Памела Травърз
Мери Попинз (11)

Единадесета глава
Коледни покупки

— Мирише на сняг — каза Джейн, когато слязоха от автобуса.

— Мирише ми на коледни елхи — каза Майкъл.

— На мен пък ми мирише на пържена риба — заяви Мери Попинз.

Но след това нямаха време да душат това или онова, защото автобусът беше спрял пред най-големия магазин на света и те бързаха да влязат и да направят коледните си покупки.

— Може ли първо да погледаме витрините? — запита Майкъл, който от вълнение подскачаше на един крак.

— Нямам нищо против — каза Мери Попинз с необичайна сговорчивост.

Джейн и Майкъл всъщност не се изненадаха много от отговора, защото знаеха, че от всичко на света Мери Попинз най-много обичаше витрините. Знаеха също, че докато те разглеждаха играчки и книги, клончета с коледна украса и сливови торти, Мери Попинз виждаше във витрините единствено своето отражение.

— Виж самолетчета! — каза Майкъл пред една витрина, в която окачени на тел самолетчета се носеха из въздуха.

— Я виж! — извика Джейн. — Тези две малки бебета в люлката. Как мислиш, дали са от шоколад или са порцеланови?

— А погледни тук! — си каза Мери Попинз и с особено внимание разгледа хубавите си нови ръкавици, поръбени с кожа. Това бяха нейните първи ръкавици и тя мислеше, че никога няма да й омръзне да ги гледа във витрините, разбира се, върху ръцете си.

След като приключи огледа на ръкавиците, тя продължи с цялостния си вид — палто, шапка, шал и обувки и самата тя във всичко това, като накрая реши, че никога не беше виждала друга толкова елегантна и забележителна личност.

За съжаление обаче зимните следобеди бяха къси, а Мери Попинз знаеше, че трябва да си бъдат вкъщи за чая. И така с въздишка тя откъсна очи от своето отражение.

— Влизаме! — отсече тя, а после изнерви Джейн и Майкъл, защото се замота пред щанда за кинкалерия и дълго умува дали да купи едно гранче черна памучна прежда.

— Отделът за играчки е натам — напомни й Майкъл.

— Зная, благодаря ти! Само не сочи с пръст! — тросна се тя и плати покупката си влудяващо бавно.

Най-сетне те стигнаха до Дядо Коледа, който с голямо старание започна да им помага да изберат подаръците си.

— Това е хубаво за татко — каза Майкъл и взе едно електрическо влакче със сигнална уредба. — Аз ще се грижа за него, когато татко е в Сити.

— Смятам да взема за мама това — Джейн избута една мъничка бебешка количка за кукли, твърдо убедена, че майка й винаги си е мечтала да има такава количка. — Може би ще ми я дава от време на време.

После Майкъл избра по един пакет фуркети за близнаците, комплект „Млад техник“ за майка си, механичен бръмбар за Робъртсън Ай, очила за Елън, която имаше отлично зрение, и връзки за обувки за мисис Брил, която винаги носеше пантофи.

След известно колебание Джейн реши, че най-подходящ подарък за мистър Банкс е едно бяло патенце, а на близнаците купи книгата „Робинзон Крузо“ — да четат, когато пораснат.

— Дотогава ще мога и аз да я чета — добави тя. — Сигурна съм, че ще ми я дават.

После Мери Попинз поспори разгорещено с Дядо Коледа за един сапун.

— Защо не лайфбю? — предлагаше Дядо Коледа, който искрено желаеше да услужи, но гледаше притеснен Мери Попинз, която беше много рязка.

— Предпочитам вайнолия, това е! — високомерно заяви тя и купи такъв сапун.

— Божичко — промърмори тя, галейки кожата на дясната си ръкавица, — не бих го заменила за цяла чаша чай!

— Е, а за половин? — попита Майкъл.

— Никой не те е молил да бъдеш духовит — сряза го Мери Попинз с такъв тон, че Майкъл действително се убеди в това.

— А сега, време е да се прибираме.

Ето! Тя изрече думите, които децата се надяваха, че няма скоро да каже. Толкова типично за Мери Попинз.

— Само още пет минути! — замоли се Джейн.

— Хайде, Мери Попинз! Толкова си хубава с новите си ръкавици — каза Майкъл лукаво.

Мери Попинз прие комплимента, но не се остави да бъде подведена.

— Не! — тя отсече като с нож, стисна здраво устни и тръгна към изхода.

— О, боже! Не може ли поне веднъж да каже „да“! — въздъхна Майкъл и тръгна след нея, клатушкайки се под тежестта на пакетите.

