Памела Травърз
Мери Попинз (12)

Дванадесета глава
Западен вятър

Настъпи първият ден на пролетта.

Джейн и Майкъл веднага се досетиха, защото баща им запя в банята, а това се случваше само веднъж в годината.

Тази сутрин щеше да остане паметна за тях, първо, защото им разрешиха да закусят долу с родителите си; второ, защото мистър Банкс изгуби черната си чанта. Така че денят започна с две изключителни събития.

— Къде ми е чантата? — викаше бащата и се въртеше из вестибюла като куче подир опашката си.

И всички след него се завъртяха като пумпали: и Елън, и мисис Брил, и децата. Дори Робъртсън Ай с невероятно усилие направи два кръга. Накрая бащата сам откри чантата в кабинета и се втурна към вестибюла, като я размахваше високо над главата си.

— А сега да видим — поде той наставнически. — Чантата ми стои винаги на едно и също място. Ей тук, при чадърите. Кой я занесе в кабинета?

— Лично ти, скъпи, когато снощи извади декларациите за данък общ доход — продума мисис Банкс.

Бащата й метна толкова оскърбен поглед, че тя съжали, задето не прояви повече такт и не каза, че самата тя я е оставила там.

— Хм — промърмори мистър Банкс, изсекна много шумно носа си, взе палтото от закачалката и с него под мишница тръгна към вратата. — Охо! — рече той по-весело. — Лалетата са напъпили! — Отиде в градината и задуши въздуха. — Ха, вятърът духа от запад, струва ми се — и погледна към къщата на адмирал Бум, където се клатеше ветропоказателят телескоп. — Точно така. От запад, ще бъде слънчево и меко. Няма да взимам палто.

С тези думи той грабна чантата и шапката си и се запъти към Сити.

— Чу ли? — Майкъл улови Джейн за ръката.

Тя кимна и бавно проговори:

— Западен вятър.

Никое от децата не каза нищо повече, но в главите и на двете се промъкна тревожно съмнение.

Ала скоро се успокоиха, защото всичко си беше постарому. Пролетното слънце заливаше с блясъка си къщата и никой вече не мислеше, че тя се нуждае от пребоядисване и нови тапети. Напротив, всички си казваха, че няма по-хубава от нея на улица Черешова.

Неприятностите започнаха следобеда.

Джейн копаеше в градината с Робъртсън Ай. Току-що беше насадила цяла леха репички, когато в детската стая настъпи суматоха и някой затича надолу по стъпалата. След малко се появи Майкъл, силно зачервен и задъхан.

— Виж, Джейн, виж! — извика той и й показа нещо в ръката си: компасът на Мери Попинз лежеше в треперещата му длан и стрелката бягаше бясно по циферблата.

— Компасът? — озадачи се Джейн.

Майкъл избухна в сълзи.

— Тя ми го даде — хълцаше той. — Каза, че от сега нататък е само мой. Оох, нещо не е наред. Какво ли ще се случи? Никога не ми е правила подарък.

— Може би просто е искала да бъде мила с тебе — утеши го Джейн, но сърцето й се сви. Отлично знаеше, че Мери Попинз не си губи времето в любезничене.

И все пак, колкото и странно, този следобед Мери Попинз нито веднъж не им се скара. Всъщност тя кажи-речи не проговори. Изглеждаше дълбоко замислена и когато я питаха нещо, отговаряше отнесено. Накрая Майкъл не се стърпя:

— О, Мери Попинз, бъдете лоша! Скарайте ми се пак! Сякаш не сте вие. Страшно ми става.

И наистина, измъчваше го тягостно предчувствие, че нещо — той не знаеше точно какво — ще се случи на улица Черешова номер седемнайсет.

— Да спи зло под камък! — отвърна троснато Мери Попинз с обичайния си тон.

И Майкъл веднага се поуспокои.

— Може би така ми се струва. Може би всичко е наред и само си въобразявам. Нали, Джейн? — каза той на сестра си.

— Сигурно — промълви Джейн. Но и тя беше нащрек, със свито сърце.

Привечер вятърът се усили и зафуча около къщата. Той свистеше в комините, промъкваше се през пролуките на прозорците, повдигаше килима в детската стая.

Мери Попинз им даде да вечерят, после раздигна масата, подреди съдовете грижливо и педантично. Разтреби стаята и постави чайника върху решетката на камината.

