Памела Травърз
Мери Попинз (10)

Десета глава
Пълнолуние

През целия ден Мери Попинз сновеше насам-натам, а когато беше улисана в работа, ставаше заядлива.

Каквото и да направеше Джейн, все беше лошо, а каквото направеше Майкъл — още по-лошо. Озъби се дори на близнаците.

Джейн и Майкъл се стараеха да се мяркат колкото е възможно по-малко пред очите й: вече знаеха — понякога е по-добре Мери Попинз нито да те вижда, нито да те чува.

— Да можехме да станем невидими! — въздъхна Майкъл, след като Мери Попинз му каза, че само видът му можел да изкара от търпение всеки уважаващ себе си човек.

— Много просто — отвърна Джейн, — хайде да се скрием зад дивана. Ще си преброим парите в касичките, а след вечеря може да й мине.

Така и сториха.

— Шест и четири пенса правят десет пенса и половин пени и три пенса — броеше бързо Джейн.

— Четири пенса и три фартинга^[1], и… и това е всичко — жално промълви Майкъл, като нареди монетите си на колонка.

— Ще стигнат за благотворителната кутия — изсумтя Мери Попинз, като надзърна зад дивана.

— О, не, те са си мои — възрази Майкъл. — Пестя си ги!

— Хм! Навярно пак за някакъв сумолет! — презрително каза Мери Попинз.

— Не, слон, лично мой, собствен слон. Като Лизи от зоологическата градина. Ще мога да ви разхождам на него — каза Майкъл, поглеждайки я под око, за да види как възприема идеята му.

— Хм! Ама че глупост! — каза Мери Попинз. Но беше ясно, че вече не се сърди.

— Интересно — подхвана Майкъл замислено, — какво ли става в зоопарка нощем, когато всички се разотидат.

— Ако много знаеш, бързо ще остарееш — сряза го Мери Попинз.

— Та аз не зная, просто питам — поясни Майкъл. — Вие знаете ли? — попита той Мери Попинз, която в това време събираше трохите от масата с невероятна бързина.

— Още един въпрос и ще те пратя в леглото! — отговори тя и се зае да разтребва детската стая така ожесточено, че приличаше повече на фурия с боне и престилка, а не на човек.

— Няма смисъл да я питаш — прошепна Джейн. — Тя знае всичко, но нищо не казва!

— А каква полза има да знаеш, щом никому не казваш — изръмжа Майкъл, но под носа си, за да не го чуе Мери Попинз…

Джейн и Майкъл не помнеха да са си лягали друг път така набързо. Мери Попинз изгаси лампата много рано и излетя от стаята, сякаш гонена от всички вихри на света.

Миг след като тя излезе — поне така им се стори — зад вратата се чу тих глас.

— Джейн, Майкъл, елате бързо! — шепнеше гласът. — Облечете какво и да е и — бегом!

Двете деца скочиха от леглата изненадани и изплашени.

— Хайде! — каза Джейн. — Ще бъде интересно!

И затършува за дрехи в тъмнината.

— По-бързо! — подкани ги гласът.

— Ах! Можах да намеря само моряшката си шапка и някакви ръкавици! — вайкаше се Майкъл, като тичаше с боси крачета из стаята, издърпваше чекмеджета, опипваше полиците.

— Стига вече. Слагай ги! Не е студено. Хайде!

Самата Джейн успя да се докопа само до палтенцето на Джон, но се напъха как да е в него и отвори вратата. На площадката нямаше никой, но им се стори, че чуват забързани стъпки надолу по стъпалата. Джейн и Майкъл поеха след тях.

Не успяха нито да догонят, нито да зърнат съществото или нещото отпреде им, но чувстваха, че ги увлича подире си и непрекъснато им кима да го следват. След миг вече тичаха по пустата улица, а пантофките им шляпаха по паважа.

— По-бързо! — зовеше гласът иззад близкия ъгъл, но когато свиха, там нямаше никой.