Мери Попинз обаче бързаше напред и те трябваше да вървят с нея. Дядо Коледа остана зад тях и им махна с ръка, а феята на коледното дърво и всички други кукли се усмихваха някак тъжно, сякаш им казваха: „Няма ли да ме вземете вкъщи с вас?“, докато самолетчетата размахваха криле и с птичи гласчета молеха: „Пуснете ни да летим! Пуснете ни да летим!“.

Джейн и Майкъл бързаха нататък, запушили уши, за да не чуват тези примамливи гласове, и си мислеха, че времето за Отдела за играчки беше неоправдано и жестоко късо.

И тогава, точно когато стигнаха до изхода на магазина, приключението започна.

Тъкмо щяха да завъртят стъклената врата, за да излязат, видяха как от тротоара към нея се втурна трептящата фигурка на едно момиченце.

— Гледай! — Джейн и Майкъл извикаха в един глас.

— Леле божичко! — възкликна Мери Попинз и се стъписа.

И имаше защо — детето фактически нямаше никакви дрехи върху себе си, освен ивица лек син плат, който сякаш беше откъснало от небето, за да го увие около голото си телце.

Очевидно момиченцето не разбираше от въртящи се врати, защото влязло вътре, то започна да обикаля заедно с вратата и да я блъска с все сила, за да се върти по-бързо. Всеки път, когато вратата го застигаше и поемаше в кръг, момиченцето избухваше във весел смях. След известно време обаче, с пъргаво леко движение то се освободи от вратата и скочи в магазина.

Застанало на пръсти, момиченцето обърна глава насам-натам, като че ли търсеше някого, а когато съзря Джейн, Майкъл и Мери Попинз, полузакрити от една огромна елха, то трепна доволно и радостно се втурна към тях.

— Ах, ето ви и вас! Благодаря ви, че ме изчакахте. Страхувам се, че позакъснях — каза детето и протегна ръце към Джейн и Майкъл. — Е, не сте ли доволни, че ме виждате? Кажете „да“! Кажете „да“! — и то килна закачливо главичка към рамото си.

— Да! — Джейн се усмихна. Та кой не би се зарадвал да види едно тъй лъчезарно и щастливо дете. — Но коя си ти?

— Как се казваш? — запита Майкъл, без да може да откъсне очи от нея.

— Коя съм аз? Как се казвам? Да не искате да кажете, че не ме познавате? О, възможно е, възможно… — Детето ги погледна изненадано и малко разочаровано. После бързо се обърна към Мери Попинз и я посочи с пръст. — Но тя ме познава. Нали? Сигурна съм, че ме знае.

По лицето на Мери Попинз се изписа любопитство. В очите й Джейн и Майкъл виждаха отражението на блестящата синя дреха на детето.

— Името ти не започва ли с М, не започва ли, а? — прошепна тя.

Възхитено, детето подскочи на един крак.

— Разбира се, да. И ти го знаеш. М-А-Я. Аз съм Мая. — После се обърна към Джейн и Майкъл. — Сега познахте ли ме? Аз съм втората от Плеядите. Електра — тя е най-голямата — не можа да дойде, защото се грижи за Меропа. Меропа е бебето, а между тях двете сме ние, останалите пет. Всички момичета. Майка ни отначало била много разочарована, че няма момче, но сега вече не е.

Момиченцето направи няколко танцуващи стъпки и отново извиси развълнуваното си гласче:

— О, Джейн! О, Майкъл! Толкова често съм ви наблюдавала от небето и ето сега наистина говоря с вас. Зная всичко за вашата къща. Майкъл не обича да се реши, Джейн пази яйце от дрозд в един буркан върху полицата на камината. А баща ви оплешивява на темето. Харесвам го. Той ни запозна, не помните ли? Една вечер миналото лято той ви каза: „Вижте, деца. Ето ги плеядите. Общо седем звезди, едната обаче не се вижда“. Имаше предвид, разбира се, Меропа. Тя е още малка и не може да стои будна цяла нощ. Трябва да си ляга рано. Някои там горе ни наричат Седемте гълъбици, но за Орион сме „момичетата“ и той ни взима със себе си, когато отива на лов.

— Но какво правиш тук? — искаше да знае Майкъл, все още не съвзел се от изненадата.

Мая се засмя.

— Питай Мери Попинз. Сигурна съм, че тя знае.

— Кажи ни, Мери Попинз! — настоя и Джейн.

— Е — троснато каза Мери Попинз, — да не смятате, че вие единствени на този свят искате да купувате подаръци за Коледа?

