате предвид колко много обичаше пастите с малиново желе, не можете да отречете, че беше доста мило от нейна страна.

И Кибритопродавача явно беше на същото мнение, защото взе ръката й в бяла ръкавица и силно я стисна. След това двамата разгледаха картините по тротоара.

— Сега ще ти покажа нещо, което не си виждала досега! — рече гордо Кибритопродавача и посочи нарисуваната от него планина със снежни върхове, чиито склонове буквално гъмжаха от скакалци, накацали по огромни рози.

Този път Мери Попинз можа да въздъхне, без да го наскърби.

— О, Бърт — възхити се тя, — великолепно!

Тонът й го изпълни с увереност, че картината му с право може да бъде в Кралската академия — обширна зала, в която художниците излагат картините си. Всички отиват да ги видят и след като ги гледат дълго-дълго, споделят помежду си: „Ей богу, гениално!“.

Следващата картина, пред която се спряха Мери Попинз и Кибритопродавача, беше още по-хубава: само дървета, трева, а в далечината късче синьо море.

— За чудо и приказ! — възкликна Мери Попинз и се наведе да я разгледа по-добре. — Но какво има, Бърт?

Кибритопродавача беше хванал и другата й ръка и изглеждаше много възбуден.

— Мери — извика той. — Хрумна ми една идея. При това знаменита! Защо да не отидем там още сега, днес? Нали разбираш — в картината. Кажи, Мери, искаш ли?

Без да пуска ръцете й, той я отведе далеч от железните огради на къщите и уличните фенери — в самата картина. Хоп! Ето ги вътре в нея!

Колко зелено беше там и колко тихо, и колко мека и сочна беше тревата под краката им! Просто не можеха да повярват, че е истина. Но зелени клонки леко закачаха шапките им, когато минаваха под дърветата, малки пъстри цветенца се увиваха около глезените им. Вгледаха се един в друг и видяха, че не са същите.

На Мери Попинз й се стори, че Кибритопродавача си е купил съвършено нов костюм — носеше ярко сако на зелени и червени райета и бели панталони от каша; най-красива беше новата му сламена шапка. Изглеждаше необикновено чист, просто излъскан.

— О, Бърт, чудесен си! — каза възторжено тя.

А Бърт си беше глътнал езика от изненада, вперил поглед в Мери Попинз. Сетне си пое дъх и рече:

— Един път!

Това беше всичко. Но гласът му беше толкова особен и продължаваше да я гледа така възхитено, че Мери Попинз извади огледалце от чантата си и се огледа в него.

Откри, че и тя изглежда съвсем различно. Раменете й бяха загърнати с наметка от блестяща изкуствена коприна на нежни шарки, а огледалото й подсказа, че гъделичкането по тила й се дължи на дългото къдраво перо, което се спускаше от шапката. Новите й обувки бяха изчезнали — на тяхно място се бяха появили други, много по-красиви, с големи и искрящи диамантени токи. Само белите ръкавици и чадърът си бяха същите.

— Охо! — промълви Мери Попинз. — Наистина имам свободен ден!

Като продължаваха да се възхищават един на друг и всеки сам от себе си, те тръгнаха през горичката и се озоваха на поляна, залята от слънце. А там, върху зелена масичка, ги чакаше следобедният чай! В средата се издигаше цяла купчина пасти с малиново желе — чак до кръста на Мери Попинз — а до нея в голям меден самовар кипеше чаят. Имаше и две чинии с миди и игли, за да ги вадят от черупките.

— За чудо и приказ! — удиви се Мери Попинз. Винаги казваше така, когато беше доволна.

— Един път! — рече Кибритопродавача. Това пък беше негов любим израз.

— Няма ли да седнете, госпожо? — попита нечий глас.

Обърнаха се: от гората излезе висок мъж с черно сако и бяла кърпа през ръка.

Онемяла от изненада, Мери Попинз се строполи върху едно от зелените столчета до масата. Не по-малко изумен, Кибритопродавача се отпусна на друго.

— Аз съм келнерът, нали разбирате! — поясни мъжът с черното сако.

— Така ли! Но ви нямаше на картината! — окопити се Мери Попинз.

— О, бях зад дърветата — отвърна келнерът.

— Няма ли да седнете? — предложи учтиво Мери Попинз.