Хванати здраво за ръка, те затичаха подир гласа по улици, по алеи, под арки и през паркове, докато останали без дъх, най-сетне спряха пред висока ограда и въртяща се врата.

— Пристигнахте! — каза гласът.

— Къде? — извика Майкъл.

Но отговор не последва. Джейн тръгна към въртящата се врата, като държеше Майкъл за ръка.

— Погледни! — каза тя. — Нима не виждаш? Това е зоопаркът.

Беше пълнолуние и на лунната светлина Майкъл ясно различи желязната решетка и погледна вътре. Разбира се! Как не можа да познае оградата на зоопарка!

— А как ще влезем? — зачуди се той. — Нямаме пари!

— Ще се уреди — чу се дрезгав бас отвътре. — Тази вечер входът е безплатен за специалните гости. Бутнете вратата, моля.

Децата се подчиниха и след миг бяха в зоологическата градина.

— Ето билетите — каза дрезгавият бас и вдигайки глава, те видяха огромна кафява мечка в униформа с медни копчета и фуражка на главата. В лапата си държеше два червени билета и им ги подаваше.

— Обикновено ние даваме билетите — отбеляза Джейн.

— Обикновеното е за обикновени случаи. Тази нощ не вие, а аз ви ги давам — усмихна се мечката.

В това време Майкъл я разглеждаше най-внимателно.

— Помня те — каза той. — Веднъж ти дадох кутия сироп.

— Е, да, даде ми — отвърна мечката, — ала забрави да махнеш капака. Знаеш ли, че цели десет дни се мъчих с тоя капак! Друг път бъди по-внимателен!

— Но защо не си в клетката? Винаги ли те пускат нощем? — попита Майкъл.

— А, не! Само ако Рожденият ден съвпадне с пълнолуние. Но… сега трябва да ме извините, портиер съм.

И мечката се обърна и забута въртящата се врата.

Стиснали здраво билетите си, Джейн и Майкъл тръгнаха из зоопарка. Кръглата луна осветяваше всяко дърво, всеки храст и цвете и съвсем ясно се виждаха павилионите и клетките на зверовете.

— Тука става нещо! — отбеляза Майкъл.

И наистина цареше голямо оживление. По пътеките препускаха различни животни, някои придружени от птици, други сами. Два вълка минаха покрай децата, потънали в разговор с дългокрак щъркел, който изискано и грациозно ситнеше между тях. Докато отминаваха, Джейн и Майкъл ясно дочуха думите „рожден ден“ и „пълнолуние“.

По-далеч се разхождаха три камили, а близо до тях бобър обсъждаше нещо с американски лешояд. И според децата — всички говореха за едно и също нещо.

— Интересно, кой ли има рожден ден? — чудеше се Майкъл, но Джейн вървеше напред, привлечена от необикновена гледка.

Пред павилиона на слона извънредно дебел стар джентълмен пълзеше на четири крака напред-назад, а на гърба му на две пейчици седяха осем маймунки.

— Виж ти, всичко тук е с главата надолу! — провикна се Джейн.

Старият джентълмен й хвърли гневен поглед.

— С главата надолу ли? Аз? Каква обида! — процеди през зъби той, а маймунките нахално се изхилиха.

— А, не! Простете, не говорех за вас, а за всичко тук — заизвинява се Джейн. — Обикновено хората яздят животните, а в случая животни яздят човек. Само това исках да кажа.

Ала дебелият джентълмен, който пуфтеше и лазеше, твърдеше, че е обиден, и побърза да отмине с крещящите маймунки на гръб.

Джейн разбра, че е безсмислено да върви подире му, хвана за ръка Майкъл и тръгна на друга страна. Сепна ги някакъв глас, който идваше сякаш изпод краката им:

— Ей, вие, двамата! Хайде, скачайте! Да ви видим как ще се гмуркате за парче портокалова кора, макар и да не ви се яде!

