Георги Караславов
Орлов камък (6) (Родопска легенда за юноши)

6.

 

От години владетелят не беше спал така леко, дълбоко и сладко, както спа през нощта, след като на два пъти бе слушал вълшебните песни на това малко, диво, просто и упорито планинче. На сутринта той се събуди спокоен, бодър и весел. В душата му още звучаха чудните звуци, сърцето му преливаше от възторзи и доволство, светът му изглеждаше красив и необятен. Дори в такъв пуст и далечен край той можеше да живее известно време, ако, разбира се, имаше кой да му свири така хубаво. „Там, в моята столица, помисли си той, като гледам Лира и като слушам този хлапак, аз най-сетне ще се успокоя и ще заживея като истински владетел — снизходителен, справедлив и щедър.“

Друг път, като се събудеше, той беше мрачен и сърдит и освен Лира никого не можеше да търпи и да гледа. Дори жена си той не можеше да понася. Своите сановници той не можеше да търпи не само когато грешеха в държавните работи, но и когато бяха свършили нещо не така, както си го представяше той, макар и да бяха го направили много по-добре. Тогава той викаше, удряше с юмруци, ругаеше и най-люто се заканваше на всички. В такива минути на необикновена ярост, той притихваше само когато пред него се мернеше неговата тънка, стройна, мургава дъщеря, с коси, гъсти и черни като разсипана смола. Но утихваше само когато тя беше при него. Излезеше ли си, той отново започваше да вика и да ругае.

Всеки ден в столицата му идеха вещи билкари и хитри знахари и се молеха на неговите слуги да ги пуснат в двореца. Те се надяваха, че ще могат да му помогнат, и по този начин да получат милостта и щедрите му дарове. Някои се вмъкваха при него и го тровеха с горчивите си церове и с тайнствените си заклинания, но нищо не помагаше. Вместо да се смири и успокои, владетелят ставаше още по-зъл и по-жесток. Той мъчеше така своите прислужници и роби, че дори безсърдечните сановници и съветници се отвращаваха. Но никой не смееше да му продума нито думичка. И най-слабото подозрение за укор вбесяваше богатия и силен владетел. И поради това, от страх и от дълъг навик, всички и навсякъде само му се усмихваха и се чудеха как да му угодят. Твърдите и спокойни възражения на Орфея ги смразиха от страх. Но те виждаха, че в господаря им беше настъпила дълбока и необяснима промяна. Изведнъж в този тих и далечен край, дето той дойде да търси някакъв целебен извор, едно опърпано овчарче преобрази сърцето му като с магия, укроти душата му, както магьосниците от Далечния изток укротяваха с блясъка на очите си най-отровните змии. Погледът на този мрачен човек се отвори, върху сбръчканото му черно лице за пръв път видяха да цъфва усмивка. Наистина песните на момчето бяха вълшебни, но и злото в душата на този човек беше дълбоко и безкрайно.

Целият стан се преобрази. Изчезна оная мъртвешка строгост, която всички носеха още от далечната и красива столица. Всички сановници, съветници, управители, прислужници и работници се развеселиха, започнаха да си подсвирват, затананикаха си. Инак никой не смееше да подсвирне с уста или да запее, защото това сърдеше вечно недоволния и проклет владетел. Но те бяха радостни и си подсвирваха не само защото господарят им беше весел и доволен, но и защото те сами бяха упоени от чудните песни на младия свирец.

— Дано това чудно планинче се съгласи да дойде с нас! — молеха се те, събрани на купчинки рано сутринта. — Какво спокойствие ще бъде, какво веселие, каква радост! И каква изненада за всички жители на нашата прославена столица. Какъв урок за надутите придворни певци, певици и музиканти!

Слугите и кочияшите караха охранените коне на водопой, гледаха тъмните върхари на боровите гори, въздишаха за тези дивни планински места с тучни паши и се ослушваха. Те искаха да чуят малкия пастир, който вчера така хубаво свири.

Те се гордееха с него, защото той, макар че беше беден като тях и макар че като тях гледаше няколко добичета, свиреше по-хубаво от всички натруфени придворни музиканти, които само се коряха и клеветяха пред владетеля, пред жена му и най-вече пред дъщеря му…

Когато слънцето се издигна над срещните върхове и на места започна да се промъква в завоите на реката, в големия и ранобуден стан спря дребен планинец, с лице, измъчено, необръснато и загоряло от дъждовете, жегата и ветровете. Той изглеждаше доста възрастен, макар че нямаше повече от петдесет години. Но той беше здрав и жилав. Ръцете му бяха напукани като гърба на костенурка, дланите му бяха закоравели от стари слинове. Недоимъците бяха го състарили, но тежката работа, суровият живот и чистият планински въздух бяха го калили. Той се оглеждаше плахо, пристъпяше несигурно и се чудеше къде да свърне. Един от конярите, който връщаше конете си от водопой, го забеляза и го проследи с поглед. „Този планинец — мислеше си конярят — или се е объркал, или се е вмъкнал за нещо. Как стражата пред палатките на сановниците не го е върнала назад.“ И още щом планинецът го наближи, конярят го спипа за яката.