— Готово! — каза тя и се огледа да види дали всичко е наред. Помълча, сетне сложи едната си ръка върху главицата на Майкъл, а другата върху рамото на Джейн. — А сега ще занеса обувките на Робъртсън Ай, за да ги лъсне. Дръжте се прилично, докато ме няма!

И излезе, като притвори тихо вратата след себе си.

Щом децата останаха сами, първият им порив беше да изтичат подир Мери Попинз, но нещо ги спря. Притихнали, опрели лакти върху масата, те я зачакаха да се върне. Всяко от тях, като си придаваше безгрижен вид, се опитваше да успокои другото.

— Ама че сме глупави — каза след малко Джейн, — всичко си е както преди!

Но знаеше, че го казва заради Майкъл, без да си вярва самата тя.

Часовникът тиктакаше върху камината. Отначало огънят пламтеше, пращеше, после бавно угасна. А те все седяха край масата и чакаха.

Най-сетне Майкъл се обади притеснено:

— Много се забави, нали?

Сякаш в отговор вятърът изсвири и зафуча около къщата. Часовникът все тъй спокойно тиктакаше.

Внезапно тишината се наруши: външната врата силно се затръшна.

— Майкъл! — извика Джейн и скочи.

— Джейн! — прошепна Майкъл пребледнял и уплашен.

Ослушаха се, изтичаха бързо до прозореца и погледнаха навън.

Долу, пред външната врата, стоеше Мери Попинз с палто и шапка, стиснала в едната ръка пътната си чанта, а в другата — чадъра. Вятърът връхлиташе върху й, дърпаше полата й и безочливо кривеше шапката й. Но на Джейн и Майкъл им се струваше, че тя не се дразни. Усмихваше се, като че ли те двамата с вятъра се разбираха много добре.

Мери Попинз се спря за миг на стъпалата и хвърли бърз поглед назад. После рязко разтвори чадъра, при все че не валеше, и го вдигна над главата си. Вятърът се вмъкна с див вой под него и го понесе нагоре с все сила, сякаш искаше да го изтръгне от ръката на Мери Попинз. Но тя стискаше здраво дръжката и явно вятърът очакваше това, защото вдигна чадъра във въздуха, а ведно с него и Мери Попинз. Първо я повлече леко, като върховете на обувките й докосваха градинската алея, след това я вдигна над оградата и още по-нагоре, край клоните на черешовите дървета по улицата.

— Отива си, Джейн, отива си! — разплака се Майкъл.

— Бързо! — извика Джейн. — Да събудим близнаците! Трябва да я видят за последен път!

Вече нито тя, нито Майкъл се съмняваха, че Мери Попинз си отива завинаги, тъй като вятърът беше задухал в обратна посока. Грабнаха близнаците и пак се спуснаха към прозореца.

Сега Мери Попинз летеше високо над черешовите дървета и покривите на къщите, стиснала здраво чадъра в едната си ръка и чантата в другата.

Близнаците тихо проплакаха.

Със свободните си ръце Джейн и Майкъл отвориха прозореца и се опитаха за последен път да спрат Мери Попинз.

— Мери Попинз! Мери Попинз! Върнете се, върнете се! — завикаха те.

Ала тя или не ги чу, или нарочно не се обърна, носена към облаците от вихъра, докато най-после изчезна зад хълма и децата виждаха вече само дърветата, които стенеха и се виеха под напора на развилнелия се западен вятър…

— Както и да е, сдържа думата си — отиде си, когато се промени вятърът — въздъхна Джейн натъжена, отдръпна се от прозореца и отнесе Джон в креватчето.

Майкъл не отговори, но когато сложи Барбара в леглото и я пъхна под одеялцето, подсмръкна смутено.

— Дали някога ще я видим пак? — каза Джейн.

По стълбата се чу глас.

— Деца! Деца! — Майка им се втурна с вик в стаята. — Много съм разстроена. Мери Попинз ни напусна!…

— Да — отговориха Джейн и Майкъл.

— Вие знаехте ли? — изуми се мисис Банкс. — Каза ли ви, че си отива?

Те поклатиха отрицателно глави.