Беше сърдит, огорчен глас и като се вгледаха, децата видяха черно тюленче, което им се хилеше злобно в огрения от лунна светлина басейн.

— Хайде, хайде! Да видим как ще ви се хареса! — продължи то.

— Но ние не можем да плуваме — каза Майкъл.

— С нищо не мога да ви помогна! Да сте мислили по-рано. Да не би някой да ме е питал мога ли аз да плувам, или не. Какво? Какво казваш?

Последният въпрос той зададе на друг тюлен, който беше изплувал от водата и му шепнеше нещо на ухото.

— Кой де, кажи! — недоумяваше първият тюлен.

Вторият тюлен пак му зашепна нещо. Джейн долови думите: „Специални гости…“, „Приятели на самата…“ — и нищо повече. Първият тюлен изглеждаше разочарован, но все пак доста любезно се обърна към децата:

— Ах, извинете! Приятно ми беше да се запознаем. Извинете. — И непохватно подаде перката си за сбогом.

— Ей, ти, гледай къде вървиш! — извика той, когато нещо връхлетя върху Джейн.

Тя бързо се извърна и уплашено се отдръпна, защото пред нея стоеше огромен лъв.

Очите на лъва светнаха, когато той на свой ред разгледа Джейн.

— О, простете! — започна той. — Не знаех, че сте вие. Тук е такава блъсканица тази нощ, а аз толкова бързам за храненето на човеците, че просто не гледах къде вървя! Да тръгваме, а? Не си струва да пропуснете такова зрелище!

— Може би ще ни заведете? — каза учтиво Джейн. Тя малко се боеше от лъва, но той изглеждаше по-скоро добродушен. „Пък и всичко тази нощ е нагоре с краката“ — мина й през ума.

— С удоволствие! — отвърна предвзето лъвът и й предложи лапата си.

Тя я взе, но за всеки случай притегли Майкъл по-близо към себе си — лъвът си е лъв.

— Харесвате ли гривата ми? — попита я лъвът, когато тръгнаха. — Бях на фризьор специално за случая.

Джейн огледа гривата. Личеше си, че е грижливо намазана с помада и сресана на вълни.

— Много — каза тя. — Но… не е ли странно един лъв да се занимава с такива неща? Мислех си…

— Какво си мислехте? Мое мило момиченце, лъвът, както ни е известно, е царят на зверовете. И никога не бива да забравя високото си положение. Поне лично аз няма опасност да го забравя. Твърдо вярвам, че лъвът винаги трябва да изглежда отлично, където и да е. Оттук, моля!

С величествен жест той посочи павилиона на пантерата и ги поведе натам.

Джейн и Майкъл ахнаха, смаяни от гледката, която се разкри пред очите им. Обширният павилион гъмжеше от животни. Едни се облягаха по желязното перило пред клетките, други бяха стъпили на пейките край насрещната стена. Имаше пантери, вълци, тигри, антилопи, маймуни, таралежи, кенгура, диви кози и жирафи, също големи ята чайки и лешояди.

— Фантастично, нали? — попита гордо лъвът. — Също както в доброто старо време в джунглата. Но елате насам, трябва да си намерим хубави места.

Той се запровира из тълпата, като викаше: „Сторете път! Сторете път!“ — и влачеше Джейн и Майкъл подире си. След малко се озоваха в средата на павилиона и през една пролука можаха най-сетне да зърнат клетките.

— Охо! — извика Майкъл смаян. — В тях има само хора!

Така си беше.

В една клетка двама възпълни мъже на средна възраст, с цилиндри и раирани панталони, лазеха насам-натам и тревожно надзъртаха през решетките, сякаш очакваха нещо.