— Кои си ти и какво търсиш тука? — попита го той троснато, като се наведе чак до загрубялото му небръснато лице. Но планинецът не трепна.

— Аз съм Примо, бащата на Орфея, и търся богатия и силния човек от далечните земи, който е пристигнал тук да се лекува в Големия извор! — издекламира на един дъх планинецът, като че ли предварително беше го заучил.

— Нашия господар ли?

— Вашия господар… чужденеца! — отговори бързо и уверено Примо.

— Че защо ти е той?

— Търсил ме. Поръчал на Орфея да дойда, искал да приказва нещо с мене.

— С тебе? — облещи се конярят и го изгледа присмехулно.

— С мене.

— Ти, приятелю, да не си нещо побъркан?

— С ума съм си аз — заклати все така уверено глава Примо. — Орфей няма да ме лъже.

— А кой е този Орфей?

— Моето момче.

— Значи твоето момче те е поканило при нашия господар! — И конярят се изсмя високо и звънко. Но планинецът не се обиди.

— Ти му обади, па да видим какво ще рече! — настояваше той. — Оня човек, речи, бащата на Фея, дето си искал да го видиш, той, речи, е дошъл.

— Не мога, приятелю, не мога. Хай върви си по работата.

— Защо да не можеш? — не отстъпваше, планинецът.

— Затуй че нито на мене е работа да влизам при нашия господар, нито пък ти си му затрябвал за нещо. Хай пръждосвай се, излъгал те е някой.

Планинецът не се помръдваше.

— Тогава кажи ми къде живее вашият господар! — рече той с такава настойчивост, че конярят го изгледа смаян.

— Сам да влезеш при нашия господар?

— Че защо? Нали и той е човек — няма да ме изяде я.

— По-лошо, прости човече — пребледня конярят. — Ако изяде само тебе — харно. А то така ще се разсърди, че никой няма да се свърти тука. И тъй като ти ще си причина за това, не знам какво ще те направят нашите сановници и съветници. Така е — господарят гони тях, те гонят своите подчинени и така се стига до нас, до народа. А ние няма кого да гоним и само пъшкаме и мълчим.

— Лошо живеете вие! — рече замислен Примо.

— Много лошо! — потвърди конярят.

— И значи толкоз проклет е този ваш господар?

— На тебе само го казвам и тук да си остане — животът ми е дотегнал от него.

— А защо Фейо казва, че бил много добър и любезен?

— Кой Фейо?

— Орфей, моят син, дето вчера свири със свирката си на вашия господар.

— Ами че тъй кажи, бе човече! — хвана се за главата конярят. — Ой, какво щях да направя, ако бях те изпъдил! Орфей — казваш. Но аз отде да знам, че това е овчарчето, което вчера свири в палатката на господаря. Тюю, да му се не види макар! Тръгвай скоро с мене. Че от снощи всички в лагера само за тебе приказват. Всички чакат ти да направиш нещо. А то инак пак ще почне по старому…

И докато бащата на Орфея да попита какво очакват от него, конярят го замъкна до най-голямата, най-високата и най-красивата палатка, бутна пренебрежително пазачите и тъй като знаеше колко нетърпеливо е очакван този дрипав горянин, отметна тежкото сукно и тикна лекичко вътре смаяния човек.

На малка трапеза, отрупана с различни закуски и лакомства, владетелят на безкрайни земи и народи ядеше бързо и с наслада. На софрата, свити чинно, седяха и трима от най-доверените му сановници — и те закусваха с него. Главният прислужник стоеше изправен като стожер и наблюдаваше дали господарят му няма да направи някакъв знак. Други двама прислужници стояха като заковани до тежката завеса, която служеше за врата. Владетелят се смееше, шегуваше се, мляскаше апетитно и очите му светеха радостно. Откак неговите най-близки сановници и постоянни прислужници помнеха, той не беше ял с такова доволство и при такова добро и приятно разположение на духа.