Мисис Банкс поде:

— Възмутително! Само преди минута да е тук, а в следващата дим да я няма. Без дори да се извини. Просто ми заяви: „Отивам си!“, и изчезна. Толкова недопустимо, безотговорно, толкова невъзпитано… Какво има, Майкъл? — прекъсна тя гневния си поток, защото Майкъл беше хванал с две ръце полата й и с все сила я теглеше. — Какво има, дете?

— Каза ли, че ще се върне? — викаше той и така я задърпа, че едва не я събори. — Каза ли?

— Не се дръж като дивак, Майкъл! — Мисис Банкс се освободи от него. — Не помня какво каза, освен че си отива. Но дори и да иска да се върне, никога няма да я приема. Да ме остави на сухо, без помощ и без да ме предупреди…

— Ах, мамо! — продума укорително Джейн.

— Ти си много жестока жена. — Майкъл стисна юмруци, сякаш се готвеше да се нахвърли върху й.

— Деца! Срамувам се от вас, наистина се срамувам! Да искате да се върне тая особа, която толкова много обиди майка ви. Потресена съм до дъното на душата си.

Джейн избухна в плач.

— Искам Мери Попинз и нищо друго на света! — Майкъл заплака жално и се тръшна на пода.

— Е, хубава работа, деца, наистина не ви разбирам! Бъдете послушни, моля ви. Тази вечер няма кой да ви гледа. Канена съм на вечеря, а Елън има почивен ден. Ще трябва да ви изпратя мисис Брил… — Тя ги целуна разсеяно и си отиде, сбърчила недоволно чело…

* * *

— Умът ми не го побира! Да си отиде и да ви зареже, горкичките дечица! — мърмореше мисис Брил малко по-късно, когато влетя запъхтяна в детската стая и се засуети около тях. — Не сърце, а камък има това момиче, името ми да не е Клара Брил, ако не е истина. Все една такава — потайна… И да не остави дори една носна кърпичка или игла за шапка за спомен. Стани, ако обичаш, Майкъл! — продължаваше мисис Брил, пуфтейки тъжно. — Как я търпяхме толкова време, не знам — с нейните фасони и превземки и какво ли не! Ех, тия копчета, Джейн! Хайде, мирувай, чуваш ли, Майкъл. Трябва да те съблека. Пък и грозна беше по мерак. Като си мисля за всичко това, питам се, дали пък не е по-добре за нас? Ей, Джейн, де ти е нощницата? Ха, що е туй под възглавницата ти?…

Мисис Брил измъкна малък елегантен пакет.

— Какво е това? Дай ми го! Дай го! — Трепереща от вълнение, Джейн грабна пакета. Майкъл стоеше до нея, докато тя развързваше канапа и разгъваше кафявата хартия.

Без да чака да види какво има в пакета, мисис Брил се зае с близнаците.

Джейн държеше в ръка развития предмет.

— Нейният портрет — прошепна тя, като се наведе над него.

— Точно така!

В изящна рамчица беше поставен портретът на Мери Попинз със следния надпис: „Мери Попинз от Бърт“.

— Кибритопродавача! Той го е нарисувал. — Майкъл взе портрета, за да го разгледа по-добре.

Тогава Джейн забеляза, че към портрета е прикачено писмо. Отвори го внимателно; в него пишеше:

„Мила Джейн,

Майкъл получи компаса, така че портретът е за теб. Au revoir.“

Мери Попинз

Прочете го на глас, но стигна до чуждата дума.

— Мисис Брил, какво значи „au revoir“?

— Оревоар ли, миличка? — обади се готвачката от съседната стая. — Чакай да си помисля, какво ли беше? Не ме бива по тия чужди езици. Не е ли „бъди благословена“, а, не, греша, май значи „до нова среща“, мила Джейн.

Джейн и Майкъл се спогледаха. Радост и разбиране блестяха в очите им. Те знаеха какво е искала да каже Мери Попинз.

Майкъл въздъхна дълбоко, с облекчение.

— Всичко е наред. — Гласът му потреперваше. — Тя винаги изпълнява това, което казва…

И се извърна настрана.

— Майкъл, да не би да плачеш?

Той обърна глава и се опита да се усмихне.

— Не. Очите ми плачат, не аз.

Джейн нежно го заведе до леглото и когато той си легна, пъхна бързо-бързо портрета на Мери Попинз в ръчичката му, та да няма време да съжали за постъпката си.

— Задръж го тази нощ, Майкъл — прошепна тя и го зави хубавичко, също както правеше Мери Попинз…