В друга клетка се боричкаха деца на всички възрасти — от бебета в пелени нагоре. Зверовете зрители ги разглеждаха с голям интерес и някои се опитваха да разсмиват най-малките, като пъхаха лапи и опашки през решетките. Един жираф дори протегна дългия си врат над главите на останалите животни и позволи на момченце с моряшко костюмче да го почеше по носа.

Три възрастни дами с мушами бяха затворени в трета клетка. Едната плетеше, но другите две стояха край решетките, викаха по животните и ги мушеха с чадърите си.

— Гадни зверове! Махайте се! Искам чай! — пищеше едната.

— Ама че чучело! — присмяха й се животните.

— Джейн, погледни! — извика Майкъл и посочи последната клетка. — Това не е ли…

— Адмирал Бум! — довърши изумена Джейн.

И наистина беше адмирал Бум. Той се мяташе из клетката, кихаше и хъркаше с пяна на уста от ярост.

— Триста дяволи! Всички на помпата! Земя, хо-хо! Вдигай котва! Триста дяволи! — ругаеше адмиралът.

Щом се приближеше до решетката, един тигър го ръгваше с пръчка и адмиралът се разбесняваше още повече.

— Ами как всички те попаднаха в клетките? — попита Джейн лъва.

— Загубили са се. Или по-скоро са се забавили. Тия хора останаха вътре, след като вратите бяха затворени. Трябваше да пренощуват някъде и ги вкарахме в клетките. Оня там е опасен! Ей оня! Насмалко не изяде пазача си. Стой по-далеч от него! — лъвът посочи адмирал Бум.

— Назад, назад, моля! Без блъсканица! Дайте път, моля! — проехтяха няколко мощни гласа над общия шум.

— Аха! Ще ги хранят! — обясни възбудено лъвът и заблъска тълпата. — Ето пазачите идват.

По тесния коридор, който отделяше зрителите от клетките, тикаха колички с храна четири кафяви мечки с фуражки на главите.

— Отдръпнете се! — викаха те всеки път, когато някой звяр зрител препречеше пътя им. Пред всяка клетка се спираха, отваряха малката вратичка и с дълги вили пъхаха храната вътре.

Между пантерата и кучето динго, застанали пред тях, имаше пролука, през която децата виждаха много добре всичко, което ставаше. На бебетата хвърлиха бутилки с мляко; с мъничките си пухкави ръчички те ги сграбчиха и бързо, лакомо засукаха. По-големите деца измъкваха набучените на вилиците кексове и понички и ги захапваха. Дамите с мушамите получиха чинии с тънки сандвичи и кифлички, а мъжете с цилиндрите — агнешки котлети и крем карамел в стъклени чаши. Щом взеха храната си, те я отнесоха в един ъгъл, разгънаха носни кърпи върху раираните си панталони и започнаха да ядат.

Докато пазачите минаваха край клетките, ненадейно се вдигна голяма врява.

— Да пукна, ако това е ядене! Нищожно парче говеждо и малко зеле! И без пудинг? Възмутително! Позор! Вдигаме котва! А къде ми е портото? Портвайн, казах! Ей, вие там, в камбуза! Къде е виното на адмирала?!

— Чуйте го само! Разбесня се! Казах ли ви — опасен екземпляр! — възмути се лъвът.

Джейн и Майкъл знаеха за кого говори. Отлично познаваха речника на адмирал Бум.

— Е — каза лъвът, когато шумът в павилиона поутихна, — изглежда, това е краят. Съжалявам, но сега ще трябва да ви оставя, с ваше разрешение. Надявам се, че ще се видим по-късно на Голямата фигура на кадрила. Там ще ви открия.

Придружи ги до вратата, сбогува се и се отдалечи с развята накъдрена грива. По златистото му тяло пробягваха светли и тъмни петна под лунната светлина.