— Келнерите не сядат на масата — заяви мъжът, но поканата безспорно му достави удоволствие. — Мидите ви, господине! — каза той и побутна чинията към Кибритопродавача. — И иглата ви.

Той изтри иглата в салфетката и я подаде на Кибритопродавача.

Започнаха следобедната закуска, а келнерът стоеше край тях и следеше дали имат всичко необходимо.

— Все пак ще ги опитаме! — прошепна Мери Попинз и се залови с купа пасти с малиново желе.

— Един път! — съгласи се Кибритопродавача и си взе две от най-големите.

— Чай, моля? — попита келнерът и им наля от самовара по една голяма чаша.

Изпиха я, после още две и чак тогава, за щастие, привършиха пастите с малиново желе. Станаха и отърсиха трохите от дрехите си.

— Сметката е уредена — каза келнерът, преди да успеят да я поискат. — Много ни беше приятно. Въртележката е ей там.

Той им посочи тясна пролука между дърветата, през която Мери Попинз и Кибритопродавача видяха няколко въртящи се дървени кончета.

— Ама че забавна история — слиса се Мери Попинз, — и тях не си спомням от картината.

— О, бяха на заден план — отвърна Кибритопродавача, който също не си ги спомняше.

Щом се приближиха, въртележката забави ход и те се качиха — Мери Попинз на червено конче, а Кибритопродавача на сиво. Пак засвири музика и те препуснаха; отидоха чак до Ярмът^[1] — там най-много им се ходеше и на двамата.

Върнаха се почти по тъмно. Келнерът ги чакаше.

— Много съжалявам — каза любезно той, — но затваряме в седем. Такъв е редът, нали разбирате. Да ви покажа ли изхода?

Те кимнаха, той преметна през ръка бялата кърпа и тръгна пред тях между дърветата.

— Този път картината ти беше чудна, Бърт — промълви Мери Попинз, хвана Кибритопродавача под ръка и се загърна в наметката си.

— Постарах се според силите си, Мери — отвърна скромно Кибритопродавача. Но по всичко личеше, че е много доволен от себе си.

В този миг келнерът пред тях спря до голяма бяла врата, направена сякаш от дебели тебеширени линии.

— Ето изходът! — каза той.

— Довиждане и благодаря! — Мери Попинз се ръкува с него.

— Довиждане, госпожо! — отвърна келнерът и се поклони толкова ниско, че главата му се удари в коленете.

Той кимна на Кибритопродавача, който наклони глава на една страна и му намигна — това беше обичайният му начин на сбогуване. След това Мери Попинз прекрачи белия праг и Кибритопродавача я последва.

А докато вървяха, перото падна от шапката й, копринената пелерина се смъкна от раменете й, а диамантените токи изчезнаха от обувките й. Ярките дрехи на Кибритопродавача потъмняха, сламената му шапка се превърна в окъсан стар каскет. Мери Попинз се обърна и щом го видя, мигновено разбра какво се е случило. Застанала на паважа, тя дълго го гледа, сетне потърси с очи келнера в гората. Беше изчезнал. На картината нямаше жива душа. Нищо не помръдваше. Дори въртележката я нямаше. Останали бяха само неподвижните дървета, тревата и късчето застинало море.

Ала Мери Попинз и Кибритопродавача се спогледаха усмихнати. Нали разбирате, те знаеха какво има отвъд дърветата…

 

 

Вечерта, когато Мери Попинз се върна, Джейн и Майкъл се втурнаха насреща й.

— Къде бяхте? — в един глас извикаха те.

— В Страната на приказките — отвърна Мери Попинз.

— Видяхте ли Пепеляшка? — попита Джейн.

— Пепеляшка ли? Хич не ме интересува! — отсече презрително Мери Попинз. — Как ли не, Пепеляшка!

— Може би Робинзон Крузо? — полюбопитства Майкъл.

— Робинзон Крузо! Хайде де! — отвърна рязко Мери Попинз.

— Къде сте били тогава? Значи не сте били в нашата Страна на приказките?

Мери Попинз се усмихна самодоволно.

— Не знаете ли, че всеки си има своя Страна на приказките?

И с още по-загадъчна усмивка се качи в детската стая да свали белите си ръкавици и да прибере чадъра.