Като видяха бедния горянин, който се вмъкна в палатката на господаря им без предупреждение и разрешение, сановниците изтръпнаха и го загледаха уплашено. Какво щеше да стане сега с този човек? Те погледнаха владетеля и очакваха лицето му изведнъж да се помрачи и тъй като той се усмихна, те останаха още по-зачудени. Но те бяха истински смаяни, когато владетелят стана от софрата и несдъвкал дори залъка си, приближи до планинеца и като го хвана приятелски за ръката, поведе го към софрата.

— Ти си бащата на Орфея, нали? — попита го той.

Планинецът кимна леко и скромно с глава.

— Ти имаш славно момче! — похвали го владетелят. — Такъв музикант досега не се е раждал, а не вярвам и за в бъдеще да се роди.

— Да е живо и здраво, харно свири — отвърна тихо бащата.

— Аз бях зле, много зле — подхвана възторжено владетелят, — никъде не можех да се свъртя, никого не можех да понасям, не можех да спя, не можех да седя, не можех да лежа, дори не можех да ям. Целият свят ми беше крив, всички мразех, всички като че ли ми пречеха. Ненавиждах хората, а и хората не можеха да ме търпят вече. Аз разбирах това и още повече се дразнех. Виках най-прочутите билкари и лекари от моята безкрайна страна, съветвах се с най-умните си хора какво да правя и как да се лекувам, но и те не можеха да ми помогнат. Нищо не ме болеше — само ми беше тясно и задушно, нещо все ме издуваше отвътре и не ми даваше покой. Веднъж един от моите най-далечни управители ми изпрати прочут знахар и пътешественик. Той беше от някакво незнайно племе — дори езика ни не можеше да говори добре. Та този знахар ми каза, че ме мъчела невидима болест, че тази болест с време щяла да ми помрачи ума и че се лекувала само с целебна вода. Много извори ми посочи той, но най-лековит бил ето този извор. Взех аз водачи, запретнах най-здравите си коне и тръгнах. Много питах и много скитахме, но най-сетне го намерихме. Още не съм се къпал и не съм опитал дали е лековит или не е…

— Лековит е — кимна с израза на познавач Примо. — Много нещастни хора са намерили тук спасение…

Сановниците и съветниците се спогледаха хитро и се усмихнаха. Най-напред те не знаеха защо техният владетел дава такива дълги обяснения на този прост и див горянин и после се учудваха, че той позволи да прекъснат изложението му.

— Тук вчера аз чух да свири твоето момче. И това, което хиляди целебни извори едва ли щяха да направят, направи го песента на Орфея. Изведнъж ми олекна, пред погледа ми се проясни, като че ли махнах превръзка, гърдите ми задишаха леко, нищо вече не ме издуваше, аз се успокоих като някакво сукалче, което се е нахранило до насита. Пратих да намерят и да ми доведат този майстор на свирнята, този вълшебен свирец. Мар, моят пръв прислужник — и владетелят посочи прислужника си, който се изчерви от удоволствие, — го намери и ми го доведе. Момчето свири тук, в моята палатка, и съвсем ме излекува. Да, да. Излекува ме. Това може да се вижда чудно на някои хора, но за мене то е така.

Владетелят млъкна за момент, притегли бащата на Орфея към софрата си и го покани да седне. Бедният планинец, който никога през живота си не беше виждал такива ястия и сладкиши и такива скъпи, бляскави прибори, се дръпна назад, като че ли го караха да стъпи в жарава.

— Не, не искам, не искам! — извика той. — Не съм гладен, ей сегичка доих овцете и изпих половин ведро прясно мляко…

— Малко си похапни — придърпа го пак кротко и приятелски владетелят. — Гостенин си, не може, ще седнеш на софрата ми…

Като видя, че няма да се отърве така лесно, Примо пристъпи плахо, седна несигурно върху мекия стол, сякаш щяха да го навикат, и посегна, та взе един сладкиш. Преди това обаче той забеляза как яде един от сановниците. И той взе сладкиша така, както го взе сановникът, и го хапна също като него. Но като го кусна само, бедният горянин се нахвърли върху вкусните ястия и яде, комай докато да му прилошее.

— Слушай сега какво ще ти кажа — обърна се владетелят, когато бащата на Орфея се нахрани и се дръпна назад. — Ти ще пуснеш своя син да дойде с мене. Аз ще го гледам по-добре от свое чедо, защото освен дето той е едно чудо на земята, но той ме излекува от непоносими страдания. Без неговата музика аз не мога да живея вече.

Примо пребледня, разтрепера се, плюнката в гърлото му засъхна. А, ето каква била работата! Ще му вземат първия помагач, най-голямата опора в живота! За какво ще да е сетне той, бедният планинец? Но след първото сътресение Примо се съвзе.