— О, моля ви се… — извика след него Джейн, но той не я чу. — Исках да го попитам дали въобще тия хора ще излязат някога от клетките. Знаеш ли, можеха да бъдат Джон и Барбара или някой от нас двамата!…

Тя се обърна към Майкъл, но видя, че вече не е до нея. Беше поел по една от алеите и тя затича след него. Завари го да разговаря с един пингвин, който беше застанал насред пътеката с голям бележник под едното крило и грамаден молив под другото. Той замислено хапеше края на молива.

— Не мога да се сетя — казваше Майкъл, явно в отговор на някакъв въпрос.

Пингвинът се обърна към Джейн:

— Може би вие ще ми помогнете. С какво се римува „Мери“? Не мога да употребя „двери“, защото вече съм го писал. Трябва да сме оригинални. Ако смятате да кажете „пери“ — недейте. И на мен ми мина през ума, но няма нищо общо с нея, не върви.

— „Звери“ — остроумно предложи Майкъл.

— Хм, не е достатъчно поетично — отбеляза пингвинът.

— А може би „фенери“? — каза Джейн.

— Също не е много подходящо, нали? — отговори унило пингвинът, след като поразмисли. — Съжалявам, но не става. Разбирате ли, искам да съчиня стихотворение за Рождения ден. Мислех си, че няма да е зле да започна така: „О, Мери, Мери…“, и повече не можах да напиша. Много досадна история. От пингвина, сами разбирате, всички очакват нещо интересно и не искам да ги разочаровам. Но… не трябва да ме бавите — работа ме чака!

И с тези думи той забърза по алеята, захапал молива и забил лице в бележника си.

— Нищо не разбирам! — каза Джейн. — Чий рожден ден е, интересно?

— Хей, вие двамата, елате, елате насам. Предполагам, че искате да поднесете поздравленията си за Рождения ден и изобщо — изрева някой зад тях и като се обърнаха, видяха кафявата мечка, която им беше дала билетите на входа.

— О, разбира се! — промълви Джейн, като съобрази, че това е най-добрият отговор, макар и съвсем да не знаеше кого трябва да поздравят.

Кафявата мечка обгърна с лапа раменцата им и властно ги поведе по пътеката. Децата усещаха топлата й мека козина, чуваха даже как в корема й нещо боботеше, докато говореше.

— Ето че стигнахме! — заяви кафявата мечка и се спря пред къщичка, чийто прозорци бяха така ярко осветени, че ако не беше лунна нощ, човек би помислил, че грее слънце.

Мецаната отвори вратата и леко побутна двете деца вътре.

В първия миг светлината ги ослепи, но очите им скоро привикнаха и децата видяха, че са в терариума. Всички клетки бяха отключени и змиите се разхождаха на свобода — някои се бяха навили лениво на големи възли, други пълзяха безшумно по пода. А сред змиите, върху дънер, изнесен навярно от някоя клетка, седеше Мери Попинз.

Джейн и Майкъл не вярваха на очите си.

— Още двама гости за Рождения ден, господарке! — обяви почтително кафявата мечка.

Змиите любопитно извиха глави към децата.

Мери Попинз не помръдна, после заговори:

— А къде ти е палтото, ако мога да попитам? — обърна се строго тя към Майкъл, без да се изненада от присъствието му. — А твоите ръкавици и шапка? — попита тя със същия тон Джейн.

Ала преди някое от децата да успее да отговори, в терариума настъпи оживление.

— Сссс! Сссс!

С тихо съскане змиите се изправяха на опашките си и се кланяха на някого зад Джейн и Майкъл. Кафявата мечка свали фуражката си. Мери Попинз също бавно се изправи.

— Мило дете! Мое скъпо дете! — просъска някой тихо и нежно и от най-голямата клетка с бавни, безшумни, гъвкави движения изпълзя индийската кобра. Като се виеше грациозно, тя се отправи към Мери Попинз покрай кланящите се змии и кафявата мечка. Когато стигна до нея, изправи горната част на дългото си златисто тяло и изискано я целуна — първо по едната, после по другата буза.