— Това е то! — изписка Мая доволно. — Права е. Слязох да купя играчки за всички. Знаете ли, не можем да отсъстваме много, защото правим и събираме пролетните дъждове. Това е работата на Плеядите. Сега хвърлихме чоп и аз спечелих. Късмет, нали?

Тя сви доволно рамене.

— Хайде сега! Не мога да се бавя дълго. Трябва да се върнете и да ми помогнете да избера подаръците.

Танцувайки около тях, момиченцето ги поведе обратно към Отдела за играчки. Когато влязоха, тълпите купувачи се стъписаха и от изумление изпуснаха пакетите си.

— Тук е твърде студено за нея. Къде е бил умът на родителите й! — разтревожиха се всички майки и гласовете им затрептяха нежно.

— Искам да кажа… — забъбриха бащите. — Такова нещо не трябва да се позволява. Ще пиша до вестник „Таймс“ по въпроса — и гласовете им звучаха надебелено и дрезгаво.

Тези, които бяха дошли само да гледат, също се държаха странно. Когато малката групичка минаваше покрай тях, всички се покланяха на Мая като на кралица.

Никой от тримата обаче — нито Джейн, нито Майкъл, нито Мери Попинз, не забелязваше и не чуваше какво става наоколо. Те бяха твърде погълнати от необичайното си приключение.

— Ето ни! — извика Мая и се втурна в Отдела за играчки. — Сега да видим какво да изберем.

Помощник продавачът се сепна като я видя и се поклони почтително.

— Искам по нещо за всяка от сестрите ми. Те са шест. Моля ви, трябва да ми помогнете — усмихна се Мая.

— Разбира се, мадам — съгласи се помощник продавачът.

— Първо за най-голямата ми сестра. Тя е домосед. Какво ще кажете за една малка печка и сребърни тенджерки? Да. И онази метла на райета. Звездният прах ни създава проблеми и тя ще е доволна да има с какво да го мете.

Помощник продавачът започна да опакова покупките в разноцветна хартия.

— Сега Тайгета. Тя обича да танцува. Джейн, какво ще кажеш за въже за скачане? Подходящо е за нея, нали? Завържете го внимателно, моля — обърна се момиченцето към помощник продавача. — Чака ме дълъг път.

С бързи леки стъпки, без да спира дори за миг, Мая сновеше между играчките, трептейки и блещукайки сякаш на небето.

Мери Попинз, Джейн и Майкъл не можеха да откъснат очи от нея, а тя притичваше от един до друг за съвет.

— Ред е на Алкиона. Тя е мъчна. Толкова е тиха и замислена, никога не иска нищо. Може би книга, какво ще кажеш Мери Попинз? Що за име — Швейцарски Робинзоновци? Струва ми се, че ще й хареса. Пък ако не, да гледа картинките. Опаковайте я!

Тя подаде книгата на помощник продавача.

— Зная какво би искала Келено — продължи момиченцето. — Обръч. През деня може да го търкаля по небето, а нощем ще го върти в кръг около себе си. Онзи, червено-синият ще й хареса.

Помощник продавачът се поклони отново и започна да опакова обръча.

— Остават само двете, малките. Майкъл, какво би ме посъветвал за Астеропа?

— Ами… може би един пумпал — предложи Майкъл след най-усърдно обмисляне.

— Пеещ пумпал? Каква чудесна идея! Толкова ще му се радва, като го гледа как се върти и пее по небето. А за бебето Меропа, Джейн?

— Джон и Барбара имат гумени патета — предложи Джейн плахо.

Мая изписка доволно.

— О, Джейн, колко си умна! Никога нямаше да се сетя. Едно гумено пате за Меропа, моля. Синьо с жълти очи.

Докато помощник продавачът правеше пакетите, Мая подтичваше около него, опипваше хартията и подръпваше канапа, за да се увери, че е завързан здраво.

— Така е добре. Нали разбирате, не трябва да изтърва нищо.

Майкъл, който от самото й появяване не беше престанал да я наблюдава, се обърна към Мери Попинз и прошепна:

— Но тя няма портмоне! Кой ще плати играчките?

— Не е твоя работа! — сряза го Мери Попинз. — И не е прилично да шушукаш.

Въпреки забележката тя започна да рови из своето портмоне.

— Какво каза? — попита Мая, разтворила широко очи от изненада. — Плащане? Никой няма да плаща. Няма нищо за плащане, нали?

Тя обърна блестящите си очи към помощник продавача.

— Съвсем нищо, мадам — увери я той и постави пакетите в ръцете й, и пак се поклони.