— Ако детето иска, нека дойде — отвърна той.

— То не иска — заклати глава и го загледа изпитателно владетелят. — Снощи приказвах с него — не ще и не ще. Ала то е младо, то още не разбира къде е късметът му. Но ти знаеш колко по-добре ще му бъде, ако дойде с мене, и аз те повиках да го склониш.

— А къде ще идеш ти? Далеч ли? — пребледня пак Примо.

— Ще идем в моята столица — отговори неопределено владетелят, защото схвана защо питаше планинецът. — Това е най-големият и най-красивият град на земята. На Орфея ще дам цял палат и колкото прислужници и роби иска. Ще си свири там и ще си живее на воля и в охолство…

Бащата мълчеше.

Владетелят започна да барабани нетърпеливо по страничното облегало на своя стол. Той погледна изпод вежди планинеца и дигна глава:

— Ти съгласен ли си?

— Ще може ли да си идва по-често? — попита глухо Примо.

— Па… ще си идва… когато може и… когато иска — рече колебливо владетелят.

— Не знам — сви рамене Примо, — каквото каже детето, това ще е.

— А на тебе ще ти направя голяма и хубава къща, каквато на три дни и три нощи път наоколо не ще можеш намери. Ще оставя майстори и още утре ще поръчам материал от вашия град. И дрехи ще ти изпратя от моята столица. Най-хубавите и най-здравите дрехи, каквито се тъкат под небето.

Бащата мълчеше.

— Ще ти оставя един цял товар жълтици. Ти ще станеш най-богатият човек в цялата планина. А и в равнината не ще има кой да се мери е тебе. С тия пари ти ще си живееш господарски и няма никога да изпадаш в беда. А?

Бащата мълчеше.

— Ще ти дам и едно избрано стадо от хилядо брави! — рече възторжено владетелят. — Ще ти пратя овце от другия край на моите земи — такива едри овце с такава буйна и мека вълна няма никъде другаде… — Бащата дигна очи, които при споменуването за стадо от хилядо избрани овце пламнаха като жарава.

— Е, ще поприказваш ли малко с Орфея? — изгледа го победоносно владетелят.

— Ще поприказвам… защо да не поприказвам — отвърна Примо.

— И довечера ще дойдеш да ми кажеш какво сте решили, нали?

— Ще дойда.

Излезе си бащата на Орфей из палатката на богатия владетел и се замисли. Не му се искаше да се разделя с момчето си, но като си представи голямата и хубава къща, стадото от хилядо избрани брави, дрехите и жълтиците, разигра се сърцето на бедния човек, преви се коравата му горянска душа. Кръв нахлу в лицето му, хиляди мисли забръмчаха в главата му. „Кой ще е като мене? — възгордя се бащата на Орфея. — Хората ще ме сочат от два баира разстояние и ще ми се кланят като на богат и силен човек. В града ще ходя по-често и ще ходя не с магаре, а с голяма и хубава кола…“ Ще се свърши с тежкия живот, ще се свърши със сиромашията, няма да се превива за парче хляб, няма със седмици да свлича дърва от най-усойните и стръмни места за едни нищо и никакви цървули… Пък и момчето ще бъде добре. Както се вижда, този човек наистина е богат и силен и ще го гледа добре…

Като се върна у дома си, най-напред той се похвали, че ще имат много голяма къща, същински палат, че ще получат дрехи, каквито на три дни и три нощи път оттук няма да намериш, и че ще са господари на стадо от хилядо избрани овце. На всичко отгоре ще си скътат един товар жълтици за стари дни… Бедната жена си помисли, че нейният добър и трудолюбив стопанин си е изгубил ума. Тя беше проста и бедна жена. Освен на горния баир, по-далече не беше ходила, но знаеше, че толкова работи нито се намират изведнъж, нито се дават току-тъй. Ако всичко това не беше лъжа, тогава отде щяха да получат такова имане? Наистина той, нейният съпруг, спомена снощи, че някакъв богат човек го викал за сутринта в стана на чужденците и може да са уговорили нещо, но пък да е толкова богат, че да им даде хем товар злато, хем стадо от хилядо овце не й се вярваше. Ако им дава такова богатство, тогава какво ще иска в замяна? Кой ще им направи даром цяла къща, и при това голяма и богата като къщите в града? Тя не знаеше и не помнеше някой да е подарил някому и колиба, та камо ли и цял палат.