— Сссърдечни поздравления. Много сссъм щастлива! Отдавна Рожденият ти ден не е сссъвпадал с пълнолуние, ссскъпа! — Тя изви глава, кланяйки се благосклонно на другите змии. — Ссседнете, приятели!

Змиите се плъзнаха почтително отново на пода, свиха се на кълба, без да откъсват поглед от Мери Попинз и индийската кобра.

А кобрата се обърна към Джейн и Майкъл.

Децата я погледнаха и тръпки ги полазиха: по-мъничка и по-съсухрена глава не бяха виждали дотогава. Неволно пристъпиха напред, сякаш привлечени от дълбоките, странни очи. Продълговати и тесни бяха те, с мрачен, замечтан поглед, но сред тъмния унес светеше като скъпоценен камък някакво будно пламъче.

— Кои ссса те, ако сссмея да попитам? — каза кобрата с нежен глас, от който кръвта застиваше в жилите, загледана въпросително в децата.

— Джейн и Майкъл Банкс, с ваше позволение — отвърна хрипливо мецаната, сякаш и тя леко поизплашена. — Нейни приятели.

— Ааа, нейни приятели. Тогава ссса добре дошли. Ссседнете, мили мои!

С чувството, че се намират в присъствието на кралица, чувство, което не бяха изпитали при срещата си с лъва, Джейн и Майкъл с мъка откъснаха очи от повеляващия поглед на кобрата и се озърнаха къде да седнат. Кафявата мечка се погрижи за това, като се разположи на пода и им предложи рунтавите си колене.

Джейн прошепна:

— Говори като господарка!

— Такава е. Господарка на нашия свят — най-мъдра и най-страшна от всички — каза кафявата мечка тихо и с уважение.

Индийската кобра се усмихна — дълга, бавна, тайнствена усмивка — и се обърна към Мери Попинз.

— Братовчедке — изсъска нежно тя.

— Действително ли й е братовчедка? — прошепна Майкъл.

— Втора братовчедка по майчина линия — изръмжа мецаната, закрила муцуна с лапата си. — А сега помълчи. Ще поднесе подаръка си за Рождения ден.

— Братовчедке — повтори кобрата, — много отдавна Рожденият ти ден не е сссъвпадал с пълнолунието и отдавна не сссме имали възможност да го празнуваме така, както тази нощ. Затова имах премного време да мисля какво да ти подаря. И реших — тя спря за миг, в терариума не се долавяше никакъв звук, защото всички бяха притаили дъх, — реших, че най-добре би било да ти подаря сссобствената си кожа.

— О, не, братовчедке, прекалено мило е от ваша страна — подхвана Мери Попинз, но кобрата й направи знак да мълчи.

— Сссъвсем не, сссъвсем не. Знаеш, че от време на време ссси сссменям кожата; една повече или по-малко не е от голямо значение за мен. Не сссъм ли… — Кобрата замълча и обходи с поглед залата.

— Владетелка на джунглите! — прошепнаха в един глас змиите, сякаш въпросът и отговорът бяха част от добре известна церемония.

Индийската кобра кимна.

— Така — каза тя. — И каквото е хубаво за мене, е хубаво и за тебе. Ссскромен подарък е, ссскъпа Мери, но от него може да сссе направи колан или чифт обувки, или лента за шапка — с една дума, ще ти послужи.

С тези думи тя започна леко да се вие. Джейн и Майкъл я наблюдаваха внимателно и им се стори, че по цялото й тяло пробягват тръпки — от главата до опашката. После внезапно кобрата направи мълниеносен винтообразен скок. Златистата й кожа се свлече на земята, а под нея се показа нова, сребриста.

— Почакай! — заповяда тя на Мери Попинз, която се наведе да вземе кожата. — Ще напиша приветствието ссси върху нея.

Прекара бързо края на опашката си по смъкнатата златиста кожа, сръчно я нави на руло и като я надяна на главата си като корона, я поднесе грациозно на Мери Попинз. Тя с поклон прие подаръка.