— Така си и мислех — после се обърна към Майкъл. — Нали затова е Коледа — да се подаряват разни неща? Освен това с какво бих могла да платя? Там горе ние нямаме пари. — И при самата мисъл за подобно нещо тя весело се засмя. — А сега да си вървим — продължи тя и улови Майкъл за ръка. — Всички трябва да си отиваме вкъщи. Късно стана, а аз чух майка ви да заръчва да се върнете за чая. Аз също трябва да се прибирам. Идвайте!

Като дърпаше Майкъл, Джейн и Мери Попинз след себе си, момиченцето ги поведе през магазина към въртящата се врата.

Вън пред изхода Джейн внезапно извика:

— Но за нея няма подарък! Тя купи за всеки по нещо, а за себе си нищо не взе. Мая няма коледен подарък! — и Джейн започна да рови из пакетите, които носеше, за да отдели подарък за Мая.

Мери Попинз хвърли бърз поглед във витрината зад гърба си. Зърна своето блестящо отражение, много елегантно, много интересно, шапката, сложена както трябва, палтото — хубаво огладено, и новите ръкавици, които завършваха ефекта.

— Спокойно — каза тя на Джейн с най-резкия си тон, като в същото време смъкна най-новите си ръкавици и ги нахлузи на ръцете на Мая.

— Ето! — каза тя с дрезгав глас. — Днес е студено и ще ти е приятно с тях.

Мая погледна ръкавиците, които й бяха много големи и висяха като празни върху ръцете й. Нищо не каза, но се приближи до Мери Попинз, протегна свободната си ръка, прегърна я и я целуна. Двете си размениха дълъг поглед и се усмихнаха като хора, които се разбират и без думи. После Мая се обърна и докосна леко с ръка бузите на Джейн и Майкъл. Застанали в кръг на ветровития ъгъл, един миг всички се гледаха като омагьосани.

— Бях много щастлива с вас — Мая наруши мълчанието с тих глас. — Няма да ме забравите, нали?

Те поклатиха глави.

— Сбогом — каза Мая.

— Сбогом — казаха те, въпреки че никак не им се искаше да кажат тази дума.

Тогава Мая застана на пръсти, вдигна ръце и подскочи във въздуха. Стъпка по стъпка тя тръгна нагоре, сякаш върху сивото небе бяха издялани невидими стъпала. Изкачваше се и им махаше с ръка, а те й отвръщаха.

— Какво, за бога, става тук? — запита някакъв човек зад тях.

— Не е възможно! — чу се друг глас.

— Невероятно! — извика трети.

Необикновеното зрелище събра цяла тълпа от хора, които изумени наблюдаваха как Мая се завръща вкъщи.

Някакъв полицай си проправи път, като използваше палката, за да отстранява зяпачите.

— Ай, ай, какво е пък това? Злополука ли, какво ли?…

Проследявайки погледите на хората, той вдигна очи нагоре.

— Хей! — разгневи се полицаят и размаха юмрук към Мая. — Веднага слизай! Какво правиш там горе? Задържаш движението и прочие. Слизай! Такива работи не се разрешават, особено на публични места. Не е нормално!

Смехът на Мая долетя отдалеч. Тя се смееше, а в ръката й се полюшваше нещо лъскаво. Беше въжето за скачане. Въпреки всички старания пакетът се беше развързал.

Още известно време те наблюдаваха как Мая тича по въздуха, после облак закри момиченцето от очите им, но те знаеха, че то е там, зад облака, поради светлината, която се процеждаше иззад дебелия му тъмен край.

— И да пукна, пак няма да разбера! — каза полицаят, вперил очи нагоре, и се почеса по каската.

— Положително! — каза Мери Попинз така свирепо, че всеки би помислил, че е сърдита на полицая.

Всеки друг, но не и Джейн и Майкъл. Те не се подведоха от хапливия й тон, защото в очите й видяха нещо, което ако беше свързано с Мери Попинз, би могло да се нарече сълзи…

— Възможно ли е да сме си въобразявали? — запита Майкъл, когато се върнаха вкъщи и разправиха всичко на майка си.

— Вероятно е — отговори мисис Банкс. — Понякога си въобразяваме необикновени и хубави неща, скъпи.

— Ами ръкавиците на Мери Попинз? — запита Джейн. — Видяхме как тя ги даде на Мая. И сега ги няма. Тъй че трябва да е било истина.

— Какво, Мери Попинз? — възкликна мисис Банкс. — Твоите хубави ръкавици? Дала си ги?

Мери Попинз изсумтя.

— Моите ръкавици са си мои и аз правя с тях каквото пожелая! — отвърна тя високомерно.

И като пооправи шапката си, слезе в кухнята, за да си изпие чая.