И изведнъж жената прежълтя и очите й се разискриха. Тя си спомни, че снощи Орфей, като се върна късно, след като дядо Тасо му докара стадото, донесе някакви подаръци, които каза, че били за Дика, и разправи за някакво пътуване в някакъв далечен град. Тя не обърна внимание на тези детински приказки, защото той, Орфей, често обичаше да си дрънка такива глупости. Но ето че сега и Примо… И преди тя да поразпита за всичко онова, което беше се случило и за което тя само се догаждаше, Примо излезе, за да търси Орфея. Мисълта за голямото богатство беше го запалила. Отначало той дори не можа да си представи като как ще изглежда стадо от хиляда овце. Но сетне пламна. Пред погледа му се мерджелееше вече голямата и висока къща, в ушите му звучаха стотици звънци, звънци от неговите стада, пръснати по тучните околни пасбища.

„Къде ли е отишло това момче? — попита се той още щом излезе от двора. — Сигурно е отишло към Орлов камък.“ И хукна по пряката пътечка нагоре. Орфей наистина отиваше към Орлов камък. Той мамеше най-послушните си овце и същевременно преглеждаше и почистваше свирката си.

— Чувай, Фейо! — извика задъхан баща му. — Чакай де, да ти кажа нещо. Оня човек долу, богаташът, иска пак да идеш при него. Иска да те води в неговия град… Добре щял да те гледа… като свое чедо щял да те има…

— Да си върви сам, не му искам гледането — отвърна студено и малко троснато Орфей.

— Ако идеш с него да го развеселяваш от време на време, той обеща да ни направи голяма къща, да ни даде цял товар злато и стадо от хилядо брави… А?

Орфей мълчеше. Бащата се окуражи.

— Ние ще станем богати! — подхвана той с развълнуван глас. — Няма да тичаме като луди за един хляб, ще си живеем добре и винаги ще сме сити и доволни… Помисли си само — такова богатство за едно отиване до някакъв си град!… Пък колкото и да е далече, няма да е накрай света я!… Като речеш да си дойдеш, ще си дойдеш… Толкоз хора отиват и се връщат…

— Не искам да ви оставям сами — отвърна тъжно Орфей и очите му се напълниха със сълзи.

— Ех — сами! — усмихна се виновно бащата. — Няма да сме съвсем сами. Ще повикаме или голямата, или малката ти сестра, при такова богатство, което ще получим, и двете ще се съгласят да дойдат при нас с майка ти. А пък ти, като се върнеш, ще бъдеш богат и знатен мъж. Зер за кого ще го пазя този имот — нали за тебе?

Орфей беше прехапал долната си устна, гледаше в краката си и мълчеше.

— Ще идеш там, ще видиш свят — подхвана пак бащата, — ще си поживееш и ще си дойдеш. Хората дават мило и драго за такова нещо, а тебе като господар те молят, такъв лек и богат живот ти отреждат, и да не искаш… Грехота е…

— Но кой ще ви помага тук? — рече през плач Орфей. — Мама е слаба и болна.

— Виж го ти за какво се загрижил! — засмя се кротко бащата. — Ами нали ще сме богати вече, ти забравяш това. Ще си вземем работници, овчари… Толкоз имот трябва да се гледа и да се работи. Пък ако не идеш, ще си останем бедни, както досега… Тогава и майка ти ще се съсипе… А инак ще си седи в къщи и ще си гледа здравето.

Орфей пак наведе глава и пак замълча.

— Пък ако не идеш доброволно, този човек ще те вземе насила — заключи бащата. — Тогава и тебе няма да те има тука, и ние ще си останем бедни. И тогава майка ти съвсем ще грохне…

Орфей мислеше за майка си. Жал му беше за нея. Мислеше и за Дика. Как ще я остави, как ще я забрави, как ще живее, без да я вижда, без да я среща, без да чува хубавия, звънкия й глас? Мислеше и за цялата тази дивна околност, сред която беше се родил и отраснал. Мислеше за Орлов камък, отдето се виждаше Дикината къща и дето така свиреше с малката си свирка, та гората занемяваше… Как ще ги остави, как ще ги забрави и дали ще се върне, за да ги види пак?

— Е, какво, ще идеш ли? — наведе се бащата.

— Но ще ме пуснат ли да се върна, когато поискам? — дигна светлите си очи Орфей.

— Ще те пуснат! — отговори твърдо баща му.

— Добре, ще ида тогава! — заяви решително Орфей и скри свирката в торбичката си.

Привечер той се изкачи върху най-високата канара на Орлов камък и там изплака всичките си жалби и желания. Тихи и тъжни бяха песните му този път, но на края той изсвири и песента на своите надежди. И тази песен говореше, че той пак ще се върне, защото никога няма да забрави и да остави своя роден край, своята болна, измъчена майка. И нея — светлооката палава Дика…