— Не зная как да ти благодаря — започна тя и млъкна. Бездруго беше много доволна, защото не преставаше да глади кожата с ръка и да я гледа с възхищение.

— О, недей, недей — отвърна кобрата. — Тссс! — добави тя и се ослуша. — Не чувате ли сссигнала за Голямата фигура?

Всички се ослушаха. Някъде биеше звънец и нечий глас викаше все по-близо и по-близо:

— Голямата фигура! Голямата фигура! Всички към централния площад за Голямата фигура и финала! По-бързо! По-бързо!

— Така ссси и мислех — усмихна се индийската кобра. — Трябва да тръгваш, ссскъпа. Не ги карай да те чакат. Всичко най-добро до идния ти Рожден ден!

И пак се изправи и целуна нежно Мери Попинз по двете бузи.

— Побързай! — каза тя. — Аз ще сссе погрижа за малките ти приятели.

Децата станаха и кафявата мечка също се размърда. В краката им пълзяха змиите, забързани към изхода.

Мери Попинз много почтително се поклони на кобрата и без да погледне децата, затича към огромния затревен площад в центъра на зоопарка.

— Можеш да сссе оттеглиш — каза кобрата на кафявата мечка, която смирено се поклони и с фуражка в ръка побягна в тръс към центъра, където животните вече се тълпяха около Мери Попинз.

— Ще дойдете ли с мен? — ласкаво попита индийската кобра и без да чака отговор, се плъзна между Джейн и Майкъл и с повелителен жест им нареди да вървят от двете й страни. — Зззапочва! — изсъска доволно тя.

Да, Голямата фигура започваше.

От центъра на зоопарка се носеха викове и шум, и децата веднага се досетиха за това. Когато се приближиха, видяха леопарди, лъвове, бобри, камили, мечки, жирафи, антилопи и много други, образували голям кръг около Мери Попинз. В ритъма на дивите си песни от джунглата, те заиграха. Подскачаха, събираха и разтваряха хоровода, като докосваха лапи и криле, като танцьорите при Голямата фигура на кадрила.

Нечий тънък, писклив гласец се извиси над останалите:

„О, Мери, Мери,

Колко си ми мила,

Ти си ми най-мила!“

И видяха пингвина. Той танцуваше, размахваше късите си крила и пееше с все гърло странната песен. Щом съзря децата, поклони се на кобрата и извика:

— Налучках римата! Чухте ли песенчицата ми? Не е съвършено, разбира се. „Мила“ не се римува напълно с „Мери“. Но все пак върви. Вървиии! — и той ликуващо подскочи и предложи крилото си на един леопард.

Джейн и Майкъл се любуваха на танца, а кобрата стоеше тайнствена и неподвижна между тях. Но когато приятелят им, лъвът, мина край тях и се наведе да хване крилото на бразилски фазан, Джейн срамежливо се опита да изрази чувствата си.

— Винаги съм мислела… — смотолеви тя и замълча, като се чудеше дали да продължи, или не.

— Говори, дете мое! — насърчи я кобрата. — Какво ссси мислела?

— Ами… че лъвовете и птиците, тигрите и малките животни — всички…

Индийската кобра й помогна:

— Мислела ссси, че ссса врагове, че лъвът не може да види антилопа, без да я изяде, нито пък тигърът — заек?

Джейн се изчерви и кимна.

— Е, да… може би ссси права. Отчасти е така. Но — не на Рождения ден — каза кобрата. — Тази нощ ссслабите не се боят от сссилните, сссилните закрилят малките. Дори аз… — тя млъкна и сякаш се умисли, — дори аз мога да сссрещна дивата гъска, без да помисля за вечеря. Но сссамо тази нощ. Най-сссетне — продължи тя и ужасният й разцепен език се замята в устата й — може би да ядеш и да бъдеш изяден е едно и сссъщо нещо. Моята мъдрост ми подсказва, че е така. Всички ние, и вие в градовете, и ние в джунглите, сссме направени от едно и сссъщо вещество, от една материя. Дървото над главите ни, камъкът под краката ни, птицата, звярът, звездата — всички сссме едно и сссе движим към една цел. Помни това, дори когато напълно ме забравиш, дете мое!

— Но как може дървото да е камък? Птицата и аз не сме едно и също! Джейн не е тигър! — упорстваше Майкъл.

— Мислиш, че не е? — изсъска кобрата. — Погледни! — И кимна към танцуващата тълпа пред тях.

Птици и животни подскачаха прегърнати и все повече затягаха обръча около Мери Попинз, която леко се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Множеството се люшкаше напред-назад като махало на стенен часовник. Дори дърветата навеждаха и изправяха клони, а луната се люлееше в небето като кораб в морето…

— Звяр и птица, звезда и камък — всички сссме едно, едно… — шептеше кобрата; навела глава, тя леко се олюляваше между децата. — Змия и дете, камък и звезда — всички сссме едно…

Все по-тихо ставаше съскането й. Замираха, отслабваха, отдалечаваха се виковете на танцуващите животни. Заслушани, Джейн и Майкъл също започнаха неусетно да се полюшват. Или някой ги люшкаше?

Мека светлина озари лицата им.

— Спят и сънуват — прошепна нечий глас.

Кой беше — дали индийската кобра, или майка им, както обикновено, беше влязла в детската стая, за да ги завие?

— Какво по-хубаво? Нека си спят.

Чий беше този бас — на кафявата мечка, или на мистър Банкс?

Люшкани и унасяни, Джейн и Майкъл не биха могли да кажат, не биха могли…

* * *

— Какъв странен сън сънувах тази нощ! — сподели Джейн на закуска, като поръси със захар кашата си. — Сънувах, че сме в зоологическата градина и Мери Попинз има рожден ден. Вместо животни в клетките имаше хора, а всички животни бяха на свобода…

— Това е моят сън! Същото сънувах и аз! — удиви се Майкъл.

— Не може да ни се присъни едно и също нещо. Да не грешиш? Спомняш ли си лъва с накъдрената грива и тюлена, който искаше…

— … да се гмуркаме във водата за парче портокалова кора? — пресече я Майкъл. — Разбира се! И бебетата в клетките, и пингвина, който не можеше да измисли рима, и индийската кобра…

— Тогава изобщо не е било сън — заяви Джейн. — Значи е истина. И тогава…

Тя плахо погледна към Мери Попинз, която вареше млякото.

— Мери Попинз — попита Джейн, — може ли Майкъл и аз да сънуваме един и същ сън?

— Ах, вие с вашите сънища! — изсумтя Мери Попинз. — Бъдете любезни да си ядете кашата, иначе няма да получите препечен хляб с масло.

Но Джейн не се предаваше. Трябваше да знае.

— Мери Попинз — подхвана тя, гледайки я право в очите, — бяхте ли снощи в зоопарка?

Мери Попинз ахна.

— В зоопарка ли? Аз — в зоопарка? Снощи? Такава благовъзпитана девица като мене, която знае кое е редно и кое не…

— Но бяхте ли, или не? — настояваше Джейн.

— Разбира се, че не! Отде ти хрумна! А сега ще ви бъда много задължена, ако си изядете кашата, без повече глупости!

Джейн си наля чаша мляко.

— Трябва да е било все пак сън.

Ала Майкъл с широко отворена уста беше вперил поглед в Мери Попинз, която препичаше филии върху печката.

— Джейн — зашепна той ужасен. — Джейн, виж!

Джейн се обърна да види какво й сочи.

Мери Попинз носеше около кръста си колан от златиста змийска кожа, а по него се виеше изящен змийски надпис: „Подарък от зоологическата градина!“.